Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (3)

Многополюсен и мултицивилизационен свят

След Студената война за пръв път в историята световната политика стана многополюсна и мултицивилизационна. През по-голямата част от съществуването на човешкия род контактите между цивилизациите или са били спорадични, или просто са липсвали. С раждането на модерната епоха около 1500 г. световната политика придобива две измерения. В продължение на повече от четиристотин години националните държави на Запада — Великобритания, Франция, Испания, Австрия, Прусия, Германия, САЩ и др. — формират многополюсна международна система в рамките на западната цивилизация, взаимодействайки помежду си, съперничейки си и сражавайки се една с друга. Наред с това западните нации се разрастват, като завладяват или колонизират всички останали цивилизации, или пък оказват решаващо влияние върху тях (карта 1.1). През периода на Студената война световната политика беше двуполюсна, а светът бе разделен на три части. Група от предимно богати и демократични общества начело със Съединените щати бе ангажирана в мащабно, идеологическо, политическо, икономическо, а понякога дори и военно съперничество с групата на сравнително по-бедните социалистически общества, предвождани от Съветския съюз. Голяма част от конфликтите се разиграваха извън двата лагера — в Третия свят, който включваше предимно бедни, отличаващи се с политическа нестабилност и постигнали наскоро своята независимост страни, претендиращи за поли-тическа необвързаност (карта 1.2).

В края на 80-те години комунистическият свят се разпад-на, а установената по време на Студената война международ-на система отиде в историята. В периода след Студената вой-на най-значимите различия между народите вече не са от идеологически, политически или икономически характер. Те са от културно естество. Народите и нациите се опитват да дадат отговор на най-основния въпрос, пред който може да бъде поставен човешкият род: „Кои сме ние?“ И те отгова-рят на този въпрос по традиционния начин, по който винаги са отговаряли човешките същества — като се позовават на не-щата, които имат най-голямо значение за тях. Хората се са-моопределят чрез предци, религия, език, история, обичаи и институции. Те се идентифицират с културни групи: племена, етнически и религиозни общности, нации и — най-мащабно погледнато — с цивилизации. Хората използват политиката не само за да отстояват интересите си, но и за да определят сво-ята идентичност. Знаем кои сме ние само когато разберем кои не сме и често само когато знаем против кои сме.

Националните държави си остават основни актьори на световната сцена. Както и в миналото, тяхното поведение се определя от стремежа им към надмощие и богатство, но вече и от техните културни предпочитания, от това, което ги обвързва, и от това, което ги разделя. Най-значимите консте-лации от държави вече не могат да бъдат отъждествени с трите блока от периода на Студената война, а със седемте или осемте основни цивилизации в света (карта 1.3). Неза-падните общества, предимно в Източна Азия, развиват икономическата си мощ, създавайки база за нарастващо военно могъщество и политическо влияние. С увеличаването на тяхната мощ и на увереността в собствените сили те все повече изявяват своите собствени културни ценности и отхвърлят „наложените“ им от Запада. Хенри Кисинджър отбелязва: „Международната система на XXI в. ще включва най-малко шест основни сили — Съединените щати, Европа, Китай, Япония, Русия и по всяка вероятност Индия, както и множество средни и по-малки страни.“^[1] Шестте основни сили на Кисинджър принадлежат към пет твърде различни помежду си цивилизации, а освен това съществуват важни ислямски държави, чието стратегическо разположение, многобройно население и/или петролните им залежи определят влиянието им в световните дела. В този нов свят локалната политика е политика на етничността, а глобалната политика е политика на цивилизациите. Съперничеството между свръхсилите е заменено от сблъсъка между цивилизациите.

В този нов свят най-разпространените, значими и опасни конфликти няма да бъдат между социалните класи, между бедните и богатите или между други икономически дефинирани групи, а между народи, принадлежащи към различни културни общности. В границите на цивилизациите ще възникват междуплеменни войни и етнически конфликти. Насилието между държави и групи от различни цивилизации обаче има потенциала да ескалира, когато други държави или групи, принадлежащи към тези цивилизации, се надигнат в подкрепа на „сродните им държави“.^[2] Кървавият сблъсък между различните кланове в Сомалия не крие заплаха за разрастване на конфликта. Кървавият сблъсък между племена в Руанда има последствия за Уганда, Заир и Бурунди, но не надхвърля тези граници. Кървавите сблъсъци на цивилизации в Босна, Кавказ, Централна Азия или Кашмир биха могли да се превърнат в по-мащабни войни. При конфликта в Югославия Русия оказа дипломатическа подкрепа на сърбите, докато Саудитска Арабия, Турция, Иран и Либия осигуриха финансова помощ и оръжия за жителите на Босна, водени не от идеологически съображения или от съображения, свързани с баланса на силите, икономически интерес и др., а по силата на културно родство. Вацлав Хавел отбелязва, че „културните конфликти се разрастват и днес те са по-опасни, отколкото когато и да е било в историята“, а Жак Делор приема, че „бъдещите конфликти ще се възпламеняват по-скоро от културни, а не от икономически или идеологически фактори“^[3]. А най-опасните културни конфликти се зараждат между разломите, разделящи цивилизациите.

В света след Студената война културата е едновременно разделяща и обединяваща сила. Народите, разделяни от идеология, но свързани с обща култура, се сближават, какъвто е случаят с двете Германии и каквато е тенденцията при двете корейски и няколкото китайски държави. Общества, обединени на идеологическа основа или по силата на исторически обстоятелства, но разделени по цивилизационен принцип, или се разпадат, както стана със Съветския съюз, Югославия и Босна, или трябва да преодоляват огромно вътрешно напрежение, както е в Украйна, Нигерия, Судан, Индия, Шри Лан-ка и много други страни. Държавите, белязани от културно родство, си сътрудничат в икономическо и политическо отношение. Международните организации, основаващи се на страни с културно сходство, като например Европейския съюз, се развиват много по-успешно, отколкото организациите, които се стремят да надмогват културите. В продължение на четирийсет и пет години желязната завеса бе централната разделителна линия в Европа. Тази линия се отмести на неколкостотин мили в източна посока. Сега разделителната линия е прокарана между народите на западното християнство, от една страна, и мюсюлманите и православните народи, от друга.

Налице са съществени различия между философски предпоставки, основни ценности, социални отношения, обичаи, както и цялостни възгледи за живота при отделните цивилизации.

Възраждането на религията в голяма част от света подсилва тези културни различия. Културите могат да се променят и в различните периоди от историята характерът на тяхното въздействие върху политиката и икономиката варира. При все това най-значимите отлики в политическото и икономическото развитие на отделните цивилизации несъмнено се коренят в техните различни култури. Икономическият успех на Източна Азия има своите начала в източноазиатската култура; същото се отнася и до затрудненията, които срещат тези страни при въвеждането на стабилни демократични политически системи. Ислямската култура до голяма степен обяснява несполуките при установяването на демокрацията в по-голямата част от ислямския свят. Процесите на развитие на посткомунистическите общества в Източна Европа и в бившия Съветски съюз носят отпечатъка на съответните цивилизационни идентичности. Измежду тези страни носителите на западно християнско цивилизационно наследство бележат напредък по отношение на икономическото си развитие и установяването на демократична политика; перспективите за икономическо и политическо развитие в православните страни са несигурни; перспективите за мюсюлманските републики са мрачни.

Западната цивилизация е и в продължение на дълги години ще си остане най-могъщата. Въпреки това относителната и мощ спрямо другите цивилизации отслабва. Докато Западът се опитва да наложи своите ценности и да защитава своите интереси, незападните общества са изправени пред избор. Някои от тях се опитват ревностно да подражават на Запада, да се присъединят към него или да се прикачат към неговия ход на развитие. Други, конфуциански и ислямски общества, се стремят да разгръщат своята икономическа и военна мощ, така че да се съпротивляват срещу Запада и да постигнат „равновесие“ на силите. По такъв начин една централна ос на световната политика от периода след Студената война се формира от взаимодействието на западната циви-лизация и култура с мощта и културата на незападните цивилизации.

И така, светът след Студената война е свят на седем или осем големи цивилизации. Културните сходства и различия формират интересите, антагонизмите и сближаването между държавите. Най-значимите страни определено принадлежат към различни цивилизации. Локалните конфликти, които имат най-голям шанс да ескалират към по-мащабни войни, са конфликтите между групи и държави от различни цивилизации. Преобладаващите модели на политическо и икономическо развитие се различават от цивилизация до цивилизация. Ключовите въпроси на международния дневен ред са свързани с различията между цивилизациите. Мощта се измества от дълго господствалия Запад към незападните цивилизации. Световната политика е вече многополюсна и мул-тицивилизационна.