Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (25)

Русия и нейната „близка чужбина“

Наследникът на царистката и на комунистическата империя е един цивилизационен блок, който в много отношения е сравним със западния блок в Европа. Намиращата се в неговия център Русия, еквивалент на Франция и Германия, е тясно свързана с един вътрешен кръг, който включва двете предимно славянски православни републики Беларус и Молдова, Казахстан (40% от чието население е руско) и Армения — исторически близък съюзник на Русия. В средата на 90-те години всички тези страни имат проруски правителства, дошли на власт като правило чрез избори. Близки, но по-хлабави отношения съществуват между Русия и Грузия (предимно православна) и Украйна (преобладаващо православна), като и двете страни имат и силно развито чувство за национална идентичност и за минала независимост. На православните Балкани Русия има тесни връзки с България, Гърция, Сърбия, Кипър и не толкова тесни с Румъния. Мюсюлманските републики от бившия Съветски съюз си остават силно зависими от Русия както в икономическо отношение, така и в областта на националната си сигурност. За разлика от тях балтийските републики, гравитирайки към силовото поле на Европа, категорично се оттеглиха от руската сфера на влияние.

В основни линии Русия се очертава като лидер на блок, чиято сърцевина е православна, докато окръжаващият буфер е съставен от относително слаби ислямски държави, над които тя доминира в различна степен и които ще се стреми да освободи от влиянието на други сили. Освен това Русия очаква, че светът ще приеме и ще одобри тази система. По думите на Елцин, казани през февруари 1993 г., чуждите правителства и международните организации трябва да „предоставят на Русия специални пълномощия като гарант на стабилността в бившите региони на Съветския съюз“. Докато Съветският съюз представляваше свръхсила с глобални интереси, Русия е голяма сила, която има регионални и цивилизационни интереси.

Православните страни от бившия Съветски съюз играят първостепенна роля за развитието на кохерентен руски блок в евразийската и в световната политика. По време на разпадането на Съветския съюз и петте споменати страни първоначално поеха в силно националистична посока, подчертавайки новопридобитата си независимост, и се дистанцираха от Москва. Впоследствие съобразяването с икономическите, геополитическите и културните реалности принуди гласоподавателите в четири от тях да изберат проруски правителства и да подкрепят една проруска политика. Народите от тези страни очакват от Русия поддръжка и закрила. В петата страна, Грузия, военната интервенция на Русия насилствено наложи подобна промяна в позицията на правителството.

В исторически аспект Армения винаги е свързвала интересите си с интересите на Русия, а Русия винаги се е славила като закрилник на Армения от мюсюлманските й съседи. Тези взамоотношения получиха нов тласък в постсъветската епоха. Арменците зависят от икономическата и военната помощ на Русия и подкрепят Русия по въпроси, засягащи отношенията между бившите съветски републики. Стратегическите интереси на двете страни са близки.

За разлика от Армения, Беларус няма развито съзнание за национална идентичност. Тя дори в още по-голяма степен зависи от подкрепата на Русия. Много от нейните граждани се идентифицират колкото с Русия, толкова и със собствената си страна. През януари 1994 г. парламентът замени центристкия и умерено националистично настроен държавен глава с консервативен и проруски ориентиран политик. През юли 1994 г. 80% от гласоподавателите избраха за президент екстремистки настроен проруски съюзник на Владимир Жириновски. Беларус от самото начало се присъедини към Общността на независимите държави, бе съосновател на икономическия съюз с Русия и Украйна от 1993 г., сключи валутен съюз с Русия, предаде й своите ядрени оръжия и се съгласи на нейна територия да бъдат разположени руски войски до края на века. През 1995 г. Беларус всъщност бе част от Русия по всички показатели, с изключение само на името.

След като Молдова получи независимост в резултат от разпадането на Съветския съюз, мнозина очакваха тя да се обедини с Румъния. Опасенията, че това може да стане, на свой ред стимулираха сепаратистко движение в русифицираната източна част, получило мълчаливата подкрепа на Москва и активната подкрепа на 14-та руска армия, което доведе до създаването на Днестърската република. Настроенията за съюз с Румъния обаче затихнаха в резултат от икономическите проблеми на двете страни и на икономическия натиск, упражнен от Москва. Молдова се присъедини към ОНД и търговията с Русия се разрасна. През февруари 1994 г. про-руските партии постигнаха внушителен успех на парламентарните избори.

В тези три страни общественото мнение, реагирайки на комбинация от стратегически и икономически интереси, доведе на власт правителства, привърженици на тясно сближаване с Русия. Подобно развитие настъпи и в Украйна. В Грузия нещата се развиха по друг начин. Грузия е била независима страна до 1801 г., когато нейният владетел Георгий ХШ моли Русия за защита срещу турците. След руската революция в продължение на три години — от 1918 до 1921 г. — Грузия отново е независима, но болшевиките насилствено я присъединяват към Съветския съюз. След разпадането на Съветския съюз Грузия отново обяви независимостта си. Изборите бяха спечелени от националистично настроена коалиция, но нейният лидер се впусна в самоунищожителни репресии и бе насилствено отстранен от власт. Едуард Шеварднадзе, бивш външен министър на СССР, се завърна да поеме ръководството на страната и неговото лидерство бе утвърдено чрез президентските избори през 1992 г. и 1995 г. Той обаче срещна съпротива в лицето на сепаратисткото движение в Абхазия, получило значителна подкрепа от Русия, и трябваше да потушава бунт, предвождан от бившия президент Гамсахурдия. По подобие на Георгий XIII Шеварднадзе се обърна към Русия за помощ, заявявайки: „Нямаме голям избор.“ Руските войски нахлуха в страната, за да го подкрепят с цената на включването на Грузия в ОНД. През 1994 г. Грузия даде съгласието си Русия да поддържа три военни бази на нейна територия за неопределено време. По този начин руската военна интервенция, насочена първо към отслабване на правителството на Грузия, а после към укрепването му, доведе стремящата се към независимост Грузия в руския лaгep.

След Русия най-многочислената и най-значимата бивша съветска република е Украйна. През различни периоди от своята история Украйна е била независима държава. Въпреки това през по-голямата част от модерната епоха тя принад-лежи на политическа общност, управлявана от Москва. Решаващият обрат настъпва през 1654 г., когато водачът на казашки бунт срещу полското владичество Богдан Хмелницки се обвързва с клетва за вярност на руския цар срещу подкрепа против поляците. Оттогава до 1991 г., с изключение на кратък период на независимост между 1917 г. и 1920 г., това, което днес наричаме Украйна, в политическо отношение се контролира от Москва. Украйна обаче е страна на разлом, която има две различни култури. Цивилизационната линия на разлома между Запада и православието от векове минава през сърцето на страната. В един или друг момент от миналото западната част на Украйна е съответно част от Полша, Литва и Австроунгарската империя. Голяма част от нейното население принадлежи към униатската църква, която практикува православни ритуали, но признава върховенството на папата. В исторически аспект западните украинци говорят украински език и са категорично националистки настроени. От друга страна, населението от източната част е предимно православно и в преобладаващата си част говори руски. В началото на 90-те години руснаците съставляват 22% от на-селението на страната, а рускоезичните украинци — 31%. Обучението на по-голямата част от учениците в основните и средните училища се води на руски.^[6] Кримският полуостров е с преобладаващо руско население и е бил част от Руската федерация до 1954 г., когато Хрушчов го предава към Украйна, привидно съобразявайки се със споразумението с Хмел-ницки от преди 300 години.

Различията между Източна и Западна Украйна се проявяват в нагласите на хората, населяващи двете части на страната. Така например към края на 1992 г. една трета от руснаците в Западна Украйна (в сравнение с едва 10% в Киев) твърдят, че се чувстват некомфортно от враждебното отношение към тях.^[7] Това разцепление между изток и запад се изяви особено драматично по време на президентските избори през юли 1994 г. Заемащият президентския пост Леонид Кравчук, който макар и да си сътрудничи с руските лидери, се определя като националист, спечели над 90% от гласовете в тринайсетте провинции на Западна Украйна. Неговият противник Леонид Кучма, който по време на изборната кампания вземаше уроци по украински, спечели подобно мнозинство в тринайсетте източни провинции. Кучма победи, получавайки 52% от гласовете. Всъщност едно незначително мнозинство от населението на Украйна през 1994 г. повторно направи избора на Богдан Хмелницки от 1654 г. По думите на един американски наблюдател „в този избор се отразява и дори кристализира разцеплението между европеизираните славяни от Западна Украйна и руско-славянската представа за това, което би трябвало да е Украйна. Това е не толкова проява на етническа поляризация, колкото на различни култури“.^[8]

Предвид на това разделение отношенията между Украйна, и Русия могат да се развият по един от три възможни начина. В началото на 90-те години между двете страни са налице сериозни проблеми, свързани с ядрените оръжия, Крим, правата на руското население в Украйна, черноморския флот и с икономическите отношения. Мнозина смятаха, че е възможен въоръжен конфликт, което накара някои западни анализатори да заявят, че Западът трябва да подкрепи запазването на ядрения арсенал на Украйна, за да се предотврати евентуална руска агресия.^[9] Ако приемем обаче, че цивилизацията има първостепенно значение, прояви на насилие между украинци и руснаци са малко вероятни. Това са два славянски, предимно православни народа, които в течение на векове са имали тесни връзки помежду си и между които смесените бракове са нещо обичайно. Въпреки изострените спорни проблеми и натиска на крайните националисти от двете страни, ръководителите на тези държави работят упорито и в повечето случаи успешно за смекчаване на тези проблеми. Изборът на определено проруски ориентирания президент на Украйна в средата на 90-те години намалява вероятността за сериозен конфликт между тези две държави. Докато на други територии на бившия Съветски съюз мюсюлмани и християни често се сражават помежду си, а между руснаците и балтийските народи е налице голямо напрежение, както и някои сблъсъци, към 1995 г. не се наблюдава практически никакво насилие между руснаци и украинци.

Една втора и доста по-значителна вероятност е Украйна да се разцепи по линията на разлома на две отделни формирования, като източното се слее с Русия. Въпросът за отделянето бе повдигнат за пръв път във връзка с Крим. Населението на Крим, 70% от което е руско, по време на проведен през декември 1991 г. референдум в голямото си мнозинство подкрепи независимостта на Украйна от Съветския съюз. През май 1992 г. парламентът на Крим също така гласува за независимост от Украйна, след което под натиска на Украйна отмени това решение. Руският парламент обаче гласува за отмяна на връщането на Крим към Украйна от 1954 г. През януари 1994 г. в Крим бе избран президент, чиято кампания мина под лозунга „Единство с Русия“. Това даде основания на някои да зададат въпроса: „Няма ли Крим да се превърне в следващия Нагорни Карабах или в следващата Абхазия?“^[10]

Отговорът бе категорично „не“, доколкото новият президент на Крим се отметна от вече даденото съгласие да проведе референдум за независимост и вместо това започна преговори с Киев. През май 1994 г. обстановката наново се нажежи, когато парламентът гласува за възстановяване на конституцията от 1992 г., което на практика означава, че полуостровът става практически независим от Украйна. Наново въздържаността на руските и на украинските лидери обаче не позволи този въпрос да породи насилие, а избирането на проруски настроения Кучма за президент на Украйна два месеца по-късно блокира стремежа за отделяне на Крим.

Тези избори обаче показаха, че е налице възможност за откъсване на западната част от другата Украйна, която все повече и повече се движи в посока към Русия. Някои руснаци вероятно биха посрещнали това с одобрение. Както се из-рази един руски генерал: „Украйна, или по-скоро Източна Украйна, ще се завърне при нас след пет, десет или петнайсет години. Западна Украйна да върви по дяволите!“^[11] Подобна остатъчна униатска и прозападно ориентирана Украйна обаче може да стане жизнеспособна само с помощта на силната и ефикасна подкрепа на Запада. Но такава подкрепа би могла да стане реалност само ако отношенията между Запада и Русия сериозно се влошат и заприличат на отношенията от времето на Студената война.

Третият и най-вероятен сценарий предполага, че Украйна ще си остане единна, раздвоена, независима и като цяло тясно ще си сътрудничи с Русия. След като веднъж бъдат разрешени въпросите с ядрените оръжия и военните сили, най-се-риозните дългосрочни проблеми ще бъдат икономически, а тяхното разрешаване ще се улесни от повече или по-малко общата култура и от тесните лични връзки. Отношенията между Русия и Украйна са за Източна Европа това, което са отношенията между Франция и Германия за Западна Европа, коментира Джон Морисън.^[12] По същия начин, по който френско-германските отношения съставляват ядрото на Ев-ропейския съюз, руско-украинските са ядрото, което е значимо за единството в православния свят.