Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (20)

Култура и икономическо сътрудничество

В началото на 90-те години се заговори много интензивно за регионализма и регионализацията на световната политика. Регионалните конфликти изместиха глобалния конфликт в дневния ред на световната сигурност. Велики сили като Русия, Китай и САЩ, както и второстепенни сили като Швеция и Турция предефинираха интересите на националната си сигурност в експлицитно регионален контекст. Търгов-ските отношения в границите на регионите започнаха да се развиват по-бързо от междурегионалните и мнозина предвиждаха възникването на регионални икономически блокове: европейски, северноамерикански, източноазиатски и т. н.

Терминът „регионализъм“ обаче не описва адекватно това, което всъщност става. Регионите са географски, а не политически или културни единици. Подобно на Балканите или на Близкия изток те могат да бъдат раздирани от вътрешни или междуцивилизационни конфликти. Регионите са база за сътрудничество между отделните страни само доколкото географията съвпада с културата. Ако е откъсната от културата, близостта не води до общност и може да подбужда точно обратното. Военните и икономическите съюзи изискват сътрудничество между членовете си, сътрудничеството зависи от доверието, а доверието най-често произтича от общи ценности и култура. В резултат от това, макар епохата и целта също да играят роля, цялостната ефективност на регионалните организации, общо взето, е в обратно пропорционална зави-симост от цивилизационното многообразие на техните членове. В основни линии единните цивилизационни организации осъществяват много повече и по-успешни дейности, от-колкото мултицивилизационните организации. Това се отнася както до политическите организации и организациите, свързани със сигурността, от една страна, така и до икономическите, от друга.

Успехът на НАТО се дължи до голяма степен на факта, че представлява основна организация за сигурност на западните страни, които имат общи ценности и общи философски предпоставки. Западноевропейският съюз е продукт на oбщата европейска култура. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа обаче включва страни поне от три цивилизации с твърде различни ценности и интереси, които поставят сериозни препятствия пред разгръщането на значима институционна идентичност в нейните рамки и пред осъществяването на широкообхватна дейност. Основаващата се на една цивилизация Карибска общност (КАРИКОМ), в която влизат тринайсет англоезични бивши британски колонии, разгръща широка мрежа от сътрудничество, като това сътрудничество е особено интензивно в рамките на някои подгрупи. Усилията обаче да се изградят по-широки карибски организации, да се свърже карибската с англо-испанската oбщност търпят постоянен неуспех. По същия начин образуваната през 1985 г. Южноазиатска асоциация за регионално сътрудничество, включваща седем индуистки, мюсюлмански и будистки държави, се оказва почти напълно парализирана до степен да не може дори да организира съвещанията.^[3]

Отношенията между култура и регионализъм са ясно видими във връзка с икономическата интеграция. Четирите общопризнати равнища на икономическо обвързване между страните в диапазона между най-слаба и най-силна степен на интеграция са следните:

1) зона за свободна търговия;

2) митнически съюз;

3) общ пазар;

4) икономически съюз.

Европейският съюз е стигнал най-далеч по пътя на интеграцията със своя общ пазар и с множество елементи на икономически съюз. Страните от относително хомогенния Меркосур и от Андския пакт през 1994 г. встъпиха в процес на създаване на митнически съюзи. В Азия мултицивилизационната АСЕАН едва през 1992 г. започна да върви към изграждане на зона за свободна търговия. Други мултицивилизационни икономически организации изостават още повече. До 1995 г., ако изключим донякъде НАФТА, нито една подобна организация не бе създала дори зона за свободна търговия, да не говорим за някаква по-широка форма на икономическа интеграция.

В Западна Европа и в Латинска Америка цивилизационната общност е двигател на икономическото сътрудничество и на регионалните организации. Западноевропейците и латиноамериканците добре знаят, че ги свързват много общи неща. В Източна Азия съществуват пет цивилизации (или шест, ако се включи и Русия). Следователно Източна Азия е истински тест за възможността да се разгърнат сериозни организации, които не се основават на обща цивилизация. До началото на 90-те години в Източна Азия не съществува организация за сигурност или многостранен военен съюз, които да са сравними с НАТО. През 1967 г. там бе създадена една мултицивилизационна регионална организация — АСЕАН, включваща една синоистка, една будистка, една християнска и две мюсюлмански страни-членки, като всички те бяха изправени пред сериозни предизвикателства от комунистически бунто-ве, както и пред потенциалната заплаха, идваща от Северен Виетнам и от Китай.

АСЕАН често се цитира като пример за ефикасна мултикултурна асоциация. Всъщност тя представлява пример за ограниченията на такива организации. Тя не е военен съюз. Макар нейните членки понякога да осъществяват военно сътрудничество на двустранна основа, те същевременно увеличават военните си бюджети и разширяват военния си потенциал във фрапиращ контраст със съкращаването на въоръженията в Западна Европа и в Латинска Америка. Що се отнася до икономическата област, то поначало АСЕАН има предназначението да постигне „икономическо сътрудничество, а не икономическа интеграция“, в резултат от което региона-лизмът се развива с „умерени темпове“, а до началото на XXI в. дори и не се предвижда създаването на зона за свободна търговия.^[4] През 1978 г. АСЕАН създаде институцията Конференция на министрите, на която министрите на външните работи от страните-членки могат да се срещат с коле-гите си от САЩ, Япония, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея и Европейската общност. Тази конференция обаче е преди всичко форум за двустранни разговори и не е в състояние да разреши „какъвто и да било сериозен проблем на сигурността“.^[5] През 1993 г. АСЕАН изгради една още по-широка арена — Регионален форум, който включва страните-членки и техните партньори в диалога, плюс Русия, Китай, Виетнам, Лаос и Папуа-Нова Гвинея. Както покава самото название, тази институция е място за колективни pазговори, а не за колективни действия. Участниците използваха първото заседание през юли 1994 г., за да „сондират възгледите си по въпросите на националната сигурност“, но заредените с противоречия проблеми бяха избягвани, защото, както каза един от официалните представители, ако бъдат повдигнати такива въпроси, „засегнатите страни ще започнат да се нападат една друга“^[6]. АСЕАН и нейните наследници свидетелстват за ограниченията, свойствени на мултицивилизационните регионални организации.

Значими източноазиатски регионални организации ще възникнат само ако има достатъчно голяма източноазиатска културна общност, на която те да се основават. Между обществата в Източна Азия несъмнено съществуват сходни неща, които ги отличават от Запада. Министър-председателят на Малайзия Махатир Мохамед твърди, че тези сходства представляват база за обвързване, и апелира за изграждане на Източноазиатски икономически клуб. Той ще включва страните от АСЕАН, Мианмар, Тайван, Хонконг, Южна Корея и — което е най-важно — Китай и Япония. Махатир посочва, че Източноазиатският икономически клуб има своите корени в общата култура. Той трябва да бъде разглеждан „не просто като географска групировка поради това, че се намира в Източна Азия, но и като културна групировка. Макар източноазиатците да са японци, корейци или индонезийци, в културно отношение те имат определени сходства помежду си… Европейците се съюзяват, съюзяват се и американците. Същото трябва да направим и ние, азиатците“. Целта на тази организация, както пояснява един от сътрудниците й, е да разширява „регионалната търговия между държавите, които имат общи неща помежду си тук, в Азия“^[7].

Следователно основната предпоставка за съществуването на ИАИК е, че икономиката върви след културата. Австралия, Нова Зеландия и САЩ са изключени от него, защото в културно отношение те не принадлежат към Азия. Успехът на ИАИК обаче зависи в огромна степен от участието на Япония и на Китай. Махатир настоява японците да се присъединят към Клуба. „Япония е азиатска страна. Япония е част от Източна Азия — заявява той пред японска аудитория. — Няма как да пренебрегнете този геокултурен факт. Мястото ви е тук.“^[8] Японското правителство обаче не е склонно да се включи в ИАИК, отчасти страхувайки се да не накърни интересите на Съединените щати, отчасти защото не е единно по въпроса дали Япония трябва да се идентифицира с Азия. Ако Япония се присъедини към ИАИК, тя ще заеме господстваща позиция в него, което по всяка вероятност ще предизвика опасения и несигурност сред членките и противоречия с Китай. В продължение на няколко години се говореше много, че Япония ще създаде азиатски „блок на йената“, който да бъде баланс спрямо Европейския съюз и НАФТА. Япония обаче е самотна държава, която има малко културни връзки със съседите си и до 1995 г. на бял свят не излезе никакъв „блок на йената“.

Макар АСЕАН да прави малки стъпки, макар блокът на йената да си остава мечта, а Япония да се колебае, икономическото взаимодействие в Източна Азия се развива с бързи темпове. Експанзията се корени в културните връзки между източноазиатските общества. Тези връзки пораждат „несекваща неформална интеграция“ на една опираща се на Китай международна икономика, сравнима в много отношения с Ханзата и „вероятно de facto водеща до китайски общ пазap“^[9] (вж. с 238–248). В Източна Азия, както и навсякъде другаде, културната общност е предпоставка за значима икономическа интеграция.

Краят на Студената война стимулира усилия за създаването на нови и за съживяването на стари регионални икономически организации. Успехът на тези усилия в огромна степен зависи от културната хомогенност на съответните държави. Планът на Шимон Перес от 1994 г. за общ пазар в Близкия изток вероятно дълго време ще си остане „мираж в пустиня“. Както заявява един арабски политик, „арабският свят изпитва потребност от институция или от банка за раз-витие, в които участва Израел.“^[10] Асоциацията на карибски-те държави, създадена през 1994 г., за да свърже КАРИКОМ с Хаити и с испаноезичните страни от региона, не проявява особена готовност да преодолее лингвистичните и културните различия на разнородните си страни-членки, изолацио-низма на бившите британски колонии и тяхната несъмнена ориентация към Съединените щати.^[11] От друга страна, уси-лията на по-хомогенни в културно отношение организации се радват на успех. Макар и разделени по субцивилизационни линии, през 1985 г. Пакистан, Иран и Турция възстановиха създадената през 1977 г. и почти забравена Регионална организация за развитие, преименувайки я в Организация за икономическо сътрудничество. В резултат на това бяха сключени споразумения за намаляване на митническите тарифи и за редица други мерки, а през 1992 г. ОИС бе разширена, включвайки още Афганистан и шестте мюсюлмански бивши съветски републики. Междувременно петте средноазиатски бивши съветски републики постигнаха през 1991 г. принципно споразумение за създаването на общ пазар, а през 1994 г. двете най-големи държави — Узбекистан и Казахстан — подписаха споразумение за „свободно движение на стоки, услуги и капитал“ и за координирането на тяхната фискална, монетарна и митническа политика. През 1991 г. Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай се обединиха в Меркосур, с цел да изпреварят нормалните етапи на икономическата интеграция, и през 1995 г. вече създадоха частичен митнически съюз. През 1990 г. пребивавалият в дълъг застой Централноамерикански общ пазар създаде зона за свободна търговия, а през 1994 г. не по-малко пасивната дотогава Андска група основа митнически съюз. През 1992 г. Вишеградските страни (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) постигнаха споразумение да изградят Централноевропейска зона за свободна търговия, a през 1994 г. ускориха темповете за нейната реализация.^[12]

Разрастването на търговските отношения върви след икономическата интеграция и през 80-те и в началото на 90-те години вътрешнорегионалната търговия придобива все по-голямо значение в сравнение с междурегионалната. През 1980 г. търговията в рамките на Европейската общност съставлява 50,6% от цялата търговия на общността, а през 1989 г. тя нараства до 58,9%. Сходни процеси на акцент върху вътрешнорегионалната търговия настъпват в Северна Америка и в Източна Азия. В Латинска Америка създаването на Меркосур и съживяването на Андския пакт в началото на 90-те години стимулира подем във вътрешнорегионалната търговия, като търговията между Бразилия и Аржентина нарасна трикратно, докато търговията между Колумбия и Венецуела се увеличи четири пъти през периода 1990–1993 г. През 1994 г. Бразилия замени Съединените щати като основен търговски партньор на Аржентина. Създаването на НАФТА бе придружено от значимо увеличение на търговията между Мексико и Съединените щати. Търговията в границите на Източна Азия също се разрасна по-бързо от междурегионалната търговия, но по-нататъшната й експанзия бе блокирана от японската политика на затворените пазари. От друга страна, търговията между страните от китайската културна зона (АСЕАН, Тайван, Хонконг, Южна Корея и Китай) нараства от по-малко от 20% от цялата търговия в региона през 1970 г. па почти 30% през 1992 г., докато делът на Япония в тази търговия намалява от 23% на 13%. През 1992 г. експортът на страните от китайската зона в другите зони надвишава както експорта им в САЩ, така и общия им експорт за Япония и в страните от Европейската общност.^[13]

Като уникално общество и уникална цивилизация Япония е изправена пред затруднения да развива икономическите си връзки с Източна Азия и да преодолее икономическите различия в отношенията си със САЩ и с Европа. Колкото и силни търговски и инвестиционни връзки да изгражда Япония с останалите източноазиатски страни, културните й различия с тези страни и най-вече с техните предимно китайски икономически елити й пречат да създаде ръководена от нея икономическа групировка, подобна на НАФТА или на Европейския съюз. Същевременно нейните културни различия със Запада изострят неразбирателството и противоречията в икономическите й отношения със САЩ и с Европа. Ако, както изглеждa, икономическата интеграция действително зависи от културната общност, Япония като самотна в културно отношение страна може да има самотно икономическо бъдеще.

В миналото формите на търговия между държавите следват и се успоредяват с моделите на съюзи между нациите.^[14]

В изграждащия се понастоящем свят формите на търговия в решаваща степен ще се влияят от културните образци. Бизнесмените сключват сделки с хора, които могат да разбират и на които се доверяват; държавите прехвърлят суверенитетa си на международни асоциации, състоящи се от държави със сходна нагласа, които те разбират и на които се доверяват. Икономическото сътрудничество се корени в културната общност.