Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (19)

В търсене на нови групирания: политиката на идентичността

Пришпорена от модернизацията, световната политика се преструктурира съобразно културни критерии. Сближават се народи и страни със сходни култури. Народите и страните с различни култури се разединяват. Съюзи, дефинирани от идео-логията и от отношенията между свръхсилите, отстъпват място на съюзи, основаващи се на обща култура и цивилизация. Политическите граници се преначертават така, че да съвпаднат с културните граници: етнически, религиозни и цивилизационни. Културни общности заменят блоковете от периода на Студената война, а разломите между цивилизациите се превръщат във фронтови линии на глобалната политика.

По време на Студената война една страна можеше да бъдe необвързана (и много наистина бяха такива) или пък да премине от единия блок в другия, което някои сториха. Лидерите на дадена страна можеха да направят избора си въз основа на разбиранията си за сигурност, на преценката си относно баланса на силите и на своите идеологически предпочитания. В новия свят обаче централен фактор, определящ съюзническите или антагонистичните отношения на дадена страна, е културната идентичност. По време на Студената война дадена страна може да избегне влизането в съюз, но не може да се лиши от идентичност. Въпросът „На чия страна си?“ вече е заменен от много по-фундаменталния въпрос: „Кой си?“ Всяка държава трябва да даде своя отговор. Този отговор и културната идентичност на държавата определят мястото й в световната политика, нейните приятели и врагове.

През 90-те години на XX в. сме свидетели на глобална кризa на идентичността. Накъдето и да се огледаме, народите питат: „Кои сме?“, „Къде е мястото ни?“ и „Кои не са като нас?“ Тези въпроси са от ключово значение не само за народите, които се опитват да изградят нови национални държави.като например в бившата Югославия, но и в много по-широк смисъл. Към средата на 90-те години страните, в които оживено се обсъждат въпроси на националната идентичност, са най-вече: Алжир, Канада, Китай, Германия, Великобритания, Индия, Япония, Мексико, Мароко, Русия, Южна Африка, Сирия, Тунис, Турция, Украйна и Съединените щати. Естествено, особено интензивно се дискутират въпросите за идентичността в т. нар. мозаечни държави, там, където има големи етнически групи от други цивилизации.

Когато се решава въпросът за идентичността, това, което най-вече има значение за хората, са кръвта и вярата, религията и семейството. Хората се съюзяват с хора от сроден произход, религия, език, ценности и институции и се дистанцират от различните. В границите на Европа страни като Австрия, Финландия и Швеция, които в културно отношение са част от Запада, по време на Студената война се дистанцират от него и поддържат неутралитет; сега те вече се присъединяват към роднините си по култура в рамките на Европейския съюз. Католическите и протестантските страни от бившия Варшавски договор — Полша, Унгария, Чехия и Словакия очакват да станат членове на този съюз и на НАТО, а зад тях на опашка се нареждат балтийските страни. Европейските сили дават ясно да се разбере, че не искат мюсюлманска страна, Турция, в Европейския съюз и не желаят на европейския континент да има втора мюсюлманска държава — Босна. На север разпадането на Съветския съюз стимулира възникването на нови (и на стари) форми на съюз между балтийските републики, както и между тях, Швеция и Финландия. Министър-председателят на Швеция категорично напомни на Русия, че балтийските страни са част от шведската „близка чужбина“ и че Швеция не би могла да остане нeyтрална в случай на руска агресия.

Подобно прегрупиране настъпва и на Балканите. По време на Студената война Гърция и Турция членуваха в НАТО; България и Румъния — във Варшавския договор, Югославия беше необвързана, докато Албания бе за известно време самотен съюзник на комунистически Китай. Сега тези съюзи от времето на Студената война отстъпват пред цивилизационни групирания, чиито корени са ислямът и православието. Балканските лидери говорят за кристализирането на гръцко-сръбско-български православен съюз. „Балканските войни — пояснява министър председателят на Гърция — провокираха православните връзки, които са истинската спойка. Те бяха скрити дълбоко под повърхността, но с развитието на събитията на Балканите придобиват реално съдържание. В един твърде непостоянен свят народите търсят идентичност и сигурност. Хората се връщат към своите корени и към отколешните си връзки, за да се защитят от неизвестността.“ Teзи думи намират отклик в твърдението на лидера на основната опозиционна партия в Сърбия: „Положението в Югоизточна Европа скоро ще наложи формирането на нов балкански съюз на православните държави, включващ Сърбия, България и Гърция, за да се противопоставим на нашествието на исляма.“ Ако обърнем поглед на север, ще видим, че православните Сърбия и Румъния тясно си сътрудничат в разрешаването на общите проблеми, които имат с католическа Унгария. С изчезването на съветската заплаха „противоестественият“ съюз между Гърция и Турция става по същество безсмислен, което показва интензифицирането на конфликтите им около Егейско море, Кипър, около военните им бюджети, ролята им в НАТО и в Европейския съюз и отношенията им със Съединените щати. Турция затвърждава ролята си на покровител на мюсюлманското население на Балканите и подкрепя Босна. В бивша Югославия Русия подкрепя православна Сърбия, Германия подпомага католическа Хърватска, мюсюлманските страни се съюзяват в подкрепа на босненските и албанските мюсюлмани. Като цяло Балка-ните отново се балканизират на религиозна основа. „Оформят се две оси — отбелязва Миша Глени, — едната под одеянито на източното православие, другата в ислямски каяфет“ и съществува вероятността от „засилваща се борба за влияние между оста Белград-Атина и съюза Албания-Турция“^[1].

Междувременно на територията на бившия Съветски съюз православните Беларус, Молдова и Украйна гравитират към Русия; арменците и азерите се бият помежду си, докато техните руски и турски родственици се опитват както да ги поддържат, така и да възпират конфликта. Руската армия се сражава срещу мюсюлманските фундаменталисти в Таджикистан и срещу мюсюлманските националисти в Чечня. Бившите мюсюлмански съветски републики се стремят да разгърнат различни форми на икономически и политически контакти помежду си и да разширят връзките си с мюсюлманските съседи, докато Турция, Иран и Саудитска Арабия полагат огромни усилия да развият отношенията си с тези нови държави. На азиатския субконтинент Индия и Пакистан продължават спора си за Кашмир и за военния баланс помежду си, сблъсъците в Кашмир се засилват, а в Индия възникват нови конфликти между мюсюлманските и индуистките фундаменталисти.

В Източна Азия, убежище на народи от шест различни цивилизации, набира инерция надпреварата във въоръжаването, а на повърхността излизат териториалните спорове. Трите по-малки китайски държави — Тайван, Хонконг и Сингапур — и китайските общности в чужбина все повече се ориентират към континентален Китай и стават зависими от него. Двете корейски държави вървят колебливо, но съзнателно, към обединение. Отношенията между мюсюлмани, от една страна, и китайци и християни, от друга, в страните на Югоизточна Азия стават все по-напрегнати, а понякога и подвластни на насилието.В Латинска Америка икономическите съюзи — Меркосур, Андският пакт, Тристранното споразумение между Мексико, Колумбия и Венецуела и Централноамериканския общ пазар — получават нови импулси, с което потвърждават принципа,най-отчетливо проявен в Европейския съюз, че икономическата интеграция напредва най-бързо и има най-широки измерения, когато стъпва върху общност на културите. По същото време Съединените щати и Канада се опитват да интегрират Мексико в Северноамериканската зона за свободна търговия, един процес, чийто дългосрочен успех зависи преди всичко от способността на Мексико да се предефинира в културно отношение от латиноамериканска в северноамериканска страна.

След края на световния ред, наложен от Студената война, страните започват да формират нови антагонизми и съюзи и да събуждат старите. Те търсят адекватните групирания и ги осъществяват със страните със сходна култура, принадлежащи към същата цивилизация. Политиците издигат апели, а обществеността се идентифицира с „по-големите“ културни общности, надхвърлящи националните граници, като например „Велика Сърбия“, „Велик Китай“, „Велика Турция“, „Велика Унгария“, „Велика Хърватска“, „Велик Азербайджан“, „Велика Русия“, „Велика Албания“, „Велик Иран“ и „Велик Узбекистан“.

Дали политическите и икономическите съюзи винаги съвпадат с обвързванията на културна и на цивилизационна основа? Разбира се, че не. Съображения, свързани с баланса на силите, понякога водят до междуцивилизационни съюзи, какъвто имаме например, когато Франсоа I се съюзява с Османската империя срещу Хабсбургите. Освен това моделите на сдружаване, предназначени да обслужват целите на държавите в дадена епоха, се запазват и в следващата епоха. Те обаче по всяка вероятност стават по-слаби и по-маловажни и се адаптират към целите на новата епоха. Безспорно Гърция и Турция ще си останат членки на НАТО, но техните връзки с останалите натовски държави вероятно ще отслабват. Такива са и съюзите на САЩ с Япония и с Корея, техният de facto съюз с Израел и обусловените от съображения за сигурност техни връзки с Пакистан. Междуцивилизационните международни организации като АСЕАН вероятно ще бъдат изправени пред нарастващи трудности при поддържане на единството. Страни като Индия и Пакистан, оказали се партньори на различни свръхсили по време на Студената война, сега предефинират интересите си и търсят нови връзки помежду си, отразяващи реалностите на културно обусловената политика. Страните от Африка, доскоро зависими от помощта на Запада, за да противостоят на домогванията на Съветския съюз, днес все повече търсят лидерството и подкрепата на Южноафриканската република.

Защо културната общност улеснява сътрудничеството и сцеплението между народи, докато културните различия водят до разцепления и конфликти?

На първо място всеки има най-различни идентичности, които може да са в противоречие една с друга или да се подсилват взаимно: роднинска, професионална, културна, институционална, териториална, образователна, партийна, идеологическа и др. Самоопределянето по едно измерение може да се сблъсква със самоопределения по други измерения: класически е случаят, когато германските работници през 1914 г. са принудени да избират между класовата си идентичност с международния пролетариат и националната си идентичност с германския народ и с германската империя. В съвременния свят културната идентичност драматично повишава значимостта си в сравнение с другите измерения на идентичността.

Ако се вземе отделното измерение, идентичността обикновено е най-значима на непосредствено равнище лице в лице. По-тесните идентичности обаче невинаги влизат в конфликт с по-широките. Един офицер може институционално да се идентифицира със своята рота, с полка си, с дивизията си и с военната служба като цяло. По същия начин дадена личност може да се идентифицира със своя клан, етническа група, националност, религия и цивилизация. Нарасналата очебийност на културната идентичност на по-ниските равнища може да подпомогне забележимостта й на по-горните равнища. Както казва Бърк, „любовта към цялото не намалява вследствие на емоционална ангажираност с неговите части… Да си свързан с някакво подразделение, да обичаш малкия взвод, към който принадлежиш в рамките на обществото, е първият принцип (всъщност зародишът) на публичната привързаност.“ В свят, в който от първостепенно значение са културите, взводовете са племената и етническите групи, полковете са държавите, а армиите са цивилизациите. Все по-голямата степен, в която народите по света се разграничават по културни принципи, означава, че нараства значимостта на конфликтите между културни групи; цивилизациите са най-широките културни единици; следователно конфликтите между групи от различни цивилизации придобиват централно значение в глобалната политика. Второ, повишената очебийност на културната идентичност е до голяма степен (както посочихме в Глава 3 и 4) резултат от социално-икономическата модернизация на индивидуално равнище, където териториалното разместване и отчуждението пораждат потребност от по-значими идентичности, докато на социетално равнище, където нарасналите възможности и сили на незападните общества стимулират анимирането на локалните идентичности и култури.

Трето, идентичността на което и да било равнище — личностно, племенно, расово или цивилизационно — може да бъде определена само по отношение на „другото“, на различни личност, племе, раса или цивилизация. В исторически план отношенията между държави или други групи от една и съща цивилизация се различават от отношенията между държави или групи от различни цивилизации. Различни принципи ръководят поведението към онези, които са „като нас“, и към „варварите“, които не са като нас. Правилата за общуване между страните от християнския свят са различни от правилата за общуване с турците и с други „езичници“. Мюсюлманите се отнасят по различен начин към тези от Дар ал-ислям и към онези от Дар ал-харб. Китайците третират по различни начини китайските чужденци и некитайските чужденци. Цивилизационното „ние“ и извънцивилизационното „те“ са константи в историята на човечеството. Тези различия във вътрешно- и извънцивилизационното поведение произтичат от:

1) чувство на превъзходство (а понякога и на малоценност) спрямо хора, възприемани като много различни;

2) страх или липса на доверие към такива хора;

3) трудност при общуването с тях, произтичаща от езикови различия и от различия в разбирането за това, което се нарича цивилно поведение;

4) непознаване на социалните предпоставки, мотивациите, социалните отношения и социалните практики на другите хора.

В днешния свят напредъкът в транспорта и съобщенията води до по-чести, по-интензивни, по-симетрични и по-всеобхватни взаимодействия между хора от различни цивилизации. В резултат от това все по-забележима става тяхната ци-вилизационна идентичност. Французите, германците, белгийците и холандците все повече разглеждат себе си като европейци. Мюсюлманите от Близкия изток се идентифицират с босненците и с чеченците и поддържат начинанията им. Китайците от цяла Източна Азия отъждествяват интересите си с интересите на континентален Китай. Руснаците се идентифицират със сърбите и с другите православни народи и им оказват подкрепа. Тези по-широки равнища на цивилизацион-на идентичност означават по-дълбоко съзнание за цивилиза-ционни различия и за необходимостта да се защити това, което отличава „нас“ от „тях“.

Четвърто, източниците на конфликти между държави и групи от различни цивилизации са до голяма степен същите, които винаги са подклаждали конфликти между човешките общности: контрол над хора, територия, богатство и ресурси и относителна сила, т. е. способността да се наложат собствените ценности, култура и институции на друга група, в сравнение със способността на другата група да направи същото. Конфликтът между културни групи обаче също може да бъде и по културни проблеми. Различията между такива светски идеологии като марксизма-ленинизма и либералната демокрация могат поне да бъдат обсъждани, ако не и решени.

Различията в сферата на материалните интереси могат да бъдат дискутирани и те да бъдат разрешени чрез компромис. Културните различия не се решават по такъв начин. Индусите и мюсюлманите едва ли ще намерят решение на въпроса дали в Айодхя да се изгради храм или джамия, като решат да построят и двете или като се откажат и от двете, или пък като издигнат някаква синкретична сграда, която да бъде и джамия, и храм. Също толкова трудно е да се уреди въпросът с Косово, който само привидно е чисто териториален проблем между албанските мюсюлмани и православните сърби, или спорът за Ерусалим между евреи и араби, тъй като за всеки от тези народи съответните места имат дълбоко историческо, културно и емоционално значение. По същия начин е малко вероятно френските власти и мюсюлманските родители да постигнат компромис, според който мюсюлманските момичета да носят фередже в течение на учебната година.

Културни проблеми от този род изискват избор с „да“ или „не“ при нулев сбор от двете.

На пето и последно място е вездесъщността на конфликта. Човешко е да се мрази. За да се самоопределят и да се мотивират, хората се нуждаят от врагове: такива са конкурентите в бизнеса, съперниците в професията, опонентите в политиката. Те, естествено, изпитват недоверие към различните от тях, разглеждайки ги като заплаха поради тяхната способност да им навредят. Разрешаването на даден конфликт и изчезването на даден враг задвижват лични, социални и политически сили, които създават нови конфликти и нови врагове.

„Тенденцията на противопоставяне между «нас» и «тях», заявява Али Мазруи, е почти универсален феномен на политическата арена.“^[2] В съвременния свят под „тях“ все повече и повече се разбират народите от друга цивилизация. Краят на Студената война не прекрати конфликта, а по-скоро породи нови идентичности, коренящи се в културата, и нови модели на конфликт между групи от различни култури, които на най-широкото възможно равнище са цивилизациите. Същевременно обаче общата култура стимулира сътрудничеството между държави и групи, споделящи тази култура, което се забелязва в нововъзникващите форми на регионално сдружаване между страните, особено в сферата на икономиката.