Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (17)

Ислямското възраждане

Докато азиатците стават все по-агресивни в резултат от икономическото си развитие, по същото време мюсюлманите масово се обръщат към исляма като към източник на идентичност, смисъл, легитимност, перспектива, сила надежда, която е резюмирана в лозунга „Единственото решение е ислямът“. По своите мащаби и по дълбочината си това ислямско възраждане представлява крайният етап в приспособяването на ислямската цивилизация към Запада, опит да се намери „решение“ не в западните идеологии, а в исляма. Той олицетворява приемане на модерността, отхвърляне на западната култура и връщане към исляма като към напътствие за живот в модерния свят. Както заяви през 1994 г. един висш саудитски държавник, „внесеното от чужбина е хубаво, доколкото се ограничава до лъскавите предмети и до високите технологии. Но внесените отвън непонятни социални и политически институции могат да бъдат смъртоносни — питайте за това иранския шах… За нас ислямът не е просто pелигия, а начин на живот. Ние в Саудитска Арабия искаме да се модернизираме, но не и да се позападним“.^[17]

Ислямското възраждане е стремежът на мюсюлманите да постигнат тази цел. Това е широко духовно, културно, социално и политическо движение, разпространено в целия ислямски свят. Ислямският „фундаментализъм“, който обикновено се смята за политически ислям, е само един от компонентите на много по-широкото възраждане на ислямски идеи, практики и реторика и на възвръщането на мюсюлманското население към исляма. Това възраждане е основно, а не екстремистко течение, то е всепроникващо, а не изолирано. Възраждането влияе върху мюсюлманите във всяка страна и върху повечето аспекти на обществото и на политиката в мнозинството мюсюлмански страни. „Индикациите за пробуждането на исляма като фактор в личния живот са много-пише Джон И. Еспозито — и между тях са повишеното внимание към спазване на религиозните ритуали (посещения на джамиите, молитви, постене), разпространяването на религиозни програми и публикации, изтъкване на ислямския начин на обличане и на ислямските ценности, съживяване на суфизма (ислямския мистицизъм). Това обновление, което има по-широка основа, е придружено от утвърждаване на исляма в обществения живот: увеличава се броят на ислямски ориентираните правителства, организации, закони, банки, служби за социално подпомагане и образователни институции. Както правителствата, така и опозиционните движения се обръщат към исляма, за да увеличат авторитета си и да получат по-масова подкрепа… Осъзнавайки потенциалната силa на исляма, повечето политици и правителства, включително тези от по-светски страни като Турция и Тунис, проявяват все по-нарастваща отзивчивост и загриженост към въросите, свързани с исляма.“

По подобен начин друг известен изследовател на исляма, Али Е. Хилал Дасуки, гледа на неговото възраждане като на опит да се възстанови ислямското право на мястото на западното право, да се използва все повече религиозен език и ре-лигиозна символика, да се разшири ислямското образование (което се проявява в нарастване на броя на ислямските училища, както и в ислямизация на учебните програми на редовните държавни училища), да се стимулира придържането към ислямските норми на обществено поведение (като например забулването на жените с фереджета, въздържане от употреба на алкохол), да се увеличи участието в религиозните служби, ислямски групи да оглавят опозицията на свет-ките правителства в мюсюлманските държави, както и да се разшири международната солидарност между ислямските държави и общества.^[18] La revanche de Dieu e глобално явление, но Бог, или по-скоро Аллах, се реваншира по най-убедителен начин в т. нар. умма, ислямската общност.

В своите политически прояви ислямското възраждане има известно сходство с марксизма, най-вече що се отнася до свещения характер на писаните текстове, до визията за съвършеното общество, до поемането на ангажимент за фундаментални промени, до отхвърляне на съществуващата власт и на националната държава и до доктриналното многообразие, вариращо от умерен реформизъм до насилствени революционни действия. Една по-полезна аналогия обаче може да се направи с протестантската Реформация. И двете представляват реакция срещу закостенялостта и корупцията на съществуващите институции; и двете призовават за завръщане към по-чиста и по-строга форма на съответната религия; и двете проповядват труд, ред и дисциплина и са привлекателни за зараждащата се динамична средна класа. И двете също така са комплексни движения с най-различни течения, като само две от тях имат основно значение: лутеранството и калвинизмът, шиитският и сунитският фундаментализъм. Може дори да се направи паралел между Джон Калвин и аятолах Хомейни по линия на монашеската дисциплина, която и двамата се опитват да наложат в своите общества. Основната цел на Реформацията, както и на ислямското възраждане, е фундаменталната реформа. „Реформацията трябва да бъде универсална — заявява един пуритански пастор. — Pеформирайте навсякъде, всички хора и професии, реформирайте съдиите и дори по-нисшите магистрати. Реформирайте университетите, реформирайте градовете, реформирайте държавите, реформирайте началните училища, реформирайте деня за почивка, реформирайте обредите, реформирайте богослужението.“ По същия начин Ал-Тураби заявява: „Това пробуждане обхваща всичко — то не се отнася само до набожността на отделния индивид, то не е само интелектуално или културно, нито пък е само политическо. То е всичко това, всеобхватно преустройство на обществото от горе до долу.“^[19]

Да се пренебрегва въздействието на ислямското възраждане върху политиката на Изтока в края на XX в. е все едно да се пренебрегва въздействието на протестантското реформаторство върху европейската политика в края на XVI век. Ислямското възраждане се отличава от Реформацията в един ключов аспект. Въздействието на Реформацията до голяма степен е ограничено до Северна Европа; то не е толкова силно в Испания, Италия, Източна Европа и Хабсбургската империя. За разлика от това ислямското възраждане достига до почти всяко мюсюлманско общество. Като се започне от 70-те години, ислямските символи, вярвания, практики, институции, политически мерки и организации печелят привърженици и нарастващата подкрепа в един свят от милиард мюсюлмани, простиращ се от Мароко до Индонезия и от Нигерия до Казахстан. Като правило ислямизацията първо се проявява в културната сфера и впоследствие се придвижва към социалната и политическата сфера. Духовните и политическите лидери, независимо дали харесват това, или не, не могат нито да игнорират въпросната тенденция, нито да избегнат приспособяването си към нея по един или друг начин. Прибързаните обобщения са винаги опасни, а често и погрешни. Едно такова обобщение обаче изглежда напълно оправдано. През 1995 г., ако изключим Иран, всяка страна с преобладаващо мюсюлманско население е по-ислямска и ислямистка в културно, социално и политическо отношение, отколкото 15 години преди това.^[20]

В повечето страни централен елемент на ислямизацията е развитието на ислямски социални организации и завладяването на съществуващите дотогава организации от ислямистки групи. Ислямистите обръщат специално внимание както на изграждането на ислямски училища, така и на разширяването на ислямското влияние в държавните училища. Всъщност ислямските групи поставят началото на ислямско „гражданско общество“, което дублира, надмогва, а често пъти и изтласква със своите мащаби и активност като прави-ло крехките институции на светското гражданско общество. В Египет в началото на 90-те години ислямските организации разгръщат широка мрежа от организации, които, запъл-вайки вакуума, оставен от светското управление осигуряват здравни, социални, образователни и други услуги за значи-телна част от бедното население. След земетресението в Кайро през 1992 г. тези организации „за броени часове се оказват на улиците, раздавайки храна и завивки, докато помощите от държавата се бавят“. В Йордания Мюсюлманското братство съзнателно провежда линия на развитие на социалната и културна „инфраструктура на една ислямска република“, като в началото на 90-те години в малката страна с четиримилионно население вече функционират голяма болница, двайсет клиники, четирийсет ислямски училища и 120 центъра за изучаване на Корана. На съседния Западен бряг и на Ивицата Газа ислямските организации създават и ръководят „студентски съюзи, младежки организации и религиозни, обществени и образователни сдружения“, включително училища — като се започне от детски градини и се стигне до ислямски университети, клиники, домове за сираци, един стар-чески дом и организация на ислямските съдии и арбитри. През 70-те и 80-те години ислямски организации получават широко разпространение в цяла Индонезия. В началото на 80-те години в най-голямата от тях „Мухаммадиджа“ членуват 6 милиона души и тя представлява „религиозна социална държава в рамките на светската държава“ и осигурява в цялата страна услуги „от люлката до гроба“ чрез грижливо изградена мрежа от училища, клиники, болници и висши учебни заведения. В тези и в други мюсюлмански общества ислямските организации, на които е забранено да развиват политическа дейност, осигуряват социални услуги, съпоставими с осигуряваните от политическите механизми в САЩ в началото на XX в.^[21]

Политическите изяви на ислямското възраждане са по-малко забележими от неговите социални и културни проявления, но те все пак представляват единственото и най-важно политическо развитие в мюсюлманските общества през последната четвърт на XX в. Степента и формата на политическа подкрепа за ислямистките движения варират в различните страни. Въпреки това се забелязват някои най-общи тенденции. Като цяло тези движения не получават голяма подкрепа от земеделските елити, от селяните и от по-възрастните хора. Подобно на фундаменталистите от другите религии ислямистите са преди всичко участници в процесите на модернизация и техен продукт. Те са мобилни и модерно ориентирани млади хора, разпределени най-вече в три групи.

Както при повечето революционни движения ядрото се състои от студенти и интелектуалци. В преобладаващия брой страни първият етап от процеса на политическа ислямизация се изразява в овладяването на контрола над студентските съюзи и сходните организации от страна на фундаменталистите; такъв характер има ислямисткият „пробив“ в университетите през 70-те години в Египет, Пакистан и Афганистан, развил се после и в други мюсюлмански страни. Привлекателността на исляма е особено силна сред студентите в техническите институти и инженерните и природоматематическите факултети. През 90-те години в Саудитска Арабия, Алжир и в други страни се разгръща „индигенизация на второто поколение“, като все по-голям брой студенти се обучават на матерния си език и следователно са все повече и повече изложени на ислямистки влияния.^[22] Ислямистите също така са особено привлекателни за жените, като в Турция се наблюдава ясно разграничение между по-възрастното поколение на жени със светска ориентация и техните ислямистки ориентирани дъщери и внучки.^[23] Едно изследване на войнствените лидери на египетските ислямистки групи установява пет основни характеристики, които изглеждат типични за ислямистите и в други страни. Те са млади, предимно между двайсет и малко над трийсет години. Осемдесет процента oт тях са студенти или вече завършили университет специалисти. Половината идват от елитни колежи или от интелектуално най-авангардни сфери на техническа специализация, каквито са медицината и инженерството. Над седемдесет процента са от средите на нисшата средна класа, „хора със скромен, но не и беден произход“ и са първото поколение в семействата си, получило висше образование. Те са прекарали детството си в малки градчета или в села, но живеят в големите градове.^[24]

Докато студентите и интелектуалците формират активистите и бойните групи на ислямистките движения, основната членска маса е съставена от хора от градската средна класа. До известна степен те принадлежат към т. нар. „традиционна“ средна класа: дребни и едри търговци, собственици на малки предприятия, обитатели на базарите. Това са хората, изиграли решаваща роля в иранската революция и осигурили значителна подкрепа на фундаменталистките движения в Алжир, Турция и Индонезия. В дори още по-голяма степен обаче фундаменталистите принадлежат към „по-модерните“ елементи на средната класа. „Вероятно ислямските активисти включват свръхпропорционално голяма част от най-добре образованите и най-интелигентните млади хора от съот-ветните страни“, като тук влизат лекари, юристи, инженери, учени, учители, държавни служители.^[25]

Третият важен елемент на привържениците на ислямизма са новите мигранти в градовете. През 70-те и 80-те години числеността на градското население в ислямския свят нараства с огромни темпове. Натъпкани в рушащи се и често пър-вобитни бедняшки квартали, мигрантите се нуждаят от соци-алните услуги на ислямистките организации и постоянно се ползват от тях. Ърнест Гелнер посочва, че освен това исля-мът предлага „достойна самоличност“ на тези „току-що из-тръгнати от корените си маси“. В Истанбул, Анкара, Кайро и Асют, в Алжир и Фес, както и в Ивицата Газа ислямистките партии успешно вършат своята организационна дейност сред „унизените и отритнатите“ и набират симпатизантите си от тях. Оливър Рой твърди, че „основната маса на революционния ислям е продукт на модерното общество… [Тя включва] новопристигналите в градовете, милионите бивши селяни, утроили числеността на големите мюсюлмански метрополии“^[26].

Към средата на 90-те години ислямски правителства несъмнено идват на власт само в Иран и в Судан. В няколко мюсюлмански страни като Турция и Пакистан управляващите претендират за демократична легитимност. Политическите системи в десетките други мюсюлмански страни са преобладаващо недемократични: монархии, еднопартийни системи, военни режими, лични диктатури или пък комбинация от тези елементи, обикновено почиваща на ограничена семейна, кланова или племенна основа, в някои случаи силно зависими от чуждестранна подкрепа. Два режима — в Мароко и в Саудитска Арабия — направиха опит да си възвърнат някаква форма на ислямска легитимност. Повечето от тези правителства обаче са лишени от каквато и да било база за оправдаване на своето управление от гледна точка на ислямски, демократични или националистки ценности. По израза на Клемънт Хенри Мур това са „бункерни режими“ — репресивни, корумпирани, откъснати от потребностите и стремленията на своите общества. Подобни режими могат да се задържат на власт дълго време; не е задължително те да паднат.

В модерния свят обаче вероятността да бъдат сменени или да рухнат е много голяма. Така че в средата на 90-те години централният проблем е свързан с вероятните алтернативи:кой или какво ще ги наследи? Към средата на 90-те години почти във всяка страна най-вероятният наследник на съществуващия режим е ислямистки.

През 70-те и 80-те години вълна на демократизация заля света, обхващайки няколко десетки страни. Тази вълна оказа известно въздействие върху ислямските общества, но то бе ограничено. Докато демократичните движения набират скорост и вървят към властта в Южна Европа, Латинска Америка, по източноазиатската периферия и в Централна Европа, ислямистките движения също набират скорост в мюсюлманските страни. Ислямизмът е функционалният заместител на демократичната опозиция срещу авторитаризма в християнските общества и до голяма степен е продукт от сходни причини:

социална мобилизация, загуба на легитимност за действие от страна на авторитарните режими и променяща се международна среда, включително повишение на цените на петрола, което в мюсюлманските страни стимулира по-скоро ислямистката, отколкото демократичната тенденция.

Свещеници, пастори и светски религиозни групи играят основна роля в противопоставянето срещу авторитарните режими в християнските общества, докато улемите, мюсюлманските духовници и ислямистите играят сравнима опозиционна роля в мюсюлманските страни. Папата беше важен фактор за премахване на комунистическия режим в Полша, аятолахът — за свалянето на режима на шаха в Иран.

През 80-те и 90-те години ислямистките движения доминират, а често и монополизират опозицията срещу правителствата в мюсюлманските страни. Тяхната сила до известна степен е функция от слабостта на алтернативните източници на опозиция. Левичарските и комунистическите движения бяха дискредитирани и след това силно разклатени от рухването на Съветския съюз и на световния комунизъм. Либерални и демократични опозиционни групи съществуват в повечето мюсюлмански общества, но обикновено те включват ограничен брой интелектуалци и хора със западни корени или със западна ориентация. С малки изключения либералните демократи не успяха да получат стабилна народна подкрепа в мюсюлманските общества, като дори и ислямският либерализъм не успя да пусне корени там. Фуад Аджами отбелязва: „Да се пише за либерализъм или за буржоазна традиция в мюсюлманските общества означава да се пише некролог на хора, поставили си непосилни задачи и претърпели провал.“^[27] Всеобщият неуспех на либералната демокрация да пусне корен в мюсюлманските общества е непрекъснато и повтарящо се явление в продължение на столетието, започващо от края на XIX в. Поне отчасти този провал се крие в негостоприемността на ислямската култура и общество към либералните концепции на Запада.

Успехът на ислямистките движения в овладяването на опозицията и в утвърждаването им като единствена жизнеспособна алтернатива на съществуващите режими до голяма степен е подпомогнат от политиката на тези режими. По едно или друго време в хода на Студената война много правителства, включително тези на Алжир, Турция, Йордания, Египет и Израел, насърчават и подкрепят ислямистите като контрапункт на комунистите или на враждебни националистически движения. Най-малкото до войната в Персийския залив Саудитска Арабия и други страни от региона осигуряват масирана финансова подкрепа на мюсюлманското братство и на ислямистки групировки в редица държави. Способността на ислямистките групи да овладеят опозицията се усилва и от потискането на светските опозиционни движения от страна на правителствата. Като цяло силата на фундаменталистките движения варира обратно пропорционално на силата на светските демократически или националистически партии и е по-ограничена в страни като Мароко и Турция, допускащи известно многопартийно съперничество за разлика от страни, които потискат всякаква форма на опозиция.^[28] Светската опозиция обаче е много по-уязвима за репресии от религиозната. Последната има възможност да действа посредством и под прикритието на цяла мрежа от джамии, организации за социално подпомагане, фондации и други мюсюлмански институции, върху които държавата не може да yпражнява натиск. Либералните демократи нямат такова прикритие и следователно са много по-лесно контролируеми или попадащи под ударите на държавата.

Опитвайки се да овладеят разрастването на ислямистките тенденции, правителствата разширяват религиозното образование в държавните училища, които често се оказват под влиянието на ислямистки идеи и на учители с ислямистки убеждения, и увеличават финансовата си подкрепа за религията и за религиозните образователни институции. Тези действия отчасти демонстрират ангажираността на държавата с исляма, а чрез финансиране тя разширява контрола си върху ислямските институции и ислямското образование. Същевременно обаче тези мерки водят до възпитаването на огромна маса студенти и други граждани в ценностите на исляма, което ги прави по-открити към ислямистките лозунги, и подготвят образовани хора да работят за постигане на ислямистките цели.

Силата на ислямското възраждане и привлекателността на ислямистките движения кара властите да подкрепят ислямистките институции и практики и да въведат ислямски символи и ритуали в управлението. Най-общо казано, това означава утвърждаване и преутвърждаване на ислямисткия xaрактер на съответната държава и общество. През 70-те и 80-те години политическите лидери се надпреварват да отъждествяват своите режими и самите себе си с исляма. Кралят на Йордания Хюсеин, воден от убеждението, че светските правителства нямат особено бъдеще в арабския свят, говори за необходимостта да се изгради „ислямска демокрация“ и един „модернизиращ ислям“. Кралят на Мароко Хасан подчертава своето произхождащо от Пророка родословие и ролята си като „халиф на правоверните“. Султанът на Бруней, доскоро не особено ангажиран с ислямистки практики, става „все по-предан на вярата“ и определя режима си като „малайска мюсюлманска монархия“. В Тунис Бен Али редовно призовава Аллах в речите си и „се загръща с наметалото на исляма“, за да възпре нарастващата притегателна сила на ислямистките групи.^[29] В началото на 90-те години Сухарто открито възприема курс към „по-мюсюлманска“ политика. В Бангладеш принципът на „секуларизма“ отпадна от конституцията в средата на 70-те години, а в началото на 90-те години светската кемалистка идентичност на Турция за пръв път бе изправена пред сериозна заплаха.^[30] За да изтъкнат привързаността си към исляма, правителствените лидери — Йозал, Сухарто, Каримов — бързат да направят поклонение по светите места.

Правителствата на мюсюлманските държави предприеха и действия за ислямизиране на правото си. В Индонезия в светската правна система се включват ислямски правни понятия и процедури. С оглед на предимно немюсюлманското си население Малайзия пък създава две отделни правни системи, едната — ислямистка, а другата — светска.^[31] В Пакистан по време на режима на генерал Зиа Ул Хак се полагат огромни усилия за ислямизиране на правото и на икономиката. Въвеждат се ислямски наказателни разпоредби, изгражда се система от шериатски съдилища, а шериатът се обявява за върховен закон в страната.

Подобно на други прояви на глобалното религиозно възраждане ислямското възраждане е едновременно продукт на модернизацията и стремеж за овладяването й. Предизвикващите го причини са същите, които в най-общи линии пораждат тенденциите за индигенизация в незападните общества: урбанизацията, социалната мобилизация, по-високото равнище на грамотност и образованието, подобрените комуникации и влиянието на медиите, както и разрасналото се взаимодействие със западната и с други култури. Тези процеси подкопават традиционните селски и кланови връзки, предизвикват отчуждение и криза на идентичността. Ислямистките символи и вярвания отговарят на тези психологически потребности, а ислямистките благотворителни организации посрещат социалните, културните и икономическите нужди на мюсюлманите, притиснати от процесите на модернизация. Мюсюлманите чувстват потребност да се върнат към идеите, ритуалите и институциите на исляма, за да намерят компаса и двигателя на модернизацията.^[32]

Твърди се, че ислямското възраждане е също и „продукт на западащата сила и на изгубения престиж на Запада… Когато тоталното надмощие на Запада залязва, неговите идеи и институции губят лустрото си“. По-конкретно казано ислямското възраждане се стимулира и подхранва от петролния бум през 70-те години, който увеличава неимоверно богатството и могъществото на редица мюсюлмански страни и им позволява да предизвикат обрат в отношението на господство и подчинение, съществувало дотогава във връзките им със Запада. Както отбелязва Джон Б. Кели по това време, „саудитите несъмнено получават двойно удовлетворение от налагането на унизителни наказателни мерки спрямо хора от Запада; защото те са не само проява на силата и независимостта на Саудитска Арабия, но имат за цел също така да демонстрират презрение към християнството и превъзходство на исляма“. „Ако бъдат поставени в тяхната историческа, peлигиозна, расова и културна рамка“, действията на богатите мюсюлмански страни, производителки на петрол, „не са нищо друго освен дързък опит да се постави християнския Запад в подчинено положение спрямо мюсюлманския Изток.“^[33]

Правителствата на Саудитска Арабия, Либия и на други страни използват своите петролни богатства, за да стимулират и финансират мюсюлманското възраждане, а мюсюлманските богатства мотивират мюсюлманите да се откажат от преклонението си пред западната култура, подменяйки го с дълбока ангажираност към собствената култура и със стремеж да утвърдят ролята и значението на исляма в неислямските общества. По същия начин, по който в миналото богатството на Запада се е приемало като доказателство за превъзходството на западната култура, сега на петролното богатство се гледа като на свидетелство за превъзходството на исляма.

Импулсът от покачването на цените на петрола постепенно гасне през 80-те години, но демографският растеж е постоянно действаща подбудителна сила. Докато възходът на Източна Азия се подхранва от впечатляващите темпове на икономически растеж, възраждането на исляма се стимулира от не по-малко внушителните темпове на демографски растеж. Прирастът на населението в ислямските страни, особено на Балканите, в Северна Африка и в Централна Азия, значително надвишават темповете в съседни региони, както и в света като цяло. Между 1965 г. и 1990 г. общият брой на на-селението в света нараства от 3,3 милиарда на 5,3 милиарда при годишен прираст от 1,85%. В мюсюлманските общества нормата на растеж почти винаги надхвърля 2%, често превишава 2,5%, а понякога надминава и 3%. Така например между 1965 г. и 1990 г. населението на страните от Магреба нараства с 2,65% годишно от 29,8 милиона на 59 милиона, като в Алжир прирастът е 3% годишно. През същия период числеността на египтяните се повишава при годишна норма на растеж 2,3% (от 29,4 милиона на 52,4 милиона). Между 1970 г. и 1993 г. населението на Централна Азия нараства по следния начин: с 2,9% годишно в Таджикистан; с 2,6% в Узбекистан; с 2,5% в Туркменистан; с 1,9% в Киргизстан, а в Казахстан, където населението е наполовина руско, нормата на годишен растеж на населението е само 1,1%. В Пакистан и Бангладеш нормата на демографски растеж надхвърля 2,5% годишно, докато в Индонезия тя възлиза на повече от 2%. Както вече отбелязахме, през 1980 г. общият дял на мюсюлманите съставлява 18% от населението в света, през 2000 г. той вероятно ще надхвърли 20%, а през 2225 г. ще бъде повече от 30%.^[34]

Нормите на демографски растеж в страните от Магреба и другаде вече са достигнали връхната си точка и започват да отслабват, но нарастването в абсолютни числа ще продължи да бъде голямо и въздействието на този растеж ще се почувства през първата половина на XXI век. През следващите десетилетия мюсюлманското население ще се състои от извън-мерно голям брой млади хора, със забележимо демографско присъствие на тийнейджърите и на младежите около двайсетгодишна възраст (таблица 5.2). Освен това хората от тази възрастова група ще населяват предимно градовете и ще имат поне средно образование. Това съчетание от численост и равнище на социална мобилизация има три значителни политически следствия:

Първо, младите хора са носители на протест, нестабилност, реформи и революции. Исторически погледнато, съществува тенденция наличието на големи кохорти от млади хора да съвпада с подобни движения. Твърди се, че „протестантската реформация е пример за едно от забележителните младежки движения в историята“. Джак Голдстоун убедително доказва, че демографският растеж е бил ключов фактор в двете вълни от революции, залели Евразия в средата на XVII и в края на XVIII в.^[35] Забележимото увеличаване на процента на младите хора в европейските страни съвпада с „eпoхата на демократическите революции“ през последните две десетилетия на XVIII в. През XIX в. успешната индустриализация и емиграционните процеси отслабват политическото въздействие на младата част от населението върху европейските общества. Процентът на младежите отново нараства през 20-те години на XX в., което осигурява попълнения за фашистките и за други екстремистки движения.^[36] Четири десетилетия по-късно поколението, последвало бума на раждаемостта непосредствено след Втората световна война, даде израз на политическото си присъствие чрез демонстрациите и протестите от 60-те години.

Ислямската младеж изявява политическото си присъствие в ислямското възраждане. Когато то започва да се очертава през 70-те години и да набира инерция през 80-те години, делът на младежите (т. е. на групата между петнайсет и двайсет и четири години), в големите мюсюлмански страни значително нараства и надхвърля 20% от населението. В много мюсюлмански страни демографската крива на младежката група достига връхната си точка през 70-те и 80-те години; в други страни тя ще бъде достигната в началото на следващия век (таблица 5.1). Действително достигнатата или очакваната връхна точка във всички тези страни (само с едно изключение) показва дял от повече от 20%; за Саудитска Арабия очакваният връх през първото десетилетие на XXI в. е малко под този процент. Тези млади хора предоставят попълнения за ислямистките организации и за техните политически движения. Вероятно не е само случайно съвпадение, че делът на младежката група в населението на Иран значително нараства през 70-те години, достигайки 20% през втората половина на същото десетилетие, и че иран-ската революция се извършва през 1979 г., или пък че тази критична точка е достигната в Алжир в началото на 90-те години, точно когато ислямистките фундаменталисти печелят масова подкрепа и регистрират победа в изборите. В кривата на демографския растеж на младежите в мюсюлманските страни се проявяват потенциално значителни ре-гионални вариации (фиг. 5.3). Въпреки че към тези данни трябва да се отнасяме предпазливо, проектирането им върху други страни подсказва, че делът на младежите в населението на Босна и Албания ще се понижи рязко към края на века. От друга страна, демографската крива на младежта в страните от Персийския залив ще продължи да има високи измерения. През 1988 г. престолонаследникът на Саудитска Арабия принц Абдулах заявява, че най-голямата заплаха за неговата страна идва от широкото разпространение на ислямския фундаментализъм сред младежта.^[37] Според прогнозите тази заплаха ще остане валидна и през по-голямата част от XXI в.

Таблица 5.1. Върхове на демографската крива за младежта в мюсюлманските държави

1970	1980	1990	2000	2010
Босна	Сирия	Алжир	Таджикистан	Киргизстан
Бахрейн	Албания	Ирак	Туркменистан	Малайзия
Обединени арабски емирства	Йемен	Йордания	Египет	Пакистан
Иран	Турция	Мароко	Иран	Сирия
Египет	Тунис	Бангладеш	Саудитска Арабия	Йемен
Казахстан	Пакистан	Индонезия	Кувейт	Йордания
	Малайзия		Судан	Ирак
	Киргизстан			Оман
	Таджикистан			Либия
	Туркменистан			Афганистан
	Азербайджан

Десетилетия, през които има максимуми на 15-25-годишните или се очаква да се появят такива (почти във всички случаи надвишат 20%). Източник: Вж. фиг. 5.2.

 

В големите арабски страни (Алжир, Египет, Мароко, Сирия и Тунис) през 2010 г. ще нарасне броят на двайсетгодишните, които излизат на трудовата борса. В сравнение с 1990 г., излизането им на трудовата борса ще се увеличи с 30% в Тунис, с около 50% в Алжир, Египет и Мароко и с 100% — в Сирия. Бързото нарастване на грамотността в арабските общества също създава пропаст между образованото младо поколение и предимно неграмотното по-възрастно поколение, като по този начин „разкъсването на двойката знание-власт“ вероятно „ще постави под напрежение политическата система“^[38]

По-многочисленото население се нуждае от повече ресурси и поради това хората от общества с гъсто и/или бързо разрастващо се население като правило са насочени навън, склонни са да завземат чужди територии и да упражняват натиск върху други демографски не толкова динамични държави. Следователно нарастването на населението в ислямските страни е важен фактор, съпътстващ конфликтите по границите на ислямския свят между мюсюлмани и други народи.

Демографският натиск в съчетание с икономическа стагнация провокира емигрирането на мюсюлмани към западните и другите немюсюлмански общества, превръщайки имиграцията в първостепенен проблем за съответните страни. Съседството между бързо нарастващо население от една култура и бавнo нарастващото или стагниращо население от друга култура поражда проблема за икономическо и/или политическо приспособяване и в двете общества. Така например през 70-те години демографският баланс в бившия Съветски съюз се променя драстично, като числеността на мюсюлманите на-раства с 24%, докато руското население нараства с 6,5%, което предизвиква загрижеността на комунистическите лидери от Централна Азия.^[39] По същия начин бързото нарастване на числеността на албанците безпокои сърбите, гърците и италианците. Израелците са разтревожени от големия прираст на палестинците, а Испания, чието население се увеличава с по-малко от една пета от 1% годишно, е в твърде некомфортно съседство със страните от Магреба, където населението нараства повече от десет пъти по-бързо, а брутният национален продукт възлиза на около една десета от този на Испания.