Самюъл Хънтингтън
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред (10)

Западът и модернизацията

Третият и най-общ аргумент за появата на универсална цивилизация разглежда тази цивилизация като резултат от широкообхватните процеси на модернизация, развиващи се още от XVIII в. Модернизацията включва индустриализация, урбанизация, нарастващо равнище на грамотност, образование, богатство, социална мобилизация и по-сложни и разнообразни професионални структури. Тя е продукт на неимоверната експанзия на научното и инженерното знание, започналa през XVIII в. и направила възможно безпрецедентното контролиране и модифициране на околната среда от човека. Модернизацията е революционен процес, сравним само с прехода от първобитните към цивилизованите общества, т. е. с появата на цивилизацията в единствено число, което е започнало в долините на Тигър и Ефрат, Нил и Инд около 5000 години пр. н. е.^[27] Нагласите, ценностите, знанието и културата на хората в едно модерно общество съществено се различават от тези в едно традиционно общество. Като първата цивилизация, която се модернизира, Западът е лидер в отвоюване на културата на модерността. Когато другите общества постигнат подобни модели на образование, труд, богатства и класова структура, продължава въпросният аргумент, модерната западна култура ще се превърне в универсална култура на света.

Съществуването на значителни различия между модерните и традиционните култури не подлежи на съмнение. От това обаче не следва непременно, че обществата с модерни култури си приличат повече, отколкото обществата с традиционни култури. Очевидно свят, в който някои общества са високо модерни, а други са все още традиционни, ще бъде по-малко хомогенен от свят, в който всички общества се намират на сравними високи равнища на модерност. Но какво да кажем за свят, в който всички общества са традиционни? Такъв свят е съществувал преди няколко столетия. Дали той е бил по-малко хомогенен, отколкото би бил един бъдещ свят на универсалната модерност? Вероятно не. „Китай от времето на династията Мин… определено се е доближавал повече до Франция от епохата на династията Валоа — твърди Бродел, — отколкото Китай от епохата на Мао Дзедун до Франция от периода на Петата република.“^[28].

И все пак по две причини модерните общества могат да си приличат помежду си в по-голяма степен от традиционните общества. Първо, засиленото взаимодействие между модерните общества може да не генерира обща култура, но улеснява трансфера на технологии, изобретения и практики от едно общество към друго със скорост и до степен, невъзможни в традиционния свят. Второ, традиционното общество е основано на земеделието, а модерното — на индустрията, развила се от занаятите, през класическата тежка индустрия до индустрията, основана на знанието. Моделите на земеделие и на съответстваща му социална структура са в много по-голяма степен зависими от природната среда, отколкото индустриалните модели. Първите се променят в зависимост от почвата и климата и поради това могат да доведат до различни форми на собственост върху земята, до различни социални структури и варианти на управление.

Каквито и да са достойнствата на тезата на Уитфогел за хидравличната цивилизация, земеделие, което зависи от изграждането и функционирането на мащабни напоителни системи, стимулира появата на централизирана и бюрократична политическа власт. Едва ли би могло да бъде другояче. Богатата почва и добрият климат по всяка вероятност ще подпомогнат развитието на едромащабно плантаторско земеделие, следователно и на произтичаща от него социална структура, включваща малобройна класа от едри земевладелци и многобройна класа от селяни и роби или ратаи, които работят на плантациите. Неблагоприятните за едромащабно селско стопанство условия могат да стимулират появата на общество, състоящо се от независими фермери. Казано накратко, в зе-меделските общества социалната структура се определя от географията. С индустрията е тъкмо обратното — тя много по-малко зависи от локалната природна среда. Различията в индустриалната организация по-скоро се дължат на различия в културата и социалната структура, отколкото на географията, като първите биха могли да се сближават, докато за вторите това е невъзможно.

И така модерните общества имат твърде много общи неща помежду си. Но дали това означава, че те задължително вървят към хомогенизиране? Доводите в полза на това почиват на предпоставката, че модерното общество трябва да върви към един-единствен тип, а именно към западния, че модерната цивилизация е равнозначна на западната цивилизация и че западната цивилизация е модерната цивилизация. Това обаче е изцяло погрешно отъждествяване. Западната цивилизация възниква през VIII и IX в., а в течение на след-ващите векове разгръща характерните си черти. Тя не се мо-дернизира чак до XVII и XVIII в. Западът си е бил Запад далеч преди да стане модерен. Основните му характеристики, тези, които го отличават от другите цивилизации, предшестват неговото модернизиране.

Какви са тези отличителни характеристики на западното общество през столетията преди неговото модернизиране? Различните изследователи дават различаващи се в някои специфични пунктове отговори на този въпрос, но са единодушни що се отнася до основните институции, практики и вярвания, които могат закономерно да бъдат определени като ядро на западната цивилизация.^[29] Те включват следното:

Класическото наследство. Като цивилизация от трето поколение Западът наследява много неща от предходните цивилизации, измежду които най-забележимо се откроява класическата цивилизация. Наследството на класическата цивилизация е богато и многообразно, то включва гръцката философия и рационализъм, римското право, латинския език и християнството. Ислямската и православната цивилизация също поемат наследство от класическата цивилизация, но то в никакъв случай не се доближава по мащаб до наследеното от Запада.

Католицизъм и протестантство. Западното християнство, отначало католицизмът, а след това католицизмът и протестантството в историческо отношение представляват най-важната характеристика на западната цивилизация. През по-голямата част от първото хилядолетие това, което сега е известно като западна цивилизация, се е наричало западно християнство. Между западните християнски народи е съществувало силно развито общо усещане, че те са различни от турците, маврите, византийците и всички останали и през XVI в. Западът тръгва да покорява света не само заради богатствата, но и в името на Бог. Реформацията и контрареформацията, както и разделението на западното християнство на протестантски север и на католически юг са също отличителни черти на западната история, напълно отсъстващи в православната цивилизация и до голяма степен заличени в латиноамериканския опит.

Европейските езици. Езикът отстъпва само на религията като фактор, отличаващ хората, принадлежащи към една култура, от принадлежащите към друга. Западът се различава oт повечето други цивилизации по многобройността на езиците си. Японски, хинди, официалният китайски, руски и дори арабски са признати за основни езици на своите цивилизации.

Западът наследява латинския, но в неговите предели възникват множество нации и заедно с тях се появяват национални езици, прикачени доста хлабаво към широките категории на романските и германските езици. Към XVI в. тези езици като цяло вече получават съвременната си форма.

Разделението между духовна и светска власт. В течение на историята на Запада отначало църквата, а впоследствие многото църкви съществуват отделно от държавата. Бог и кесар, църква и държава, духовна и светска власт съставляват доминиращия дуализъм в западната култура. Религията и политиката са така отчетливо разделени само в индуистката цивилизация. В исляма бог е и кесар; в Китай и Япония кесарят е бог, в православната църква Бог е младшият партньор на кесаря. Това разделение и постоянно възпроизвеждащите се стълкновения между църква и държава, които са типични за западната цивилизация, не съществуват в нито една друга цивилизация. Разделението на властите е допринесло неизмеримо много за развитието на свободата в западните общества.

Принципът на правото. Представата за централната роля на правото в името на цивилизованото съществуване е наследена от римляните. Средновековните мислители разработват идеята за естествено право, в съответствие с която монарсите е следвало да упражняват своята власт, а в Англия се формира традицията на обичайното право. По време на абсолютизма през XVI и XVII в. принципът на правото се съблюдава по-скоро чрез нарушаването, отколкото чрез следването му, но въпреки това се запазва идеята за подчиня-ването на светската власт на някаква външна принуда: „Non sub homine sed sub Deo et lege.“^[30] Традицията за върховенството на правото полага основите на конституционализма и на защитата на човешките права, включително на правата на собственост, от произвола на властта. В повечето други ци-вилизации правото е много по-маловажен фактор за формиране на мислене и на поведение.

Социалният плурализъм. В историческо отношение западното общество е много плуралистично. Както отбелязва Дойч, характерно за Запада е „възникването и утвърждаването на различни автономни групи, които не се основават на кръвни или на брачни връзки“^[31]. Най-напред през VI и VII в. тези групи включват манастирите, монашеските ордени и гилдиите, но впоследствие в много области на Европа те вече обхващат множество други подобни сдружения и общности.^[32] Плурализмът на сдружаването се допълва и от класов плурализъм. Повечето западноевропейски общества имат относително силна и автономна аристокрация, многочислено селячество и малка, но значима класа от търговци и занаятчии. Силата на феодалната аристокрация е от особено значение като фактор, ограничаващ възможността абсолютизмът да пусне здрави корени в повечето европейски държави. Този европейски плурализъм ярко контрастира на нищетата на гражданското общество, на слабостта на аристокрацията и на могъществото на централизираните бюрократични империи, които по едно и също време съществуват в Русия, Китай, в земите на Османската империя и в други незападни общества.

Представителни органи. Социалният плурализъм още в началото поражда съсловия, парламенти и други институции, които представляват интересите на аристокрацията, духовенството, търговците и други групи. Тези органи осигуряват форми на представителство, които в хода на модернизацията се развиват до равнището на институциите на модерната демокрация. В някои случаи тези органи се оказват заличени по време на абсолютизма или пък силата им е била до голяма степен ограничена. Но дори когато това се случва, те са могли (както това е станало във Франция) да се възродят и да се превърнат в средство за разширяване на политическото участие. Никоя друга съвременна цивилизация не разполага с подобно наследство от представителни органи, съществуващи от цяло хилядолетие. На локално равнище още от XIX в. се зараждат движения за самоуправление в италианските градове, които впоследствие се разпространяват на север, „принуждавайки епископи, местни барони и други благородници да споделят властта си със средното градско съсловие и в крайна сметка изцяло да му я предоставят“^[33]. Представителството на национално равнище по този начин бива допълнено от известна степен на автономност на местно равнище — нещо, което няма съответствие в останалите региони на света.

Индивидуализъм. Много от изброените характеристики на западната цивилизация допринасят за възникването на чувство за индивидуализъм и на уникална за цивилизованите общества традиция на индивидуалните права и свободи.

Индивидуализмът се развива през XIV и XV в., а приемането на правото на личен избор — това, което Дойч нарича „революцията на Ромео и Жулиета“ — вече преобладава на Запад през XVII в. Били са формулирани, ако не и всеобщо приети, настоявания за равни права: „И най-бедният мъж в Англия трябва да може да живее, както прави това най-богатият.“ Индивидуализмът си остава отличителна характеристика на Запада сред цивилизациите на XX в. В един анализ, който сравнява представителни извадки от петдесет страни, първите двайсет места в йерархията съобразно индекса на индивидуализъм се заемат от всички западни страни, с изключение на Португалия, но плюс Израел.^[34] Авторът на друго кроскултурно изследване на индивидуализма и колективизма по сходен начин откроява преобладаващото присъствие на индивидуализма на Запад в сравнение с преобладаващото присъствие на колективизма във всички останали цивилизации и заключава, че „ценностите, които имат най-голямо значение за Запада, са най-маловажните навсякъде другаде“. В много други изказвания както западни, така и незападни автори определят индивидуализма като централната отличителна характеристика на Запада.^[35]

Горният списък няма претенции да изчерпва отличителните характеристики на западната цивилизация. Нито пък иска да внуши, че тези характеристики са винаги и универсално представени в западното общество. Очевидно това не е така: деспотите в историята на Запада редовно са пренебрегвали принципа на правото и са разпускали представителните органи. Още по-малко пък идеята е да се внуши, че нито една от тези характеристики не се среща в другите цивилизации. Очевидно нещата стоят по обратния начин: коранът и шериатът са основно право на ислямските общества; Япония и Индия имат класови системи, сравними с тези на Запад (и вероятно поради това те са двете единствени големи незападни общества, които поддържат демократично управление толкова продължително време). Взети поотделно, почти никой от тези фактори не е уникален само за Запада. Съчетанието между тях обаче е негова уникална характеристика. Тези представи, практики и институции просто са преобладавали на Запад в много по-голяма степен, отколкото другаде. Те съставляват най-малкото част от същественото неизменно ядро на западната цивилизация. Те характеризират западното, но не и модерното в Запада. Те до голяма степен са и фак-торите, позволили на Запада да поеме лидерска роля в процеса на собственото си модернизиране и на модернизирането на света.