Реймънд Фийст
Лисичи крал (7)

Глава 5
Служба

Каспар се усмихна.

— Е, млади Хокинс? Разбирам, че сте успели да се поставите в доста неудобно положение.

Херцог Каспар се отпусна в широкото кресло и махна с ръка на слугата си да напълни двете чаши върху кръглата маса в гостната на големия апартамент, предоставен му от краля за визитата му.

Амафи стоеше пред стаята в ролята си на личен слуга. Паско беше в квартирата на Тал и се подготвяше за заминаване. Версията с болния баща беше достатъчно приемлива и той вече си бе платил превоза на кораб за Прохода на Прандур, където щеше да хване друг за Крайбрежен страж и оттам щеше да стигне с фургон до хана на Кендрик.

Тал беше изпратил писмо до херцога ден преди да помоли за аудиенция и на другата сутрин един дворцов паж бе донесъл отговора. Канеха го на следобедна среща, но със съвета по разбираеми причини да използва някой от слугинските входове.

Каспар бе облечен в обшита с брокат и закопчана до шията туника — мода, непозната за Тал: реши, че трябва да е нещо, което носят в Оласко.

— Мислех си, че сте младеж с необикновено чувство за хладнокръвна преценка. Какво ви накара да направите нещо толкова неприсъщо?

Тал вдигна чашата си и по навик помириса виното. Отпи и каза:

— А, това трябва да е новата реколта от Крушуин в Гарвановия лес!

Каспар учудено вдигна вежда.

— Разбирате от вино, Талвин. Да, пристигнало е миналия месец и кралят бе така добър да задели няколко бутилки за мен. Но отговорете на въпроса ми.

Последното бе отправено с най-заповедния тон, с който Каспар се бе обръщал досега към него.

— Принц Матю е грубиян — отвърна кратко Тал.

— Вярно, но едва ли е единствен сред благородниците в Ролдем. Защо трябваше да го унизите публично?

— Защото не можех да го убия и да избегна палача — отвърна Тал и отново отпи от виното, за пауза. — Ако не беше кралска особа, щях да го призова на дуел за чест.

— О? — Херцогът отново повдигна вежда. — За чия чест? Определено не вашата, нали? Изглеждате прагматичен човек, не робувате на надути благороднически принципи.

Осъзнал, че не е обмислил това достатъчно добре, Тал отвърна:

— Честта на една дама, сър.

— Имате спор с принц Матю заради дама?

Тал разбра, че това няма да издържи по-сериозно разглеждане, ако версията прозвучи прекалено неправдоподобно, затова импровизира:

— Не заради спор, а в защита. Въпросната дама е вдовица, а принцът е проявил… прекален ентусиазъм в ухажванията си.

— Аха, значи трябва да е лейди Гаворкин — изсмя се Каспар. — Аз също подочух някои дворцови клюки.

Тал сви рамене.

— С дамата бяхме близки. Аз не проявявам интерес към брак, но тя си търси нов съпруг, стига обстоятелствата да позволят, защото Короната вече обмисля да й отнеме някои имения и тя се страхува, че ще изгуби приходите си.

Каспар прекрати по-нататъшния коментар с думите:

— Знам положението й. Ако я видят публично в компанията на Матю, други заинтересовани благороднически синове ще я отбягват. Разбирам.

Тал не беше сигурен дали Каспар е повярвал на версията. Все пак той бе заложил само на едно подхвърляне, направено от лейди Гаворкин при неотдавнашната му следобедна визита: че намира принца за отблъскващ.

— Все пак — изкикоти се Каспар — трябваше ли наистина да го накарате да се разреве като дете?

— По-добре, отколкото да го убия — отвърна Тал.

— Не съм убеден — каза Каспар. — Създадохте си много лош враг, защото склонността към прошка не е присъща за Матю. Той е единственият член на кралската фамилия, който би използвал властта си, за да отмъсти за лично оскърбление. Може вече да е обявил възнаграждение за главата ви. На ваше място бих се пазил от наемни убийци, млади ми Хокинс.

— Точно затова дойдох при вас.

— Пред краля бих могъл да упражня известно влияние, а и съм ви в дълг. Но с Матю… — Херцогът разпери безпомощно ръце и сви рамене.

— Матю няма да посмее да ме напада пряко, ако съм на служба при вас, ваша светлост. Реших да приема предложението ви за работа.

Каспар се отпусна в креслото си.

— Разбирам повода, но прилича на доста внезапен обрат, да го кажем направо.

— Отдавна мисля за предложението ви, ваша светлост, и то сериозно. Надявах се обаче, че ще мога да си намеря добър пост в някой търговски концерн в Саладор, Ран или Батира. Може би познавате местния им агент, Куинси де Касъл?

Леко трепване в очите на Каспар разкри, че лъже, когато отвърна:

— Познавам го, да. Но защо в търговията?

Тал помълча, после въздъхна.

— Благородническата ми нишка е много тънка, ваша светлост. Главата на фамилията ни всъщност едва ли знае за съществуването ми, защото съм племенник на трети братовчед, много далечен роднина. — Продължи тихо: — Честно казано, получих титлата „скуайър“ само благодарение на ловка манипулация на един местен магистрат, близък по бащина линия. А земите, които вървят с тази титла, не носят никакъв приход. — Върна се към нормалния тон и продължи: — За да напредна в обществото, ми трябват две неща: богатство и слава. Бих могъл или да вляза в армията — и честно казано, опитах за известно време, но трепане на таласъми в студения север също не е пътят… или да се оженя изгодно. Но за да се оженя изгодно, ми трябват богатство и слава. Затворен кръг, разбирате ме.

— Да, разбирам ви.

— Така че дойдох на изток. Тук е мястото, където политиката и търговията предлагат възможност на човек, не на запад. Там всичко се свежда до дълг и служба, но тук човек може да намери перспективи. Да стана шампион на Двора на майсторите ми донесе слава. А ако мога да се издигна финансово с помощта на де Касъл и партньорите му, тогава ще имам и богатство.

— Разбирам замисъла като цяло, скуайър, но няма ли по-преки пътища?

— Не, доколкото виждам. Най-добрата ми възможност беше лейди Гаворкин, но Короната в никакъв случай не би одобрила брака й с един беден провинциален скуайър от Островите.

— Особено сега — изсмя се Каспар.

— Да — съгласи се Тал с измъчена усмивка. — Но дори да се бях въздържал по отношение на принца, мисля, че бъдещето ми е някъде другаде. И след като вече изглежда, че перспективите ми в Ролдем са нищожни… — Сви рамене.

— Помислихте си, че с моя помощ ще се издигнете — довърши Каспар.

— Да, ваша светлост.

— Доста умен избор — каза Каспар. — Трябват ми умни хора — стига в бъдеще да се въздържате от изкушението да унизявате публично принцове. Има един капитански пост за вас в Опардум.

— Капитанство? — Тал се усмихна. — Както казах, опитах военния живот, ваша светлост, и не го намирам за подходящ за дарбите ми.

— Само титла. Ако желаете, можете да продължите да се наричате „скуайър“, защото никой няма да ви отдава чест и никой няма да ви кара да марширувате по плаца. Имам много капитани… и повечето не носят униформа.

— Аха — отвърна Тал, уж чак сега е разбрал. — Търсите си агент.

— Агент е подходяща дума. Фактор — също. Или представител, зависи от нуждата. Каквато и да е титлата, функцията е една: да ми служите с непоклатима вярност и енергия. Наградите ще са в пълно съответствие с усилията ви.

Тал допи виното си.

— Да стягам ли багажа?

— Скоро — отвърна Каспар. — Ще се задържа тук още седмица, после към Риланон и визита на краля на Островите, след това се връщам в Опардум. Не сте официално на служба при мен, докато не стигнем в Опардум. Причините ще ви бъдат разяснени тогава.

— Междувременно обаче ще сте под моя закрила — продължи херцогът. — Ще уведомя мимоходом принц Матю, че ще приема като лично оскърбление, ако и един косъм падне от главата ви, след което ще го уверя, че ви отпращам колкото се може по-далече от Ролдем.

— Може би след три години ще можете да се върнете, за да защитите шампионската си титла. Ще е неловко, но дотогава Матю поне ще е имал време да премисли. — Помълча и добави развеселено: — А може би дотогава някой друг ще е убил тоя надут глупак.

Каспар стана: знак, че разговорът е приключил.

— Върнете се в квартирата си и се постарайте да не се въвличате в неприятности, скуайър.

— Да, ваша светлост — отвърна Тал.

Херцогът напусна през една врата, а Тал излезе през другата, където го чакаше Амафи. Махна с ръка на новия си камериер да го последва и напускаха двореца, този път през главната порта.

— Е, какво се случи, ваше великолепие? — попита Амафи.

— Вече сме на служба при херцог Каспар Оласко.

Бившият убиец се ухили вълчи и рече:

— Е, значи издигането ни към величие започва!

— Да — отвърна Тал, макар вътрешно да чувстваше, че ги очаква по-скоро пропадане в покварата.

 

 

Корабът пореше пенестите гребени, тласкан от напористия вятър към най-величествения град, който Тал бе виждал. Не, поправи се той, по-величествен, отколкото можеше да си въобрази.

Риланон се издигаше на фона на хълмовете, смайващо творение от цветен камък и изящни арки. Ярките лъчи на късното следобедно слънце очертаваха обрамчения му от дълбоки сенки силует. Тал беше слушал историята му: как Лудия крал, Родрик Четвърти, повелил градът да бъде пресъграден, като всяка сива фасада се подмени с ярко обагрена каменна облицовка. Кралете Луам, Патрик и сега Риан бяха продължили с проекта и днес всяка сграда в столицата на Островното кралство бе образец на великолепие. Шедьовър от мрамор и гранит, Риланон сияеше в бяло и розово, жълто и кехлибар, с жилки пурпур, зелено, червено и синьо, осеяли щедро всичко. Тал и Амафи стояха на носа на кораба на херцог Каспар, и гледаха града в няма възхита.

Глас зад тях каза:

— Това първото ви посещение ли е, скуайър?

Тал се извърна към херцога и се поклони, преди да отвърне:

— Да, ваша светлост.

Амафи отстъпи дискретно назад, та господарят му и херцогът да си поговорят насаме.

— Аз съм от тези, които най-много се гордеят с отечеството си, скуайър — каза херцогът. — Опардум е величествен град по свой начин, но ще призная, че при първа гледка никой град не може да се сравни по красота с Риланон.

— Длъжен съм да се съглася, ваша светлост. Чел съм истории… — Направи усилие да влезе в ролята си. — Баща ми настояваше да изуча историята на Кралството. — Обърна се и махна с ръка. — Но това… това е неописуемо.

— Да, нали? — Херцог Каспар се засмя. — Ако някой поведе война срещу Островното кралство, ще е трагедия да се опустоши такова чудо. Ще е много по-добре градът да бъде принуден да се предаде, вместо да се щурмуват тези кули, не сте ли съгласен?

Тал кимна, но каза:

— Все пак, според мен да не се почва война с Островите е по-разумният избор.

— Има и други начини да се спечели една борба освен въоръжения конфликт — отвърна херцогът. Говореше колкото на Тал, толкова и на себе си. — Някои ще се закълнат, че войната е резултат от провалена дипломация, докато други ще ти кажат, че войната е просто друг инструмент на дипломацията. Не съм чак толкова учен, за да реша дали всъщност има някаква разлика между тези две философии. — Извърна се и се усмихна на Тал. — Сега се прибери в каютата си и облечи най-контешките си дрехи. Ще вечеряме в двореца на краля. — Погледна към платната. — Мисля, че ще останем в залива за не повече от час и ще получим разрешение да пристанем на кралските кейове.

Тал слезе долу и тъкмо се беше приготвил, когато на вратата се почука. Амафи отвори. В коридора стоеше млад корабен прислужник.

— Да?

— Поздрави от херцога, скуайър. Поканен сте да се присъедините към него на палубата.

— Идвам веднага — отвърна Тал.

Бързо оправи новата си куртка и грабна шапката си. Дрехите му бяха ушити в Ролдем, преди да напусне. Беше прекарал последната седмица почти без да излиза, както го бе посъветвал Каспар, избягваше всякакви публични места. Мярката бездруго едва ли имаше значение, тъй като поканите от страна на ролдемския елит бяха секнали веднага след унизяването на принц Матю. Тал реши, че Каспар е разпространил новината, че е под негова закрила, тъй като не последва никакъв опит за отмъщение, поне доколкото двамата с Амафи можаха да забележат.

Качи се бързо на палубата. Корабът вече подхождаше към вълнолома. Ако Ролдем спираше дъха, то Риланон беше смайващ. Колкото повече се приближаваха, толкова по-зашеметяваща ставаше гледката. Защото градът не само бе построен от лъскав мрамор и гранит, но й бе разкрасен по всевъзможни начини: имаше рамки с разцъфтели увивни растения, висящи градини, цветни флагове и знамена, и прозорци от кварц и стъкло. Камъкът сияеше под лъчите на късното следобедно слънце в златно, кехлибарено, розово и бяло.

— Възхитително — промълви Амафи.

— Да — отрони херцогът. — Винаги съм се стараел да пристигам тук малко преди залез, само за да видя това.

Откъм пристанището идваше лодка, развяла флага на Островното кралство. Сниши го в почит към херцога на Оласко. Моряците и от двата съда замахаха за поздрав. Тал беше почти онемял от величественото зрелище. Кораби от всички държави около Морето на кралствата стояха на котва или плаваха из залива. Имаше кешийски търговски съдове, кораби от Източните кралства, товарни баржи от всяка точка на познатия свят.

Платната се свиха, „Делфин“ забави и лодката се доближи до борда. Пуснаха въжената стълба и по нея се изкачи пристанищният лоцман — от този момент негова беше работата да отведе кораба до Кралския пристан.

Тал попиваше с очи всяка гледка. Помнеше първия си поглед към Латагор, а след това Крондор, Саладор и Ролдем. Всеки от тези градове му бе предложил нови впечатления и нови усещания, но Риланон засенчваше всички.

Последните платна бяха свити и корабът плавно се приближи към заделения му кей, на който чакаха пристанищни работници с дълги пръти, за да го задържат, докато се спуснат предпазните чували. След това хвърлиха предните и задни въжета и докато Тал разбере, корабът бе привързан.

Лейди Наталия излезе от покоите си със слугите си и се усмихна лъчезарно на Тал.

— Пристигнахме, както разбирам.

— Да, милейди — отвърна й той с широка усмивка. — Определено.

Усмивката на Наталия остана на лицето й, но очите й пробягаха напрегнато по кея. След това тя изгледа Тал съсредоточено.

— Трябва да покажем възможно най-добро поведение тук, скуайър.

Тал кимна. Предупреждението беше ненужно. Знаеше, че го оценяват всяка минута от Ролдем до крайната им цел, Опардум. Унизяването на принц Матю бе толкова нетипично за него, че дори сестрата на херцога го наблюдаваше с подозрение. Онази нощ на страстна любов бе напълно забравена и той се стараеше да не спомене нищо, което би могло да се изтълкува като начало на ухажване. Решил бе, че в тази ситуация е по-добре да предостави на дамата да води.

Херцог Каспар слезе първи, последван от сестра си и антуража им. Тал слезе след тях, тъй като положението му като член на двора на Каспар все още не бе обявено официално. След него слязоха Амафи и останалите слуги.

Чакаха ги каляски, всички с герба на Островното кралство — изправен на задните си лапи златен лъв на пурпурно поле, вдигнал високо меч и с корона над главата. До впряговете стояха облечени в дворцови ливреи кочияши. Каспар и сестра му влязоха в първата карета, в следващите се настани свитата на херцога. Каретата, в която се качиха Тал и Амафи, бе удобна и чиста, но съвсем не толкова луксозна.

Тал загледа от прозореца. Минаваха покрай дюкяни и къщи, през големи площади с величествени фонтани. После поеха нагоре към двореца. Градът бе разположен на низ от хълмове, тъй че понякога минаваха по сводести мостове, под които течаха поточета и малки реки.

— Градът е чудесен — каза Тал на Кралската реч.

— Определено, ваше великолепие — отвърна Амафи. — Разправят, че когато първият крал на Островите построил своята крепост, избрал най-високия връх тук, а низ от дървени мостове пазел бандата му, понеже те всъщност не били нещо повече от морски разбойници. С времето градът се разраствал от пристаните и надолу от двореца, затова е сега този лабиринт от улици и мостове.

Докато минаваха по предпоследния мост, Тал погледна надолу и видя къщи, построени по самите стръмни склонове с помощта на хитроумни подпорни стълбове и стъпала, отвеждащи нагоре до улиците и над тях. Под тях река Риланон течеше буйна през низ от малки водопади, обрамчени от двете страни с могъщи каменни стени.

Щом наближиха двореца, Тал заговори:

— Как мислиш, дали живеещите тук са свикнали с цялата тази красота?

— Несъмнено, ваше великолепие. Присъщо е за човека да престане да забелязва онова, което го обкръжава ежедневно — отвърна Амафи. — Нещо, което добрият професионален убиец разбира. Хитрината да останеш незабелязан, преди да е станало късно, е в това да се превърнеш в част от заобикалящото те. Прокрадването скришом е повече въпрос на сливане с фона, отколкото на дебнене в тъмните сенки.

— Вероятно си прав.

— Разбира се, че съм прав, ваше великолепие, защото ако не бях прав, щях отдавна вече да съм мъртъв.

Говореха на Кралската реч, което изглеждаше уместно за средата, но Тал осъзна, че могат да ги чуят, затова бързо превключи на езика на Квег:

— Ще ти възложа някои неща.

— Живея, за да ви се подчинявам, ваше великолепие.

— Когато се налага да си близо до мен, искам да се позадържаш назад, но близо до мен. Искам да си вторите ми очи и уши. Наблюдаваш този, който ме наблюдава, вслушваш се за всичко, което може да кажат за херцог Каспар или за мен. — Махна с ръка да покаже, че има предвид всички наоколо. — За всички останали: не говориш Кралската реч. Ще разговаряме само на квегански.

— Както заповядате, ваше великолепие.

Каляските изтрополиха по последния мост към двореца и влязоха в предния двор, Тал слезе и онемя.

Дворецът изглеждаше великолепно от пристанището, но сега, отблизо, бе почти невероятен. Преди столетия на билото бе издигната каменна цитадела, но оттогава бяха добавяни нови крила и постройки, докато всичко не се превърне в необятно творение от коридори и галерии, градини и фонтани. Самият двор бе три пъти по-голям от двореца в Ролдем. Но това, което най-много отличаваше този дворец, бе фасадата му. Всяка педя бе покрита с еднакъв камък, бял гранит, прошарен със златни и сребърни жилки. На аления фон на гаснещото слънце фасадата беше чудо от искрящо розово и замайващ очите оранж, накъсвани от тъмносини сенки. Всеки прозорец бе от чисто стъкло, а високо по кулите се вееха пъстри знамена. Навсякъде растяха цветя, по терасите и в големи дървени саксии под прозорците. Приближи се слуга.

— Скуайър Хокинс?

— Да? — отвърна Тал.

Слугата махна с ръка и се появи дворцов паж, момче на не повече от тринадесет години.

— Заведи скуайъра и слугата му до квартирата им — нареди му слугата.

Тал знаеше, че ще донесат багажа му по-късно. Тръгна, загледан в гърба на момчето, което ги поведе нагоре по широките стъпала на дворцовия вход. От двете страни на всяко стъпало стояха гвардейци с лъскави метални шлемове с извити ръбове и червени табарди, извезани със златния кралски лъв, над черни ризи и панталони. Ботушите им бяха лъснати до блясък. Държаха алебарди.

Влязоха в двореца и Тал видя напред през една широко разтворена двукрила врата градина и каменна пътека, водеща към друга разтворена двукрила врата в някаква галерия. Последваха момчето надясно по низ от дълги коридори, докато не стигнаха до апартаментите за гости. Пажът спря пред една врата и каза:

— Сър, херцог Каспар е в другия край на този коридор. — Посочи към дъното на коридора. — Доста ходене е до там, сър.

Отвори вратата и Тал влезе първи.

Беше впечатлен. Като нищожен член от свитата на Каспар, очакваше скромна квартира, а ако тази беше такава, то стаите на Каспар сигурно съперничеха на кралските покои в Ролдем.

Имаше голямо легло с балдахин, чиито тежки завеси бяха разтворени. Леглото бе покрито с дебел юрган и няколко подложки и възглавници. На отсрещната стена имаше огромна камина. По това време на годината не бе запалена, но Тал прецени, че вероятно огънят се поддържа през цялата зима.

На всички стени висяха гоблени, които убиваха студа на камъка, тъй като това бе по-старата част на двореца, според Тал, ако не и част от първоначалната цитадела. Пажът посочи вратата вляво от камината и каза:

— Вашият човек има легло там, сър.

Тал открехна вратата и надникна. Представляваше килер, но килер по-голям от апартамента му в Ролдем. Тук можеше да се поберат достатъчно дрехи за преобличане всяка нощ в продължение на година, наред с леглото, маса, нощна масичка и стол, поставени за удобството на слугата. Обърна се и кимна.

— Това е достатъчно.

— Сър, през другата врата е умивалнята и тоалетната ви.

— Благодаря — отвърна Тал.

— Ако ви потрябва нещо, дръпнете това въженце, сър. Приемът за херцога е след два часа, тъй че ще имате време да се освежите, сър.

Отвори вратата и Тал видя отвън няколко слуги. Пажът мина между тях, а те внесоха багажа в стаята. Един слуга влезе с поднос с деликатеси, сладкиши, плодови кремове и чепки свежо грозде, друг — с поднос с бокали охладено вино, разредено с плодови сокове, калаена кана с ейл и няколко чаши.

Щом те излязоха, се заточи парад от млади слуги, понесли ведра с димяща вода: запътиха се право към банята. Тал изчака да си свършат работата и да се махнат, след което отиде да види какво са направили.

В банята имаше зидана каменна вана, облицована с плочки. Той пъхна ръка във водата и каза:

— Идеална е. Амафи, приготви ми най-хубавите дрехи за тази вечер, червено-черната туника и сивите гамаши, и ботите ми със златните закопчалки. Ще нося рапирата със сребърната дръжка и черната плъстена шапка с ястребовото перо.

— Да, ваше великолепие — отвърна Амафи и почна да разопакова багажа.

Щом влезе във ваната, Тал забеляза над себе си някакъв странен механизъм, състоящ се от месингова тръба с разширена плоска глава, осеяна с многобройни дупчици. До нея висеше верижка с дръжка. Тал се надигна и я дръпна. Моментално го заля душ студена вода. Тал извика от изненада и дръпна отново дръжката, за да спре водата.

Чул вика, Амафи влетя в стаята с кама в ръка. Не видя нищо освен ръсещия ругатни Тал и попита:

— Какво стана, ваше великолепие?

— Нищо — отвърна Тал със смях. — Просто не бях подготвен за дъжд. За изплакване е, но водата е доста студена. — Видя голям калъп благовонен сапун до ваната и започна да се мие. — Като свърша, чувствай се свободен да използваш банята, Амафи. Водата няма да е чак толкова мръсна.

— Много сте щедър — отвърна квеганецът.

— И ми донеси вино, моля те — помоли Тал и след миг слугата се върна с чаша охладено вино.

Като свърши с банята, Тал се отпусна за малко с виното, за да отпочине. Помисли си колко ли по-луксозни са покоите на краля, усмихна се и промърмори:

— Наистина трябва да е добре да си крал.

Тронната зала на краля на Островите бе изумителна.

Като човек от свитата на Каспар, Тал влезе след херцога, но без официално представяне. Стоеше в дъното на залата, докато кралят поздравяваше Каспар и сестра му.

Крал Риан беше млад, само на двадесет и три години. Баща му, крал Патрик, бе умрял преди няколко години след дълго и тревожно царуване. За Патрик се знаеше, че е бил човек със сприхав нрав и спорни способности за вярна преценка, наследил властта от двама крале, Луам и Боррик, хора с напълно противоположни качества. Патрик бе управлявал в Крондор по време на смутните времена с възстановяването на Западното владение, след ужаса на така наречената Война на студенокръвните. Мит и история се сблъскваха и според това на кои източници беше склонен да вярва човек пантатийските жреци на Змията, същества от мрачна легенда, бяха осъществили чудовищно нахлуване в Кралството на Крондор, изпращайки около света флота от над хиляда кораба. Каквато и да бе истината за тази история, последствията от нея бяха прости: Крондор беше сринат до руини. На Патрик му се наложило да воюва два пъти с Кеш по време на управлението му в Крондор. Когато баща му, крал Боррик, умрял, той вече бил уморен и похабен човек. Управлението му не било щастливо.

Качествата на Риан все още не бяха ясни и целта на визитата на Каспар бе отчасти да прецени способностите на младия монарх. Един от капитаните на Каспар, Янос Прохаска, който стоеше до Тал, му прошепна:

— Кралят май е притеснен от нашия господар.

— Защо мислите така? — попита Тал също шепнешком.

— Не познавате ли благородниците от своята страна?

— Не и отблизо — призна Тал.

От двете страни на краля, който седеше на единствения трон на подиума, тъй като не беше женен, стояха шестима мъже и гледаха съсредоточено Каспар, докато той поднасяше благодарностите си на краля за гостоприемното посрещане.

— До краля стои лорд Валън, херцогът на Риланон, а до него е лорд Джеймс, херцогът на Крондор — каза Прохаска. — Кралят е взел до себе си двамата си най-могъщи херцози. Те управляват от негово име Източното и Западното владение. След като в Крондор няма принц, Джеймс е и регент на Запада.

Тал огледа двамата мъже. Бяха с еднакъв ръст, застаряващи, но все още високи и силни, с проницателни очи и спокойната увереност на хора, държали властта в ръцете си от десетилетия. До херцога на Крондор стоеше друг мъж, малко по-млад, и му говореше тихо. Прохаска поясни:

— Онзи, който говори на лорд Джеймс, е лорд Уилямсън Хоуел, кралският канцлер на финансите и хазната. Той е дворцов херцог, но по свой начин също толкова властен като другите двама. Смятан е за един от най-умелите в боравенето със златото от всички живи на този свят. А двамата военни зад него…

— Да, виждам ги.

Единият бе мъж на средна възраст, с изправена военна стойка на професионален войник, с кралски червен табард, но табардът на другия приличаше на този на херцог Джеймс, син, със светлосин кръг, на който се виждаше извезан орел, летящ над планински връх. Беше към седемдесетгодишен и си личеше, че някога е бил много едър и силен. Мускулите му бяха омекнали с възрастта, но Тал бе готов да го приеме за все още опасен противник.

— Онзи с червения табард е сър Лорънс Малкълм, рицар-маршал на Армиите на Изтока, а до него е Ерик фон Даркмоор, рицар-маршал на Крондор. Другите двама са адмиралът на Кралския източен флот Даниел Маркс и адютантът му. Ако това не беше прием, щях да помисля, че е военен съвет.

Тал огледа мъжете и бе принуден да се съгласи. Нямаше го у тях онова празнично поведение, присъщо за хора, присъстващи на прием. Лековатото ведро настроение, което винаги бе налице в Ролдем, отсъстваше в този двор поне тази вечер.

След като херцогът се отдръпна от трона, дворцовият церемониалмайстор излезе напред и удари с обкования си с желязо служебен жезъл по каменния под.

— Ваши височества, дами и господа, Негово величество ви кани на вечеря в Голямата зала.

Тал последва останалите и намери отреденото му място с помощта на един от пажовете. Тук също настроението бе някак по-потиснато от онова, с което бе свикнал в Ролдем. Съседите му скоро го въвлякоха в лековат разговор, но докато ролдемският двор оживяваше с музика и изпълнители, то тук само малък ансамбъл музиканти свиреше тихо за фон.

Храната беше превъзходна, както и виното, но Тал неволно изпитваше някакво мрачно предчувствие. Тъкмо се канеше да приключи с храната, когато един паж застана до лакътя му и заяви:

— Сър, кралят заповядва да се явите пред него.

Той стана колебливо, учуден с какво може да е изпъкнал сред останалите, и тръгна след пажа покрай страничната маса, докато стигне до празнината между нея и челната. Придружиха го до място точно пред краля и той усети, че всички събрали се го гледат внимателно.

Кралят седеше в стола си с висок гръб, херцог Каспар бе от дясната му страна в качеството си на почетен гост. Вляво от него седеше лейди Наталия и доколкото Тал можеше да прецени, беше очаровала краля. Останалите благородници на Островите седяха от двете им страни.

Пажът обяви:

— Ваше величество, скуайър Талвин Хокинс.

Тал се поклони с цялата изисканост, на която бе способен, но усещаше, че е изнервен. Добре го скриваше, но го усещаше. Нямаше никакъв проблем да мине за дребен кралски благородник в други държави, но тук стоеше пред монарха на държавата, в която уж бе роден. И нещо по-лошо: само на четири стола по-натам седеше херцогът, на когото дължеше васална вярност неговият така наречен „роднина“. Вдиша дълбоко и вдигна глава.

Кралят беше светлокож, с русолява коса. Тъмнокафявите му очи го изгледаха внимателно. Изглеждаше интелигентен, прецени Тал, и дори да не беше крал, повечето жени щяха да го намират за привлекателен. После кралят се усмихна и каза:

— Добре сте дошли, скуайър. Оказвате ни чест.

— Ваше величество е изключително любезен — отвърна Тал.

— Глупости. Вие носите чест на Островите като шампион на Двора на майсторите. Вече няколко пъти сме разпитвали за местонахождението ви.

Херцог Джеймс изгледа Тал съсредоточено и каза:

— Вашият родственик барон Селжан Хокинс нямаше представа как можем да ви издирим. — В тона му се долавяше подозрение. Тал кимна.

— Ваше величество, ваша светлост, принуден съм да призная, че по най-щедро определение съм много дребен и далечен негов родственик. Вярвам, че дори не е знаел за раждането ми, преди да стигне до него вестта за победата ми. Неговият дядо и моят са били братя и единственото общо, което имаме с него, е това фамилно име. Моето получаване на титлата се дължи единствено на находчивото влияние на баща ми в Хералдическата служба, доколкото го разбирам.

Херцогът се ухили.

— С други думи, баща ви е подкупил някого.

Тал отвърна на усмивката и сви рамене.

— Никога не го е казвал и аз никога не съм питал. Зная само, че именията, които наследих от баща ми, се състоят главно от мочурища край Илит и изобщо не съм виждал от тях и един меден петак като рента.

Това предизвика смеха на всички на масата. Самоосъдителният хумор на Тал бе облекчил напрежението.

— Е, макар баща ви да е минал на ръба на закона по този въпрос, с настоящото ви утвърждавам ранга и титлата, нищо, че земите ви не струват — заяви кралят. — Защото да имаш един от поданиците си за шампион на Двора на майсторите заслужава награда.

Даде знак и един паж поднесе пурпурна възглавничка, на която лежеше сабя с изумителна красота. Имаше дръжка с филигрирана сребърна гарда „кошница“, а острието бе от най-фината стомана, която Тал бе виждал.

— Това е от нашата леярна в Родез — заяви кралят. — Признато е, че най-добрите оръжия на света се правят там, и това, смятаме, е подходящо за шампион.

Тал пое оръжието и красиво украсената ножница, която му подаде друг паж, и отвърна с поклон:

— Вашият дар е прекалено щедър, ваше величество.

— Разбираме, че сте приели служба при нашия приятел херцог Каспар.

— Да, ваше величество.

Кралят се отпусна в стола си и усмивката му поугасна.

— Служете му добре, но ако времето и съдбата някой ден отново ви върнат в родината ви, скуайър, знайте, че ще има място за вас тук. — Кралят погледна към Каспар и добави: — Един майстор на сабята никога няма да ни е излишен, особено толкова надарен.

И с махване на ръка кралят го освободи. Тал последва пажа обратно до мястото си на масата, но последните думи на краля отново бяха помрачили настроението в залата.

Докато сядаше, Тал си помисли за думите на Прохаска и отново бе принуден да се съгласи: това не беше празнична вечеря. Беше военен съвет.