Реймънд Фийст
Лисичи крал (6)

Глава 4
Избор

Тал седна.

Потъна тежко в меките възглавници на дивана и се обърна към човека, който стоеше тихо в ъгъла.

— Паско, прати Амафи до пазара по някоя безсмислена работа, докато не са затворили, за да останем насаме няколко минути — каза и вдигна чаша вино. — Ще пиеш ли с мен?

Човекът, на когото говореше, пристъпи от ъгъла и смъкна шапката си. Дълга бяла коса се изсипа до раменете му и две светлосини очи изгледаха Тал.

— Няма да се бавя. Татко ме изпрати със съобщение и няколко въпроса.

— Седни поне, Магнус.

— Ще остана прав — отвърна младият маг.

За известно време Магнус бе учил Тал на малко магия и логика, но от всичките си учители младият мъж изпитваше най-малко близост тъкмо към него. За Тал в това имаше нещо иронично, тъй като Калеб, по-младият брат на Магнус, беше единственият мъж в Конклава, към когото изпитваше братски чувства. И двамата бяха ловци, и двамата не боравеха с магия в общество на магьосници, и двамата не можеха да разберат повечето неща, които виждаха ежедневно около себе си. От всички, които служеха на Конклава, само Миранда, майката на Магнус, му беше по-чужда.

— Прощавай, но имах тежък ден и нощ — каза Тал. — Почти не съм спал и умът ми е поразмътен.

Магнус се усмихна.

— Геройствата ти с мечката и с лейди Наталия, предполагам?

— Ти си чул? — възкликна стъписано Тал. Беше се върнал в града по-малко от час, след като напусна двореца. Което означаваше, че слухът се е разпространил за рекордно време. Очите му се присвиха. — Не си могъл да го чуеш. Ти си видял!

— Да, наблюдавах.

Тал не скри неприязънта си. За втори път Магнус го беше наблюдавал отстрани.

— Почти мога да разбера желанието ти да погледаш боя ми с Гарвана, но защо някакъв си елементарен лов?

— Защото нищо свързано с Каспар Оласко не е елементарно. Татко ме помоли да се уверя, че ще спечелиш благоразположението на Каспар, а със спасяването му от мечката и завоеванието на сестра му, изглежда, нещата вървят добре. А и това е последният път, когато те шпионирам.

— Защо?

Магнус замачка широкополата си шапка.

— Първо въпросите. Готов ли си вече да служиш при Каспар?

— Почти, но не съвсем.

— Скоро значи?

— Скоро, да.

— Херцогът или сестра му споменаха ли ти за Лесо Варен?

— Не.

— Последният въпрос на баща ми: имаш ли някаква представа защо Каспар се стреми да струпа войски на границата на Островното кралство, на стотици мили от всякаква важна за него поне цел?

— Абсолютно никаква.

— Сега един въпрос от мен: защо спаси Каспар от мечката?

Тал поклати глава и отпи от виното.

— Да ти кажа честно, представа нямах в онзи момент. Просто реагирах. Но след като се справих, реших, че боговете сигурно ми казват нещо.

— Какво?

— Не е достатъчно да видя как умира Каспар. Най-малкото той трябва да разбере защо умира, но освен това…

— Какво?

— Искам да го видя унизен. Искам да гледам как осъзнава, че всичко, което е направил, всяка убийствена заповед, която е дал, всяко подло решение, се е провалило.

Магнус помълча, после каза:

— Убиването му ще е по лесно, отколкото да го унизиш толкова.

— Все пак това е целта ми.

— Твоята цел — каза Магнус, — да ти напомня, е първо да разкриеш защо той се стреми към война с Кралството. Всяко зрънце разузнавателна информация, с която разполагаме, ни казва, че си прав в предположенията си, че Каспар има някакъв налудничав замисъл да изкове съюз между Източните кралства, за да може да нанесе удар срещу Островите. И натъртвам на думата „налудничав“, защото нищо от това, което е постигал досега, не показва и намек за здрав разум.

— Въпреки това съм готов да заложа живота си, че Каспар е всичко друго, но не и луд. Коварен, опасен, чаровен, забавен дори; но е разумен. Решенията му може да изглеждат безсмислени, но зад тях винаги има план. — Наведе се и остави чашата на масата. — Е, Паско и Амафи ще се върнат скоро, тъй че трябва да приключваме бързо.

— Тогава минавам на съобщението. От баща ми. Ще бъдеш откъснат.

— Какво точно означава това?

— Означава, че никой повече няма да те търси по никое време, Тал. — Магнус намести шапката на главата си. — Когато решиш да приемеш предложението на Каспар и да постъпиш на служба при него, намери повод да освободиш Паско. Оставям на теб да решиш какво ще правиш с Амафи. Но си обвързан под клетва никога да не споменаваш за връзката си с Конклава пред него, дори изобщо няма да намекваш за съществуването на Конклава.

— От днес няма да имаме никакви контакти с теб, докато сам не решиш да ни потърсиш — продължи Магнус. — Ако си на север, намери начин да известиш в хана на Кендрик или сам отиди там. В Риланон потърси една странноприемница, „Златният изгрев“, а вече си бил в „Буре и лоза“ в Саладор. Ако се окажеш в Крондор, вече знаеш къде е „Адмирал Траск“. Тук потърси нощния кръчмар в хана „Молконски“. В Опардум нямаме агенти, което е много жалко, но ако можеш да пратиш съобщение в „Наковалня и клещи“ в градчето Калеш’каар в Стегата на Бердак, то ще стигне до нас.

Тал се засмя.

— Всичките ли ви агенти са внедрени в ханове и кръчми?

Магнус отвърна с усмивка.

— Не, но ни се струва, че хановете и кръчмите са полезни места за събиране на информация. Измисли начин да пратиш съобщение до което и да е от тези места, адресирано до скуайъра на Дълбоки лес, и то ще стигне до нас. Използвай кодови фрази, ако можеш. Има и други ханове в други градове и Паско може да се погрижи да разполагаш с пълния списък, преди да се разделите.

— Защо трябва да се оправям без него?

— Две… Не, три причини. Първо, с всеки нов агент на Конклава, който се доближи до Лесо Варен, рискът за нас се умножава. Майка държи лейди Роуена толкова близо до Каспар, колкото може да го постигне жена — допускам, че с напразната надежда, че Каспар може да изпусне нещо между креватните приказки — а с теб там нашата уязвимост се увеличава. Паско не ни предлага нищо полезно в повече, но увеличава риска. Второ, имаме други задачи за Паско. И последно, той все пак работи за Конклава, не за скуайър Хокинс от Илит, каквото и да те е накарал да повярваш.

— Разбрах.

— Сега, да сме наясно за едно: каквато и възможност да получиш да си отмъстиш на Каспар, той е само част от проблема. Разбери каквото можеш за Лесо Варен. Той е истинската опасност за нас. Най-сетне, ако бъдеш разкрит, ще предпочетем да умреш пред риска за сигурността на Конклава. Това ясно ли е?

— Напълно.

— Добре. Тъй че гледай да не се убиеш или поне се постарай да свършиш нещо полезно, преди да го направиш. Ако изпаднеш в беда, не можем да те отървем… и няма и да се опитаме.

И изведнъж изчезна. Имаше само лек полъх във въздуха там, където допреди миг стоеше Магнус. Тал взе чашата и промърмори:

— Колко мразя, че все той има последната дума.

 

 

Събуди се леко замаян. Беше изпил само една чаша вино предната вечер, по време на разговора с Магнус. Денят бе минал без особени събития, общо взето ленива езда надолу по планината и през града до двореца. Но не беше спал добре и се зачуди дали неспокойната нощ не се дължи на избора, пред който бе изправен.

Каспар му беше в дълг. Тъй че как да приеме служба при него, без да изглежда прекомерно нетърпелив? Идеята му да убие принц Матю и да накара Каспар да се намеси в негова защита вече изглеждаше повече от приемлива. Магнус беше прав — статутът на Тал като шампион на Двора на майсторите му печелеше много привилегии, но какви бяха задълженията му? Замисли се над това.

Знаеше, че може да провокира немалко социални ситуации, в които принц Матю щеше да се окаже принуден да го извика на дуел. Някой щеше да настои да е до първо пускане на кръв, а Тал можеше да го убие „неволно“. Нещастие, но такива неща се случват. „Иронията е, че ми се случват доста често“, помисли си. Не, това нямаше да мине, защото един дуел щеше да е въпрос на чест и макар че кралят може би никога повече нямаше да го допусне в двореца…

Кръчмарска свада? Матю посещаваше някои долнопробни бордеи и хазартни зали. Ходеше „предрешен“, въпреки факта, че всички го познаваха, и използваше положението си като голямо предимство.

Тал отхвърли и тази идея. Не беше достатъчно публично.

Не виждаше лесен начин да го убие така, че да попадне в магическото място между възможността да му простят или да го обезглавят. А дори и да кацнеше на това магическо място и Каспар да се намесеше в негова полза, това щеше да изплати дълга на Каспар. А на Тал му харесваше да разполага с този дълг.

Не, реши той и стана, нямаше да убие принц Матю. Хрумна му друга идея. Седна отново и помисли над нея. Реши, че не е преценил достатъчно добре ролята си. Можеше просто да има начин да стане персона нон грата в Ролдем. Можеше да се опази от дръвника на палача и в същото време да изглежда така, че за него няма бъдеще в обществените среди на Ролдем. В който момент щеше да изглежда, че няма друг избор, освен да приеме службата при херцога.

— Паско — извика той и след миг в стаята влезе Амафи.

— Ваше великолепие, с какво мога да ви бъда полезен? — попита на езика на Островите.

— Къде е Паско? — на свой ред попита Тал и му махна с ръка за панталоните.

Бившият убиец му ги подаде.

— Отиде на пазар, ваше великолепие, да купи храна. Какво ще заповядате?

Тал помисли малко и отвърна:

— Струва ми се, че моментът е подходящ да се научиш да бъдеш валет.

— Валет ли? Ваше великолепие, не знам тази дума.

Тал беше забравил, че говори на ролдемски, език, с който Амафи едва се справяше.

— Ил камериере персонале — каза му Тал на квегански.

— А, личен слуга — отвърна Амафи на Кралската реч, както бе известен езикът на Островите. — Преживял съм известно време с хора от потекло, тъй че ще е дреболия да се науча от какво се нуждаете. Но с Паско какво ще стане?

— Боя се, че Паско скоро ще ни остави. — Тал нахлузи ботушите си. — Семеен проблей. Трябва да се върне при баща си на север в Латагор.

Амафи не попита за подробности. Каза само:

— В такъв случай ще се постарая да го заместя добре в грижите за удобството ви.

— Обаче ще трябва да поработим още върху ролдемския ти. — Тал превключи на ролдемски. — Отивам в Двора на майсторите. Изчакай Паско и му кажи да започне да те запознава с ежедневните ми занимания и потребности. Ще ти обясни в движение. Стани като негова сянка за известно време и наблюдавай. Питай, стига въпросите ти да не притесняват мен или някой, с когото съм, иначе си ги затаявай, докато двамата не останем насаме. Кажи му да дойде в Ремарга по обед и да ми донесе чисти дрехи. След това ще хапна в… „Болдуин“, отвън край Големия канал, после малко карти следобед в „Депанов“. Ще се върна да се преоблека в нещо по-подходящо за вечеря.

— Да, ваше великолепие.

— И стига с това „великолепие“. Казва се „благородие“.

Тал си облече същата риза, която бе носил предния ден, метна небрежно жакет на лявото си рамо и грабна сабята.

— Сега си намери някоя работа, докато Паско се върне. Ще ви видя и двамата на обед.

— Да, ваше великолепие — отвърна Амафи.

Тал излезе и затрополи по стълбите. Затегна сабята на кръста си и намести жакета на рамото си. Беше топъл ден и той бе решил да е без шапка. Докато вървеше към Двора на майсторите, мислеше колко точно може да си позволи да навреди на кралска особа, без да си навлече прекалено големи неприятности.

Утринното слънце, топлият океански бриз, споменът за страстната любов с лейди Наталия — всичко това в съчетание въодушевяваше Тал и духът му бе окрилен. Докато стигне до Двора на майсторите, вече имаше план как да унизи една кралска особа, без да стигне до бесилката, и се беше убедил, че това дори може да се окаже забавно.

 

 

Галерията беше пълна. Със завръщането на Най-великия фехтовач на света наблюдаването на упражненията и състезанията се бе превърнало в най-любимото развлечение за много млади жени в столицата. Много благороднически дъщери и немалко млади съпруги намираха повод да се отбият по време на ежедневното пазаруване, за да утолят новооткрития си интерес към фехтовката.

Тал се беше упражнявал всеки ден през седмицата след връщането от лова и очакваше шанса си да се срещне в двубой с принц Матю. В крайна сметка бе разбрал, че принцът го изчаква, докато напусне, преди да се появи в Двора на майсторите всеки втори ден. Ето защо днес Тал започна упражненията си пред публика късно следобед вместо сутринта, както обикновено.

Поздравиха го всички членове на партера, сред които и треньорите. Днес ролята на Старши се изпълняваше от Василий Турков, главен инструктор и съдия при всички спорни моменти. Други инструктори работеха с обучаващи се по всички ъгли на огромната зала, но Старшият на партера ръководеше двубоите в центъра.

Подът на залата за тренировки бе изработен от разноцветен паркет, подреден на сложни фигури, които при по-подробен оглед се оказваха хитроумно очертани граници между различните зони за упражнения. Партерът бе заобиколен от масивни колони излъскано дърво, които крепяха орнаментирания висок таван. Тал погледна нагоре и видя, че таванът е пребоядисан: в бяло, със златен варак върху релефните венци и гирлянди около големите прозорци. Галериите минаваха по едната стена между колоните, а другата стена беше с високи от пода до тавана прозорци, така че цялата зала бе осветена великолепно.

Василий се приближи и го хвана за ръката.

— След като не се появихте тази сутрин, помислих, че сте си дали почивен ден, скуайър. — Хвърли поглед към пълната със зрители галерия и добави: — Ако това продължи, ще се наложи отново да поставим временни седалки. На турнира за Шампиона на майсторите бяха наслагали временни седалки пред прозорците, за да поберат колкото може повече зрители.

Тал се усмихна.

— Дойдох само да се поупражнявам, Старши.

Турков отвърна на усмивката му и каза:

— Тогава ще ви намеря противник. — Обърна се към неколцината младежи, които стояха наблизо и явно изгаряха от нетърпение да кръстосат сабя с шампиона на Двора на майсторите, и ги привика с ръка. — Анатолий, вие сте пръв!

Тал нямаше представа кой е младежът, но той се приближи без колебание. Поклони се на Майстора, а след това и на Тал. Майстор Василий извика:

— Рапири! Три точки до победа!

Двамата носеха тежко подплатени жакети, които ги покриваха от шията до слабините, върху гамаши и обувки с кожени табани. Нахлузиха мрежести шлемове, през които можеше да се диша и да се вижда, но мрежата предпазваше от нараняване. Пристъпиха един срещу друг.

Старшият застана между тях, вдигнал оръжието си. Двамата състезатели извадиха своите, опряха ги до рапирата на Майстора и ги задържаха така. После Старшият отдръпна рапирата си и двубоят започна.

Тал се беше дуелирал по време на близо целогодишния си престой в Саладор. Дворът на мечовете не можеше да се сравни с Двора на майсторите по броя на качествени противници, но все пак имаше достатъчно добри дуелисти, за да го поддържат в безупречна форма.

Нужна му беше тази практика, тъй като на Острова на чародея за партньор можеше да разчита само на Калеб, а той често отсъстваше, пратен незнайно къде от родителите си. А и макар да беше най-добрият ловец и стрелец с лък, когото Тал бе виждал, не го биваше особено във фехтовката.

Тал бе изкарал известно време и с наемници, на които повечето дворцови маниери бяха чужди. Наемниците не гледаха на фехтовката като на изкуство, а по-скоро като на средство за оцеляване и Тал бе съвсем сигурен, че Майсторите на двора няма да погледнат с добро око, ако прилага ритник в чатала, вадене на око или отхапване на ухо по време на тренировките. Беше наясно, че много от младежите, които щяха да прекарат години от живота си тук, в Двора на майсторите, никога няма да използват оръжията си в изблик на гняв. Такъв бе животът на младите благородници в цивилизованото лоно на Ролдем.

Младият Анатолий бързо бе сразен: оказа се добър, но му липсваше въображение. Още трима младежи също бързо отпаднаха и Тал реши да спре.

Вместо обаче да се запъти направо към стаята за преобличане, отиде до една от отрупаните с освежителни напитки и закуски маси. В центъра бе поставена голяма кристална купа, пълна с вода и плуващи в нея резенчета лимон. Тал бе започнал да харесва тази напитка, след като привикна с тръпчиво-киселия й вкус. На подносите имаше всевъзможни плодове, сирена, хлебчета, сладкиши и пушени меса. Бутилки с ейл и вино също очакваха приключилите с дневните упражнения. Тал си взе чаша лимонена вода от един слуга и резен ябълка, отхапа и започна да оглежда салона.

Един от многото слуги на Двора стоеше до него и усърдно презареждаше всяко блюдо, та поднесеното да изглежда свежо. Тал изчисли цената на сервирането и се удиви колко скъпо излиза поддържането на Двора на майсторите. Всеки благородник можеше да посещава Двора свободно, за да усъвършенства изкуството на фехтовката. Богатите от простолюдието можеха да го използват срещу помощна, макар и доста висока такса и мнозина предпочитаха да го правят, по политически причини. Но като цяло цената за поддръжката на това дворцово начинание тежеше на Короната.

Тал се замисли разсеяно колко ли богатство трябва да управлява крал Карол. Припомни си една книга, която беше чел, за крондорския търговец Рупърт Ейвъри, и наново си помисли доколко ли са преувеличени сумите, споменати от самовъзвеличилия се герой. Докато седеше сам в малката си колиба на Острова на чародея, Нокът на сребърния ястреб си бе мислил, че цифрите вероятно са много раздути, за да подкрепят претенцията на автора за личната му значимост в историята на Крондор. Но сега, като се замисли колко огромен е дворецът в Ролдем и каква е цената на поддръжката само на Двора, да не говорим за финансирането на ролдемския флот, осъзна колко наивен е бил някогашният Нокът. Някъде от паметта му изплува фразата „Добре е да си крал“ и макар да не можеше да си спомни кой точно от учителите му я бе изрекъл, вече бе склонен да се съгласи.

За един кратък миг си помисли, че е на границата да разбере алчността за власт у херцог Каспар.

После видя как в салона влезе друга голяма група и без да поглежда повече натам, разбра, че е пристигнал принц Матю. Премисли отново плана си, както го беше правил вече безброй пъти, откакто се бе оформил в главата му предната седмица. С отскорошния си героичен акт при спасяването на херцога и след одобрението на краля точно сега имаше най-добрата възможност да го осъществи, без да свърши на дръвника на палача или да го удавят дискретно в залива.

Отпи бавно от виното си и тръгна към принца и внушителния му антураж. Принц Матю беше суетен човек, въпреки факта, че за трийсетте си години бе оформил доста голямо шкембе на слабата си иначе фигура. Придаваше му комичния вид на голямо влечуго, опитващо се да смели още по-голяма топка. Все пак принцът успяваше героично да прикрие прекомерния излишък с помощта на жакета, плътно впит около кръста му и с подплънки на раменете. Косата си носеше късо подстригана, обилно намазана с помада и сресана напред, за да прикрива бързото олисяване; имаше и тънки мустачки — сигурно отделяше часове за ежедневното им оформяне. Освен това носеше малък монокъл в златна рамка, изделие от светлочервен кварц, внасян от Квег, през който държеше да гледа всичко и всички.

Тал изчака докато го забележат, и се поклони.

— А, скуайър — поздрави го небрежно принцът. — Хубаво е, че се върнахте. Съжалявам, че не се видяхме на приема, но бях неразположен.

Според дворцовия слух в нощта преди галавечерята в чест на Каспар принцът бе изпил толкова вино, че не смеел да се отдалечи на повече от две крачки от тоалетната в покоите си, за да не би раздразнените му черва да се възбунтуват неочаквано.

— Загубата е за мен, ваше височество. Хубаво е, че сте се възстановили.

— Дуелирахте ли се вече? — попита принцът.

— Току-що приключих, ваше височество.

— О, жалко. Надявах се на някой съперник днес.

Принцът беше посредствен фехтовач, но по политически причини рядко губеше дуел. Тал не се съмняваше, че е чакал в близките стаи за преобличане под утешителните ръце на някоя масажистка, докато го известят, че шампионът е приключил с упражненията си.

— Не е проблем, ваше височество. Все още не съм напуснал салона, тъй че ще съм щастлив да се изправя срещу вас, стига да приемете това малко предизвикателство.

Хората от свитата на принца се заспоглеждаха. В най-добрата си форма принцът щеше да е жалък спаринг-партньор за Тал дори в най-лошата му форма, а и шампионът на Двора на майсторите едва ли щеше да позволи да го победят: досега не беше изгубвал дуел и ако продължеше да печели до следващия турнир на Двора на майсторите, щеше да стане неоспоримият майстор на всички времена.

Принц Матю се усмихна насила.

— Жалко. Вече си ангажирах противниците.

Наблизо стояха трима млади фехтовачи, сред тях — и младият Анатолий. Лицето му грееше от възторг. Той пристъпи напред и заяви:

— Ваше височество, готов съм с радост да отстъпя мястото си, за да позволя на шампиона да се срази с вас.

Ако погледът можеше да убива, то Анатолий щеше за миг да се превърне в купчина димящи отломки. Вместо това принцът отвърна:

— Много мило от ваша страна, млади сър. Ще го запомня.

Тал се постара да скрие усмивката си.

— Защо не започнете с другите двама, ваше височество, докато си допия лимонената вода? Щом приключите с тях, приемам с удоволствие да съм последният ви противник.

Принцът се усмихна: Тал поне му бе предоставил възможност да съхрани достойнството си. Щеше да спечели първите два двубоя, след което поражението от шампиона нямаше да е срамно. А и кой знае — може би шампионът щеше да се опита да спечели благосклонността му, като позволи равен — все пак го беше правил и преди.

Тал се върна при бюфета и си взе още едно резенче ябълка. Принцът бързо се „справи“ с двамата си противници, които успяха да „загубят“ почти убедително.

Тал остави чашата си с вода и излезе на пътеката.

— Моите поздравления, ваше височество. Вие дори не се изпотихте. — Всъщност принцът пухтеше като стар кон, препускал по нанагорнище цял ден.

— Много мило… че го казвате… скуайър.

— Да се договорим до седем? Това ще предложи добро натоварване и на двама ни.

Майстор Василий изгледа Тал с присвити очи. „До седем“ означаваше седем тушета. Двубоят обикновено свършваше на три. Тал щеше да спечели без затруднение, но трябваше да нанесе на принца четири тушета вместо обичайните две от три. Принцът обаче не можеше да откаже и отвърна:

— Разбира се.

И тогава Тал каза:

— И ако сте така любезен, вече и двамата се упражнявахме с рапири. Бих искал да потренирам малко с някое по-тежко оръжие. Саби? Или дълги мечове може би?

Всички наоколо, се смълчаха. Принц Матю беше посредствен с рапирата, но тя бе най-доброто му оръжие. Мечът на тежката кавалерия изискваше бързи мощни атаки, а пехотинската сабя изискваше издръжливост. Принцът избра по-малката от двете злини.

— Нека да са саби, скуайър.

Тал даде знак да му донесат шлема и оръжието: друг слуга донесе на принца тренировъчната сабя. Василий се приближи до Тал и му прошепна:

— Какво правите, скуайър?

— Просто реших, че е крайно време някой да отнеме вятъра от платната на този надут глупак, майстор Василий.

Василий се вцепени от изумление. Целият му опит със скуайър Хокинс го бе накарал да повярва, че той е младеж с изключителни социални умения. В състояние беше да замае главата на всяка жена и повечето мъже искаха да са негови приятели. Но ето, че бе готов да унизи един принц от кралската фамилия.

— Но той е братовчед на краля, скуайър! — изсъска Василий.

— Факт, за който тази свиня се старае никога да не забравяме — отвърна Тал възможно най-злъчно. — Хайде да приключваме с това.

От мига, в който заеха местата си, Тал разбра, че може да постъпи с принца както намери за добре, да го нарани или да го убие дори, ако поиска. Въпреки подплънките и шлема една сабя — дори тренировъчна, със затъпено острие — можеше да нанесе сериозна рана в ръцете на майстор, а нямаше по-голям майстор от него.

Василий с неохота зае мястото си и вдигна оръжието си.

— По места!

Двамата мъже се приближиха, докоснаха оръжия и когато Василий викна: „Начало!“, принцът опита бързо, но немощно посичане отгоре.

Тал го отби без усилие. Принцът вече беше излязъл от равновесие и Тал можеше без колебание да контраатакува за точка с удар в рамото или в ребрата. Вместо това отстъпи назад и каза с лека насмешка:

— Защо не опитате това отново, ваше височество? Изглеждаше почти все едно че превръща тренировъчния дуел в урок.

Зае отново позиция със сабята с върха надолу и встрани и зачака, докато принцът се отдръпна и след това настъпи с вдигнато за удар оръжие. Принцът опита същия ход, още по-тромаво отпреди, и Тал с лекота го отби встрани. Принц Матю залитна и се откри за многобройни тушета, които лесно можеха да донесат победа на Тал, но в последния момент той го перна в ребрата достатъчно силно, за да изтръгне болезнено пъшкане, което се чу из цялата зала.

— Точка, скуайър Хокинс! — обяви Василий и го изгледа наполовина питащо, наполовина — гневно.

Запъхтян, принц Матю се изправи, притиснал натъртените си ребра с лявата ръка. С привидна загриженост Тал попита:

— Вярвам, че не ви нараних, ваше височество?

За миг се зачуди дали на принца няма да му прилошее, но той преглътна и отвърна:

— Не… добре… съм… скуайър.

Тал предложи с бодра невъзмутимост:

— Да опитаме тогава още веднъж.

Последва кратка пауза, в която изглеждаше, че принцът е готов да се откаже, но той се върна на позиция и Тал подхвърли:

— Не прекалявайте с разкриването, ваше височество.

Майстор Василий се приближи отново, едва прикриваше яда си. Всъщност не можеше да направи нищо. От една страна, можеше да прекрати всеки двубой по какъвто и да било повод и през годините бе спирал не малко дуели, в които напреднал обучаем тиранизира някой новак. Но принцът бе царствена особа и да прекрати двубоя, защото Тал се гавреше с него, щеше само да унижи Короната.

Тал отбеляза още две брутални тушета и когато принцът вече изглеждаше на ръба, майстор Василий прошепна:

— Скуайър, прекалявате!

— Ако Негово височество желае да се оттегли, няма да възразя — отвърна Тал с толкова презрение, колкото можа да докара. Каза го достатъчно високо, за да го чуят всички.

Принц Матю беше горд човек, въпреки че гордостта му се основаваше повече на суета, отколкото на лични постижения. Като че ли преглъщаше сълзите си, когато отвърна:

— Не се отказвам.

— Добре казано, ваше височество — подхвърли бодряшки Тал. — Да предложим тогава на публиката нещо, което да запомни?

Василий пак даде команда за старт. Принц Матю остана на място, изчакваше Тал да направи първия си ход. Тал подходи с лъжлива маневра и принцът реагира. Тал изби сабята от ръката му, хлъзна острието на своята под шлема му и го отпра от главата му. После подмина принца с една стъпка и го изпердаши с все сила по задника. Реакцията на тълпата бе моментална. Изненадани ахвания се смесиха с подсвирквания и смях. Ударът бе толкова силен, че принц Матю залитна напред и падна на колене. Лицето му бе зачервено, очите му бяха плувнали в сълзи от болка.

Придворните се втурнаха да помогнат на унизения принц да се изправи на крака. Тал обърна гръб и се отдалечи — ново нарушение на приличието. Няколко млади жени, дошли в Двора на майсторите с надеждата, че ще привлекат вниманието му, станаха и напуснаха, гледаха го с презрение.

Майстор Василий го догони и прошепна:

— Капка разум ли няма в главата ви, скуайър?

Тал погледна с усмивка през рамо към принца и отвърна:

— Всъщност тъкмо напротив, майстор Василий.

Василий промълви тихо, предупредително:

— На ваше място, скуайър, бих отпътувал нанякъде, и то веднага. Шампион на Двора на майсторите или не, току-що си създадохте много опасен враг. Принцът може да е всякакъв, но не е от хората, които прощават.

Очите на Тал се сплетоха с тези на принца в другия край на залата и той видя през сълзите на гняв и унижение едва сдържаната ярост, насочена към него.

— Да, предполагам, че сте прав. — И добави достатъчно високо, за да чуят всички, с нескрита насмешка: — Но ако се съди по този следобеден дуел, всъщност изобщо не е опасен.

Майстор Василий не можа да измисли какво да отвърне, така че се обърна и го остави. Тал продължи към вратата, където го чакаха Паско и Амафи. Паско бе разбрал какво се е случило, но Амафи каза:

— Ваше великолепие, да не би да сте склонен към самоубийство?

— Не бих казал. Защо?

— Защото принцът вече иска да ви види мъртъв. — И добави, със сияйна усмивка: — А той има достатъчно пари, за да помисля поне аз дали да не ви изменя.

Тал се изсмя достатъчно високо, та всички наоколо да решат, че се забавляват.

— Е, ако не ми измениш, ще си помисля дали да не ти вдигна заплатата.

— Да, ваше великолепие.

Докато вървяха към стаята за преобличане, Паско прошепна:

— Все пак внимавайте. Още преди срещата да свърши, агентите на Матю напускаха сградата с вестта за унизяването му. Създадохте си могъщ враг.

— Хм — отвърна Тал. — Значи е време да си потърся могъщ приятел.