Реймънд Фийст
Лисичи крал (22)

Глава 20
Изход

Тал гледаше напрегнато.

Лесо Варен се приближаваше бавно, хванал небрежно камата. Тал си пое дъх. Болеше го всичко, но болката беше търпима, много по-малка от онова, което бе преживял, след като го бяха спасили Паско и Робърт, по-малка от онази, когато го бяха нападнали танцьорите на смъртта, по-малка от онази, когато бяха отсекли ръката му. Съсредоточи се върху мисълта, че е понесъл много повече болка и е оцелял.

Извличаше сила от дълбините на душата си и чакаше, защото знаеше, че ще има само една възможност да нанесе удар на магьосника. Отпусна глава, все едно нямаше сила да я вдигне.

Варен, без да обръща внимание на гърчещите се по пода войници, спря при Тал и рече:

— Талвин, впечатлен съм. Много по-издръжлив си, отколкото допусках. Знаеш ли, казах на Каспар, че в тебе има нещо странно, когато те прегледах в нощта, в която положи клетвата. Не че издаваше двойственост, но по-скоро беше… без никакво колебание. Подозирам, че си обучен по някакъв начин, но ако практикуваше магия, нямаше да преживееш и една минута, след като се озова в стаята ми. — Махна с ръка. — Поставил съм прегради навсякъде. — Въздъхна отегчено. — Имам си врагове, нали знаеш. — Посочи към отсрещната стена и тя заискри и се стопи. Беше илюзорна. Тал видя, че стаята е с цели десет стъпки по-дълга, отколкото си беше мислил. На вериги, окачени на отсрещната стена, висеше жена, гола и плувнала в кръв. Алисандра. Не можеше да разбере жива ли е, или не, а трябваше да се съсредоточи изцяло върху едно-единствено нещо — последния си опит да се защити. Варен каза: — Нашата мила лейди Роуена се опита да ме убие. Опита се да ме убие!

Обърна гръб на Тал и закрачи към отпуснатото във веригите тяло.

— Опита се да ме съблазни! — Изсмя се, обърна се отново към Тал и заговори бързо: — Виж, обичам да се въргалям с жени като всеки мъж, но има моменти, когато такива неща са само разсейване. Освен това вложените в тях енергии са крайно неподходящи за онова, което правя сега. Ужасно жизнеутвърждаващо и възпроизводително е, и прочие, но точно сега усилията ми са съсредоточени в противоположна посока, ако ме разбираш. Тъй че вместо забавление между чаршафите — и кама в гърба ми — си помислих, че тя би могла да допринесе за работата ми по добър начин — или лош, от нейна гледна точка. — Засмя се и Тал вече със сигурност се увери, че този човек е луд.

Варен посегна и стисна Алисандра за брадичката.

— Останал е още малко животец тук, нали, скъпа? — Изгледа я напрегнато. — Бавната смърт е най-добрата смърт… за мен. Подозирам, че точно сега е ужасно неприятно да си ти. — Изсмя се и пусна брадичката й, после пак тръгна към Тал. — Не бих се изненадал, ако разбера, че и двамата работите за един мой стар враг. Тъжно ми е да го кажа, но нямам време да те окачвам на стената, за да го разбера. Но дори и да не си, ми създаде големи неприятности, Талвин. Да водиш армия тук, да превземаш града, цялата тази суматоха. — Облещи се и закима. — Е, аз всъщност обичам писъците и кръвта. Придават приятен нюанс на нещата. — Клекна до Тал. — Виж, радвам се, че те виждам пак, но се налага да сложа край на времето ни заедно. Боя се, че Каспар ще изгуби своя град, а щом е така, трябва да си потърся нов дом. Довиждане. — И замахна с камата, точно както Тал очакваше, за да му пререже гърлото. Тал обаче вложи всичката сила, която му бе останала, замахна с камата, която бе издърпал от колана си, и парира удара на Лесо. Варен беше могъщ чародей, ала в боравенето с оръжие бе като бебе в сравнение с Тал. Камата излетя от ръката му и издрънча на пода.

Тал замахна пак, но камата му се отплесна от кожата на Варен, натъкнала се на невидима броня. Ударът все пак накара мага да падне по задник… и болката, разкъсваща Тал, изведнъж секна. Той си пое дълбоко дъх и се изправи.

— Значи стомана не може да те докосне?

— Боя се, че не — отвърна Варен, присви очи и се изправи тромаво. — Знаеш ли, това вече не е забавно. Ако обичаш, умри веднага!

Изпъна ръка и Тал усети трупащата се енергия. Веднъж-дваж бе ставал свидетел как Пъг или Магнус сбират магическата сила и резултатите обикновено бяха невероятни. Нямаше съмнение, че ако магът успее да довърши заклинанието си, резултатът никак няма да му хареса.

В оставащите му секунди си даде сметка, че сабята му ще е също толкова безполезна, колкото и камата. И изведнъж усети нещо издуто да го подпира под ризата и бързо измъкна твърдата топка, която му беше дал Накор. В отчаяно усилие да прекъсне съсредоточението на мага замахна и запрати топката с все сила.

Топката мина през енергийната броня на Варен и го порази в гърлото. Заклинанието бе прекъснато и Тал усети как силата в стаята изчезна.

Очите на чародея се изцъклиха, ръцете му посегнаха към гърлото му. Той се бореше за въздух, ала Тал виждаше, че не може да вдиша. Направи две стъпки към мага, а Варен се смъкна на колене, лицето му почервеня, вените по челото му се издуха.

Глас зад Тал изхриптя:

— Мисля, че му счупи гръкляна.

Тал се обърна и видя, че един от изпопадалите войници се изправя. Посочи му един голям глинен предмет до вратата, шестоъгълен и покрит с тайнствени знаци.

— Виждаш ли го това? Счупи го. Огледай всички стаи и ще намериш още. Счупи ги всичките.

Отиде до гърчещия се на пода маг и го изгледа отгоре.

— Адски начин да умреш, нали? — След това коленичи, изправи Варен, застана зад него и го хвана за главата. И с едно бързо извъртане прекърши врата на тъмния чародей. Тялото на Лесо Варен рухна на пода.

Тал се обърна и отиде до окованото на стената тяло. Откачи прангите от ръцете на Алисандра и внимателно я положи на пода. Вгледа се в лицето на жената, която бе мислил, че обича. Зашеметяващата някога красота бе ужасно обезобразена, камата на Варен бе играла немилостиво по това лице. Той смъкна наметалото си и я загърна в него. После извика на един от войниците:

— Отнеси я отзад и вижте дали някой от лекарите може да я спаси.

Войникът вдигна Алисандра и я изнесе през вратата.

Въздухът изведнъж запращя от енергия и трима души се материализираха в стаята — Пъг, Магнус и Накор. Изгледаха мъртвия маг и Накор каза:

— Справи се по-добре, отколкото очаквах, Тал.

— Всички да се махнат — каза Пъг. — Тук има неща, срещу които можем да се изправим само ние тримата. — Погледна Варен. — Това, че тялото е мъртво, още не значи, че магията не се е задържала. Все още може да има капани.

Тал нареди на войниците си да излязат. Магнус кимна.

— Накор е прав. Добре се справи.

— Как върви битката? — попита Пъг. Тал сви рамене.

— Не знам. Крийд и Куинт не са ми донасяли, но след като този… човек е мъртъв, мисля, че съм дотук.

Обърна се да излезе, но Пъг го хвана за ръката. Погледна го в очите и заговори:

— Преди да намериш Каспар, запомни едно: ти бе използван жестоко през целия си живот, Тал, от Конклава, както и от Каспар. Дали щях да пожертвам живота ти, за да убия този свой враг? — Посочи трупа на Варен. — Сто пъти, приятелю. — За миг в очите му се долови болка. — Нямаше да си първият, загинал заради мен. — Ръката му се впи в ръката на Тал. — Конклавът няма да иска нищо повече от тебе: отсега нататък животът си е твой, за да направиш с него каквото пожелаеш. Ще ти помогнем по всякакъв възможен начин, със злато, земя, с помилване от Островите и Ролдем. Поискай каквото пожелаеш и ще го направим, стига да можем.

— Но едно нещо над всичко трябва да разбереш. — Магьосникът за миг замълча. — Ти си на кръстопът и от този момент всичко ще е в твоите ръце. Реши що за човек искаш да бъдеш… и действай.

Тал кимна.

— Точно сега имам само една цел, Пъг. Ще намеря Каспар и след като сложа край на живота му, ще мисля за остатъка от моя.

И без повече думи взе сабята си и последва наемниците по коридора, далече от леговището на мага.

 

 

Тал ревеше заповеди и размахваше сабята. Отрядът му се бе натъкнал на помещение, пълно с оласконски войници, решени да бранят тази част от цитаделата с живота си. Битката от стая в стая бе кървава и безмилостна и Тал мина през телата на десетки ранени и много повече мъртви.

Сражаваше се вече от два часа, но болката, която бе изпитал от ръцете на мага, не бе забравена. Прочистил бе шест-седем стаи, след като напусна крилото на чародея. Бяха му донесли, че външният двор и долните помещения на цитаделата са подсигурени и са назначени войници да пазят оласконските пленници. Но колкото повече се приближаваше до тронната зала на Каспар, толкова по-яростна бе отбраната.

Боят продължаваше и на два пъти Тал трябваше да се оттегля, за да пие вода и да хапне. На ръцете му все едно бяха вързани железни тежести, но той винаги излизаше напред да поведе хората си.

След няколко часа бой разбра, че са обкръжили тронната зала, и бързо разпрати хора да предадат на останалите да подсигурят вратите. След това махна на десетина от мъжете си да го последват, понеже знаеше, че има и други, не толкова явни изходи от залата.

Намери входа за слугинския проход и едва не загина, щом отвори вратата. Само изключителните му рефлекси му позволиха да парира забиващата сабя, която го посрещна.

— Пики! — извика през рамо и мъже с дълги пики затичаха напред. Снишиха оръжията си и изтласкаха защитниците назад по тесния коридор, а Тал и хората му ги последваха.

Тал забърза напред, но спря, осъзнал, че е стигнал входа за тронната зала.

Във вратата имаше шпионка, покрита с метална пластина. Поставена бе тук, та слугите да не прекъсват херцога, докато води официално дворцово заседание.

Тал надникна и видя Каспар: херцогът стоеше по средата на помещението и насочваше бранителите. Носеше черна броня и изглеждаше досущ като приклещен мечок, като онзи, който Тал беше убил преди години, за да го спаси.

Прецени, че възможно да стигне до Каспар, преди той да се е усетил, но имаше и риск. По-добре беше да изчака още няколко минути и да види как ще продължи атаката от трите входа. Още повече че имаше повече войници от Каспар. Отвън отекна гласът на командира на кешийците:

— Ще се признаете ли за победени?

Каспар се изсмя.

— Никога!

Тал мразеше да гледа как хора загиват безсмислено. Изходът вече беше несъмнен. За по-малко от ден Каспар беше разбит тотално. Нямаше нужда да загиват повече хора. Обърна се и каза:

— Предайте назад, че искам колкото повече хора да проникнат оттук. Щом отворя вратата и вляза, ти — посочи първия зад себе си — минаваш отдясно. Следващият — отляво. Всеки нататък — един надясно, един — наляво. И ги помитаме!

Изчака да предадат заповедта му, след което дръпна резето и се втурна напред. В първите няколко мига влизането му остана незабелязано, но след това Каспар, изглежда, го зърна с крайчеца на окото си, защото се обърна тъкмо навреме, вдигна сабята си и отби атаката му.

— Тал! — И замахна пак, като принуди Тал да отстъпи. — И с две ръце?! Тука има някаква магия. — Продължи атаката със свирепа комбинация от удари, лишени от финес, но ефективни.

Тал не можеше да си позволи риска да откъсне поглед от очите му, но долови, че ритъмът на битката около тях се променя. С атаката на хората му в тил защитниците на вратите губеха.

Лицето на Каспар бе изопнато от напрежение, той не обръщаше внимание на нищо наоколо в усилието да срази противника си. Тал беше много по-добър със сабята, но беше уморен, а и дясната му ръка все още не бе напълно възстановена. Дори една грешка от негова страна щеше да е фатална.

Кънтежът на оръжия около двамата затихна, боят спираше. След няколко минути единствените звуци в залата останаха стоновете на ранените и екът на дрънчащите едно в друго оръжия на Тал и Каспар.

Херцогът се бе зачервил, бузите му бяха издути в усилието му да запази дъха си. Тал изгаряше и от болки, и от желание всичко това да свърши по-скоро, но Каспар не се откриваше за решителния удар.

А след това Каспар направи погрешна стъпка и закачи с пръсти един лежащ на пода труп. Тал се хвърли отгоре му като ястреб.

Оръжията им се сплетоха и сабята на Каспар изхвърча от ръката му. В следващия миг херцогът замръзна: върхът на сабята на Тал бе опрян в гърлото му.

Каспар се стегна да приеме смъртоносния удар, но Тал задържа сабята си притисната плътно до кожата и извика:

— Вържете го!

В този момент в залата влезе Джон Крийд.

— Ти успя!

— Ние успяхме — отвърна Тал. Огледа залата. — И много от нас платиха с живота си тази победа.

— Защо не го довършиш тогава? — попита Крийд.

Тал погледна Каспар в очите. Двама войници вече връзваха китките на херцога зад гърба му.

— Би било прекалено бързо. Искам първо да осъзнае напълно какво е загубил, какво му се отнема. — Прибра сабята си. — Освен това мога да го обеся утре също толкова лесно, колкото да срежа гърлото му сега. — Огледа отново помещението. — Погрижете се всички да разберат, че цитаделата е наша. После известете навсякъде да спрат боя.

Командирът на кешийските сили също се приближи и каза:

— Капитане, ще се оттеглим, както се разбрахме. Цитаделата е ваша.

— Благодаря ви и благодаря на императора. Няма много надежда да се държи под контрол плячкосването на връщане към пристанището, нали?

Кешиецът сви рамене.

— Е, плячката е част от войната.

Поклони се сдържано, даде заповед и кешийците започнаха да излизат.

— Ще се изненадам, ако в града остане нещо ценно, след като тези момчета си отидат — каза Крийд.

Тал се усмихна.

— В цитаделата има предостатъчно богатства за всички. С това обаче ще се заемем утре. Погрижете се за ранените и слугите да почват да готвят. Ако всички са гладни като мен, ще изядем запасите на херцога за един ден.

Крийд кимна и тръгна да предаде заповедите му, а Тал се обърна към двамата, които държаха Каспар:

— Задръжте го тук засега, но всички останали да се отведат на парадния двор и да бъдат поставени под стража.

Излезе от тронната зала на херцога и закрачи към семейните покои на Каспар, без да обръща внимание на уплашените погледи на слугите. Пред вратата на Наталия завари отделение гвардейци. Погледна ги и рече:

— Свърши се. Каспар е пленен. Хвърлете оръжията си или ще се върна с петдесет души. Господарката ви няма да пострада.

Мъжете се спогледаха и бавно оставиха оръжията си на пода.

— Сега слезте на парадния двор и чакайте там. Утре сутринта ще бъдете освободени.

Щом гвардейците тръгнаха, Тал отвори вратата към покоите на Наталия. Нещо изсвистя във въздуха, той се присви и камата издрънча в стената зад него.

— Моля те, не хвърляй нищо повече, Наталия! — извика Тал.

Сестрата на Каспар чакаше с втора кама в ръката.

— Тал! — извика тя с глас, издаващ облекчение, радост и колебание. — Каспар каза, че си затворен. — Погледна дясната му ръка и добави: — И осакатен.

Тал бавно се приближи към нея.

— Успях да преживея всичко това.

— Сега какво? — попита тя. — Каспар мъртъв ли е?

— Не. Мой пленник е.

— Твой пленник? Мислех, че сме нападнати от Кеш и Ролдем.

— Бяхте. Но в подкрепа на моята атака срещу цитаделата. — Седна на леглото и я покани с жест да се приближи. Тя пристъпи бавно, а Тал хвана ръката й. — Историята е много дълга и ще ти я разкажа, но имам да свърша много неща, преди да обсъдим тези подробности. Точно сега искам да ти кажа, че си в безопасност. Никой с нищо няма да ти навреди и ще гарантирам санът ти да се уважава.

— Като каква? — попита Наталия. — Твой трофей ли съм, Тал?

Той се усмихна.

— Би била чудесен трофей, признавам. — Хвана и другата й ръка. — Ще излъжа, ако ти кажа, че нямам чувства към теб, Наталия. Но също тъй ще излъжа, ако ти кажа, че те обичам с цялото си сърце… Нещо повече. Твоето бъдеще сега зависи много по-малко от самата теб, отколкото преди Каспар да бъде пленен. Защото тогава ти беше негов инструмент. Сега си нещо много повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си наследницата на Оласко. Премахването на брат ти оставя в района гибелно опасен политически вакуум. Кеш ще гарантира Островите да не се опитват да посягат на държавата ви, а Островите ще държат Кеш и Ролдем на разстояние, но други наоколо може да погледнат на това като на шанс да поставят на трона на Каспар някой от своите хора. Това не бива да се позволи.

Наталия кимна.

— Разбирам. — Погледна го изпитателно. — А брат ми? Ще умре ли?

— Ще ти кажа нещо, което знаят малцина — отвърна Тал. — Роден съм в планините на оросините. Каспар унищожи моя народ. Аз съм навярно единственият оцелял и в деня, в който разбрах, че ще живея, се заклех да отмъстя за своя народ.

Наталия пребледня.

— Бих искала да остана за малко сама, ако не възразяваш, Тал.

Той се поклони и излезе. Двама от неговите войници бяха заели мястото на предалите се оласконци.

— Пазете тази врата и дамата вътре. Ще пратя да ви сменят.

Двамата отдадоха чест.

Тал бързо тръгна по коридора към тронната зала. Все още имаше да свърши много неща, но най-наложителното бе да похапне. А след това може би да си вземе гореща баня. Защото каквито и решения да трябваше да се вземат, щяха да се вземат чак утре.

 

 

Денят свърши, преди Тал да го е усетил — вечерта вече падаше. Целият остатък от деня бе посветен на обезоръжаването на гарнизона на Опардум и на пращането на патрули около цитаделата. Наталия щеше да има нужда от хора, но на някои от служилите на брат й нямаше да им се позволи отново да постъпят на служба.

Временното управление и администриране бе поверено на бароните Висня и Столинко, които трябваше да се погрижат за непосредствените нужди на града и околностите му.

А огромните нужди вече ставаха очевидни, защото макар завземането на града да беше станало бързо, беше също така извършено с жестокост. Както се очакваше, оттеглящите се кешийци бяха заграбили всичко ценно и бяха опожарили много сгради просто от яд, след като не бяха намерили нищо в тях. Тал нареди на двамата барони да наложат комендантски час и да включат още хора в градската стража, за да опазят гражданите от още грабежи и насилие.

Донесение от един от лекарите го увери, че Алисандра е оживяла, макар да е била на ръба, и Тал изпрати съобщение на Пъг, за да го извести за добрата новина.

Към края на деня се почувства още по-притеснен. Беше спечелил — победа, която изглеждаше лека, ако човек преценеше само военните щети. Съзнаваше каква цена е платил през годините, за да спечели тази победа. Но задачите му все още не бяха приключили. Все още имаше живи хора — а вече и един съюзник, — които бяха отговорни за унищожаването на неговия народ.

Единственото, което го тормозеше истински, беше Амафи. Измамният слуга по някакъв начин бе успял да се измъкне. Тал беше дал описанието му на повечето си офицери, но Амафи не се оказа сред загиналите или пленените. Пленниците, които го познаваха, му казаха, че бил изчезнал само минути преди да започне щурмът на тронната зала.

Тал се ругаеше наум за глупостта си: Амафи сигурно бе използвал за бягството си същите слугински проходи, до които беше прибягнал и той, за да завземе цитаделата. Но знаеше, че все някой ден ще намери Амафи и ще го накара да си плати за измяната.

Нахрани се отделно от другите, тъй като трябваше да реши в сърцето си какво ще прави, преди да го обсъди с някого. Знаеше, че Крийд ще изпълни заповедите му и че ако заповяда да арестуват Куинт, бившият капитан след минути ще е във вериги.

Видя Пъг само веднъж, а Накор — два пъти. И двамата изглеждаха много обезпокоени от онова, което бяха намерили в покоите на Варен. Не говориха за него, но ясно дадоха да се разбере, че за тях все още има нещо много важно, нещо, което още не е решено.

Тал не попита нищо: знаеше, че те сами ще му кажат, ако трябва. В момента той си имаше достатъчно свои проблеми.

* * *

В началото на следобедното заседание Висня се приближи до него и каза:

— Получих писмо от представителя на Ролдем, Тал. Имат няколко предложения, които всъщност са учтиво изказани искания.

— По-точно?

— Държат на компенсации, че флотата им бе използвана за транспорт на кешийците, тоест ядосани са, че кешийците са оплячкосали града, а те — не. В хазната на Каспар имаме предостатъчно злато. Битката свърши толкова бързо, че дори мъжете, които я пазеха, нямаха време да помислят да заграбят златото и да избягат. Но и на нас ще ни трябва злато за възстановяването на града.

— Ти решаваш — отвърна Тал. — Този град е твой, не мой. Но съм по-склонен да се възстановява веднага, а дълговете да се платят по-късно.

Висня кимна.

— Съгласен съм. Защото ако платим на Ролдем сега, ще трябва да обложим гражданите с данък в момент, в който те не могат да си го позволят.

— От Островите какви са новините?

— Нищо засега, но очаквам всеки момент да ми донесат списък с искания — отвърна сухо Висня.

Тал отиде при масата, където го чакаше импровизирано съставеният съвет.

— Друго какво?

— Някои хора се питат, Тал — каза Столинко. — Ти ли ще си новият херцог?

Тал се засмя.

— Да бе! Това ще е трън в задника на краля на Ролдем. Ще върне флотата с кешийците само за да ме махне оттук. — Поклати глава. — Имам други планове.

— Кой ще управлява тогава?

— Наталия е логичният избор.

— Но тя може ли да опази Оласко? — попита Висня. — Ако я оставим сама на трона, доста благородници, тукашни, както и от съседите, ще тръгнат в марш веднага щом наемниците ни си отидат.

— Не мога да я принудя да се омъжи за някого само за да осигури стабилността в района, нали?

— Защо не? — попита Столинко. — Правено е и преди.

Тал помисли малко и каза:

— Повикайте капитан Куинт и лейди Наталия.

Зачака мълчаливо, мислеше какво точно да каже, и когато двамата се явиха пред него, рече:

— Имам два проблема, които трябва да се решат.

Куинт хвърли поглед към лейди Наталия и леко кимна. Тя не му обърна внимание.

— Куинт — започна Тал. — Първият проблем. Трябва да ти призная, че те излъгах.

Куинт сви рамене и отвърна:

— Точно в този двор щеше да е забележително, ако не си ме излъгал.

— Помниш ли историята, която ми разказа? За момчето, убито от Гарвана?

Куинт кимна.

— Е, това момче не умря, Куинт. Аз съм това момче.

Куинт вдигна вежди, сякаш не можеше да повярва.

— Ти?

— Доколкото знам, аз може би съм единственият жив оросин.

— Заговорничил си да свалиш Каспар през цялото време? — възкликна Куинт.

Тал кимна и видя как светнаха очите на Наталия, макар тя да си замълча. Все пак имаше някаква представа какво си мисли — бяха любовници и сега сигурно се чудеше дали е лъгал и нея.

Куинт го изгледа, после откачи сабята от колана си и я пусна на пода.

— Тал, ти спаси живота ми, като ме смъкна от онази скала, и ни опази живи по целия път от Крепостта на отчаянието през пущинаците на Стегата на Бердак. Ако моята смърт е цената за свободата, която имах през тази последна година, така да е. Няма да се бия с теб. — И се изсмя. — Не че бих могъл да те надвия със сабя.

— Тази нощ много мислих над нещо, което ми бе казано — отвърна Тал. — Аз съм на кръстопът и трябва да реша какъв ще е животът ми в бъдеще.

— Ще пощадя живота ти, Куинт. Защото ти беше добър слуга, макар и на лош господар. — Погледна Наталия и добави: — И ти нямаше избор: брат ти ти е брат. Познавам те достатъчно добре, за да знам, че нямаш никакво участие в гибелните му планове.

Тя не отвърна.

— Ето какво трябва да се направи — продължи Тал. — Наталия, ти трябва да управляваш в Опардум, като херцогиня на Оласко. Но районът трябва да се стабилизира. Трябва да се закълнеш във васална вярност на Аранор, още днес. Аранор и Оласко ще станат провинции на Ролдем и никога повече никой от вас няма да има претенции за трона на Ролдем.

Висня се наведе над масата и рече:

— След този жест можете да пренебрегнете исканията на Ролдем за доста време.

— Но ще ти трябва силна ръка, за да браниш това владение — продължи Тал. — Затова ти препоръчвам да върнеш командването на армиите си на капитан Куинт и да обявиш него, Висня и Столинко за свой троен съвет, докато не решиш за кого ще се омъжиш. Не поставяйте на трона до себе си някой глупак или амбициозен мъж, милейди, и това ще ви донесе само добро.

Тя се поклони мълчаливо, после се обърна към Куинт и заяви:

— Капитане, ще се радвам, ако се върнете на служба на своята страна. Нужен сте ми много повече, отколкото бяхте на брат ми.

Куинт отвърна с поклон.

Пъг, Магнус и Накор влязоха и застанаха зад Тал и капитаните му. Тал ги погледна през рамо и им кимна. Пъг се наведе и му прошепна:

— Алисандра ще живее. Върнахме я на Острова на чародея. Можем да изцерим телесните й рани, но другото, което Варен й е причинил… — Сви рамене и добави по-високо: — Приключвай тук. Ще говорим по-късно.

Тал погледна събралите се и нареди:

— Доведете пленника.

Вкараха Каспар в стаята. Бяха свалили бронята му и той беше само по черна туника и клин. И бос. Някой войник сигурно си беше харесал ботушите му.

Китките на Каспар бяха стегнати с пранги, единият му крак също беше окован, но въпреки това той все още гледаше гордо. Когато спря пред Тал, младият мъж попита тихо:

— Каспар, какво имаш да кажеш?

Каспар се изсмя.

— Ти спечели, аз загубих. Какво има за казване?

— Ти заповядваше да избиват невинни и убиваше само от гола амбиция. Причини толкова страдания, че просто не могат да се опишат. Ако можех да измисля начин да изживееш живота си, като изпитваш всеки ден тази болка, щях да те пощадя. Но жив ти представляваш опасност, тъй че трябва да заповядам да те обесят.

— За отмъщение ли? — попита Каспар. — Прикрито като справедливост, то все пак е отмъщение, Тал.

Тал въздъхна.

— Мразя да убивам, Каспар. Но няма друг начин.

Пъг зад него промълви:

— А може би има.

Тал го погледна през рамо и чародеят пристъпи напред.

— Ако го казваш сериозно, Тал, ако желаеш Каспар да е някъде, където да може да размишлява над престъпленията си и в същото време да не е заплаха за никого, би ли пощадил живота му?

— Защо? — отвърна Тал. — Твърде много хора пострадаха от ръцете му. Защо да пощадявам живота му?

Пъг зашепна:

— Защото няма да пощадиш неговия живот, Нокът. Ще пощадиш своя. Още не си започнал да размисляш над нещата, които се наложи да направиш, и когато призраците започнат да те безпокоят посред нощ, този акт на опрощение може да натежи на везните между оцеляване и унищожение.

Тал усети как от гърдите му се вдигна тежест, сълзи бликнаха в очите му. Умората и годините страдания заплашваха да го надвият. Спомни си близките си, смеещи се и живи, и разбра, че ще продължат да живеят в сърцето му, стига да им отвори място, като изтръгне от него омразата и гнева. Помисли си за нещата, които бе направил, за хората, които бяха страдали и загинали от неговите ръце само за да се стигне до този момент. Какво го правеше толкова по-различен от Каспар? Нямаше лесен отговор. Накрая отвърна:

— Каспар, прощавам ти злините, които причини на мен и на моя народ. Мисли за това, където и да отидеш. Направете с него каквото пожелаете, Пъг.

Пъг отиде до Магнус и си зашепнаха нещо. Обсъждаха дълго, а накрая Магнус кимна. Заобиколи масата, сложи ръка на рамото на Каспар и после двамата изчезнаха — лек полъх във въздуха бе единственият знак от заминаването им.

Тал стана и каза:

— За днес работата ни тук приключи.

Придворните напуснаха и Тал се обърна към Куинт, Висня и Столинко.

— Господа, съдбата на тази страна е във вашите ръце — заяви тържествено. — Грижете се с обич за нея.

После отиде до Наталия.

— Надявам се да намерите поне малко щастие в бъдещето, милейди.

Тя се усмихна тъжно.

— А аз се надявам да намерите някой ден мир и покой, скуайър.

Тал я целуна по бузата, обърна се и отиде при Накор и Пъг.

— Какво ще правите с Каспар?

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Пъг, а Накор рече:

— Чух от някои войници как си убил Варен. Много умно, да хвърлиш онази топка по него. — Ухили се. — Жалко, че не го измислих аз.

— Всъщност това само го разсея и му отне въздуха. Убих го, като му счупих врата. — Обърна се към Пъг. — Струваше ли си поне? Намерихте ли онова, което се бояхте, че прави Варен?

Пъг го погледна свъсено.

— Не се оказа точно историята, която ти разказахме за двамата крале. Но е нещо почти толкова лошо. — Сниши глас и добави: — Варен се опитваше да отвори разлом.

— Разлом?

— Портал между две различни места — каза Накор. — Ще ти го обясня подробно по-късно, ако трябва да го знаеш. Но е като магическия портал, през който нахлуха цураните…

— Знам какво е разлом, Накор — прекъсна го Тал. — Изчетох доста книги, нали? Просто съм изненадан, че го е замислял.

— Ние също — рече Пъг. — Знам повече за разломите от всеки жив човек, или поне така си мислех. Това нещо, което правеше Варен, не приличаше на нито един разлом, на който сме се натъквали. С помощта на черна магия и живота на невинни той е създал устройството си… и изглежда, че то наскоро е включено.

— Искаш да кажеш, че тук в цитаделата има разлом?

— Не, Тал — намеси се Накор. — Не тук. Но се боим, че може да се оформя някъде.

— Но къде? — попита Тал.

— Само Варен знае — отвърна Пъг.

— Е, радвам се, че не съм магьосник — каза Тал. — Моите проблеми изглеждат прости в сравнение с вашите.

— Имаме ресурси — каза Пъг. — Ще настаним свои хора тук да проучат работата на Варен. Ще открием какво е правил. — Чародеят се усмихна. — Изтощен си. Иди хапни и легни да поспиш.

— Не — отвърна Тал. — Имам да свърша още нещо, което не може да чака. — И без да обяснява повече, се обърна и напусна тронната зала.

— Можеше да стане херцог — каза Накор. — Наталия би се омъжила за него.

Пъг поклати глава.

— Не. Той търси мир, а не власт.

— Мислиш ли, че ще го намери?

Пъг сложи ръка на рамото на стария си приятел.

— Когато реши да пощади живота на Куинт и Каспар, мисля, че вече тръгна към него. — Усмихна се. — Хайде. Тал може и да не е гладен, но аз съм.

 

 

Тропането по вратата бе настоятелно и мъжът, чиято задача беше да я пази, се надигна боязливо. Градът беше пълен с върлуващи кешийски войници до заранта, след тях пък тръгнаха местни мародери. Мъжът беше опазил собствеността си с един голям касапски сатър: плячкаджиите го оставиха на мира колкото заради него, толкова и защото нямаше нищо ценно за грабене.

— Отваряй или ще избия вратата! — викна някой отвън.

— Имам сатър! — извика мъжът.

— Тогава отваряй по-бързо, понеже ако ме принудиш да избия вратата, знаеш ли къде ще ти го натикам тоя сатър?

Натрапникът явно нямаше да се махне, така че прекупвачът на кранти, казваше се Боуарт, открехна вратата. Влезе войник със сабя на кръста. Изгледа стисналия грамадния сатър тантурест мъж и рече:

— Гледай да не се порежеш с това. Търся едно момиче.

— Нямаме момичета тука — сопна се дюкянджията. — Прекупвачи на дърти коне сме. Това не е бардак.

Тал го избута и продължи навътре.

— Къде са ти робите?

Боуарт посочи задната врата и Тал я отвори и влезе в двор, вонящ на животинска леш и засъхнала кръв. В дъното имаше паянтова барака. Той дръпна вратата и влезе. Видя десетина легла покрай стените и груба маса в средата.

Видя и очи, ококорени от страх от мародерите. На масата гореше свещ. Тал я взе, тръгна от легло на легло и заоглежда лицата. Най-сетне намери жената, която търсеше.

Заговори й на езика на своя народ:

— Око на синекрил примкар, аз съм Нокът на сребърния ястреб. Ти ме познаваше като Киелинапуна.

Тя примига, все едно виждаше привидение. Промълви тихо:

— Киели?

Той кимна и протегна ръка.

— Дойдох да те отведа. Ще дойдеш с мен.

Тя бавно се надигна и хвана ръката му.

— Където и да е, стига да не е тук. — Вгледа се мълчаливо в лицето му и очите й светнаха. — Ти наистина си Киели — промълви и зад болката в очите й Тал съзря и надежда. Стисна силно ръката му и прошепна: — Имам син. — Кимна към съседното легло, в което спеше момче на четири-пет годинки. — Баща му беше войник, не зная кой… Имаха ме много мъже, след като ме плениха.

Тал стисна ръцете й и погледна момчето. Беше светлокосо като майка си и красиво. Със стегнато гърло Тал промълви:

— Аз ще съм му баща.

Тя стисна силно ръката му, а той каза тихо:

— Никога вече няма да можем да сме онова, което бяхме. Отнеха ни нашия свят, но можем да сме заедно и да научим нашия син на онова, което знаем за обичаите ни. Нашият народ няма да бъде забравен.

Тя кимна, по страните й потекоха сълзи.

— Има ли други освен теб, от нашето село или от други? — попита той.

— Не знам — отвърна тя. — Отведоха няколко с мен, но всички ни продадоха.

— Ще останем тук за известно време тогава — каза той. — И ще ги потърсим. И ако ги намерим, ще им дадем дом.

Пусна ръката й и вдигна спящото момче. Гушна го до гърдите си и добави:

— Не знам какво ще стане с нас. Но каквото и да стане, ще го видим заедно.

И гушнал момченцето я поведе в нощта, към незнайното бъдеще.