Реймънд Фийст
Лисичи крал (18)

Глава 16
Оцеляване

Тал зяпна.

Онемял от ужас, загледа как плавникът на акулата се завъртя и се насочи към сала. Преди да успее да извика, главата на един от мъжете изчезна под водата, все едно го беше сграбчила невидима ръка и го бе дръпнала надолу.

Миг след това мъжът отново се показа на повърхността, ококорил очи от изненада и без много да му е ясно какво е станало. После задиша задъхано и от гърлото му се изтръгна хриплив вик, който бързо се извиси в крясък.

— Акули! — изрева един от гребците и посочи надясно от сала. Още плавници пореха водата.

— Не се качвайте на сала! Всички ще потънем! — викна Тал.

Огледа се, видя, че хората около него са на ръба на паниката, и изрева:

— Ритай! Ритай колкото сила имаш!

Водата закипя от ритащите крака. Мъжът, когото бе атакувала акулата, погледна за миг Тал и устата му се задвижи, без да издаде звук. След това очите му се изцъклиха, главата му потъна, но тялото му изплува. Двата му крака бяха отхапани.

А след това Тал видя тъпата муцуна на акулата, докато тя се издигаше от дълбините; блъсна трупа, зейналата й зъбата паст го сграбчи и го дръпна надолу.

— Ритайте, проклети да сте! — извика Уил.

Мъжете, които седяха между гребците, се наведоха и загребаха с ръце, сякаш тази нищожна помощ щеше да ускори движението на сала. Тал заоглежда вълните и видя, че един плавник се приближава отдясно. Посочи и извика:

— Акула!

После викна на гребеца, който беше най-близо до пътя на акулата:

— Удари я!

Мъжът погледна към акулата, която сякаш връхлиташе право срещу него, и инстинктивно се опита да се изправи. Изрева ужасено, и загуби равновесие и падна във водата право пред акулата.

— Излизай! — извика му Тал.

Зад първата акула идваше друга. Мъжът изчезна във водата, после подаде глава и понечи да изкрещи, но издаде само глухо гъргорене. Вълните завряха от кипнала вода и кръв.

Тал се засили и хвана греблото. Обърна се и изрита, за да се върне до сала. Задържа дъха си, изрита още два пъти и усети как две ръце го издърпаха от водата.

— Полудял ли си? — извика барон Висня.

— Греблото ни трябва! — отвърна Тал и изплю нагълтаната вода.

Висня го взе и замести падналия гребец.

— Ако се приближат, бийте ги с греблата — изрева Тал. — Ритайте ги, удряйте, правете всичко, за да ги разкараме!

Погледна към брега. Бяха се доближили малко, но напредването продължаваше да е мъчително бавно. Вкопчи се безпомощно в мачтата, надигна се и загледа кръжащите акули. Две-три се стрелнаха към мястото, където последните две бяха издърпали гребеца, привлечени от петното кръв.

Изведнъж още един от тикащите сала бе дръпнат под водата и мъжете от двете му страни се развикаха, единият се опита да се покатери на сала. Капитан Куинт го избута обратно и изкрещя:

— Ритай, дявол те взел!

Един, седнал отпред, на лявата страна на сала, се хвърли във водата и заплува към брега. Тал беше виждал достатъчно плувци, за да разбере, че този е неопитен. Пляскаше и риташе панически, хабеше излишно енергия и бързо щеше да се изтощи. Подхвърли на Уил:

— Трябваше поне да си събуе ботушите.

Нито една акула не се доближи до плувеца — те като че ли засега бяха доволни да се хранят с вече убитите, но някъде по средата между сала и прибоя главата на плувеца потъна под водата и не се показа повече.

Тал отново прецени напредването им и видя, че са много по-близо до брега. Издигането и пропадането на сала се усили от прибоя.

— Ритай по-силно! — изрева той. — Вече почти стигнахме!

Салът изведнъж се разтърси, ударил се сякаш в подводна скала, и двама души паднаха във водата отдясно. Отдолу последва втори рязък удар и Тал извика:

— Има една под нас!

Двамата сред вълните се мъчеха отчаяно да се изкатерят на сала. Единият изчезна под водата пред очите на Тал. Другият стигна до сала и се покатери, беше изтървал греблото си. Първият така и не се появи, но водата потъмня от кръв.

Тал извика:

— Всички във водата!

Скочи във водата до мъжете, които тласкаха сала отзад, подпря със здравата си ръка и зарита.

С по-малко хора на палубата и повече бутащи мъже салът бързо набра скорост. След няколко минути напорът на вълните го тласна още по-близо до сушата. Тал извика:

— Плувай към брега!

Беше добър плувец като момче, но тогава плуваше с две ръце. Замъчи се да поддържа някакъв ритъм, риташе колкото му сили държат.

Изведнъж дясното му стъпало опря в нещо… Пясък! Вълните вече се разбиваха в брега пред него. Тал се изправи, загази напред и се огледа. Някои продължаваха да плуват зад него, други вече газеха към брега.

Видя зад тях капитан Куинт и му извика:

— Дръж сала!

Капитанът се обърна към сала, който подскачаше върху вълните, и извика на другите да му помогнат да го издърпа. Двамата най-близо все едно не го чуха, толкова обезумели бяха, но третият се обърна и се подчини; скоро се присъединиха и други и задърпаха сала към брега.

А после се строполиха на пясъка и се разридаха. Изтощени, изнемощели и ужасени — ала свободни.

Тал ги огледа и започна да ги брои.

Когато приключи, осъзна ужасния факт: до брега се бяха добрали само единадесет души. Един се беше удавил, а акулите бяха изяли четирима пред очите му. Значи още един бе станал тяхна жертва или се беше удавил в усилието си да доплува до брега.

Барон Висня, Мастерсън, капитан Куинт, самият Тал и още седем мъже седяха подгизнали на пясъка. И изведнъж се сети: нямаше го Уил.

Погледна кипналите вълни, чуваше шума на прибоя и задъханото дишане на изтощените мъже. За един кратък миг очакваше да види Уил да се покаже от водата и да закрачи към тях, но след минута трябваше да си признае горчивата истина: Уил беше загинал.

Погледна към небето. Беше един час след пладне. Пътуването от острова им бе отнело седем часа и им струваше шест живота, а тепърва ги чакаха няколкостотин мили поход. Единствената му утеха засега бе само това, че е свободен и че преследвачите им няма да се появят още седмици, ако не и месеци. Можеше да се съсредоточи в бавно и стабилно придвижване напред, да пази хората си живи, за да стигнат някъде, където да започне реализирането на плана си.

Хвърли още един поглед към морето, обърна се и каза:

— Да вземем оръжията и провизиите от сала, а после трябва да си намерим място за лагер и да запалим огън.

Мъжете бавно се заизправяха и започнаха да изпълняват заповедта на своя водач.

 

 

Дженкинс лежеше неподвижно, със сгърчено от болка лица, докато Тал режеше крака му с ножа. Змията, която току-що беше убил, лежеше на няколко стъпки от тях и още се гърчеше: Тал бе отсякъл главата й.

— Ще умре ли? — попита Куинт.

— Не. Но ще му се иска да не е жив, преди отровата да го съсипе съвсем.

Сряза над белезите от змийските зъби и изсмука с уста колкото можа повече от кръвта и отровата.

Намираха се сред скалиста равнина, на десет мили навътре в сушата.

Куинт погледна небето, после падналия и каза:

— Добре. За днес стига. Съберете дърва и да палим огъня.

Тал си замълча. Куинт бе оставил естествения си навик за лидерство да изплува на повърхността и вече си бе присвоил ролята на помощник-командир. Тал не възразяваше. Редът бе нещо добре дошло в малкия им отряд.

Единадесет души бяха излезли от вълните, а сега, три седмици по-късно, в отряда бяха останали осем. Рафелсон беше издъхнал по пътя, докато се катереха по един съвсем безопасен хълм — спъна се и си удари главата в камък. Вилневски просто го бяха намерили мъртъв една заран под наметалото. Джакобо умря, след като го разпори глиган. Никой не можа да спре кървенето.

Всички бяха отслабнали и изтощени и не се знаеше колко още могат да издържат. Тал имаше груба представа къде се намират и си даваше сметка, че при сегашната им скорост ще им трябва може би още месец, докато стигнат границата между Оласко и Стегата на Бердак. Смяташе, че Куинт и Мастерсън имат добър шанс да се справят, а и барон Висня се бе оказал неочаквано корав. Дженкинс можеше и да се справи, стига да оцелееше тази нощ със змийската отрова, но Тал не беше голям оптимист за това. Здрав човек можеше да преживее едно змийско ухапване, но Дженкинс изобщо не беше здрав. Преживели бяха с продоволствието си вече три седмици и то беше на изчерпване. Спането на открито също не помагаше, тъй като макар да беше пролет, нощите толкова далече на север не бяха никак милостиви. Тал махна на Куинт да се приближи и заговори тихо:

— Трябва ни подслон. Място, където да можем да отпочинем за седмица или повече, място, където да можем да ловуваме, да натрупаме запаси и мъжете да укрепнат.

Куинт кимна в съгласие.

— Най-малко на един месец път сме от Бердак. Дори да не беше настъпил тая змия, Дженкинс едва ли щеше да издържи. — Посочи трима от мъжете, които търсеха дърва, но се движеха много бавно. — Донска, Уислия и Столинко са мъртви до седмица, ако не отпочинем. — Огледа се. — Но къде?

— Някоя пещера може би — отвърна Тал. — Ти настани хората край огъня, а аз ще ида да потърся подслон. Ще се върна преди стъмване.

Върна се след два часа. Бе открил пещера в една от клисурите наоколо. Каза високо:

— Ще останем тук тази нощ, за да не местим Дженкинс. Утре отиваме.

След жалката храна от брани по пътя диви плодове и последните остатъци глиганско се струпаха край огъня и налягаха да спят. Дженкинс стенеше и дишаше тежко.

Тал отиде да го погледне. Дженкинс — потта се стичаше на вадички по челото му — изскимтя от болка.

Куинт също се доближи и попита тихо:

— Ще оживее ли?

— Може би. Ще разберем на заранта.

Куинт го хвана под мишницата и го отведе малко настрани.

— Тал, още не си казал какво ще правим, когато стигнем до границата.

— Разчитам на теб да ни прехвърлиш през нея, Куинт. Познаваш военщината на Оласко по-добре от всекиго. Все някога трябва да си чел донесение или да си чул за място, където можем да я прекосим, после да заобиколим и да влезем в Калеш’каар.

— Може би — отвърна Куинт. — Чувал съм за някаква блатиста земя на юг от реката, може би на четиридесет мили навътре в сушата, където не патрулира никой. Прекалено коварен е теренът. Но дори да успеем да я прехвърлим и да стигнем в Калеш’каар, след това какво?

— Ядем, почиваме. След това започваме да събираме хора.

— Мислех, че всички тези приказки за „изграждане на армия“ са само перчене.

— Говоря сериозно. Възнамерявам да завзема цитаделата на Опардум и да пленя Каспар.

Куинт се изсмя.

— Виждал ли си изобщо наемнически отряд, да не говорим да си бил в такъв отряд?

Тал отвърна с усмивка:

— Всъщност да. Честно казано, бях командир на такъв отряд.

— Нима? — учуди се Куинт. — Никога не си го споменавал.

— Не мислех, че на Каспар ще му хареса, ако го чуе.

— Защо?

— Защото аз бях човекът, който уби Гарвана и унищожи отряда му. Аз спрях атаката на Каспар в земята на ородоните.

Куинт мълча дълго. Накрая се засмя.

— Браво на теб! Веднъж бях с Гарвана. Беше най-злият кучи син, когото съм виждал. Аз съм войник, но не обичам войната. А той изпитваше наслада от касапниците. Видях го да убива бебета.

Тал също помълча дълго, след което попита:

— Защо не го спря?

— Защото трябваше да го убия. А бях там като военна свръзка, просто да съм сигурен, че Гарвана е намерил верните цели, не като командир, който да му казва как да си върши работата.

— Видях го да коли жени, да заповядва на стрелците си да стрелят по старци, видях го да тъпче деца с коня си… — Куинт наведе поглед за миг, сякаш спомените го смущаваха. — Видях го как простреля едно момче, не можеше да е на повече от тринайсет-четиринайсет. Горкото хлапе, цялото беше плувнало в кръв, носеше един меч, прекалено голям за него, коленете му се огъваха, едва се тътреше, вече си беше полумъртво. Само предупредих Гарвана, да не би момчето все пак да успее да стигне до него, но вместо да го събори да падне или просто да се отдръпне с коня, кучият му син го простреля с арбалета си. — Помълча за миг и добави: — Радвам се, че ти си го убил, Тал. Кара ме да мисля, че може би има някаква надежда този твой безумен план да подейства. Но имам един въпрос.

— Какъв?

— За армия трябват пари. Как ще намерим пари?

— Ти ни заведи до Калеш’каар, аз ще ни намеря пари — отвърна Тал.

— Ще направя всичко по силите ми — рече Куинт. — Защо не легнеш да поспиш? Аз ще поема първия пост.

— Събуди ме след два часа — каза Тал.

Разви вързопа си и легна. Мислеше за казаното от Куинт. Спомни си деня, за който Куинт бе споменал, защото тъкмо той бе момчето, простреляно от Гарвана с арбалета. Можеше най-подробно да си спомни как капитанът се обърна към Гарвана, докато лейтенант Кемпънийл седеше на коня си от другата му страна, и как устата на Куинт се раздвижи, сякаш той предупреждаваше Гарвана за приближаването на Тал. И много добре помнеше как Гарвана небрежно вдигна арбалета и го простреля.

Тал въздъхна. Свръзка или не, Куинт все пак беше там, когато селото му бе унищожено. Неприязънта му към Гарвана не променяше нищо. Един ден Куинт трябваше да умре от неговата ръка.

Но малко преди да потъне в дрямка, Тал все пак се зачуди дали тъкмо Куинт не е човекът, спасил Око на синекрил примкар, и дали не е спасил и други.

Спа два часа, Куинт го събуди, а след още два часа той на свой ред събуди Висня и пак легна да спи. На заранта се пробуди, разкърши рамене и погледна над загасналия огън. Дженкинс беше издъхнал.

 

 

Пещерата остана техен дом за седмица. Всички бавно възвръщаха силите си. Тал заложи примки и налови достатъчно зайци, катерици и една тлъста пуйка, така че се хранеха сравнително добре. Намери и диви плодове и малка горичка с растения, познати му от родния край. Корените бяха ядливи и засищаха, стига да ги печеш бавно няколко часа. Тъй като нямаха котел, той измисли начин да ги сготвят. Уви грудките в листа и ги постави в една дупка, която напълни с горещи камъни, и ги свари, като сипа вода върху тях. Процесът бе досаден и трябваше да се повтори много пъти, но всички останаха доволни от добавката към храната.

Тал вече се чувстваше по-силен, отколкото след напускането на Крепостта, и знаеше, че след още няколко дни трябва да започнат следващия етап от пътуването си. Куинт дойде, седна до него и го попита:

— Смяташ ли, че Каспар ще се опита да ни намери?

— Ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш?

— Зависи. — Куинт беше измършавял след напускането на Крепостта и вече имаше чорлава брада и мръсна дълга коса. — Може да е твърде зает с поредния си безумен план, за да праща войници след нас, но със сигурност ще има в района агенти, които ще си отварят очите за нас.

— Има агенти в Калеш’каар?

Куинт се усмихна.

— Той има агенти навсякъде. Някои работят пряко за него, както беше с теб, други просто са хора, които знаят, че Каспар плаща добре за определена информация. Има доста оласконци, които живеят в Стегата на Бердак, виждал съм донесенията им. Не знам кой точно ги пише, но Каспар разполага с очи навсякъде.

— И какво от това? Измъкнем ли се от Оласко, не може да ни задържи.

— Но може да ни убие — отвърна Куинт и се засмя. — Единственото ми удоволствие напоследък е да си представям как ще кипне, като чуе, че сме избягали. Ще се подразни безкрайно от това, че не знае къде сме, нали го познавам. Ще реши, че седим в някоя кръчма, пием, ядем и спим с курви, смеем му се и го наричаме глупак. Мрачните мисли са най-големият му провал.

Тал не се усмихна.

— Не ме утешава много, че Каспар ще се ядоса. — Вдигна отсечената си дясна ръка. — Той трябва да отговаря за това и за още много неща. Ти може да се примириш с това, че си се махнал от него, и ще си намериш служба другаде, Куинт, но аз съм твърдо решен да го видя как издъхва на острието на меча ми. — Погледът му стана студен. — Но не и преди да съм му отнел всичко. Първо ще унищожа властта му, после ще взема богатството му и тогава ще го убия.

— Мечтите са хубаво нещо, Тал — каза Куинт. — Но погледни къде сме.

Тал огледа голите каменисти хълмове, осеяни с малки горички и храсталаци. Следобедният вятър бе топъл, с обещанието за скорошно лято, птичи песни се носеха отвсякъде. Очите му се върнаха отново на Куинт.

— Е, не съм казал, че ще го направя днес.

Куинт се засмя.

— Добре.

Тал стана и заговори високо на другите:

— Мисля да половуваме още два-три дни и отново да тръгнем на север. Ще ми се да спя в легло, преди да е изтекъл още месец.

После се обърна към Куинт.

— Отивам да проверя примките.

Куинт кимна и се загледа след него. Тал вървеше бавно, понесъл копието, което си бе направил от здрава фиданка, с ножа на колана и сабята в ножницата на хълбока. Бившият капитан поклати глава. Тал вече изобщо не приличаше на някогашния шампион на Двора на майсторите, та дори и двете му ръце да бяха цели. Но пък, помисли си Куинт, той самият вече нямаше нищо общо с някогашния командир на армията на Оласко. Реши да отиде до езерцето, край което бяха минали на път за пещерата, и да се опита да налови риба.

Петима дрипави мъже газеха през блатата. Мръсни локви, покрити със зелена слуз, се стичаха между тинести равнини. Криви дървета осейваха пейзажа, малки ориентири, по които преценяваха местоположението си, докато се движеха на север.

Тал, Куинт, Мастерсън, Висня и още един бивш благородник, Столинко, всички, които бяха останали след бягството от затвора, газеха през дълбоката до глезените вода. Нападаха ги рояци хапещи мухи и дневният зной изсмукваше силите им. Дори след краткия отдих в пещерата състоянието на Донска и Уислия също се бе влошило по време на мъчителния поход и те също бяха умрели.

— Човек би си помислил, че при тази адска жега това проклето място ще изсъхне — измърмори Мастерсън, понесъл на рамо грамадната си брадва.

Куинт изсумтя нещо, което сигурно трябваше да мине за смях.

— На склона сме на голяма планинска верига — каза Тал. — Спря за миг, отри чело и продължи: — Горе вали много, а тази част от околността е като проклета голяма купа, която не се отцежда така бързо, колкото се пълни, каквото и да е времето. — Посочи натам, накъдето вървяха. — Но все някъде там се оттича и когато намерим някой хубав поток с прилични размери да извира от тази каша, той ще ни отведе до реката.

Куинт кимна.

— Ако това, което помня от картите на района, е вярно, би трябвало да стигнем до реката след ден-два.

— А как ще я прехвърлим? — попита Висня.

— Има бродове — отвърна Куинт. — Доста са, не са добре познати, но в докладите ги описват. Щом стигнем реката, тръгваме надолу по течението. Би трябвало да намерим брод до два дни.

— Стига нас да не ни намери някой патрул — измърмори Столинко. Беше кисел човек и не говореше много. На Тал не му беше ясно какво точно е направил, за да оскърби Каспар, но се беше оказал корав мъж, на когото можеше да се разчита, и участваше във всяка тежка работа, без да се оплаква.

— Нашите патрули не влизат толкова навътре — каза Куинт. — Не е нужно. — Направи широк жест с ръка. — Виждате ли смисъл да се пази това?

Бяха останали без храна, а наоколо не се виждаше нищо, което да става за ядене, така че се тътреха уморено напред с надеждата, че скоро ще се измъкнат от блатата. По едно време Тал каза:

— Струва ми се, че навлизаме в по-дълбока вода.

И наистина водата вече им беше до коленете. Тал се обърна към Куинт:

— Никога ли не си бил тук?

— Тук — не. Инспектирал съм гарнизона в Бранителя и съм яздил с патрул навътре в сушата, но никога толкова далеко.

— Почакайте малко тук — каза Тал.

Обикаля около тях близо половин час, след което се върна и заяви:

— Водата се оттича натам. — Посочи на изток.

— Какво означава това? — попита Висня.

— Означава, че реката е натам. — Тал тръгна в указаната посока.

След час започнаха да стъпват на по-сух терен, а към залез-слънце видяха сушата да се издига пред тях и надясно, докато блатото се оттичаше отляво, даже се виждаше, че водата се движи.

— Да спрем тук на лагер за нощта — каза Тал и посочи едно възвишение, което трябваше да е сухо. — Утре ще тръгнем по течението и ще видим докъде ще ни отведе.

Не запалиха огън, а нямаха и никаква храна, тъй че на заранта се събудиха уморени и окаяни, но продължиха отново. Както беше предсказал Тал, водата се превърна във все по-бързо течащ поток. След два часа излязоха на едно възвишение и видяха реката.

Тал огледа околността и каза:

— Не виждам никакви следи някой да е бил тук.

— За патрули е твърде много на изток — каза Куинт. — Това е ничия земя. Войската не патрулира, защото дори и контрабандистите я отбягват.

— Защо? — попита Столинко.

— Никой не знае — отвърна Куинт. — Разни слухове. За банди чудовищни същества или диваци, които ядат човешка плът. — Забеляза израженията на спътниците си и се засмя. — Това са само приказки. Живеят тук някакви хора, боговете само знаят с какво се препитават, но общо взето никой не идва насам, защото тази земя не става за нищо. — Посочи реката. — От другата страна е Бердак. Ей натам има една хубава ивица морски бряг и хиляда квадратни мили суша, която няма да свърши работа и на свинар. Блата, по-лоши от това, от което излязохме, солена земя, борови пущинаци, тресавища, кой знае още какво? Всичко, което си струва да се вземе в Бердак, е до петдесет мили от брега. Единственото изключение е град Кулак, който пази прохода към Аранор. Има път от Калеш’каар дотам и също от Владичин връх на север по брега. И един път от Калеш’каар до Залива на предателя и оттам до Владичин връх. Тъй че това е — четири града, три пътя и стотина разбойнически главатари, парвенюта, наричащи се барон този и граф онзи.

— Всеки път, когато някой се опита да построи нещо отсам реката, разбойниците от другия бряг слизат и му го ограбват. Затова всичко, за което си струва да говори човек в Оласко, е на юг — добави Куинт.

— Значи смяташ, че няма да е трудно де прехвърлим реката? — попита Тал.

— О, прехвърлянето може би ще е най-малкият ни проблем — отвърна Куинт и огледа спътниците си. — Ако бяхме седемнайсет души, може би щеше да е достатъчно, за да не ни скочат, но първата разбойническа банда или първият „благородник“, на когото се натъкнем… — Сви рамене. — Първо ще ни прережат гърлата, после ще разберат, че нямаме нищо за крадене. И няма дори да се извинят след това.

— Добре, хайде стига приказки, ами да слизаме долу — каза Мастерсън.

Тал кимна.

— Да вървим.

Заслизаха по брега на потока и откриха, че реката е доста по-далече, отколкото изглеждаше. Стигнаха до нея чак по обяд, малко на запад от вливането на потока в нея. Тал се огледа и каза:

— Вижте цвета.

— Какво му е на цвета? — попита Мастерсън.

— Потокът трябва да влече нанос тука. Плитко е. Ще се опитам да мина.

Тал нагази. Течението беше бързо, но водата не бе прекалено дълбока. Той продължи напред, докато се озова на една третина до другия бряг, а водата беше едва до средата на бедрото му. Спря и огледа за въртопи и течения, после махна на останалите да го последват.

Водата взе да става по-дълбока, а после изведнъж се вля в дълбок канал срещу мястото, където се вливаше потокът. Тал заплува. Всички бяха отслабнали от умора и липса на храна, но той прецени, че след като еднорък човек със сабя и копие може да премине, ще могат и те.

Мастерсън се прехвърли първи след него, другите също.

Куинт огледа околността.

— Е, приятели, добре сте дошли в Стегата на Бердак.

— Радвам се, че се отървахме — измърмори Висня.

— Не се радвай толкова — отвърна му Куинт. — Нещата тепърва ще стават по-трудни.

— Какво ще правим? — попита Столинко. Тал погледна Куинт и отвърна.

— Мисля да тръгнем на север. Намираме пътя и завиваме на изток към Калеш’каар.

— Това щеше да свърши работа, ако не беше фактът, че всеки разбойник в района използва този път. Мисля да го намерим и след това да продължим на запад покрай него, без да го изпускаме от очи, но по възможност без да ни види някой. Всеки, който не носи униформата на някой местен благородник, е добра плячка за убийци, крадци и търговци на роби. Тук има закон, но доста суров, и спорът обикновено се решава според това кой има повече оръжия.

— Точното място за мен — заяви Мастерсън и надигна брадвата, а Столинко подхвърли сухо:

— Един от нас поне е щастлив.

— Е, хайде, денят няма да стане по-дълъг — каза Тал, изкачи се по стръмния речен бряг и пое на север.

— Богове, ще ме побърка тази миризма — изръмжа Мастерсън. Вятърът донасяше до ноздрите им миризмата на готвено. Слънцето залязваше.

— По-тихо — изшепна му Тал.

Лежаха по корем на билото на нисък хълм с изглед към пътя, водещ към Калеш’каар. Край пътя беше вдигнал лагер като че ли робски керван. Трийсетина млади мъже и жени седяха оковани край пътя на дълга верига, вързана за два фургона. Пазеха ги шестима стражи, по трима при всеки фургон.

— Какво мислите, че има в тези фургони? — попита Висня.

— За друго не знам, но храна има — отвърна Тал и се обърна към Куинт. — Откъде са тези роби?

— Кой знае? Ако идват от планините, може да са от пограничен набег в Аранор. Или са нещастници, взети от собствеността на един „благородник“ от друг. Както стоят нещата тук, ако си на повече на един ден езда от замъка на господаря си, те смятат за честно придобита плячка. — Посочи предния фургон. — Виждате ли знамето? Холмалий, графство някакво, с доста голяма войска. От местните е, районът сигурно е негов, затова има само шестима стражи вместо шейсет. Толкова близо до замъка Холмалий никой няма да се меша с кервана му.

— Какво ще правим? — попита Столинко.

Тал огледа замислено четиримата си спътници. Бяха на ръба на пълния срив. Според Куинт до град Калеш’каар им оставаше още ден-два път, но Тал се съмняваше, че ще издържат и още половин ден без нещо за ядене. Бяха минали три дни от последното им хранене, а и то не беше нищо повече от диви плодове.

— Изчакваме да се стъмни. После се промъкваме и убиваме охраната.

— Чудесно — каза Мастерсън.

— Не знам дали ще мога да се бия — рече Висня.

— Не се притеснявай — успокои го Тал. — Аз ще поема единия часови, а ако имат втори, Куинт ще го премахне. Ако не изплашим робите да се развикат, би трябвало да ги довършим, преди да са се разбудили.

Тръгна надолу по склона и им махна да го последват. В подножието на възвишението ги отведе до малка горичка.

— Крием се тук, да не би някой от постовете да се окаже толкова изтънчен, че да дойде до хълма да се изпикае.

Зачакаха да падне нощта.

 

 

Тал пълзеше. Часовоят седеше, опрял гръб на колелото на фургона, брадичката му се опираше в гърдите. Другите двама пазачи хъркаха край огъня. Всички роби спяха на земята, а в другия край на синджира до другия фургон седеше вторият часовой. Двамата му приятели изглеждаха потънали в дълбок сън.

Куинт пълзеше успоредно на Тал, задачата му бе да убие часовия най-далече от мястото, където се бяха спуснали. Другите трима бегълци щяха да изскочат от дърветата при първия намек за беда.

Тал се доближи още до своя човек, а той изведнъж се стресна и се събуди, усетил сякаш, че някой се приближава. Тал му преряза гърлото, преди да е успял да нададе вик, и той вдигна ръце, кръвта швирна на фонтан между пръстите му. Очите му се оцъклиха и мъжът падна на една страна.

Тал бързо довърши двамата спящи.

Часовоят на Куинт издъхна безшумно, но един от спящите му другари се събуди и извика тревожно. Робите изведнъж се разбудиха, зареваха, завикаха и запищяха, сигурно мислеха, че новият нощен ужас ще им донесе само повече страдания.

Мастерсън и другите двама дотичаха от горичката, бързо надвиха стражите и изведнъж живи останаха само хората на Тал и робите. Колебания нямаше. Край огъня все още имаше храна и петимата настървено се нахвърлиха върху нея.

Тал, стиснал една пилешка кълка, се обърна и видя, че робите дърпат синджира, искаха да го изтръгнат от металната халка, стегнала го за фургона.

— Спрете! — извика им на ролдемски. — Ако искате да живеете, спрете!

Робите спряха. Тал сдъвка и преглътна; никога не беше ял толкова вкусно пиле. После отиде да огледа синджира и робите. Имаше поне двайсет млади жени, всичките много хубави. Всички мъже също бяха млади, здрави и с широки рамене: като за роби изглеждаха изненадващо добре хранени.

Куинт се приближи, дъвчеше комат, от който капеше мед и масло.

— Кой си ти? — попита той младежа срещу Тал.

— Джеси.

— От Аранор?

— Да. От село Талабрия.

— Всички ли сте от Аранор?

— Не — рече една от младите жени. — Аз съм от едно село близо до Кулак. Баща ми ме продаде да си плати данъците.

Куинт огледа още няколко от робите и се засмя.

— Всички ги водят за бардаците, и момичетата, и момчетата.

— Откъде знаеш? — попита Тал.

— Погледни ги. Почисти ги, облечи ги добре, намажи косите им с балсам и богатите търговци от Кеш ще платят теглото им в злато. — Помълча, после запита най-близкото момиче: — Някои от тези… от пазачите ви… взеха ли си своето от вас?

Тя наведе свенливо очи и Тал се смая от хубостта й.

— Не, сър. Пазачите не ни посегнаха.

— Е, това го доказва — каза Куинт. — Обзалагам се, че повечето от тези момичета са девици и ако някой пазач ги пипне, господарят им ще му откъсне главата. — Изгледа ги и извика високо: — Кой ви притежава?

Един от младежите се провикна:

— Мен никой не може да ме притежава!

Куинт се усмихна широко, приближи се до момчето, което беше на не повече от седемнайсет-осемнайсет, и го потупа по рамото.

— Добре казано, младеж. — Ръката му пробяга по лицето и по раменете му. — Някой богат кешийски търговец на вино ще даде мило и драго, за да види такава гладка и непорочна кожа. Иначе ще избият и най-малкия намек на непокорство у теб.

Едно от момичетата се обади:

— Тези мъже работеха за граф Холмалий. Той ни продава на един търговец на роби в града, Яноски. Чух пазачите да си го казват.

Тал — бе хапнал достатъчно, за да потисне спазмите на глад в стомаха си, — предложи:

— Да видим какво има във фургоните.

Както беше очаквал, караха продоволствие за робите, дори цял кафез пилета. Куинт огледа другия фургон и заяви:

— Извадихме късмет.

— С какво?

— Граф Холмалий и Яноски са искали да закарат тези хубавци на робския пазар в Калеш’каар. Тук има достатъчно храна за три пъти повече роби. Всеки от тях ще донесе на пазара четири пъти повече от обикновен домашен слуга или полски ратай. — Почеса се по брадата. — Е, и какво предлагаш да правим с тях?

Тал се усмихна широко.

— Освобождаваме ги. Казах ти, започвам да градя войска. — Обърна се и изрева:

— Намерете ключа у пазачите и го махнете този синджир.

Робите се развикаха възбудено. Едно от момичетата изпищя и Тал видя, че Мастерсън посяга да я опипа.

— Мастерсън! Прибери си ръцете! Ако тя не те направи евнух, аз ще те направя.

— Тя е робиня! И проклета робиня за удоволствие при това.

— Не е. Тя е свободна.

При тези думи на Тал всички роби заговориха наведнъж.

— Млъкнете всички! — извика Тал.

И след като врявата утихна, продължи:

— Аз съм Тал Хокинс. Наемнически капитан. — Смъкна знамето на граф Холмалий и го хвърли в огъня. — Трябва ми войска, затова ме чуйте. Можете да си тръгнете веднага и да рискувате да се върнете по домовете си. Знаете как е на пътя, тъй че имате представа за рисковете. Или можете да останете с нас. Ще сте свободни войници, но ще се подчинявате на мен. Ще получавате равен дял от всяка плячка и ще ви се заплаща, когато не се бием. — Погледна едно особено красиво момиче с черни очи и къдрици, което направи стъпка напред. — Вие, жените. Войнишки курви в моята войска няма да има. Всеки, който е с нас, се бие. Включително жените. Ако не знаете да се биете, ще ви науча. Значи, имате време до разсъмване да решите. Оставате и воювате или напускате и се оправяте сами.

Обърна се и отиде при огъня да види какво още е останало за ядене. Спря се на парче кораво сирене и комат хляб. Висня беше намерил мях с вино и Тал удари дълга глътка, преди да го пусне по кръга. После каза с пълна уста:

— След като се наядем, трябва да разкараме труповете.

Куинт седна до него.

— Само едно ще ти кажа.

— Какво? — попита Тал.

— Може да не разполагаш с най-добрите войници, но проклет да съм, ако нямаш най-красивата армия на света.

Тал се засмя.