Реймънд Фийст
Лисичи крал (17)

Глава 15
Бягство

Тал гледаше.

Корабът стоеше на рейд недалече от носа, а Зирга и двамата пазачи, Анатоли и Кайли, както винаги чакаха да видят дали са докарали нов затворник. Тал наблюдаваше от входа на цитаделата, скрит в сенките. Уил стоеше зад него и също гледаше.

Лодката се приближи до пристана и Тал видя затворник, седнал на средната седалка. Също както при неговото пристигане, моряците вещо качиха затворника от лодката на стълбата. Също както при неговото пристигане, Зирга не си направи труда да прочете заповедта на кея, а накара затворника да го последва нагоре по хълма към крепостта. Тал настръхна. Имаше нещо много познато у този затворник, в походката и в стойката му. И още преди да е видял лицето му, Тал отстъпи от входа и каза на Уил:

— Ела.

Уил забърза до него към кухнята. Завариха Ройс заспал на един стол с глава на масата и празна бутилка бренди до лакътя му. Едно от откритията на Тал бе, че старата изба на благородника, построил крепостта, е почти недокосната, и макар повечето вино, което все още се съхраняваше долу, да беше станало негодно за пиене, имаше достатъчно бренди, което си беше наред. Тал откри и че Ройс е много сговорчив, когато му позволи да се напие веднъж-дваж седмично.

— Какво има? — попита тихо Уил.

— Новият затворник. Познавам го.

— Кой е той?

Тал го изгледа умислено.

— Човек, когото изобщо не очаквах да видя отново, освен ако не му налетя да го пронижа със сабята си. Куентин Хавревулен, капитанът със специални пълномощия на херцог Каспар.

— Искаш да кажеш бившият капитан със специални пълномощия на херцог Каспар.

— Очевидно. — Тал помисли. — Не приказвай с него, когато му занесеш първата храна. Просто му я занеси и гледай как ще реагира. Трябва да разбера дали наистина е затворник, или това е поредната схема на Каспар.

— Защо херцогът ще праща в изгнание старшия си капитан?

— Точно това смятам да разбера — отвърна Тал. — Но само когато съм готов.

— Все пак тръгваме утре?

Тал трябваше да реши бързо.

— Да. Тръгваме утре, но не казвай на никого. Знам какво точно трябва да направя и не искам някой да ни отреже и другите ръце, преди да е дошъл моментът.

Уил кимна.

— Ще направя точно каквото кажеш, Тал.

— Тогава да се залавяме с правенето на вечерята — каза Тал.

— С малко късмет — последната ни вечеря на този остров — отвърна Уил.

 

 

Ройс довърши яденето си и се прозя.

— Мисля да си лягам.

Тал не отвърна нищо, само кимна. Когато вратата на Ройс се затвори, Тал взе чашата му с вода и дървената лъжица, постави ги в чинията и ги понесе към големия умивалник. Уил го последва. След като се отдалечиха достатъчно от вратата на Ройс, Тал каза тихо:

— Какво мислиш за новия затворник?

— Ако работи за Каспар, сбъркал си е призванието, Тал. Трябвало е да стане актьор. Никакъв агент не е. Готов съм живота си да заложа. Личи му по физиономията.

Тал го разбра. Ставаше дума за изражението на изненада и неверие, за чувството, че е станала някаква ужасна грешка. Само най-коравите престъпници го нямаха. Седем затворници бяха пристигнали тук след него — четирима от тях бяха умрели въпреки усилията му да им помогне. Трима просто не притежаваха волята да оцелеят, а четвъртият бе пострадал от рана в бедрото, която беше забрала фатално, преди да могат да я изцерят.

На Зирга му беше все едно, но за Тал всяка загуба смаляваше шанса му за оцеляване. Все пак беше спечелил още трима души, откакто бе оформил плана си.

В момента Тал се тормозеше от мисълта какво да прави с Хавревулен. Рано или късно трябваше да го види мъртъв, а нищо нямаше да го удовлетвори повече от това да го остави тук със Зирга и пазачите, освен риска, че Куинт можеше да превърне това в свое предимство и да намери начин да си спечели прошката на Каспар.

Дори най-малката възможност Хавревулен да оцелее по някакъв начин тласкаше Тал към един от двата избора: или да го убие на място, преди да избягат от острова, или да го вземе с останалите. При всички случаи трябваше първо да поговори с него.

Изчака Зирга и пазачите да заспят, след което събуди Уил.

— Един по един, накарай затворниците да дойдат в оръжейната. Кажи им да пазят тишина, докато не дойда.

— Ти къде отиваш?

— Да поговоря с най-новия ни гост.

Разделиха се на първата стълбищна площадка и Уил продължи нагоре, а Тал намери килията на Куинт. Носеше под туниката си кухненски нож и преди да отвори вратата, го нагласи така, че да може бързо да го извади.

Куинт се събуди и попита:

— Кой е?

Тал остана в сумрака на прага, лицето му тънеше в сянка.

— Тал Хокинс — каза тихо.

Куинт се превъртя и се надигна на сламеника, опрял гръб на стената.

— Как ме намери?

— Редът тук е доста хлабав и ако знае как, човек може да си уреди някои привилегии.

— Хм — отвърна Куинт.

— Какво стана с тебе?

Куинт отвърна с нещо средно между сумтене и смях:

— Провал, какво. Знаеш го какъв е Каспар, стигне ли се до провал.

Тал коленичи до него, с ръка на дръжката на ножа.

— Разкажи ми.

— Защо?

— Защото съм любопитен и защото мога да ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? Как?

— Поддържам кухнята. Ако не друго, мога да се погрижа да получаваш достатъчно храна.

Трудно беше да се види изражението на Куинт в тъмното, но Тал долови, че премисля.

— Какво имам за губене? — най-сетне каза той. — Тук съм до живот. Добре, ще ти разкажа… Знаеш, че Каспар не е от търпеливите. След като ти не успя да убиеш херцог Родоски, изпрати мен и аз се провалих. Каспар не го интересуваха оправданията ми и ето ме тук.

Тал помълча за миг замислено, след което рече:

— Ти беше неговият старши офицер, неговият капитан със специални пълномощия, Куинт. Командваше цялата му армия. Мисията трябва да е била много критична.

— Беше. Взех отряд войници, облечени като разбойници в планините на Аранор. Разузнаването ни донесе, че принцът и семейството му са на път към резиденцията си при езерото Шенън, да се порадват на пролетта в планините. Трябваше да нападнем лагера, да надвием охраната и да избием всички.

— Защо? — попита изненадано Тал. — Филип винаги е бил галеното кученце на Каспар и херцогът го държи изкъсо. Той не е заплаха. Защо е трябвало да го убивате?

Куинт сви рамене, жест, който почти се изгуби в сумрака.

— Не знам. Откакто съм на служба при него, Каспар прави непредсказуеми неща, но напоследък… граничат с безумието. Прекарва повечето си време с магьосника и… не знам. Както и да е, в Аранор разбрали някак, че идваме, или просто са решили в последния момент да пратят много по-голям отряд охрана, но каквато и да е била причината, макар че Филип беше убит, принцеса Алина успя да се спаси, избяга в Опаст, а след това на Островите. Сега тя със синовете си е в Риланон и Островите и Ролдем заплашват Каспар.

— Сред хората на Каспар трябва да има предател.

— И аз така мисля. Твоят човек, Амафи, бързо се издигна, след като те предаде. Каспар го пращаше по различни задачи. В началото мислех, че е само полезен инструмент, но той е нещо повече от това.

— Много повече. Той е професионален убиец.

— Планът на Каспар отначало беше прост: да се постави в редицата претенденти за трона на Ролдем, след това да устрои трагедия, която да отнеме живота на крал Карол заедно с цялото му семейство, наведнъж. Потъването на кораб, докато са на борда му, щеше да е идеално. Но нещата започнаха да се объркват, като се започне с твоя провал с убиването на херцог Родоски.

Тал се засмя.

— Това беше дело на самия Каспар, не го ли знаеше?

— Не — отвърна тихо Куинт. — Представа нямах.

Тал обясни как е трябвало да бъде принесен в жертва, докато Прохаска извърши същинското убийство. Когато приключи, Хавревулен каза:

— На нас ни казаха, че се било разкрило, че ти си предал Прохаска и че Каспар затова те е пратил тук. — Добави тихо: — Прохаска ми беше приятел. Готов бях с радост да те убия лично, когато чух, че си го предал. — Поклати глава в тъмното. — Да разбера, че е бил Каспар…

— Може и да не е. Във всичко това играе нечия друга ръка.

— Вече го разбирам. През последните две години Каспар искаше от мен да му съставя планове по няколко повода. И всеки път, след като ги прегледаше, ги отхвърляше и залагаше на други, които можеше да се нарекат само… странни.

Тал се замисли над избора си. Не изпитваше никакво желание да остави Куинт жив и миг повече от необходимото, но също така виждаше в него възможен съюзник, макар и за кратко. Току-що беше дошъл, не беше имал време все още да изгуби сили от затворничеството, а Тал знаеше, че е добър в боравенето с оръжие, опитен офицер и един от най-хладнокръвните мъже, които бе познавал. Щеше да е ценна придобивка по време на бягството. Стига да можеше да му се довери.

Реши да проучи още малко.

— Подозирам, че тук е замесен Лесо Варен.

— Вероятно. Каспар напоследък става все по-зависим от него, все повече време прекарва в онази кланица, която Варен нарича свой дом. — Куинт помълча малко, преди да продължи: — Аз съм войник, Тал. Не претендирам, че съм… голям мислител. Аз съм много добър войник и заради това се издигнах толкова високо, но това надминава всичко, което съм виждал… извън въображението ми е.

— Знам, че така и не бяхме… приятели. Усетих, че има нещо между нас, още когато се появи. Дори се чудех дали смъртта на Кемпънийл по време на турнира на шампионите беше нещастен случай, или си искал да загине. И изобщо не ми харесваше отношението на Наталия към теб… Искам да кажа, че съдбата ни събра тук, тъй че не виждам никаква причина да сме в неразбирателство. В края на краищата ще сме тук много дълго и на никой от двама ни не му трябват още врагове.

Тал стана.

— Не толкова дълго.

— Какво имаш предвид?

— Ела с мен — каза Тал и бутна вратата.

Куинт го последва. Тръгнаха тихо през цитаделата, покрай стаята на пазачите. Кайли се беше проснал на пода и спеше, вместо да стои на пост. Когато го отминаха, Тал промълви:

— Зирга смята, че самият остров пречи на всякакво бягство.

— Замислил си бягство?

— Да. Всъщност вече бягаме.

Всички затворници освен трима бяха в оръжейната, а много скоро се появиха и те: Уил, Мастерсън и още един, Дженкинс. Тал заговори шепнешком:

— Съмнявам се, че някой може да ни чуе, но нека все пак да сме предпазливи.

— Какво правим? — попита някой.

— Бягаме. Ще ви кажа плана си. Обсъждания няма да има. Ако идвате с мен, изпълнявате заповедите ми без въпроси. Ако не, оставате със Зирга и пазачите. Ясно?

Всички кимнаха и замърмориха в съгласие. Тал продължи:

— Облечете си толкова дрехи, колкото можете. Докато се измъкнем, ще сте мокри и премръзнали. — Завъртя фитила на фенера и в стаята стана по-светло. Посочи им купчината дрехи в ъгъла.

Повечето хвърлиха мръсните си дрипи и навлякоха по два-три чифта панталони и ризи.

— В онези скринове има ботуши. Пробвайте който чифт ви стане.

След по-малко от десет минути мъжете стояха облечени и всички — обути в груби ботуши. Тал каза:

— Оръжия. — И посочи рафтовете зад тях.

Всички политически затворници, както и капитан Куинт, си избраха саби. Другите предпочетоха секири, ятагани и къси мечове. Мастерсън, грамадният убиец, си избра голяма брадва: Тал прецени, че сигурно може да разсече с нея цял вол.

Уил намери два раменни колана с халки за ками и ги запълни с шест-седем ножа. Тал избра рапира, с оръжеен колан и ножница, която можеше да намести на дясното си бедро. После каза на Куинт:

— Съжалявам, че не упражнявах повече лявата си ръка в Двора на майсторите.

— Въоръжени сме и снаряжени добре, но как ще се махнем от тази скала? — изсумтя Куинт.

Тал даде знак на всички да го последват и тръгнаха тихо към килера. Той посочи една купчина вързопи и нареди:

— Всеки взима по един.

Мъжете се подчиниха и той ги поведе обратно към кухнята.

— Отворете ги — каза тихо.

Във всеки вързоп имаше кремък, прахан, огниво и други полезни неща, както и сушено телешко и сухар. Тал отиде до една каца с ябълки, бързо хвърли по две на всеки от мъжете и нареди:

— Уил, донеси меховете. — После мина набързо покрай рафтовете и добави още хранителни припаси към всеки вързоп.

— Защо е цялото това спотайване? — изръмжа Мастерсън. — Защо просто не убием Зирга и другите?

— И да рискуваме някой да пострада? Иска ли някой да остане тук с четири трупа и счупена ръка? — Никой не отвърна. — Куинт е единственият напълно здрав тук. Ще ни трябва всеки, ако се надяваме на някакъв шанс.

— Не трябва ли да вземем повече храна? — попита барон Висня.

— Колко далече отиваме? — бързо попита друг.

— Тишина! — скастри ги Тал и когато всички млъкнаха, каза тихо: — Или изпълнявате заповедите, или се връщате в килиите. Край на въпросите.

Никой не се обади повече и Тал даде знак на един от затворниците да помогне на Уил да раздаде меховете.

— Напълнете ги отвън от кладенеца.

Последваха го навън и след като меховете бяха напълнени, Тал ги поведе към северния бряг. Заслизаха по една стръмна пътека и когато стигнаха до пясъка, Тал им даде знак да стоят плътно един до друг, за да не се изгуби някой в тъмното. И трите луни бяха залезли, но той добре знаеше къде е малката пещера, която бе открил преди две години, и каза:

— Махнете тези камънаци.

Пещерата беше плитка и ниска и двама от мъжете трябваше да коленичат, за да влязат. Вътре намериха дълги колове и по-къси дървени трупи, намотки въжета, сандъче пирони и чук.

— Сега какво? — попита Хавревулен.

— Сега правим сал — отвърна Тал. — И то бързо. Разполагаме с по-малко от четири часа.

Мъжете веднага се заловиха да сковат дърветата, които Тал старателно бе насякъл и довлякъл до брега. Беше се драскал, изтървавал ги беше върху краката си, падал беше по пътеката и си беше печелил отоци, разтягания на мускули и забили се в кожата трески, но за две години бе успял да отреже осем дървета, да ги почисти от клоните и да ги домъкне по пътеката от гората горе. Прътите се бяха оказали много по-лесна работа, тъй като ги беше открил струпани в един изоставен склад близо до външната стена. Дървото беше старо, но добре изсъхнало и годно за употреба. Тях ги беше донесъл до пещерата преди седмица.

Няколко мъже стегнаха прътите върху трупите и салът вече беше готов. Тал вдигна единствената мачта и я укрепи в центъра с помощта на четири застъпващи се дъски, заковани здраво за трупите. Платното беше от чаршаф, сгънат и съшит във форма на триъгълник, стегнато на върха на мачтата. Можеше да се разтвори отдолу и да се върже за задния прът.

— Не можем да се качим всички на това нещо — обади се някой.

— Няма всички — отвърна Тал и нареди на Уил: — Ей там има още една купчина плавей. — Посочи в тъмното. — Вземи няколко души и го разчистете.

Уил изпълни заповедта и скоро мъжете се върнаха с голямо сгънато промазано платно. Поставиха го от лявата страна на сала.

— Сложете си вързопите в платното, оръжията също — каза Тал. — После го вържете здраво и го стегнете за прътите.

След като укрепиха големия вързоп, Тал продължи:

— Планът е следният. Остават месец и половина до три, преди да дойде следващият кораб. Това ни дава достатъчно време да се махнем от острова и да потърсим безопасност, преди Зирга да успее да извести в Оласко, че сме избягали. А ако корабът пътува направо за Опардум, това ни дава още две седмици.

— Има силно течение и ще го оставим то да свърши част от работата ни, като ни избута на север — продължи високо. — Повечето от вас са твърде слаби, за да плуват повече от няколкостотин разтега, но можете да се държите, а останалите ще ритаме. Вятърът също ще ни свърши малко от работата. Ще се редуваме в тласкането на сала към брега. Някой като се изтощи много от висенето, може да се качи за малко на сала да си отдъхне. По мои сметки ще ни отнеме няколко часа, докато се доберем до континента, а междувременно течението ще ни отнесе на север. Би трябвало да стъпим на брега на пет или шест мили оттук.

— Къде отиваме? — попита Мастерсън.

— В Калеш’каар за начало. — Тал ги огледа и продължи: — В Стегата на Бердак ще сме отряд наемници. След като стигнем там, ще ви кажа какво следва. Но засега трябва да ви кажа едно: някои от вас няма да се справят. Някои от вас ще загинат по пътя, но вие все едно бяхте мъртви в килиите, тъй че поне ще умрете свободни. На тези, които стигнат до Калеш’каар, мога да обещая следното: ако искате да се отделите и да продължите сами, няма да ви спра. Но ако останете с мен и ако боговете се окажат милостиви към нас, един ден ще стоим на бойниците на цитаделата на Опардум с главата на Каспар набучена на пика!

Мъжете зареваха възторжено, а Тал каза:

— Донесете греблата.

И посочи към пещерата.

Четирима мъже донесоха грубо издяланите парчета дърво, които можеха да минат за гребла само с много въображение. Но пък Тал ги беше одялал с кухненски нож.

— Не са кой знае какво, но разполагаме само с това. Хайде да избутаме сала във водата. — Огледа хората си и продължи: — По четирима души ще седят отстрани и ще се редуват да гребат. Останалите ще се държите отзад за сала и трябва да тласкате и ритате. Разполагаме с по-малко от час, преди да изгрее слънцето. Зирга и пазачите ще се събудят час след това и искам да сме достатъчно далече, за да не могат да ни видят от върха на цитаделата. — Назначи да гребат осемте най-силни мъже, включително Мастерсън и Куинт. После всички заедно избутаха сала във водата.

Скоро течението ги понесе на север. Освен Куинт и Мастерсън, повечето почти нямаха сили, тъй че Тал час по час се разпореждаше по двама да сменят местата си, да излизат от водата и да гребат, докато гребалите доскоро отдъхваха върху покритата с платно палуба. Надяваше се, че така, на смени, повече от хората му ще издържат до брега.

Напредваха мъчително бавно, но когато слънцето най-сетне се издигна, цитаделата се беше смалила до точица на югоизток. Тал притежаваше изключително остро зрение и бе убеден, че никой от пазачите няма да може да ги види от покрива.

Така поне се надяваше.

 

 

На излизане от стаята си Зирга се прозя и се почеса по гърба. Видя Кайли да стои на вратата на стаята на пазачите и моментално разбра, че нещо не е наред.

— Какво има? Да не е умрял някой нощеска?

Кайли поклати глава.

— Не. Затворниците.

— Какво затворниците?

— Няма ги.

— Как така ги няма?

— Няма ги в килиите.

— Това е невъзможно! — Зирга се втурна да погледне, сякаш не вярваше на думите на пазача. След няколко минути се върна и рече:

— Някой ми върти игра. Проверете всички килии. — Развика се и след минути се появиха Анатоли, Бенсън и Ройс, също толкова объркани. Зирга им нареди да претърсят цялата цитадела и когато те се върнаха и му докладваха, че няма никой, изрева: — Тогава претърсете острова!

Пръснаха се, а Зирга се запъти към покрива на крепостта. Примига на светлината на изгряващото слънце и заоглежда във всички посоки. За кратък миг му се стори, че вижда точица в морето на северозапад, но скоро след това виждаше вече само вода и небе. Разбрал какво ще чуе, след като хората му се върнат, слезе бавно и се запъти към кухнята.

Както подозираше, имаше ясни следи, че оръжейната и килерът са ограбени. Седна до малката маса, където Тал и Уил се хранеха всяка вечер, и зачака. След час хората му се върнаха и всички докладваха едно и също: никакви следи от затворниците, никъде.

— Кой гледа на северния плаж? — попита Зирга. Бенсън, дебел мъж с плувнала в тлъстини брадичка, отвърна:

— Аз, сър.

— Какво видя?

— Плаж, сър.

Зирга поклати глава.

— Идиот! Имам предвид видя ли следи от дърпане на лодка или нещо такова по пясъка?

— Не като да съм забелязал, но… аз и не гледах.

Зирга поклати глава невярващо.

— В смисъл, гледах за хората. Искате ли да се върна да погледна за следи?

— Няма нужда — рече Зирга. — Те не са на острова.

— Какво ще правим сега? — попита Анатоли. Зирга въздъхна и се обърна към Ройс:

— Сготви ни нещо да хапнем. — На другите каза: — Ще чакаме.

— Ще чакаме? Какво? — попита Кайли.

— Да дойде първият кораб и да ни откара.

— Да ни откара? Къде ще ходим? — попита Ройс откъм килера.

— Навсякъде другаде освен в Опардум. Когато херцогът разбере, че сме позволили седемнайсет затворници да си тръгнат от острова ей така, ще прати друг управител с четирима други пазачи и ние ще сме първите нови затворници тук.

— Лошо — каза Анатоли.

Зирга поклати глава и покри очи с ръка.

— Донеси ми бренди.

Анатоли се подчини, а Зирга огледа кухнята и каза:

— Заделил съм малко злато, тъй че може и да си намеря някоя работа в графство Конар. Имам братовчед в едно село близо до границата със Салматер. Може да има място за мен. Където и да свърша, момчета, ще е много далече оттук. — След което въздъхна със съжаление. — Но специалитетите на тоя мръсник Тал наистина ще ми липсват.

Другите трима закимаха съгласни. Ройс се залови с готвенето.

 

 

Към обед Тал прецени, че са се отдалечили на север повече, отколкото беше предвиждал, и че е по-трудно да се доближат до континента. Като че ли изобщо не успяваха да се приближат към сушата, колкото и упорито да гребяха. Виждаше смътно белите гребени на вълните, разбиващи се в брега, и знаеше, че са на не повече от две мили от него, но за последния час като че ли не се доближаваха изобщо.

Погледна мъжете във водата и видя, че някои проявяват признаци на изтощение и са готови да се предадат на студената вода. Заповяда на гребците да слязат във водата, махна на Уил да го последва и също скочи в морето. След това нареди на тези, които изглеждаха най-уморени, да излязат и да се изсушат колкото могат на слънцето. Духаше лек топъл вятър, който щеше да им помогне да изсъхнат, но за яд на Тал духаше на североизток, тъй че примитивното платно нямаше да им е от полза.

Загледа внимателно и видя, че двама от току-що излезлите от водата са в сериозна беда. Зъбите им тракаха неудържимо и те едва успяваха да се задържат върху трупите.

— Дръжте се здраво — подвикна им, после кресна на другите: — Ритай!

Всички удвоиха усилията си. След няколко минути Тал извика:

— Приближаваме ли се?

— Според мен, да — отвърна един от гребците.

— Още час! — извика окуражително Тал. — Още само час и сме на брега!

Това сякаш поободри всички и Тал реши, че късметът все още не му изневерява. Мислил беше, че ще загуби поне четирима или петима, докато се доберат до континента, но засега изглеждаше, че всички ще успеят да стъпят на сушата.

И тогава видя първия плавник на акула да цепи през водата към сала.