Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of Foxes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre(2008)
Допълнителна корекция
moosehead(2013)

Издание:

Реймънд Фийст. Лисичи крал

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 23

ISBN 978-954-585-897-0

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на много слепени параграфи

Глава 14
Готвач

Тал се събуди.

На прозореца беше кацнала птица. Той бавно пристъпи към нея, за да не я стресне. Опита се да различи вида й, но не успя. Приличаше донякъде на планинската сипка от родния му край, но клюнът беше различен, по-дълъг и по-тесен, а перцата бяха с малко бяла шарка по крилата, каквато планинската сипка нямаше. Постара се да се приближи колкото може повече, но щом пристъпи до стената, птицата отлетя.

Той скочи, хвана се за желязната пръчка и се издърпа нагоре. Надникна през прозореца и видя, че последният лед и сняг са се стопили. Вятърът беше хладен, но не и хаплив. Тал се пусна долу.

Настъпила бе поредната пролет.

Вече беше в Крепостта на отчаянието от повече от година. Започнал бе да приема, че за неизвестно колко още време ще трябва да търпи да е тук.

Беше си създал рутина, с чиято помощ да опази разсъдъка си. Основаваше се на три принципа: че отчаянието е първият убиец; че мисията му в живота да отмъсти за своя народ ще се провали, ако умре; и че умът му трябва да остане буден, за да не остане незабелязана нито една възможност за бягство.

За да запълва времето си, правеше умствените упражнения, на които го бяха научили на Острова на чародея: да си спомня в най-големи подробности неща — прочетени книги, изиграни партии шах, разговори с други ученици и с учители. Понякога потъваше в спомени за часове наред, сякаш наново изживяваше преживени някога неща.

Избягваше обаче капана да се изгуби в тези спомени и предпочиташе да не си припомня любящи женски прегръдки, възбудата на лова, удоволствието от печеленето на карти. Такива спомени бяха клопка, избягване на страданието, което понасяше в Крепостта, и с нищо нямаше да му помогнат да се подготви да сложи край на своя плен.

И за да избегне още повече съблазънта на безсмислените спомени, поне веднъж на ден се отдаваше на голо наблюдение, било на зидарията на стените и пода в килията, било през прозореца.

Доколкото бе по силите му, се стараеше да не мисли за мръсотията. Беше убедил Уил когато може да му носи малко повече вода и с нейна помощ се опитваше да се опази чист. Жалка утеха, но все пак беше някаква утеха, а и той правеше всичко, което можеше, за да облекчи донякъде неумолимата безизходност на положението си. Накор веднъж му беше казал, че радостта в живота често идва от малките победи, нищожните триумфи, и макар извличането на удоволствие от влажна кърпа и студена вода да беше невероятно, той все пак се домогваше до него.

Полагаше всички усилия да се поддържа във форма. Беше трудно при тази жалка храна и постоянния студ. Знаеше, че е загубил много тегло, ала сега, когато времето се затопляше, се чувстваше обновен. Упражняваше се в тясното пространство на килията си, тичаше на място, издърпваше се с лявата ръка на железните пръчки на прозореца. Измисляше начини да приспособи към средата си упражненията, които бе научил от Накор на Острова на чародея. Не беше в пълна форма и трудно можеше да се каже, че е силен, но поне се поддържаше толкова здрав, колкото позволяваха обстоятелствата.

Поддържаше дневния си режим и държеше ума си ясен и остър. Знаеше, че рано или късно — след месец, година, десет години — все ще се случи нещо. Все нещо ще се промени. И когато тази промяна дойдеше, той щеше да е готов.

 

 

В края на втората си година в Крепостта Тал се беше научил да използва максимално осакатената си ръка. Можеше да я използва не само за да пази равновесие по време на упражненията си. Беше измислил начини да дърпа, да бута и да носи с нея. Един следобед, докато седеше на сламеника, вратата се отвори и влезе Уил.

Този път беше с празни ръце и Тал попита:

— Не е време за вечеря и не носиш нищо. Приятелска визита ли е това?

— Дойдох да ти кажа, че вечерята ще закъснее.

— Защо?

— Умря Чарлз, готвачът.

— Какво се е случило? — попита Тал, винаги любопитен за всичко, което можеше да наруши монотонността на дните му. Почеса се по брадата, която вече бе израсла до гърдите му.

— Не знам точно — отвърна Уил и седна на пода. — Изнасях както обикновено кашата тази сутрин, а като се върнах, го заварих да лежи по очи на пода. Обърнах го, а очите му бяха широко отворени, сякаш нещо го беше стъписало. Лицето му беше пребледняло, а устните посинели. Много смущаващо, ако нямаш нищо против, че го казвам.

— И кой ще го замести?

— Не знам. Но предположих, че докато Зирга реши кой да готви, ще мине доста време, докато се приготви вечерята. Ако не и много по-дълго, ако новият готвач трябва да помогне да изгорим Чарлз.

— Благодаря, че ми каза.

— Няма нищо.

Когато Уил се обърна да излезе, Тал го спря:

— Уил?

— Да? — отвърна Уил през рамо.

— Ако стане дума, напомни на Зирга, че умея да готвя.

Уил кимна.

— Ако стане дума, да. — И излезе.

Тал отпусна гръб на стената. Зачуди се дали това няма да се окаже възможността, която бе очаквал. Постара се да сведе до минимум надеждата си и се върна към медитацията си. Но за всеки случай започна да си припомня готварските уроци с Лео в хана на Кендрик.

Вечерята така и не дойде.

 

 

В крепостта явно нямаше много затворници, защото на другата сутрин, след като не се появи и закуската, Тал чу само няколко гласа от съседните килии да се оплакват. Седеше и чакаше.

Някъде преди обед резето на вратата изстърга и влезе Уил, последван от Анатоли, един от двамата пазачи, които го бяха посрещнали на кея, а след него — и Зирга.

Тал стана.

— Бил си готвач? — попита Зирга.

— Да.

— Ела с нас тогава — рече Зирга.

И така, за първи път от почти две години, Тал излезе от килията. Заслиза по дългото стълбище и последва Зирга и другите през стария главен коридор към кухнята.

Вътре беше пълен погром. Някой се беше опитал да свари каша и я беше загорил. Зирга се обърна към него.

— Имаме проблем.

— Очевидно. Нямате готвач.

— Да, а трябва да храня четиринайсет затворници, трима пазачи и себе си.

— Готвенето за осемнайсет души не е проблем — каза Тал.

— За тебе — може би, ако това, което твърдиш, е вярно. Но за Анатоли е проблем.

Едрият пазач наведе глава смутено.

— Твърдеше, че помнел как майка му правела каша, и ето го резултата. Тъй че, излишно е да го казвам, нямам желание да го видя повече да готви за затворниците или да прави вечерята за пазачите. Ти можеш ли това?

— Мога, но ще ми трябва помощ — отвърна Тал.

— Защо?

Тал вдигна отсечената си ръка.

— В кухненската работа има неща, с които бих могъл да се оправя с една ръка, ако трябваше да готвя само за себе си. Но готвене за осемнайсет души? Ще ми трябва помощ.

Зирга помисли малко, след което отвърна:

— Нарушавам правилата, като позволявам да излезеш от килията си. Специалните никога не излизат от килиите си.

— Но трябва да се яде, нали? А кой друг умее да готви?

— Да, прав си. Е добре. Можеш да използваш тези двамата за помощници. — Махна към Уил и Анатоли. — Какво можеш да приготвиш?

— Дай ми малко време — отвърна Тал, отиде до килера, огледа набързо инвентара и рече: — Мога да направя яхния. Има ли някакво месо?

— В зимника — отвърна Зирга. — Уил ще ти го покаже.

Когато управителят се обърна да напусне, Тал каза след него:

— Но първо ще трябва да се изкъпя.

Зирга се обърна.

— Защо?

Тал вдигна лявата си ръка и разпери пръстите си с израснали дълги нокти с мръсотия под тях под носа му.

— Не искаш това да падне в яхнията, нали?

Зирга помълча и го изгледа съсредоточено — за първи път. След това погледна Уил и Анатоли и каза:

— И тримата, първо се окъпете.

— Ще ни трябват и чисти дрехи — каза Тал.

— Дрехи има в оръжейната. Анатоли ще ви заведе.

След по-малко от два часа напълно съживеният Тал вече стоеше над два големи къкрещи котела. С другите двама се наложи да изтърпи студена баня, тъй като нямаха време да подгряват водата, но Тал нямаше нищо против. Като дете се беше къпал в потоците на Оросинските планини в ранна пролет, когато водата беше все още полуразтопен лед. Уил изглеждаше не толкова въодушевен от това, че ще е чист, колкото него, но след банята и с чистите дрехи заприлича на друг човек. Все пак имаше лице под мръсотията и косата. Беше тясно и ухилено, с живи очи, които непрекъснато шареха.

Анатоли приличаше на огромно кръгло яйце с глава, ръце и крака. Мускулите му отдавна се бяха превърнали в тлъстини и Тал разбра, че лесно би могъл да го надвие в бой със саби дори само с лявата ръка. Подозираше, че бойните дарби на другите двама пазачи, Кайл и Бенсън, са също така ограничени. Едри и силни бяха, да, но не и бързи. А след пет минути разговор с Анатоли Тал си добави наум: не и особено умни също.

Беше огледал набързо съдържанието на зимника, изкопано в земята зад цитаделата помещение, където държаха месо и сирене. Вътре все още беше мразовито, тъй като пръстта под повърхността запазваше добре зимния студ чак до лятото. Към края на лятото, щом запасите привършеха, щяха да заколят някое и друго животно, колкото се налага. Добитъкът пасеше на малка ливада в източния край на острова. Имаше и свине, държаха ги откъм подветрената страна на цитаделата.

С Анатоли и Уил за помощници Тал се чувстваше почти все едно отново си има две ръце. Установи, че крадецът е сръчен, и двамата бързо се приспособиха като дясната и лявата му ръка. Анатоли се оказа годен за по-прости задачи, като миенето на зеленчуците и чистенето на котлите.

В килера Тал намери буркани с подправки, стари, но все още годни. Знаеше, че откакто бе дошъл в Крепостта, никой не ги беше използвал, за да придаде малко вкус на храната, тъй че и поовехтелите подправки щяха да са добре дошла промяна.

Сложи водата да кипне, после хвърли вътре за вкус няколко телешки кокала и добави зеленчуците и нарязаното на кубчета телешко. Сложи също така да заврят няколко репи, които не бяха съвсем спаружени, приготви и малко сирене и сушени плодове. Показа на Уил и Анатоли как иска да се подредят нещата на масата на Зирга, който се хранеше с тримата пазачи, и започна да подготвя храната за четиринадесетте затворници.

Яденето бе приготвено припряно, но Тал бе готов да се обзаложи, че ще се окаже най-добрата храна в укреплението от години. Докато Зирга и тримата пазачи се хранеха, Тал тръгна с Уил да разнесат храната на затворниците. Грижеше се във всяка чиния да има хубаво парче месо и здравословно количество картофи, лук, моркови и ряпа. Отне им близо час да разнесат храната на останалите дванадесет затворници и когато приключиха, Тал беше видял всяка заета килия в крепостта.

Вече имаше представа за големината на сградата, как да се обикаля из нея и къде може да намери неща, нужни за бягството му.

После, докато Тал и Уил ядяха вечерята си на една масичка, в кухнята влезе Зирга.

— Бива те — рече управителят. — Ще ни готвиш, докато не пратят някой да замести Чарлз. Сега спри да ядеш и се прибирай в килията си.

Анатоли пристъпи към Тал, за да го отведе, но той отвърна:

— Не мога.

— Защо? — попита Зирга и го изгледа подозрително. — Ще се върнеш тук на заранта.

— Но нали трябва да замеся хляб. Това отнема почти цяла нощ. — Посочи едно място на пода до пещите. — Мога да спя там, докато тестото втаса, след това да го сложа в пещите, за да е готов за сутринта.

Зирга помисли малко и сви рамене.

— Какво пък, не че имаш къде де отидеш, нали така?

Тал кимна с безизразна физиономия. Зирга се обърна към вратата, но Тал каза:

— Ще ми трябва и Уил за помощ.

Зирга го погледна през рамо.

— Добре. Задръж го.

— И Анатоли, още щом се съмне.

— Добре, можеш да разчиташ и на него.

Пазачът, дори и да се беше изненадал, не реагира. Зирга и Анатоли излязоха, а Уил попита:

— Как го направи това?

Тал сви рамене и посочи котлите, които трябваше да почистят, преди да приготвят хляба.

— Просто Зирга е забравил вкуса на добрата храна.

— И аз — отвърна Уил. — Тая яхния беше най-вкусната, която съм опитвал.

Тал се усмихна.

— Мисля, че и ти просто си забравил. Ако успея да убедя Зирга да поръча малко пресни подправки и други неща, мога да ни задържа двамата в тази кухня толкова дълго, колкото ни се наложи.

— Наложи? — Уил сниши глас. — Какво имаш предвид?

— Много неща, приятелю. Много неща.

Започнаха да мият котлите. След това Тал му показа как да му помогне с приготвянето на тестото. Месенето беше най-трудната част, но все пак влязоха в ритъм и го свършиха.

Тал разпали огньовете под пещите, остави ги да догорят и подравни жаравата. После разви дрипавата постелка, достатъчна, за да се съберат двамата.

— Сега спим — каза — и оставяме тестото да втаса. На разсъмване го слагаме в пещите и се захващаме с кашата. — След като легнаха, добави: — Разкажи ми за другите затворници.

— Какво искаш да знаеш?

— Кои са. Какви престъпления са извършили. Какви умения могат да имат.

— Ти подготвяш бягство! — прошепна Уил.

— Нещо повече — тихо отвърна Тал.

— Какво?

— Градя армия.

 

 

Изминаха седмици и когато докараха нов затворник, Зирга отпрати лодката към кораба със списък от провизии, който беше съставил Тал, и с молба за нов готвач. Тал се надяваше да получат провизиите, но се надяваше и молбата за готвач да бъде пренебрегната. В края на краищата Зирга беше помолил да му зачислят нов пазач, след като онзи, за когото му бе споменал Уил, Джаспър, беше умрял, но ето, че след четири години на негово място не бе дошъл никой.

За Тал кухнята се оказа блажен приют. Той бързо организира Уил и Анатоли така, че приготвянето на храната да става лесно. След това започна да внася разнообразие, дори една сутрин смая Зирга с куп палачинки, мед и резенчета пушен бут вместо кашата. Яхниите бяха с парчета телешко, свинско или печено пилешко, а и тях също разнообразяваше, включително с рибена яхния, след като убеди Зирга и пазачите да изкарат цял ден в риболов при кея.

Тайно и полека завземаше властта в Крепостта, като оставяше тихомълком вродените му качества на водач да се утвърдят, докато Зирга неволно изпадаше в ролята на сержант, човек, който се чувства удобно в ролята си да раздава указания, след като задачите бъдат посочени. Често идеята възникваше под формата на въпрос, изразен с думи, които правеха отговора подразбиращ се, но Тал не позволяваше на бившия войник да заподозре и за миг, че изпълнява чужди заповеди. Зирга с радост си приписваше заслугите за всяко подобрение в ежедневието им все едно, че идеите са негови собствени, а Тал с удоволствие го оставяше да си ги приписва.

Тал успя да премести и двама затворници в по-добри килии. Единият беше убиец, много силен мъж, който можеше да вдигне Анатоли и да го запокити през двора, стига да му хрумнеше. Казваше се Мастерсън. Тал се беше промъкнал долу да го посети и реши, че е с леко разстроен ум, катил, склонен към насилие. Но след като му обеща по-добра килия и храна, Мастерсън се съгласи да прави каквото му се каже.

Другият беше политически затворник, бившият баронет Висня, който бързо се съгласи на всякакви условия, които Тал можеше да му наложи срещу шанса да получи свобода и да отмъсти на херцог Каспар.

Тал не хранеше голяма надежда, че тези хора в края на краищата ще се окажат благонадеждни, но засега искаше всички, които не работят за Каспар, да са на негова страна, когато дойде моментът да направи хода си. Имаше план, но го пазеше за себе си, не споделяше подробностите дори с Уил.

Бившият крадец му беше станал верен като паленце. Освен вечните му благодарности, че Тал бе подобрил участта му, вече бе убеден, че Тал е способен на всичко, стига наистина да го поиска. Но Тал неизменно му отговаряше с усмивка:

— Мисли само за текущата си работа, Уил.

Минаха още седмици, след това пристигна друг кораб, този път с провизии и нов готвач. Зирга отиде на кея и когато разбра, че Тал вече няма да е нужен в кухнята, видимо посърна.

Новият готвач влезе в кухнята, огледа я и заяви:

— Бива я.

Тал погледна Уил и тръгна към вратата. Зирга го спря:

— Ти къде?

— Връщам се в килията си, началник.

— Чакай малко. — Зирга се обърна към готвача. — Как се казваш?

— Ройс. — Беше набит мъж на средна възраст и имаше вид на заклет пияница. Лицето му беше подпухнало и челюстта му висеше отпусната, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Защо си тука?

Готвачът примига като бухал на светлината на фенер.

— Какво?

— Защо си тука? Какво направи, че да те махнат от последната ти работа?

Ройс се поколеба.

— Ами…

— Недей да ме лъжеш! — изрева Зирга. — Напил си се на работа, нали?

Мъжът наведе очи и кимна.

— Да, сър. Работех в един хан, „Рошавата девица“, и заспах, докато печах едно агне на шиш. Лойта се подпали и… ханът изгоря до основи.

— Ха! Така си и мислех. — Зирга бутна Ройс в гърдите с показалец. — Помолих да ми пратят пазач, преди четири години! Тъй че сега ти си пазач. — После посочи Тал. — Ти продължаваш да си готвачът, докато не ми пратят някой, който няма да подпали крепостта.

Ройс сякаш се канеше да възрази, но набързо премисли. Сви рамене и погледна Зирга.

— Какво трябва да правя?

— Засега ще помагаш в кухнята. Анатоли, ти ела с мен.

Тал се усмихна на Ройс и каза:

— Ще спиш ей там. — Посочи му стаичката, където беше живял Чарлз, предишният готвач. — Остави си там нещата. После ела да измиеш зеленчуците.

— Това го мога — отвърна Ройс, надигна торбата си и тръгна към вратата.

— Какво пък, не може да е по-зле от Анатоли в помощта тука — измърмори Уил.

Тал потръпна.

— Не говори така. Рутия слуша.

Уил кимна и направи знака против уроки при споменаването на Богинята на късмета.

 

 

Включването на Ройс се оказа сполучлив ход. Въпреки че беше пияница, той имаше опит в кухненската работа и бързо се нагоди към ежедневието, което освободи много от времето на Тал.

Тал използваше свободното си време, за да обикаля острова. Правеше го стъпка по стъпка, оставяше се Зирга да го види навън на стария параден плац как оглежда кокошките или прасетата. След това, месец по-късно, когато Зирга се натъкна на него в малката ливада на подветрената страна на острова да наглежда добитъка и овцете, управителят не възрази.

Към края на третата зима Тал вече познаваше острова толкова добре, колкото беше познавал родните си планини. Знаеше кой е най-бързият път до северния бряг, където имаше малка горичка с кошер пчели. Опушваше пчелите и прибираше меда им, както го беше учил дядо му, а Зирга проявяваше склонност да не споменава нищо за обиколките му, след като храната продължаваше да е чудесна.

Като че ли никой от пазачите не забеляза, че Тал е преместил двамата затворници от тъмницата. Всички предполагаха, че Зирга го е разпоредил, а Зирга така и не си направи труда да нагледа килиите. За Зирга всичко си беше наред, поне засега.

Междувременно Тал беше опознал добре всички затворници — често им носеше храната лично. С информацията, която Уил му даваше с готовност, и с личните си разговори с хората Тал си беше съставил добра представа за какво е годен всеки от тях.

Бяха интересна смесица, повечето политически затворници, което му осигури ядро от петима бивши благородници като Висня, хора, които познаваха добре двора на Каспар и администрацията на Оласко. Тал бе решил да се погрижи тези хора на всяка цена да стигнат невредими до дома си. Те щяха да му осигурят съюзници, когато се върнеше в Опардум, защото всички имаха приятели и семейства.

Другите тринадесет мъже бяха обикновени убийци, изнасилвачи, обирджии и дребни крадци, хора, осъдени да отидат в Крепостта на отчаянието заради някаква особеност в делото им или защото съдията бе пожелал да изпитат повече страдание, отколкото можеше да им донесе кроткото увисване на бесилката. От тези хора можеше да се лиши, но в началото щяха да му трябват силни и безскрупулни мъже, ако искаше да оцелее.

Тъй че Тал правеше всичко, което бе по силите му, за да опази всички живи. Създаваше поводи затворниците да излизат от килиите си — например за да му помагат с пчелите или да почистят нападалите клони около ливадата, на която пасеше добитъкът, или да насекат дърва за предстоящата зима. Всеки получаваше някакво физическо натоварване и толкова нужната слънчева светлина и свеж въздух. Тал успя дори да убеди Зирга да разреши хората да се съберат в двора за малко отпразнуване на Деня на Средилетие, Банапис. Няколко души открито се разплакаха през деня, прекаран навън и с храна на масата.

Никой от тези мъже нямаше да е годен да се бие, когато дойдеше денят на бягството, и някои от тях щяха да умрат по пътя. Но Тал щеше да се погрижи всеки да може да оцелее колкото може по-дълго.

Една нощ, вече наближаваше есента, Уил — седеше на масичката в кухнята с Тал — каза:

— Говорих днес с Донал.

— Как е той?

— Кашлицата му престана. Благодари ти за чая, който му прати.

— Стара семейна рецепта — каза сдържано Тал.

— Знаеш ли, тези хора са готови да умрат за теб, Тал.

Тал кимна.

— Ти им даде надежда.

Тал помълча, после каза:

— Моля се да не се окаже жестокост.

— Аз също. — Уил сдъвка мълчаливо парче месо, преглътна и рече: — Помниш ли когато се срещнахме за първи път?

Тал кимна.

— Каза, че съм бил необичайно бодър за човек, осъден да преживее живота си на тази скала. Помниш ли?

Тал отново кимна.

— Тогава нямах какво да губя. Сега откривам, че не съм толкова щастлив, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Сега чувстваш, че имаш нещо, което можеш да загубиш. Надеждата.

— Надеждата — съгласи се Уил. — Тъй че дай да си го кажем направо. Кога ще бягаме?

Тал помълча за миг, после отвърна:

— Другата пролет. Не знам точно кога, но ще е в деня след като спре следващият кораб.

— Ще завземем кораб?

— Не. Мъжете тук са по-здрави, отколкото когато дойдох, но не могат да се мерят с четиримата пазачи на Зирга и с кораб, пълен със здрави моряци. Но има една причина да искам да тръгна в деня след като следващият кораб спре, и ще ти кажа за това, като му дойде времето.

— И това ще е?

Тал се ухили.

— В деня, в който спре първият кораб, следващата пролет.

Уил въздъхна и се примири да чака още половин година. В края на краищата вече бе чакал дванадесет. Какво значеше още половин година?