Реймънд Фийст
Лисичи крал (15)

Глава 13
Затвор

Тал стоеше на палубата.

Бяха го до довлекли до пристанището на Опардум. След кораба от Саладор бе стоял на суша по-малко от половин ден, преди отново да го оковат в трюма на поредния кораб.

Вместо повече от четиридесет дни това пътуване отне едва седмица. През ума му бяха пробягвали мисли за бягство и неведнъж бе опитвал да скъса веригите си — те бяха прокарани през голяма желязна халка, затегната за една греда. След първия ден изпадна в отчаяние. След седмица грубо го извлякоха на палубата, където чакаше капитанът.

— Ето го новия ти дом, скуайър — каза той със странно весел тон и посочи един остров.

Тал погледна натам и се почувства още по-безнадеждно. Крепостта на отчаянието бе стара цитадела с изглед към тесния проток между острова и континента, едва на три мили разстояние. Издигаше се гола и мрачна на фона на сивото зимно небе. Вятърът бе мразовит.

— Построил го е един от предците на херцога — продължи капитанът. — След това са го нарекли Крепостен страж. Когато построили Града на Бранителя, това място станало донякъде безполезно, докато един от старите херцози не решил да го превърне в затвор.

Спуснаха лодка и двама яки моряци смъкнаха Тал по въжената стълба в нея. Щом лодката пое към острова, капитанът махна весело с ръка и викна:

— Приятно прекарване, скуайър!

Тал седна. Зимното небе бе зло и мрачно като настроението му. Солените пръски пяна го биеха в лицето, понесени от ледения вятър. Четиримата моряци гребяха с всички сили, за да стигнат до кея колкото може по-бързо. Колкото по-бързо приключеха, толкова по-скоро можеха да се върнат на кораба.

Трима души чакаха на кея, бяха с тежки наметала. Моряците дори не си направиха труда да завържат лодката: двама се изправиха и хванаха стълбовете на кея, третият махна на Тал да се качи по късата стълба. Четвъртият го последва и когато стъпиха на пристана, каза:

— Ето заповедта, управителю.

Без да каже нищо, единият от тримата чакащи взе документа, а морякът слезе по стълбата и лодката потегли. Мъжът, който бе взел свитъка, погледна Тал и каза само:

— Ела.

Другите двама бяха въоръжени стражи, и двамата на външност не напомняха за нещо друго освен за улични катили. Не носеха униформи, но пък носеха дебели криваци вместо саби. Тал не се съмняваше, че веднага ще му счупят и ръцете, и краката, ако се опита да избяга. Докато крачеше към Крепостта, се оглеждаше и си мислеше: „Всъщност къде бих могъл да избягам?“ Сякаш прочел мислите му, управителят каза:

— Може да се опиташ да избягаш. Изглеждаш пъргаво момче, тъй че може и да надбягаш Кайли и Анатоли, но с тия вериги може и да не успееш. Избягаш ли им, може и да се добереш до брега на северната страна на острова, но после къде ще ходиш? Изглежда близо, нали? Континентът, имам предвид. Три мили, може би малко повече или по-малко. Но има течение, което ще те повлече на север, има акули и разни други твари. В смисъл, ако веригите не те задърпат надолу и не те удавят. Но да речем, че си добър плувец. Ако се добереш до брега, ще си на много мили от всякаква храна.

Стигнаха до стар подвижен мост: изглеждаше, че не е вдиган от много време. Докато минаваха по него, Тал погледна надолу и видя дълбок двайсет и пет стъпки овраг, с дъно, отрупано с натрошени камъни.

— Да речем, че си добър ловец — продължи управителят. — Да речем, че се оправиш дори и през зимата. Палиш огън и успяваш някак да не замръзнеш до смърт.

— Сещаш ли се? — продължи той, обърна се и Тал едва сега успя да види добре лицето му. Началникът на затвора беше без едно око, само затворен клепач, и с белег на носа, сякаш някой го беше срязал с нож. Зъбите му бяха избити и на тяхно място носеше някакво странно приспособление, с което да може да яде, направено от дърво и с набити зъби, човешки или животински. Ухили му се и рече: — Единствената цивилизация на стотици мили околовръст е Градът на Бранителя, а той е пограничен град, тъй че стражите гледат нащрек всеки, който влиза.

Стигнаха до входа на старото укрепление и управителят спря.

— Огледай добре, момче. Погледни нагоре. Тал го направи.

— Мисля, че това е последният път в живота ти, в който виждаш открито небе.

Началникът даде знак на двамата стражи и те поведоха Тал нагоре по стъпалата.

Някогашното преддверие сега беше голо — огромно помещение с редици врати по двете стени. Закрачиха по каменния под, огладен през столетията от тътрещите се по него крака.

— Това е било голямата зала — каза управителят. — Сега я използваме само за пирове.

Двамата стражи се засмяха.

— Хайде — подкани ги началникът.

Вкараха го в нещо, което някога трябваше да е било жилището на командира на крепостта. Сега беше по-скоро кабинет, с голяма маса, затрупана с огризки, празни винени чаши и хартии. По масата пробяга плъх и управителят го замете с ръка. После смъкна дебелото наметало и го хвърли на един стол.

— Да видим сега какво имаме тук — измърмори той и разви свитъка. — Скуайър Талвин значи?

Тал не отвърна.

— Аз съм управителят Зирга. Бях сержант някога, в гвардията на бащата на херцога. Това го получих — той посочи лицето си — в битката за Калеш’каар, когато бях не много по-голям от тебе. Тъй че за награда ми дадоха тази работа. Веднъж в годината ми дават отпуск, колкото да прескоча до Бранителя и да похарча малко злато по курви и пиене. Останалото време се грижа за вас, затворниците.

— Значи, разбираме се така — продължи той. — Не ми създаваш неприятности и се оправяме чудесно. Дошъл си тука, за да умреш, тъй или иначе, тъй че от тебе зависи как ще я караш отсега до деня, в който ще хвърлим прахта ти от скалите. — Размаха заповедта пред Тал и добави: — Тук пише, че трябва да се държим добре с тебе, което значи малко повече храна и ще те сложим горе в цитаделата, вместо долу в тъмниците. Ония долу умират много бързо. Повечето опъват петалата няма и за две години. Виж, горе имаш малко слънчева светлина и малко по-хубав въздух — макар че става студеничко зимата, — но през лятото ще се радваш на бриза. Горе имам едно-две момчета, дето я карат с нас вече от петнайсет-двайсет години.

— Тъй че те водим горе веднага… след като ти отрежем дясната ръка — приключи той.

Махна на двамата стражи и те хванаха Тал за ръцете, вдигнаха го от пода, за да не може да се запъне с крака в камъка, и го повлякоха навън и през друга врата, а после по дълго стълбище надолу, къде с носене, къде с влачене.

— Нямаме си добро хирургично тук, тъй че се налага да прибягваме до тъмницата, щом се стигне до рязане и други такива — поясни началникът. — Случва се по някое от момчетата да се пореже или одраска, раната вземе та забере и трябва да режа.

Минаха покрай трети тъмничар, който седеше на трикрако столче до една маса, и началникът му нареди:

— Донеси бренди.

Двамата стражи, които държаха Тал, го вкараха в голяма килия, явно в миналото използвана за изтезания.

— От време на време херцогът ни праща по някой, дето иска наистина да бъде наказан, тъй че го водим тук. По-рано разполагахме с много неща, останали от едно време, но както виждаш… — посочи купчината ръждясали сечива, оставени на мръсната слама, разхвърляна по пода, — днес времената са трудни. Нямаме вече добри сечива. Само няколко клещи, ножове и брадви. — Посочи една желязна халка на тавана. — Една хубава кука висеше там. Можех да си окача човека на нея, както си му е редът, и да ми пищи ден-два. Последния път, когато я използвах, се счупи проклетията. Пратих искане да я подменят, но ония в Опардум изобщо не ги интересува.

Стражът с брендито се появи и управителят му нареди:

— Разпали огъня.

Имаше един голям мангал, очевидно навремето използван за нажежаване на уредите за изтезание, и стражът бързо запали стиска слама. Натрупа и дърва, докато пламъците не се разгоряха ярко.

— Нажежи ми едно желязо — каза управителят.

Тал стоеше неподвижен. Искаше му се да скочи, да започне да се бори, да избяга, но знаеше, че положението е безнадеждно. Разбираше, че ако изобщо има някакъв шанс за оцеляване, не трябва да се бори. Трябваше просто да издържи. Началникът на затвора смъкна жакета си и остана по мръсна риза. Отиде до стената и взе нещо, което приличаше на касапски сатър. Сложи го в огъня.

— Едно време имахме въглища. Можех да нажежа сабя толкова силно, че да се разкали стоманата, ако не внимавам. Номерът е да обгориш раната. Едно време, с въглищата, можех да ти срежа ръката и металът да е толкова горещ, че чуканът, дето ще остане, почти да не кърви. Сега се оправям по-трудно. Ако горещото острие не го свърши, ще обгорим където кърви с желязото.

След няколко минути сатърът се нажежи.

Умът на Тал работеше трескаво. До този момент си беше мислил, че все ще измисли някакъв начин да избяга. Както бе казал управителят, можеше и да надбяга тези двамата и да се добере до северния бряг, да преплува до сушата…

Изведнъж дръпнаха рязко веригата му, той залитна, загуби равновесие и усети как две яки ръце го стегнаха през кръста. Единият тъмничар го държеше, а другият изпъна ръката му върху дървената маса. С бързо движение управителят сграбчи широкия сатър и с един-единствен замах отсече дясната ръка на Тал над китката.

Тал изрева от болка. Управителят погледна раната, вдигна нажеженото желязо и обгори кървящата артерия. После хвърли желязото в огъня, надигна бутилката бренди и удари дълга глътка.

— Изнервя ме тая работа, скуайър.

Тал едва можеше да стои на краката си: болката беше непоносима. Прилоша му. Управителят каза:

— Бих ти предложил пиене, но не можем да даваме силна пиячка на затворници. Правилата са си правила. — После изля бренди върху овъгления чукан и обясни: — Но съм открил, съвсем случайно стана веднъж, че ако сипеш малко бренди върху срязаното, е по-малко вероятно да забере. — Кимна на двамата стражи. — Отведете го. Северната стая, трети етаж.

Двамата стражи го повлякоха. Тал припадна още преди да стигнат първото стълбище.

 

 

Лежеше, изтерзан от болка, и гореше от треска. Дясната му ръка пулсираше. Съзнанието му ту се връщаше, ту се губеше; измъчваха го сънища и видения.

Понякога се давеше в спомени, мислеше си, че отново е в треска във фургона на път за хана на Кендрик, след като го бяха намерили Робърт и Паско. Друг път сънуваше, че е в леглото си в Ролдем или Саладор и се опитва да се събуди от кошмар, убеден, че щом отвори очи, всичко ще е наред.

Събуждаше се изведнъж, с разтуптяно сърце, а след това оглеждаше студената сива стая и усещаше ледения вятър, който нахлуваше през високия прозорец. После отново губеше съзнание.

След известно време се събуди, плувнал в пот, но с бистра глава. Дясната му ръка пулсираше и за миг сякаш усети пръстите. Опита се да ги изпъне и раздвижи, но после видя, че е останал само кръвясал чукан, увит в парцали и намазан с някакъв мехлем.

Огледа се отново, мъчеше се да придаде някакъв смисъл на това, което го заобикаляше. Беше виждал тази стая преди, много пъти, но сега все едно я виждаше за първи път.

Килията бе от камък, без никакви мебели. Единствените неща бяха дебелият сламеник и двете тежки одеяла, с които беше завит. Постелята му беше вкиснала от миризмата на пот и урина. Вратата бе с малка дупка за надничане; сто на сто заключена отвън. Срещу вратата, малко по-високо от ръста му, имаше прозорец с желязна решетка, през който се цедеше дневна светлина. В отсрещния ъгъл в пода имаше дупка със зацапани от мръсотия ръбове — явно там трябваше да се облекчава.

Тал се надигна бавно, коленете му заплашиха да се огънат. Изпъна инстинктивно дясната си ръка, за да се подпре, забравил, че дланта я няма. Залитна и падна, чуканът се удари стената и той изрева, после рухна на сламеника.

Лежеше запъхтян, сълзите се стичаха по лицето му, цялото му тяло откликваше на смъртната болка в отсечената ръка. Цялата му дясна страна сякаш гореше.

Задиша бавно и приложи медитацията, на която го бяха научили на Острова на чародея и която трябваше да му помогне да овладее болката. Болката бавно се отдалечи и намаля; обзе го чувството, че е успял някак да я побере в кутия, която може да задържи далече от себе си.

Отвори очи и се надигна, като се подпираше с лявата ръка. Огледа се. Нямаше нищо за гледане.

Добра се със залитане до прозореца. Опита двете железни пръчки на решетката и се увери, че са набити дълбоко в зида. Лявата можеше леко да извие в дупката, изровена в камъка. Стисна я здраво с лявата ръка и се опита да се издърпа, за да може да погледне навън, но от усилието цялото тяло го заболя, затова реши, че външният оглед трябва да почака.

Час след като се беше събудил, вратата се отвори и влезе някакъв много мръсен мъж с чорлава, дълга до раменете коса и рошава брада. Носеше ведро. Видя Тал и се усмихна.

— Е, жив си. Това донякъде е добре, нали? Тия, дето ги секат, обикновено не оцеляват, знаеш ли.

Тал не отвърна нищо, само го гледаше. Почти не можеше да види лицето му под мръсотията и косата.

— Знам как е — продължи мъжът и протегна лявата си ръка, която също свършваше с чукан. — Зирга я отсече, когато ме докараха тук, щото беше забрала.

— Кой си ти?

— Викат ми Уил. Търговец по занаят, така да се каже, докато не ме хванаха. — Мъжът остави ведрото на пода.

— Пускат те да влизаш и излизаш?

— О, пускат някои от нас, дето сме тук от повечко време. Напролет ще направя десет години. Много са мързеливи, затуй дават на някои от нас да им вършим работа, ако решат, че могат да разчитат на тебе, че няма да им срежеш гърлата, като се напият. А и то няма много какво да се прави тука, тъй че да носиш това-онова насам-натам си е добре. Освен това получавам малко храна отгоре и ако не внимават, мога да свия някоя бутилка вино или бренди веднъж на година-две.

— И ме карат да изнасям мъртвите, което си е чудесно — добави.

— Да изнасяш мъртвите е чудесно? — повтори Тал. Не можеше да повярва на ушите си.

— Добре си прекарваш тогаз. Навън си цял следобед. Първо изгаряш трупа, събереш пепелта, после я отнасяш при ония скали там, над северния бряг, и я пръскаш на вятъра с молитва. Хубаво е да разнообразиш малко ежедневието, нали?

Тал поклати глава.

— Какво има във ведрото?

— Това са ти нещата. — Уил бръкна и извади метална чиния и дървена лъжица. — Аз или някое от другите момчета ще наминаваме два пъти на ден. Получаваш каша сутринта и хубава яхния вечер. Не е кой знае какво разнообразие, но ще те държи жив. Зирга каза, че си от специалните, тъй че ще ти носим повече.

— Специалните?

— Малко на шега е всъщност — отвърна с усмивка Уил, колкото да може Тал да види, че все пак има лице под мръсотията. — Херцог Каспар заръчва за някои допълнителна храна и одеяло, може и по някое палто даже, та затворникът по-задълго „да си прекара приятно“, дето вика Зирга. Но повечето от нас сме по средата. Прости хорица, и ако се държим кротко, ни хранят и не ни бият много. Имахме тука един пазач, Джаспър се казваше, много зъл ставаше, като се напие, и биеше просто ей така. Напи се една нощ и падна от една скала. Счупи си врата. Не липсва на никого.

— Ония, дето херцогът наистина ги мрази, са долу в тъмницата. Там не изтрайват дълго, най-много година-две. — Помисли малко и добави: — Виж, на вас ви дават и малко хляб с храната, а по специални поводи може и още нещо отгоре. Никога не знаеш. Зависи от настроението на Зирга.

— Някой напуска ли изобщо?

— Искаш да кажеш, като да го освободят или да си излежи присъдата?

— Да.

— Не — отвърна Уил и поклати глава. — Всички сме дошли тука, за да умрем. — Седна на пода и добави: — Е, казано точно, ако изтрая още двайсет годинки, тогава уж трябва да ме освободят. Разбира се, дотогаз трябва да им напомня, че присъдата ми е за трийсет, а после да се надявам, че някой ще се погрижи да прати писмо до Опардум и че някой там ще намери делото ми. После друг някой трябва да прегледа съдебното дело и да намери съдия, който да подпише заповед да ме освободят и да си направи труда да я прати на Зирга или на който управител ще е след двайсет години. Тъй че, както разбираш, не го вярвам много това. Най-вече щото никой не е преживял трийсет години в Крепостта на отчаянието.

— Изглеждаш необичайно бодър за човек, осъден да изкара живота си на тази скала.

— Ами, както аз го виждам, човек има два избора тука: можеш да се свреш в ъгъла и да страдаш, или да се опиташ се докопаш до най-доброто. Колкото до мен, късмет извадих, че не ме пратиха на бесилото. Нарекоха ме непоправим крадец. Три пъти са ме хващали. Първия път ме пратиха на поправителен труд за година, щото бях младок още. Втория път ми дадоха трийсет удара с камшик и пет години каторга. Тоя път можеха да ме обесят, но не знам защо ме пратиха тук. Мисля, че е, щото последния път влязох с взлом в къщата на съдията и той е решил, че бесилото ще е прекалено добре за мен. — Мъжът се засмя. — Освен това никога не знаеш какво може да се случи. Някой ден може просто да сляза до кея и да намеря някоя лодка там, или да речем ония убийци от Стегата на Бердак да решат да нападнат и да избият всички пазачи, а нас затворниците да вземат с тях за пирати.

Въпреки болката Тал неволно се засмя.

— Голям оптимист си, а?

— Аз ли? Може би. Но какво друго може да направи човек? — Уил стана. — Разправят, че името ти е Талвин Хокинс. Вярно ли е?

— Наричай ме Тал.

— Тал да бъде. — Уил се озърна. — Е, аз трябва да се връщам в кухнята, да приготвя храната. Сигурно си огладнял вече?

— Не бих отказал. Колко време мина?

— Отрязаха ти ръката преди три дни. Не знаех дали ще се оправиш. Като ти донеса храната, дай ми да ти погледна раната. — Изпъна своя чукан. — Вече съм нещо като експерт.

Тал кимна. Уил си излезе. Тал опря гръб на камъните и усети как студът изсмуква топлината от тялото му. Придърпа одеялото около раменете си с лявата си ръка и се отпусна. Нищо друго нямаше за правене, освен да чака храната.

 

Уил огледа раната и каза:

— Хубаво зараства. — Затегна отново парцалената превръзка. — Не знам каква е тая гадост, дето Зирга я слага на парцалите, но върши работа. Вони като умряло преди месец под къщата прасе, но пази раната да не забере, а все пак е затова, нали?

Тал беше изял „яхнията“, която се оказа воднист бульон с малко зеленчук и много смътна миризма, намекваща, че в котела, в който сварена, някога е падала и по мръвка. Също така бе получил и половин самун много корав хляб — Уил му каза, че трябвало да му стигне за седмица. И че само „специалните“ получавали хляб всяка седмица.

— А как някой става като теб, от тия, на които пазачите се доверяват? — попита Тал.

— Ами, гледаме да не създаваме неприятности и правим каквото ни кажат. Понякога ни хвърлят на тежка работа, но рядко. Ако бурята е била много силна, може да идем да почистим нападалото и довлеченото, да възстановим кея или да запушим пукнатини в готварницата, когато вали дъжд. Ако си вършиш добре работата и пазачите те харесват, излизаш от килията. Ако има и нещо по-специално, което можеш да вършиш, това помага.

— Какво имаш предвид?

— Ами, Зирга разправя, че им се ще да осъдят някой ковач, да може да им оправи тука някои неща. Имахме един, дето твърдеше, че е ковач, но не беше и Зирга го прати долу в тъмницата. Проблемът беше, че Зирга забрави, че е долу, и човечецът си умря от глад, докато някой се сети.

— Друго какво?

— Не знам. Ще попитам. Но и да можеш да правиш нещо, което им трябва, специалните никога не излизат от килиите си.

— Защо не ми го каза от самото начало?

— Ами ти не ме попита дали можеш да излезеш от килията. Попита ме как би могъл някой като мен да излезе.

Тал се засмя.

— Прав си. Просто си помислих, че ми губиш времето, но пък какво друго ми е останало вече освен време.

Уил се обърна да си излезе.

— Виж, за това си прав, Тал. Но пък човек никога не знае. Зирга не винаги прави нещата по правилата. Твърде много обича да началства, а и никой не идва тук да го проверява. Тъй че ще му спомена за теб. Какво можеш да правиш?

Тал помисли за миг.

— Свирех на музикални инструменти. — Вдигна отсечената си ръка. — Но вече не мога. Мога и да готвя.

— Готвенето тук е доста проста работа.

— Това го забелязах. Но си мислех, че може би на Зирга и пазачите му може да им се прииска нещо по-вкусно.

— Би могло. Ще му спомена. Друго какво?

— Добре боравя с боите.

— На това не разчитай много. Поне доколкото съм забелязал. Не съм виждал да се боядисва нещо наоколо, откакто съм тук, освен един път, когато варосахме една ограда навън, където държат прасетата.

— Искам да кажа, че рисувам. Портрети и пейзажи. — Погледна отсечената си ръка. — Поне го правех, преди…

— О, като ония шарени картини, дето богаташите си ги кичат по стените ли? Виждал съм такива понякога, докато тарашех.

— Такива, да.

— Тука май няма да се търси повече и от варосването.

— Аз и музика свирех, но… — Тал махна многозначително с отсечената си ръка.

— Същата работа, нали? — усмихна се Уил. — Но виж, за готвенето ще кажа на Зирга.

— Благодаря.

Уил излезе, а Тал пак легна. Мъчеше се да овладее чувствата си. Чувстваше се като животно в клетка, а беше виждал много пленени животни да блъскат решетките, за да се освободят, докато не се наранят. Знаеше, че не може да избяга и че единствената му надежда да се махне от острова е първо да излезе от клетката. Нямаше да бърза. С време разполагаше в изобилие.

 

 

Тал се издърпа силно и надигна тялото си до прозореца. Видял беше гледката отвън вече десетина пъти през последния половин час, но не мразовитият зимен пейзаж го интересуваше, докато се повдигаше. Опитваше се да си възвърне отчасти силата. След цял месец лежане в килията и редките приказки с Уил скуката заплашваше да отнеме разсъдъка му. Първия път, когато се опита да се издърпа с лявата ръка, успя само да надникне за миг, преди да се наложи да се пусне.

От прозореца можеше да види северния двор на крепостта. Не можеше да види къде държат животните, но чуваше грухтене на прасета, блеене на овце и кудкудякане на кокошки. Понякога излайваше псе. Виждаше нещо, което бе може би старият казармен плац, покрит сега от пелена бял сняг, накъсана от сиви и кафяви петна.

През последния месец бе започнал да цени малката гледка от своя свят, кръпка покрита със сняг земя, част от стена и скална урва зад нея. В далечината можеше да се види морето, когато облаците се вдигнеха достатъчно. Иначе зад скалите беше само една сива пелена.

Храната беше лоша и малко. Знаеше, че е изгубил тегло заради раната и оскъдното хранене, но все пак не гладуваше. Хлябът, колкото и груб да беше, засищаше. Готвеното не беше нещо повече от рядка супа с по някой и друг зеленчук, но както му каза Уил, от време на време хвърляха и по някое парче месо в нея. Кашата беше само засищаща.

Искаше му се да може да се окъпе. Чак сега разбираше колко е хубаво винаги да си чист. Като дете на оросините, бе преживявал повечето зими, без да се къпе, и му беше все едно, но вече беше „цивилизован“ човек и обичаше горещите бани, масажите и мазилата.

Веднъж попита Уил дали е възможно да му дадат чисти дрехи, а той му каза, че ако някой в Опардум или в Бранителя му купи дрехи и плати подкуп на капитана на следващия кораб, който ще докара затворници или продоволствие, може и да ги получи, стига да е включен подкуп и за Зирга.

Тал си даде сметка, че това едва ли е вероятно, и разбра, че ще трябва да се примири с каквото има, освен ако някой не умре. Тогава, каза му Уил, можело да получи дрехите на нещастника, стига да не ставали на някой, когото пазачите харесвали повече.

Всеки ден Тал се бореше да държи отчаянието настрана: не искаше да се предаде и да се остави смъртта да го вземе без борба. Виждал беше ранени и пленени животни, които преставаха да се борят и просто лягаха и се оставяха ловецът да вземе живота им. Нямаше да е такова животно.

Стига да оцелееше.