Метаданни
Данни
- Серия
- Конклав на сенки (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- King of Foxes, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 57гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Фийст. Лисичи крал
Американска, първо издание
ИК „Бард“, 2008
Превод: Валерий Русинов, 2008
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „Бард“
Формат 60/90/16. Печатни коли 23
ISBN 978-954-585-897-0
История
- —Добавяне
- —Корекция на много слепени параграфи
Глава 3
Лов
Конете риеха земята.
Тал извърна леко главата на своя кон, за да го принуди да обърне внимание на нещо друго освен на скуката си. Призори беше прохладно от лъхащия от океана бриз, но той знаеше, че по обед сред хълмовете на североизток от града ще стане доста горещо. Още преди херцог Каспар да се появи, Тал разбра, че са тръгнали за едра плячка, лъв или мечка, или навярно някое от екзотичните същества, обитаващи по-високите планини: гигантските глигани — за чиито бивни разправяха, че били три стъпки дълги — или ленивеца в долината, два пъти по-голям от кон и въпреки името си бърз, когато се наложи, и въоръжен с нокти колкото къси мечове. Подборът на оръжията каза на Тал каквото трябваше да разбере за предстоящия лов: имаше копия за глигани с кръстачки, стегнати зад широкото острие, за да попречат на животното да се добере до дръжката и да разпори копиеносеца; имаше големи мрежи с тежести в краищата и тежки арбалети, които можеха да пробият дупка колкото мъжки юмрук през ризница.
Десетина слуги, още десетина стражи, плюс момчета в ливреи да се грижат за конете, също чакаха търпеливо появата на херцога. Шестима мъже вече бяха заминали, когато Тал пристигна — следотърсачи, облечени в кралската ливрея, които щяха да набележат най-вероятните следи на дивеч. Стори му се интересно, че ловният терен се простира на по-малко от еднодневен преход. Ролдем беше древна земя и Тал очакваше дивият живот да е изтласкан далече в планините от настъпващата цивилизация. След като беше ловувал през цялото си детство и много пъти след това, той знаеше, че на един ден езда от град рядко може да се намери едра плячка.
Остави един от слугите да огледа пътната му екипировка, която бе скромна в сравнение с останалия багаж, натоварен на конете. Знаеше, че ще поемат по пътеки, по които фургони няма да се справят, но изглежда, щяха да използват два. Две от животните бяха натоварени с нещо, което не можеше да е друго освен павилион. Тал нямаше проблем да спи и на земята, но за ролдемската аристокрация това вероятно беше неприемливо.
Освен него търпеливо чакаха и двама благородници от Ролдем — барон Юживни Балаков и барон Майкъл Грав. Тал ги знаеше по име. Бяха млади и амбициозни и заемаха скромни, но важни постове в кралския двор. Балаков беше помощник на Кралския касиер и можеше да придвижи или забави молба за парични средства. Беше широкоплещест, с мрачно лице, тъмната му коса бе късо подрязана, както и брадата му. Грав също бе свързан с кабинета на касиера, но беше зачислен към службата на Кралската гвардия: главната му отговорност бе да се грижи дворцовите гвардейци да са снаряжени, облечени, нахранени и да им е заплатено. Беше слаб, с русолява коса и тънки мустаци, за които явно се грижеше да са съвършено оформени. И двамата носеха екстравагантно облекло, много далече от скромната кожена туника и панталони, които бе избрал да облече Тал.
Щом слънцето огря небето зад далечните върхове, от двореца излязоха херцог Каспар и една млада жена и закрачиха бързо към два от чакащите коне. Тал хвърли разсеян поглед на младата жена, чудеше се дали няма да се окаже лейди Роуена Талсинска, която всъщност бе поредният агент на Конклава, Алисандра.
През времето, което бе прекарал на Острова на чародея, Тал се беше отчаял в опитите си да разбере какво търси тя в компанията на херцога. Но там или не знаеха, или не искаха да кажат. Успя само да открие, че Миранда, жената на Пъг, е изпратила момичето в Оласко някъде по същото време, докато той самият се обучаваше в Саладор.
Тази жена не приличаше на Роуена, но имаше една обща черта с нея: беше също толкова красива. Но докато Роуена беше бяла, с очи с цвета на метличина, то тази дама беше смугла, с топъл слънчев тен, очите й бяха почти толкова черни, колкото черната й коса. Херцогът каза нещо, тя се усмихна и Тал моментално разбра коя трябва да е, защото имаше смътна прилика с херцога.
Сякаш доловил мислите му, херцог Каспар каза:
— А, млади Хокинс, за мен е удоволствие да ви представя на сестра ми, лейди Наталия.
Тал се поклони в седлото.
— За мен е чест, милейди.
Очевидно беше, че другите двама благородници вече се познаваха с по-младата сестра на херцога, която изглеждаше към двадесет и няколко — тридесетгодишна. Двамата подкараха след херцога и Наталия, като оставиха на Тал избора или да поеме след тях, или да язди отстрани.
Херцог Каспар заговори:
— Имаме пред себе си половин ден езда, преди да се доближим до нашата плячка. — Погледна Тал. — Доста удобен лък, Талвин. Умеете ли да го използвате? — Гласът му бе леко насмешлив.
Доловил настроението, Тал се усмихна.
— По-добър стрелец съм, отколкото сабльор, ваша светлост.
Това предизвика смях у всички, тъй като Тал, като шампион на Двора на майсторите, бе смятан за най-великият сабльор на света. Лейди Наталия го погледна през рамо, с което го подкани да подкара малко по-напред.
— Шега ли беше това, сър?
Тал се усмихна.
— Всъщност не, милейди. Ловувал съм още от дете, докато сабята хванах на четиринайсетия си рожден ден.
— Тогава трябва да сте най-великият стрелец на света, сър — подхвърли кисело барон Юживни.
Тал отвърна все така с усмивка на лицето:
— Едва ли, сър. Никой не може да се сравни със стрелците на елфите.
— Елфи! — възкликна барон Майкъл. — Легенди. Баща ми често ми е разказвал истории за една голяма война по времето на дядо ми, срещу нашественици от друг свят. Елфи и джуджета участваха много често в тях.
— Ще поговорим, докато яздим — каза херцогът и подкара коня си напред.
Тал се озова до барон Майкъл, понеже барон Юживни препусна напред да поеме фланга до лейди Наталия.
— Не са легенди, уважаеми сър — каза Тал. — Родният ми дом е близо до Илит и не толкова далече на запад живеят въпросните „легендарни“ елфи. А на север, в град Ламът, днес живеят много потомци от онзи друг свят.
Майкъл го изгледа, сякаш се опитваше да прецени шегува ли се с него, или не.
— Сериозно?
— Да, бароне. И сред тези елфи има стрелци, с които никой човек не може да се мери.
Тал знаеше това не от детството си, а по-скоро от дълги разговори с Калеб, един от учителите му на Острова на чародея. Калеб бе живял с елфите в Елвандар, родината им, известно време. Говореше езика им и твърдеше, че само един-двама мъже могат да се сравнят с тях в умението с лъка, и то само донякъде.
— Е, щом казвате — отстъпи Майкъл, сякаш това слагаше край на въпроса. След това се обърна към херцога. — Ваша светлост, какво ще ловим днес?
— Нещо специално, ако имаме късмет — отвърна през рамо херцогът. — До краля стигна сведение, че от Кеш е прелетял виверн и гнезди в планините. Ако е истина, открива ни се рядка възможност.
Барон Юживни примига объркано.
— Виверн?
Изражението на Майкъл също издаваше объркване.
— Не съм сигурен, че…
— Това е малък дракон — поясни Тал. — Много бърз, много зъл и много опасен… но малък… за дракон.
Лейди Наталия ги изгледа един по един, след което се усмихна заедно с Тал на явното притеснение, изписано на лицата на другите двама.
— Виждали ли сте такъв звяр, скуайър?
— Веднъж — отвърна Тал. — В планините, когато бях момче. — Пропусна да спомене, че въпросните планини бяха близо до Оласко.
Херцогът пак го погледна през рамо, докато излизаха през дворцовата порта и възвиха нагоре по стръмната улица, която щеше да ги изведе на север от града.
— Как бихте ловували този дракон, скуайър?
Тал се усмихна.
— Не бих, ваша светлост. Не повече, отколкото да търся горски пожар или приливна вълна. Но ако се наложи, има два начина.
— Нима? Продължете.
— Заграждате овце или сърни на някое високо плато, да се вижда добре. Разполагате стрелци наблизо и щом кацне, стреляте, докато не издъхне.
— Не изглежда много забавно — отбеляза лейди Наталия.
— Изобщо не е — съгласи се Тал. — Повечето пъти целта е да убиеш крадлив хищник и да опазиш стадата, не е забавление.
— Кой е другият начин? — попита херцогът.
— Намираш леговището му. Малките дракони обичат плитки пещери или дълбоки скални заслони. Според дядо ми… — Тал спря. За първи път от цяла вечност се бе озовал на ръба да излезе от ролята си. Насила натика Нокът на сребърния ястреб дълбоко в ума си и продължи: — … той чул това от един хатадийски планинец в планините на Ябон, виверните не обичат да влизат дълбоко под земята като истинските дракони.
— Значи намираш леговището му, и после какво? — попита барон Майкъл.
— Изкарваш го. Поставяш мрежи на входа на пещерата, ако можеш, дебели въжета, всичко, което може да го забави на излизане. Държиш в готовност горящи главни и дълги копия, по десет-дванайсет стъпки. Пронизваш го, докато излиза, и чакаш да умре.
— Някой свалял ли е виверн с лък? — попита херцогът. Тал се засмя.
— Само ако има още двайсетина стрелци наоколо.
— Нито една жизненоважна точка? Бързо убийство? — попита херцог Каспар.
— Никаква, доколкото съм чувал — отвърна Тал. Усети, че започва да прилича на експерт, и бързо добави: — Но това още не означава, че не съществува, ваша светлост. Мисля, че дядо ми просто се е опитвал да ми обясни колко са опасни.
— Струва ми се, че е успял — каза Майкъл. Разговорът по темата за лова продължи. След около час вече бяха извън града, сред ниски хълмове, осеяни с малки имения и ферми.
— Следобед ще стигнем границата на Кралския ловен резерват — каза херцогът. — Кралят благоволи да ни разреши да ловуваме там.
Това отговори на въпроса на Тал как може да съществува едър дивеч толкова близо до града.
— Ваша светлост — попита барон Юживни, — резерватът не се ли простира на няколкостотин мили?
— Няма да го обикаляме целия — отвърна със смях Каспар. — Само по-интересните кътчета.
Яздеха по главния търговски маршрут към северните провинции, но когато той зави на запад, хванаха по-малък път на североизток. Към обед спряха да похапнат и конете да си починат. Тал бе впечатлен колко бързо слугите разпънаха малкия павилион и от хитроумните сгъваеми столове, направени от платно и дърво, тъй че херцогът и гостите му да могат да отдъхнат удобно. За вечеря спряха на малка ливада; няколко млекодайни крави пасяха в единия й край.
Разговорът се насочи към придворните клюки, тъй като херцогът не беше стъпвал в Ролдем почти толкова дълго, колкото и Тал, Наталия — още по-дълго. Двамата барони дадоха да се разбере ясно, че виждат в по-младата сестра на херцога потенциално изгоден брак, и вниманието им непрекъснато бе съсредоточено върху нея. Наталия не само беше умна и красива, но беше и мост към властта. Оласко можеше и да е малко херцогство в сравнение с огромните пространства на Островите или Кеш, но все пак бе доста влиятелно, отстъпваше в региона единствено на Ролдем.
След вечерята херцог Каспар каза:
— Да се поразходим, млади Хокинс.
Тал кимна и стана, а херцогът махна на двамата барони.
— Вие си останете, господа. Забавлявайте сестра ми. След като се отдалечиха на няколко разтега от павилиона, херцогът заговори:
— И тъй, млади Хокинс, отделихте ли време да обмислите предложението за служба, което ви направих след Турнира на шампионите?
— Често казано, да, ваша светлост. Много съм поласкан, приемам го като висока чест дори, но всъщност предпочитам да съм самостоятелен.
— Интересно — каза херцогът; тъкмо бяха наближили няколко дървета. — Извинете ме, моля, докато се облекча.
Херцогът безцеремонно развърза връзките на брича си и застана с гръб към скуайъра. След като свърши, каза:
— Тъкмо това най-много ме възхищава у вас, скуайър.
— Кое, ваша светлост?
— Вашата независимост.
— Сър?
— Вижте онези двамата… — Той махна с палец през рамо към увлечените в разговор с Наталия барони. — Надвиснали са над сестра ми все едно, че е награда за празничен турнир. Искат да спечелят благоволението ми чрез сестра ми. Обкръжен съм от ласкатели и хора, които търсят изгода, и много рядко срещам човек, който нищо не желае от мен. Тъкмо такива мъже ценя най-много, защото знам, че ако изберат да ми служат, ще ми служат до последния си дъх. — Сниши глас, щом тръгнаха обратно към павилиона, и добави: — А тези и други като тях могат да намерят по-добри условия при други господари в най-неподходящ момент.
Тал се засмя.
— Така съм чувал. Трябва да призная, че макар да имам далечен родственик в двора в Крондор, личният ми опит в политиката на владетелите е доста ограничен. Всъщност снощи бе едва втората ми визита в двореца.
— Трябва да дойдете в Опардум. Макар да не е толкова величествена като двореца в Ролдем, цитаделата ми над града гъмжи от толкова политика, че стига за цял живот. Освен това за сестра ми ще е добре да си прекарва времето с младеж, който не се опитва да я убеди във вечната си преданост, за да спечели пост на служба при мен.
Когато се приближиха към другите, херцогът отново повиши глас.
— Да продължим, а!
Слугите бързо прибраха павилиона и го привързаха на товарните коне, докато други събираха блюдата и храната в кошове. След десетина минути отново бяха на седлата и яздеха на североизток, сред все по-дълбокия лес.
Тал посочи нагоре по пътеката. Херцогът кимна. Наближаваше залез-слънце, с може би още час-два дневна светлина.
Тал се изненада, когато откри, че кралският ловен резерват е точно това, което предполагаше името — съхранена дива пустош. От поколения тук не бяха секли дървета, макар да имаше величави борове и смърчове, които щяха да осигурят великолепни греди за кораби и къщи, ако се изсекат. Като ловец, той оценяваше високо това, че кралете на Ролдем са принудили корабостроителите да събират дървен материал на много мили разстояние и да влачат трупите от планините, за да запазят този район девствен. Мълчаливо признаваше, че практиката най-вероятно е възникнала в древността, за да гарантира, че кралската фамилия ще има дивеч за храна във времена на глад, но каквато и да беше първоначалната причина, съхранила бе смайваща горска пустош само на ден езда от най-големия тукашен град.
Стигнали бяха мястото за лагер преди два часа и бяха вдигнали голям павилион, с няколко по-малки тенти за гостите. Херцогът бе настоял да започнат лова веднага, вместо да изчакат до заранта. Тал се съгласи, че дивечът често е изобилен по залез-слънце, когато хищници и плячка тръгват да търсят вода. По разположението на околните хълмове прецени, че в района най-вероятно ще има поне няколко пълноводни потока. Следи от дивеч определено се виждаха навсякъде. Самият той вече бе видял следи на дива свиня и малките й. Половин час по-късно проследи отпечатъци от лапите на голяма котка, най-вероятно леопард или пума, ако се съдеше по размерите им — не бяха на някой от черногривите пещерни лъвове.
Никаква следа обаче нямаше от плячката, за която бяха тръгнали — виверн. Ако питаха Тал, по-добре щеше да е изобщо да не го срещат. Имаше и други начини да загине човек и според него те бяха за предпочитане пред това да те нагълтат, докато се опитваш да изявиш ловджийската си дързост пред пасмина отегчени благородници.
Херцог Каспар водеше лова, Тал беше от дясната му страна. Между тях яздеше лейди Наталия: държеше малкия си лък все едно знае как да борави с него. Двамата барони бяха отляво. Пълен отряд охрана, слуги и следотърсачи чакаха отзад в лагера. Неколцина конни стрелци с арбалети бяха готови всеки момент да се отзоват на зов за помощ, макар опитът на Тал да му подсказваше, че при див звяр проблемът обикновено се решава, преди помощта да е пристигнала. Надяваше се все пак да няма проблем. Близо зад тях вървяха и двама слуги с всевъзможни оръжия, включително тежък арбалет и две копия за глигани.
Тал се изненада колко тих стана херцогът в този момент и колко шумни бяха двамата барони. И на двамата явно им беше неудобно, че трябва да вървят пеш, колкото и да твърдяха, че са сериозни ловци. Херцогът спря и даде знак на Тал и останалите да се приближат.
Взираше се в земята. После каза тихо:
— Я погледнете това.
Тал коленичи, пъхна пръст в почвата и прецени, че дирята е отпреди не повече от няколко минути. Стана и заяви:
— Мечок.
— Колко голяма следа обаче! — възкликна барон Майкъл.
— Това е дядото на всички мечки — каза херцогът.
Тал беше слушал приказки за такива мечоци, но те бяха избити до крак още по времето на дядо му. Бяха от вида Джахаро Милака, мечките Сиви муцуни, от легендите на неговото племе. Обърна се към херцога:
— Познавам тази порода по сведения. В повечето случаи са агресивни. Сега е пролет и е почти сигурно, че този е мъжки, тъй че ще си търси самка и няма да гледа с добро око на нищо, което не зачита територията му. — Огледа дърветата. — Близо е. В стъпката все още има влага. Въздухът щеше да я е изсушил за по-малко от час.
— Колко е голям според вас? — попита херцогът.
— Поне дванайсет стъпки. — Тал махна към слугите. — Стрелите само ще го раздразнят. Трябват ни по-тежки оръжия.
— Какво предлагате?
— Донесохте ли катапулт?
Херцогът се усмихна.
— Убивал съм мечки.
Тал реши да пренебрегне протокола.
— Аз също, ваша светлост, но най-голямата кафява мечка, която сте виждали, е нищо в сравнение с мечката Сива муцуна. Ако напада, не можете да я спрете дори с тежък арбалет. С други мечки можете да паднете и да се престорите на умрял, и навярно ще ви помачкат малко, докато не им омръзне, и ще си идат. Тази обаче ще ви разкъса. Откъсва главата на човек с едно захапване.
— Май ще е най-добре да побегнем още щом го видим — рече барон Юживни.
— Никой не може да ги надбяга — каза Тал и тръгна към слугите. — На късо разстояние догонват кон и го повалят с един удар в гръбнака.
Херцогът остана на място, докато останалите тръгнаха подир Тал.
— Не ме съветвате да се откажа от лова на този звяр, нали, скуайър?
— Не, ваша светлост. Съветвам ви за по-добър избор на оръжия.
— И по-точно?
— Бих предпочел тежки пики, но и копията за глигани ще свършат работа — отвърна Тал през рамо.
Херцог Оласко направи една крачка към тях… и изведнъж зад него се разнесе рев, който разтърси дърветата. Гърлен вой с пронизителна нотка, съчетан със стържещия звук на чупещо се на две дърво. Тал бе готов да се закълне, че нищо живо не може да издаде такъв звук.
Обърна се мигом — другите стояха замръзнали — и видя как грамадният кафяв звяр изригва от дърветата на по-малко от десетина разтега от херцога. Каспар се извъртя мигновено, готов сякаш да посрещне нападащ го човек, леко присвит, с лъка в лявата ръка, камата му сякаш изхвърча сама в дясната.
Лейди Наталия извика:
— Помогнете му!
Тал захвърли лъка, скочи и изтръгна тежкото копие за глигани от ръцете на единия зяпнал слуга. Другият изглеждаше готов да побегне и той му извика:
— След мен!
Хукна покрай двамата барони и ревна:
— Отвлечете го!
Херцогът не помръдна, докато животното не се озова почти върху него, но в последния момент се хвърли наляво. Мечокът замахна към него с лявата си лапа и го тласна в посоката, в която вече се бе засилил. Ако се беше хвърлил в другата посока, щеше да загине с прекършен гръбнак. Всъщност ако питаха Тал, вече си беше загинал.
Защото беше получил убийствен удар и не помръдваше: или бе изпаднал в безсъзнание, или се преструваше на умрял. Инерцията на гигантския мечок го изтласка още няколко разтега напред, след това той се завъртя и се обърна, готов да връхлети. Двамата барони и Наталия пуснаха тетивите и две от стрелите улучиха звяра. Той се обърна и изрева, с което даде нужното време на Тал да притича до херцога и да застане над него.
Щом видя пред себе си противник, който не бяга, мечката се обърна към него. Тал вдигна високо с две ръце копието за глигани и извика колкото му глас държи — нечленоразделен рев, наподобяващ животинския вой.
Мечката се спря само на четири стъпки от него и се надигна на задните си лапи. Изрева яростно, а Тал се присви и заби широкото острие под гръдната му кост. Звярът нададе вой и отстъпи. Тал отново се присви и натисна още по-силно. Широкото острие се вряза дълбоко, кръвта швирна и потече по кафявата козина на звяра. Подивял от болката, мечокът отново отстъпи, но Тал го последва, натискаше копието с всичка сила.
Кръвта потече като река, засъбира се на червено-кафява локва на земята. Огромният звяр замаха с лапи и Тал отново натисна дълбоко.
И пак, и пак. Накрая звярът залитна и падна на една страна. Без да губи време, Тал сграбчи херцога за дясната ръка и го повлече настрани.
— Мога да стана, скуайър — каза немощно Каспар.
Тал му помогна да се изправи. Херцогът изглеждаше зашеметен, но иначе бе непокътнат, само дето се движеше бавно.
— Този удар в ребрата ще го усещам поне седмица при всяко поемане на дъх.
— Ранен ли си? — извика Наталия и дотича при тях. Двамата барони се доближиха, с лъковете в ръце.
— В живота си не бях виждал такова нещо — каза Майкъл.
— Как го направихте, скуайър? — попита Каспар.
— Дядо ми ми разказа веднъж за лов от детството му. Голямата мечка се вдига на задните лапи, за да нападне. Това е единственият начин да я убиеш, така ми каза. Ако побегнеш, ще те настигне, но ако стоиш и я заплашиш, ще се изправи на задните си крака. Тогава, така каза дядо, трябва да удариш нагоре, точно под гръдната кост, силно и бързо, защото там има голяма артерия под сърцето, която може да се разкъса с дълбоко забиване с копие, и мечката бързо ще изгуби кръв и ще падне. — Погледна през рамо към замрелия вече звяр и кимна. — Явно дядо беше прав.
— Дядо ви трябва да е бил удивителен ловец — отбеляза тихо барон Майкъл.
За миг порой от чувства заплаши да съкруши Тал, щом образът на дядо му се върна в ума му, Смях в очите му, както винаги усмихнат. Успя все пак да потисне спомена с помощта на цялата духовна дисциплина, която бе усвоил на Острова на чародея, и отвърна тихо:
— Удивителен ловец беше, да.
— Е, скуайър — каза херцогът, толкова отмалял, че се остави на барон Юживни да го подкрепя. — Ето, че ви дължа живота си. Какво мога да направя, за да ви се отплатя?
Тал изведнъж осъзна, че без да помисли, току-що бе спасил живота на човека, когото се бе заклел да убие. Каспар обаче разгада смута му като проява на скромност.
— Хайде. Да се върнем в лагера, да отдъхнем и ще поговорим за това.
— Добре, ваша светлост.
За миг осъзна иронията на ситуацията в пълната й сила и не знаеше дали да се изсмее на глас, или да изругае.
Погледна през рамо към издъхващия мечок, метна копието на рамо и тръгна след херцога.
Беше вечер. Херцогът седеше на един от походните столове, изпружил крака върху възглавнички, за да щади наранените си ребра. Тал беше удивен колко сила притежава този мъж. В зрелостта на годините си Каспар беше с рамене на борец или пристанищен хамалин, с възлести мускули. Когато слугите смъкнаха ризата му да се погрижат за голямото почерняло петно от дълбокото натъртване, причинено му от мечока, Тал видя, че по тялото му няма и грам тлъстина. В открит двубой щеше да е изключително опасен.
Освен това беше железен. Всяко вдишване и издишване би трябвало да е болезнено, защото Тал подозираше, че херцогът има счупени ребра, но въпреки това той седеше отпуснал спокойно гръб, засмиваше се на едно или друго остроумие по време на вечерята, с едната ръка на облегалката на стола за опора, другата стиснала чашата с вино.
Ядеше малко, но изпи невероятно много вино. Според Тал виното щеше да му помогне да спи дълбоко. В края на вечерта херцогът го попита:
— Е, скуайър, помислихте ли вече каква награда мога да ви предложа, за да изплатя дълга си?
Тал наведе глава уж смутено и отвърна:
— Честно казано, ваша светлост, действах почти без да мисля. Опитвах се да спася своя живот точно толкова, колкото и вашия. — Постара се да изглежда искрен.
— Може и така да е, но резултатът е същият. Вие спасихте живота ми. Какво мога да направя, за да се отплатя за това?
Тал се усмихна.
— В момента нямам нужда от почти нищо, сър. Но допускам, че в някой бъдещ момент нещата може да не са толкова безметежни за мен, както са днес. Ако някой ден изпадна в затруднение, надявам се, че ще мога да разчитам на благоразположението ви?
— Разбира се. Макар да подозирам, че мъж с вашите качества би трябвало да си пробие път в живота без много трудности. — Изправи се бавно. — За всеки от вас има приготвена палатка и слуга, който да ви осигури удобства. Сега трябва да ви пожелая лека нощ и на заранта ще видя как се чувствам. Ще ми е крайно неприятно да съкратим лова, но се боя, че не съм в достатъчно добра форма, за да се бия с дракон, та дори и да е малък. — Бароните се засмяха угоднически. — Подозирам, че утре по това време ще сме се върнали в двореца. Лек сън на всички.
И си тръгна. След малко Тал също се извини и остави двамата барони сами да се състезават за вниманието на лейди Наталия. Видя, че заделената за него „палатка“ си е цял малък павилион, достатъчно висок, за да остане прав и да се съблече с помощта на слугата. Слугата взе дрехите му и рече:
— Утре сутринта ще бъдат почистени, милорд.
Тал седна сред купчината възглавници, върху които бяха застлали две дебели завивки. Отгоре бе изпънат и топъл, облечен в сатен юрган.
Вдиша дълбоко хладния планински въздух и забравил за разговора отвън — Юживни и Майкъл се опитваха да очароват Наталия, — насочи ума си към странните събития от деня. Мечката се бе появила толкова бързо, че той реагира като ловец: без да мисли, награби най-доброто възможно оръжие и нападна звяра. Също толкова лесно можеше да вземе лък и да обсипе звяра с безполезни стрели, докато той не смаже Каспар. Тогава щеше да му остава само един за убиване — капитан Куинт Хавревулен — и народът му щеше да е отмъстен.
Бе изтърпял достатъчно духовни упражнения на Острова на чародея, за да знае колко безполезно е да се терзаеш защо нещата са се стекли така, а не иначе. Това, което може да се случи, се случва, както често казваше Накор. Очевидно проблемът, който стоеше пред него, нямаше да се реши просто. Но за едно беше сигурен: нямаше да му донесе радост да гледа как Каспар умира. Откри, че вече не изпитва омраза към херцога. Беше нащрек с него, както щеше да е с всяко диво и опасно същество. Но някак си не можеше да примири в едно чаровния домакин, в чиято компания се радваше на бокал с вино, и пресметливия убиец, поръчал избиването на цял народ. Нещо тук някак си не се връзваше и Тал се зачуди какво ли може да е.
Подозираше, че е замесена друга ръка. За магьосника Лесо Варен разправяха, че имал огромно влияние върху Каспар, и Тал се зачуди да не би точно той да е инициаторът на избиването на оросините.
Когато излезе от унеса си, лагерът вече бе притихнал. Лейди Наталия вероятно бе пожелала лека нощ на ухажорите си. Тал си даде сметка, че самият той е все още съвсем буден и че сънят трудно ще го споходи, ако не се отпусне. Седеше гол на постелята. Скръсти крака и отпусна длани на коленете си. Затвори очи и започна да медитира, за да успокои ума си.
Времето се затаи и той усети как сърцето му забави ударите си, дъхът му стана по-дълбок. Беше почти заспал, когато платнището на палатката се отвори.
Преди да е успял да реагира, загърната в сянка фигура бързо пристъпи вътре и го сграбчи за гърлото. Вече напълно буден, той усети мириса на лек парфюм и чу в ухото си шепот.
— Колко мило. Чакал си ме. — След това устните на Наталия се притиснаха в неговите и тя го избута по гръб и го притисна върху възглавниците. Тал примига и видя в сумрака красивото й лице, на половин педя само от неговото, докато тя бързо развързваше нощния си халат и го захвърляше настрани. — Брат ми може и да не измисли как да ти се отплати за това, че му спаси живота. Но аз имам няколко идеи.
После наведе глава и го целуна отново.