Реймънд Фийст
Лисичи крал (21)

Глава 19
Нападение

Вятърът режеше като нож.

Тал седеше свит под дебелото си наметало и стискаше с дясната си ръка топка. Беше му я дал Накор. Беше направена от някаква странна черна материя, не подскачаше добре и беше тежка, но поддаваше точно толкова, че да предизвика от него сериозно усилие. Постоянната болка вече бе заглъхнала до леко жегване или сърбеж от време на време.

Но ръката му вече бе възстановена напълно и от месец той се упражняваше със сабята. Отначало можеше да я държи за не повече от няколко минути и понякога болката почти го разплакваше, но той упорстваше. Сега почти не я усещаше, освен когато не спреше, за да помисли за нея. А в момента бе твърде зает с мисълта за ставащото пред него, за да мисли за ръката си.

Три хиляди наемници яздеха по тясната пътека към платото в колона по един. Щом излизаха на равното, спираха за почивка, но без да палят огън. Бяха на мили от цитаделата, но Тал не искаше да рискува със стотици огньове. Макар вниманието на Каспар да бе насочено към флотата на котва пред пристанището му и към армията, подхождаща от изток покрай реката, димът щеше да се разнесе на цели мили.

Армията на Островите трябваше вече да е стигнала до крайния си пункт. Тал бе убедил крал Риан, че може да я придвижи с лодки по маршрута, проучен от агентите на Салматер, след това да я стовари на северния бряг на реката и така да разположи сила от пет хиляди души между Портал Оласко и Опардум.

Измъчваше го огромно нетърпение, тъй като знаеше, че вече е близо до окончателното уреждане на сметките си с Каспар. И ужасно му се искаше Конклавът да може да приложи чародейните си изкуства, за да прехвърли с магия армията му в пещерите, вместо да се налага да чака инженерите да построят нов мост през дъното на клисурата. Но знаеше, че това е невъзможно. Пъг го бе предупредил, че Лесо Варен ще засече всякакво заклинание на мили от цитаделата. До последния миг щурмът трябваше да е конвенционален, защото преждевременното предупреждаване щеше да ги обрече на провал. Дори Каспар да бъдеше пленен, истинската цел беше Варен и той не трябваше да се измъкне. Макар да искаше смъртта на Каспар, Тал знаеше, че първата му цел са покоите на мага, защото там щеше да намери преградите, които предпазваха чародея от Пъг и другите, и той трябваше да ги унищожи, преди Варен да го е убил, иначе всичко щеше да се провали. Каспар щеше да оцелее, черната магия на Лесо Варен щеше да се развихри безпрепятствено и целият живот на Тал щеше да се окаже напразен и безсмислен.

Беше изпратил двама от съгледвачите си напред с инженерите. Дал им беше ясни указания. След като вдигнеха моста, трябваше да се изкачат по пътеката и да изчакат в първата голяма пещерна галерия, откъдето Тал щеше да поведе войниците през лабиринта от тунели, отвеждащи към единствената пещера, достатъчно голяма, за да побере силите му. Оттам оставаше само къс преход до изоставеното мазе, от което щяха да нахлуят в цитаделата.

Тал гледаше нижещата се покрай него войска. Тя бе смесица от ветерани, събрани от Джон Крийд, и новобранци от селата край Калеш’каар, млади мъже и няколко жени, които бяха решили, че за тях няма бъдеще в Стегата на Бердак. Тал беше обещал на всички, че след войната ще им се разреши да се заселят в Оласко… стига да победяха, разбира се. Изгледа как се качи и последният войник, след това товарните коне докараха обоза и щом отминаха и те, Тал подкара към най-предния бивак.

Куинт Хавревулен, Джон Крийд и бароните Висня и Столинко го очакваха. Прехвърляли бяха бойния план сто пъти, но Тал все пак каза:

— Още веднъж. Докладвай.

— Сигнали от разузнавачите ни в тила показват, че всичко е чисто и никой не подозира, че сме тук — каза Куинт.

— Всеки си знае работата, Тал — заяви Крийд.

— В характера ми е да се притеснявам в момент като този.

— Когато кешийците извършат десанта, ще открият, че ключови отбранителни постове са изоставени или че заповедите са объркани — каза Висня. — Имаме приятели, които ще се погрижат защитата на външния град да се окаже в най-добрия случай символична.

Столинко взе думата:

— Тя бездруго никога не е била кой знае какво. Утре до залез-слънце силите на Каспар или ще се оттеглят изцяло в града, или вече ще са зад стените на цитаделата.

Тал кимна. Щеше да им е нужно цяло денонощие, докато стигнат основите на цитаделата и тунелите.

— Значи призори след два дни превземаме цитаделата.

Нещо все пак го притесняваше. Знаеше, че е за предпочитане да изведе всичките си хора на позиция, преди да щурмува цитаделата отвътре. Но в пещерите и мазетата просто нямаше достатъчно място за това. Налагаше се да поведе двеста души по едно от стълбищата и да се надява, че ще стигнат до горната площадка, преди да прозвучи сигналът за тревога, и че ще може да задържи ключовия коридор достатъчно дълго, за да позволи на останалите сили да започнат да изпълват цитаделата.

Но ако той и авангардът му бъдеха заклещени на това стълбище, дори отделение от само шестима души с мечове и арбалети можеше да ги задържи там цяла седмица.

Тал седна, свали ръкавицата на дясната си ръка и почна да я свива.

— Ако не ти бях видял чукана, нямаше да повярвам, че ръката ти е била отсечена — каза Куинт.

Загледан в пръстите си, Тал отвърна:

— Полезно е да си имаш приятели, които знаят разни „хитрини“.

— Е — измърмори кисело Столинко, — надявам се да разполагаш с още „хитрини“ за следващите два дни.

— Според това, което ни каза Тал, не мисля, че ще ни трябват хитрини — рече Джон Крийд. — Това си е пряк двубой: който има по-силна воля, печели.

Никой не каза нищо.

 

 

Промъкваха се през тунелите цели четири часа. Всеки десети от войниците носеше запалена факла. Способността на Тал да помни всяка подробност по маршрута след над четири години от последното си посещение тук им спести време и жертви, защото районът бе осеян с измамни пропади и задънени проходи.

По това време на годината пещерите бяха сухи. Лишеят в по-долните отстъпи на гранитни стени и прашни подове, щом се изкачиха към повърхността. Миришеше на плесен.

Тал спря в последната по-голяма галерия, махна на една от младите жени от освободените роби и й каза:

— Предай назад. Отдъхваме за час. Аз ще отида да разузная.

Тя се обърна и предаде заповедта, а Тал взе една факла и изчезна в тунела.

Всичко беше както го помнеше и той бързо намери пътя до изоставената преди много време складова зона. Единствените отпечатъци в прахта на пода бяха неговите, вече станали едва различими след четири години.

В другия край на пещерата имаше врата и Тал я огледа внимателно, преди да я отвори само колкото да се промуши.

Влезе в пусто помещение. Вече се намираше в самата цитадела. Три от стените бяха издялани в скалата, но отсрещната бе от зидани камъни и в нея имаше врата. Той я отвори и надникна в пустия коридор.

Мина бързо по него и стигна до последната врата, която щеше да отвори, защото зад нея бе онази част от укреплението, която можеше да използва: складово помещение със стълбище, по което се стигаше в ядрото на цитаделата. Това бе най-отдалеченият от кухнята склад и макар да се използваше рядко, понякога тук слизаха слуги, за да вземат сол от големите бъчви, наредени покрай стените. Тал извади един червен парцал и пирон и закова парцала на вратата.

После тръгна обратно. Ковеше парцали на всяка врата, през която щяха да преминат силите му.

На едно разклонение закова два парцала: един червен и един син. След това продължи в друга посока и след час втора пътека беше маркирана със синьо.

Преди да се върне при чакащия го авангард на армията му, трябваше да набележи три маршрута. Джон Крийд щеше да поведе хората си по жълтата пътека и да излезе в парадния двор през една слугинска портичка. Неговата задача бе да щурмува стената отвътре, в подкрепа на кешийските воини, щурмуващи откъм града.

Куинт Хавревулен щеше да води втората колона по синята пътека право към оръжейната, за да атакува ядрото на силите в цитаделата. Най-вероятно щеше да се окаже първият от тримата, който да се изправи срещу главните сили на войската на Каспар.

Задачата на Тал бе най-опасната, защото той щеше да води нападението по червената пътека към покоите на Лесо Варен. Знаеше, че това може да доведе до бърза и кървава смърт. Беше се колебал за този избор, но не можеше да заповяда на никой от съратниците си да направи това. Освен това като че ли вече му беше все едно. Изпитваше само вътрешен хлад. Години наред бе очаквал деня, в който ще съкруши Каспар и ще му даде да разбере защо го унищожава. Мисълта за мъст над враговете му обаче вече не му носеше утеха. Всъщност изпитваше точно обратното. Възмездието бе започнало да губи привлекателността си след смъртта на Гарвана.

Годините, преживени в очакване на този момент, сега изглеждаха някак похабени. В краткото време, преди да се посвети изцяло на този залог всичко или нищо, повече от всичко на света му се искаше просто да се махне. Мислеше си за всичко, което бе изгубил, всичко, което безразсъдно бе изоставил в миналото заради решимостта си да накаже Каспар.

Сега се чудеше каква полза ще има от това? Защото смъртта на Каспар нямаше да му върне баща му, Зов на лос призори, нито майка му, Шепот на нощния вятър. Брат му, Ръка на слънцето, и малката му сестра Милиана щяха да си останат мъртви. Щеше да може да чува отново смеха на своя дядо, Смях в очите му, само в спомените си. Нищо нямаше да се промени. Никой селяк край Крондор нямаше изведнъж да се надигне в почуда и да промълви: „Една злина бе наказана“. Никой ботушар в Ролдем нямаше да вдигне глава от пейката си и да рече: „Един народ бе отмъстен“.

Ако можеше само с мисъл да заличи Каспар, с радост щеше да обърне гръб на предстоящата касапница. Стотици, навярно хиляди мъже и жени щяха да загинат и едва ли и един от хиляда щеше да има и най-смътна представа защо свършва животът им. Никой от тях нямаше да разбере, че загиват, защото едно момче е преживяло унищожението на своя народ и защото един амбициозен човек е сключил договор със зъл магьосник.

Тал въздъхна. Колкото и да се опитваше, не можеше да мрази Каспар или Куинт повече, отколкото можеше да мрази мечка затова, че се държи като мечка. Бяха просто същества, подвластни на своята природа. При Каспар означаваше, че е болен от амбиция и лишен от скрупули. При Куинт то означаваше, че изпълнява заповеди сляпо и прави каквото му се каже, все едно колко отблъскващи и лишени от морал ще се окажат тези заповеди.

Но ето, че Тал сега се възползваше от характера на един от тези мъже, за да унищожи другия. И иронията в това съвсем не му беше забавна.

Върна се при хората си и завари всичките си офицери най-отпред.

— Готови сме — каза Куинт. — Сега какво?

Тал седна и каза:

— Сега чакаме.

 

 

Мазето беше празно и Тал махна на хората си да го последват до другия край. Отвори вратата с рязък тласък и в далечината се чу смътен шум — екът от гласовете на мъже и жени в цитаделата, затичали по разните указани им места по време на боя. Войниците заемаха постовете си на бойниците, а слугите бързаха да приготвят всичко необходимо за удържане на щурма: храна, одеяла, вода, пясък за потушаване на пожари и превръзки и мехлеми за ранените.

Тал даде знак и първата група се заизкачва по тясното стълбище. Десетима тръгнаха надясно и десетима — наляво. Заповядано им беше бързо да стигнат до двата края на коридора и да чакат там, докато не се събере целият отряд.

След като и петдесетимата заеха позиция, Тал подаде сигнал. Всяка част имаше своя задача: да намери определено място в долната част на цитаделата и да го задържи. Щяха да барикадират пресичащите се коридори — с маси, столове и всичко, което намерят, — след което да задържат тези позиции с помощта на лъкове и арбалети, докато Тал стигне до своята цел. Тоест щяха да бранят фланговете на бойците, отиващи в леговището на мага.

Тал даде знак на хората зад себе си да се движат колкото може по-безшумно. Беше подбрал двадесет и петима от най-коравите си мъже, водени от грамадния убиец Мастерсън, който все още носеше тежката брадва, взета от Крепостта на отчаянието.

Тал зави на ъгъла и тръгна по късия коридор, после нагоре по стълбището. Стигна до стъпала, отвеждащи обратно надолу; други две стълбища продължаваха нагоре от двете страни. Отрядите след неговия щяха да тръгнат по тях със заповед да нападнат всякакви части от хората на Каспар, на които се натъкнат. Тал поведе своите двадесет и пет по стълбището към покоите на Лесо Варен.

Забърза по коридора, отвеждащ към първата стая на чародея, и щом наближи вратата, усети как настръхва. Спря и извика:

— Назад!

Мъжете зад него се поколебаха за миг, после заотстъпваха, и в същия миг непоносимо силен писък раздра въздуха. Някои от бойците си запушиха ушите с ръце и завиха от болка. Тал, който бе най-близо до вратата, изтърпя най-тежкото и буквално бе отблъснат назад.

Но писъкът спря и Тал тръсна глава и безмълвно даде знак на Мастерсън да разбие вратата. Мастерсън кимна. Намръщи се и се засили.

Ако Варен беше очаквал, че Тал и хората му са избягали или че ще стоят зашеметени в коридора, беше сгрешил. Огромната брадва на Мастерсън се стовари върху резето и го пръсна на трески. С един ритник изкърти пантите и вратата рухна навътре.

Двадесет и пет души нахлуха в стаята. Магьосникът стоеше в другия край, сам. Изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото уплашен, и единственото, което каза, бе:

— Това вече наистина е прекалено.

После махна с ръка и изведнъж Тал бе залят от непоносима болка. Олюля се и сабята изпадна от пръстите му. Мъжете около него се превиха и заповръщаха.

Единствено Мастерсън успя да се задържи прав и макар да се олюляваше, продължи напред. Като видя, че грамадният боец по някакъв начин устоява на магията му, Варен въздъхна, вече изгубил търпение, вдигна нещо, което приличаше на тънка пръчка от тъмно дърво, насочи го към размахващия брадвата гигант и изрече някакви думи.

Пламъци обкръжиха главата и раменете на Мастерсън и той зави от болка и изпусна брадвата. Смъкна се на колене и запляска безпомощно пламъците, които придобиха злокобно зелен цвят и изпълниха стаята с мазен дим и с вонята на горяща плът.

Тал с усилие запълзя напред, въпреки че всеки мускул по тялото му се опитваше да се свие в спазъм. Не можеше да накара пръстите си да се стегнат около дръжката на сабята, която лежеше на пода до разтворената му длан. С последно усилие на волята си успя да извади камата си от колана, сбра цялата си останала сила и я запокити към магьосника.

Камата полетя точно… но спря на половин педя пред Варен и издрънча на пода, все едно се беше ударила в невидима стена. Магьосникът пристъпи напред, застана до Тал и го изгледа отгоре.

— Талвин Хокинс, нали? Изненадан съм — заговори кротко, но достатъчно високо, та гласът му да надделее над стоновете и плача на мъжете в помещението. Погледна дясната ръка на Тал и рече: — Мислех, че това са ти го отсекли. — Въздъхна. — Това е проблемът с хората на Каспар. Просто не можеш да разчиташ на тях за детайлите. Първо, ти трябваше да умреш в Саладор, но не намери благоприличие да го направиш. След това най-неочаквано се озоваваш тук с войска… всичко това е много досадно, Талвин! — Магът се огледа. — Ако Каспар не може да задържи този свой град, ще трябва да се задвижа аз… отново! Това наистина е безобразие. — Наведе се толкова, че лицето му се озова само на половин педя от Тал, докато младият мъже се мъчеше да седне, отказваше да рухне на пода. — Доста упорито момче си — каза Варен, бутна го съвсем леко и Тал падна по очи.

— Не допускам, че всичко това е по твоя вина. В края на краищата не можеш просто така да свирнеш и цяла кешийска армия да ти дойде на крака… да не говорим за онази пасмина от Островите долу при реката. Много ми се ще да узная как успя да убедиш Риан и Карол да се съгласят на каквото и да било, но времето ми е ограничено, тъй че няма да си го губя в празни приказки. — Лесо Варен отиде да погледне през прозореца. — Хм, това не изглежда добре. Кешийците на стената и отряд мъже, които са ми непознати, отварят портата към двора. Това просто няма да стане.

Отвори прозореца и насочи пръчката си навън. Тал усети как отпрати магията си към хората долу. Но забеляза, че всеки път, когато Варен го прави, болката, която изпитва, леко намалява. Зрението вече не застрашаваше да му измени и можеше да се движи, макар и с усилие.

След няколко мига изливане на ужасяващ огън по хората долу Варен отново се обърна към него:

— Е, колкото и забавно да беше всичко това, вече е време да умреш. — Остави пръчката си и извади камал.

Мъжете на Крийд се озоваха на стените, преди защитниците на Оласко да разберат, че са нападнати откъм тила. Кешийците бяха преминали през града като прериен огън лете и оласконските войници, които не бяха получили заповед да се оттеглят в ред, се втурнаха през портата в бяг.

Хората по стените, досега обърнали погледи към кешийските воини-псета, понесли стълби и обсадни костенурки, изведнъж се оказаха обкръжени от врагове по бойниците. Стрелците, които трябваше да засипят с дъжд от смъртоносни стрели кешийците, вече трябваше да се борят в ръкопашен бой с въоръжените нашественици.

Крийд се огледа и кимна доволно, щом хвърковатият му отряд стигна до портата, надви пазещото я отделение и започна да я отваря, за да пусне връхлитащите отвън кешийци.

Точно в този миг взривът удари вдясно от портата и от двете й страни се разлетяха хора. Втори, след него трети взрив от енергия накара други да потърсят укритие или просто да се обърнат и да побягнат. Крийд вдигна глава и видя някакъв мъж в халат да гледа отгоре.

Каквото и да си въобразяваше, че прави магьосникът, само създаде още по-голямо объркване, което помогна на нахлулите. Крийд зарева заповеди на отряда си да отвори вратата и щом я видя зейнала, разбра, че тази част от битката ще приключи след по-малко от половин час. Започна да насочва войниците, които продължаваха да прииждат от тунелите, към портите в основата на цитаделата. Щурмът бе толкова бърз, че те все още зееха отворени. Можеше да изпрати своите воини в подкрепа на Куинт и Тал.

Погледна пак нагоре към цитаделата и се зачуди как ли върви битката там. След като кешийците бяха нахлули отсам стените, тя всъщност беше решена. Армията на Каспар щеше да бъде разбита. Крийд поздрави наум Тал за гениалността му; надяваше се, че младежът ще доживее достатъчно, за да види победата.

Кешийските войници нахлуха през зейналата порта и Крийд махна на командира на щурмовите им сили и изрева:

— Вече сме вътре! Стълбите там и ето там — посочи две места, — и ще ги смажем от две страни.

Капитанът веднага прати хората си към посочените места. Крийд огледа за последно, за да се увери, че всичко върви според плана. Остана доволен, като видя, че оласконските войници по стената вече хвърлят оръжията си и молят за пощада. Махна с ръка на държаното в резерв отделение да го последва в цитаделата. Надяваше се капитан Куинт да се е справил също толкова лесно като него.

Капитан Куентин Хавревулен коленичи зад импровизираната барикада — преобърната маса във войнишката трапезария. Той и хората му бяха нахлули в оръжейната, но откриха, че стоящият в готовност резервен отряд на херцога е поставен в трапезарията, за да може лесно да се пренасочи към всяка част на атакуваната цитадела.

За негово съжаление, не можеше да преведе достатъчно хора през вратата, за да предприеме сериозна атака. На два пъти поведе по десетина души извън големия килер, от който имаха достъп към трапезарията, но ги изтласкваха обратно. Вече бяха поставили стрелци на балкона над трапезарията и всеки от хората на Куинт, който се покажеше, най-вероятно щеше да бъде набучен със стрели.

Единственото, което пазеше хората му, беше барикадата от маси. Един от наемниците до него потръпваше всеки път, щом в дървото или в стената отзад се забиеше стрела.

— Ще се измъкнем ли, капитане?

— Проклет да съм, ако знам — изръмжа Куинт. — Но започна да ми писва да седя тук. — Огледа се. — Я ми помогни да избутаме тая маса напред. — Даде знак на още двама да помогнат. Избутаха масата на четири стъпки напред и Куинт даде знак на други от хората си да направят същото с масите от двете му страни. Скоро спечелиха достатъчно пространство, за да могат още десетина души да допълзят от килера за нова атака.

Тъкмо когато се канеше да я предприеме, един глас отгоре изрева:

— Предавате ли се, псета? Куинт изрева в отговор:

— Кой умря, че са те повишили, Алекси?

Последва миг мълчание, след което гласът отвърна:

— Куинт? Ти ли си?

— Че кой друг? — извика Куинт.

— Мислехме, че вече си умрял.

— Съжалявам, ако те разочаровам, но имам други планове.

— Херцогът ще ме възнагради щедро, ако му занеса главата ти, капитане.

— Ами ела да я вземеш — отвърна бившият капитан със специални пълномощия от армията на Оласко. Отговор не последва и той добави: — Или може би искаш първо да го обсъдим?

— Какво имаш предвид?

— Преговори.

Отново настъпи тишина, след което Алекси отвърна:

— Чувам те идеално и оттук. Казвай.

— Две хиляди псета на Кеш би трябвало вече да са проникнали през портите ви, Алекси. В цитаделата вече има и други отряди наемници, още прииждат през тунелите всяка минута. Тук може да сте ни запушили, но ти гарантирам, че частите ви са притиснати на всички фронтове. Не можете да победите. Но ако се предадеш, ти и хората ти ще останете живи.

— А ако се предам и се окаже, че ми говориш празни приказки, херцогът ще ми направи червата на жартиери.

— Изпрати хора. Поискай сведения. Аз мога да почакам. — Куинт се ухили. — Няма за какво да бързам, след като моята страна печели.

Последва дълго мълчание, после Алекси каза:

— Капитан Куинт, може да си всякакъв, но никога не си бил лъжец. Какви условия предлагаш?

— Нямаме проблем с хора, които просто са изпълнявали заповеди. Оставете оръжията си и ще бъдете пощадени. Не знам кой ще движи нещата тук, след като всичко свърши, но който и да е, ще му трябват войници, за да поддържа реда. Това е. Изчакваме и когато другите ни отряди започнат да пробиват през вратите зад вас, ще излезем иззад тия проклети маси. Ако се предадете веднага, всеки от вас ще поживее поне още някой ден. Можем дори да седнем и да пийнем по халба, когато прахът се слегне. Какво ще кажеш?

— Ще пратя хора, Куинт, и няма да стреляме, стига да си кротувате зад тия маси. Съгласен?

— Съгласен! — Куинт остави меча си на пода и даде знак на хората си, че могат да се отпуснат и да полегнат без притеснение. — Това може и да свърши добре — прошепна им. Надникна предпазливо и видя, че стрелците с лъкове са ги отпуснали и се подпират на тях, а тези с арбалетите са ги снишили. Въздъхна. — Дано нещата да вървят така добре навсякъде.