Стив Пери
Инфопаяк (9)

8

Силк лесно би се свързал с полицията по мрежата, но искаше да отиде там лично. Чувстваше се безсилен и нищожен в своя домашен офис, не му се разговаряше с призрачен холообраз, увиснал във въздуха. Имаше нужда да се срещне с хора от плът и кръв, да улавя тънкостите в жестовете и позите им, да отхвърли уклончивите безсмислици.

Затова сега седеше в приемната на полицейския участък на Хана и чакаше техния офицер по връзки с обществеността. Не държаха на щат специалист по изисканите лъжи, защото ниската престъпност на острова не налагаше това. Къркани или друсани туристи, дребно джебчийство, домашни скандали — полицията в Хана обикновено нямаше по-сериозни проблеми. Всъщност тук не бе имало тежко престъпление вече пет години, пък и тогава със случая се справи сигурността на корпорацията. Ревнивата жена на един тузар го нападна с оръжие и несъмнено имаше желание да го довърши. Този път също щяха да пратят свой екип, но май още не се бяха появили.

Въздухът в стаята имаше застоял дъх, тук-там боята по евтиния фиброкаст се лющеше. Пластмасовият стол се огъваше под тежестта на Силк. За пръв път попадаше в тази сграда, но май нищо не бе изпуснал.

— Господин Силк?

Вдигна глава към плешив мъж на около петдесет години с тъмен загар, облечен в кафеникавите риза и шорти, които отличаваха местните пазители на реда.

— Аз съм сержант Ленъкс — продължи онзи. — Съжалявам за сполетялото ви нещастие.

Силк се изправи.

— Какво й се е случило?

Мъжът беше видимо притеснен.

— Правилата не ми позволяват да навлизам в подробности. Мога само да ви кажа, че доктор Макензи е била нападната по пътя от паркинга към сградите тази сутрин. Починала е от раните си.

— Чуйте ме, сержант, напълно ви влизам в положението. И аз се занимавам с работа, подобна на вашата. Само че говорим за жената, с която живях четири години. Сега е мъртва и искам да знам защо.

Ленъкс се озърна. Освен тях в приемната седяха само дежурният и някаква жена в ъгъла.

— Елате да се поразходим.

Навън се свечеряваше. Ветрецът откъм океана носеше лек дъх на риба. Воня на гнило. И смърт.

— Това не сте го чул от мен — рязко започна сержантът и Силк кимна сговорчиво. — Един аусвелтер избягал от карантината между вечерната и сутрешната проверка. Пристигнал от Нова Земя. Никой не е наясно как е надхитрил пазачите. Ще го намерим, защото няма начин да напусне островите без регистрация в транспорта, но засега ни се изплъзва. Предполагаме, че доктор Макензи случайно се е натъкнала на него. Чужденецът вероятно е изпаднал в паника и я е нападнал. Знаете какви са аусвелтерите — твърде лесно прибягват до насилие, защото на техните планети е всекидневие. Злощастно съвпадение — попаднала е където не трябва и когато не трябва. Много съжалявам.

Силк го гледаше втрещено. Как е могло да се случи подобно нещо, и то точно на Мак?

— Скоро ще го спипаме и не го очаква нищо друго, освен мозъчна смърт. Знам, че това не е особена утеха за вас, но поне ще си плати за стореното.

Силк просто не знаеше какво да каже. Това ли беше истината? Струваше му се, че Ленъкс говори искрено, но бе чувал къде по-нагли лъжи, изречени още по-убедително. Самият той го бе правил неведнъж. Разпространената от карантината тъпотия гласеше, че доктор Джема Макензи-Райън е починала вследствие на злополука при падане. Когато хрътките на корпорацията се захванат със случая, ще се придържат към тази версия, докато не изровят нещо по-убедително. И по-приемливо. Хванат ли убиеца, всички ще научат, че първоначалната заблуда е имала за цел да бъде приспана неговата бдителност. Ако по някакво чудо онзи тип се изплъзне, приказчиците за злополуката ще останат официалното обяснение. Истината е като златото — твърде ценна е, за да я раздаваш на големи буци. Трябва да бъде смесена с не толкова благородни метали. Баламите не бива да се разстройват излишно, животът им и без това не е особено лек.

Благодари на сержанта за любезността му. Онзи се върна в участъка, а Силк се запъти към велосипеда си на паркинга. Никак не му се прибираше, бърлогата беше ужасно празна без Мак.

Още преди да е изминал и половин километър, натискаше педалите с всички сили и едва ли не летеше над тъмнеещия път. От време на време по някое насекомо го бръсваше по лицето, но Силк не си правеше труда да се изтрие. И без това бузите му бяха мокри.

Дори не бе съзнавал колко е привързан към нея. Нали беше инфопаяк, хладнокръвен и пресметлив, винаги издигнат над баламите, защото знаеше как се дърпат конците. Само че сега Мак я нямаше и той остана сам, с рухнали планове, с разбит живот.

Мамка му… Мамка му!

 

 

Кинг носеше силиконови чехли и хирургически ръкавици, когато се захвана с ключалката. Вече беше тъмно и той успя да прекъсне захранването на алармената лампа две секунди след като сензорът за движение я включи. Въпреки това не му се искаше да стои пред вратата прекалено дълго.

Виброшперцът потрепваше в ръцете му. Минаха цели двадесет секунди, преди да се справи със старомодния механизъм. Явно му липсваше практика напоследък. Плашеше го мисълта колко могат да западнат уменията, ако не ги отработваш постоянно. Не намереше ли вътре резервен ключ, не се сещаше как да заключи на излизане, но това нямаше никакво значение, стига да откриеше необходимото.

Щом пристъпи вътре, Кинг включи електронния парализатор — той прекъсваше връзките на всички устройства в къщата, за да се предпази от всякакви системи за сигурност. Знаеше, че приятелчето на покойницата работи вкъщи и беше твърде вероятно да е нагласил компютъра си за незабавно повикване на ченгетата при нужда. Парализаторът беше извънредно приятна дреболия и ако техничарите от сигурността научеха, че я има, щяха много да се разсърдят. Според данните в архивите точно този екземпляр бе унищожен по време на силното земетресение в Лос Анджелис преди три години. Тогава жилището на Кинг наистина рухна и замалко не го погреба. Той вече знаеше, че дните му в службата са преброени. Събра останки, които не биха заблудили никой посветен, но пък убедиха началника на отдела, и получи ново устройство. Когато го уволниха, върна послушно всичко, което бе получил официално. И макар че можеше да загази заради откраднатия парализатор, устройството струваше поне колкото шепа диаманти.

Ако не се броят чехлите и ръкавиците, още беше облечен като Майк, обаче въпреки безобидната външност трудно би обяснил присъствието си в уж заключено жилище. Прибра виброшперца в чантичката си и вместо него извади пистолета със стреличките. Намери домашния пулт и включи осветлението. Вечер хората очакват да видят лампи зад прозорците, а не шарещ тънък лъч. Разходките с фенерче в ръка из къщата бяха за любителите.

Опечаленият влюбен се размотаваше някъде навън, а пътеката до къщата беше достатъчно дълга. Кинг се надяваше, че радиопищялката в началото на пътеката ще го предупреди навреме. Но не смяташе, че ще си има проблеми — приятелчето сигурно нямаше да се прибере скоро. Вкъщи го очакваха тъжните спомени.

Започна претърсването.

Провери първо на най-набиващите се на очи места. Само наивник би се надявал всичко ценно да е заключено в старателно скрит сейф. Случваше се хората да оставят накити и тлъсти пачки на кухненската маса. Веднъж намери кутия от обувки, пълна с платинени юбилейни монети, която се мъдреше до кошчето за боклук под мивката. Разбира се, сега търсеше нещо несравнимо по-скъпоценно от килограми платина.

А ако покойната лекарка е била умна и подозрителна, очакваше го тежко изпитание за нервите. С подходящи устройства огромни масиви информация можеха да се поберат в едва видима точица, пъхната някъде из трийсетте тромави томове на хартиена енциклопедия. Не му се вярваше жената да е имала квалификацията или необходимата техника. Разчиташе и че не е разполагала с достатъчно време.

Отвори хладилника и прерови набързо готовите замразени порции. Какво ли друго му оставаше? От убитата вече нищо не можеше да изкопчи, онзи аусвелтер избяга — не особено умна постъпка, но на негово място Кинг май би сторил същото.

Замразено зеле. Ужасно… Как можеха да ядат такива гнусотии?

Продължи да рови.

 

 

Зия Реландж пристигна в космопорта почти час по-рано. Така имаше време да даде за проверка и товарене личния си багаж, после да хапне последната истинска гозба до завръщането си. Знаеше какви гадости поднасят в корабите, а пък жителите на Земя-1 нагъваха трева или нейни подобия, защото храните от месо бяха и проява на лош вкус, и твърде скъпи. Не се тревожеше за разходите — можеше да тегли от солидните сметки на „Снези“. Но добрите агенти не привличат вниманието, като прахосват сума ти стандарти за изискана вечеря. Каквото и друго да говореха за Зия, никой не се съмняваше в професионалните й дарби. Седмици наред упражняваше подходящото произношение, вече можеше да заблуди дори кореняк от Хонконг. Щеше да започне под прикритие като учителка, дошла да позяпа планетата-майка, но при нужда можеше веднага да се освободи от това превъплъщение. Носеше микрочипове с още пет самоличности под лака на дясното си кутре, имаше и съответните напълно валидни кредитни линии за тях. Дори с помощта на обикновена холокамера можеше да прехвърли данните върху празна карта или куб. Не й се вярваше да прибегне до подобни крайности, но способните агенти не разчитаха на случайности.

Земяните вероятно смятаха всеки посетител от друга планета за шпионин. Зия беше убедена, че това е истинската причина да поставят всички под тридесетдневна карантина още щом слязат от орбиталната совалка. А приказките за вероятни зарази воняха на лицемерие. Така можеха да проверяват гостите си. Нека ровят, прикритието й щеше да издържи на всякакви подозрения. Ако всичко вървеше според предварителния замисъл, щеше да прибере обекта още по време на карантината. Предстоеше й да сменя корабите два пъти, за да попадне в същия пункт като набелязаната жертва.

Висок мъж, по-мускулест от повечето наоколо, й се усмихна през две маси. Тя по навик му отвърна със същото, но поклати глава и посочи хронометъра си. Той вдигна рамене и разпери ръце. И двамата показаха, че съжаляват за пропуснатата възможност.

Само че Зия изобщо не смяташе припряното потене в хотелче край космопорта за особено забавно. Всъщност приятните преживявания и сексът рядко се съчетаваха за нея. Сексът беше част от работата, служеше за развързване на езиците и влизане под кожата. Обикновен инструмент, един от многото. Ако толкова имаше нужда да си облекчи нервите, можеше да си помогне и сама. Така беше и по-безопасно във всяко отношение.

 

 

Силк се спусна към къщата по склона, без да върти педалите последните стотина метра. Изключи и фара, мина напряко през двора, доста далеч от пътеката. Беше изтощен и душевно, и от ужасното физическо натоварване, което си наложи през последния час. Не знаеше какво разстояние измина — двайсет, може би дори двайсет и пет километра. Замалко да блъсне неколцина туристи, размина се на косъм и с един бус на кръстовище. Не му пукаше.

Смъкна се от велосипеда и го остави да падне на тревата, после тръгна към стълбата.

 

 

Старателното претърсване на обикновено жилище понякога отнемаше няколко дни. Естествено, би могъл да пропусне какво ли не за два-три часа. Но опитният оперативен работник развиваше у себе си почти свръхестествен усет, след като прерови петдесетина места. Този път Кинг имаше предчувствието, че няма да постигне решителен успех.

Тъкмо прехвърляше женските дрехи в едно чекмедже, готов да се прости с надеждата, и чу скърцането на дървените стъпала.

По дяволите! Пищялката изобщо не прати сигнал, че някой идва! Кой може да е? Приятел, дошъл да утешава?

Плъзна се към близкия прозорец и надникна съвсем предпазливо, защото включеното осветление би очертало твърде издайнически силуета му.

Опечаленият се прибираше, а велосипедът му беше захвърлен насред двора.

Кинг усети резкия прилив на адреналин в кръвта — гореща вълна, пронизала го като светкавица. Не би успял да се измъкне навреме, освен ако се примири с необходимостта да скочи от втория етаж, пък и не вярваше да остане незабелязан. Все пак нямаше причина за паника. Не му се случваше за пръв път. Бе подготвил и резервни варианти.

Депард Кинг отиде да се скрие.

 

 

Силк отключи и влезе. Малката кухня блестеше на ярката светлина — пуста и безжизнена, сякаш му се подиграваше. От самата мисъл за храна му се догади. Помнеше, че изяде нещо сутринта, но в момента нямаше представа какво е било.

Нямаше и значение.

Затътри се към спалнята и сподави риданието си, когато видя празното легло. Изведнъж осъзна, че цялото осветление е включено, макар че не беше сигурен дали го е забравил. И какво от това? Просна се по гръб, вторачен в тавана. Беше преуморен, но не му се спеше. Можеше само да зяпа… и да тъгува.

 

 

Кинг седеше на пода във вградения гардероб и въпреки усилията на волята си задрямваше за миг-два. Стопанинът на къщата лежеше в спалнята вече четири часа, без да угаси светлините. И доколкото можеше да се съди по дишането и дребните му движения, нямаше намерение да заспи. А на Кинг скоро щеше да му се наложи да се изпикае в какъвто съд намереше.

Дишането на мъжа обаче се променяше — по-дълбоко и бавно, съвсем равномерно. Добре. Крайно време беше.

Внимателно и полека Кинг открехна мъничко средната врата. Изви глава, за да погледне леглото.

Нямаше съмнение, че онзи е заспал.

Въздъхна безшумно от облекчение. Сега оставаше да се махне. Опечаленият нямаше и да забележи, че някой друг е бил в къщата. Вярно, не откри каквото търсеше, но все щеше да има друг случай да се върне и да довърши започнатото. Макар да беше почти уверен, че само ще си загуби времето, не биваше да проявява небрежност. Кинг познаваше добре историята, дори я преподаваше, преди да го съблазнят с предложението за работа в сигурността. Знаеше колко често дребните пропуски са водели до катастрофални грешки. Да, сприхавият нрав често го вкарваше в неудобни положения, но поне не го правеше глупак.

Плъзна вратичката встрани извънредно предпазливо, само колкото да се изниже от гардероба с десния хълбок напред. Сниши се на длани и колене, запълзя съвсем тихо. Почувства се по-спокоен, щом излезе от спалнята. Изправи се и тръгна към вратата на жилището… И в този миг чу как мъжът оттатък стъпва на пода.

Кинг се втурна към кухнята и се скри зад плота. Дали онзи отиваше в тоалетната или го бе чул?

Да, насочи се към тоалетната. Струята шурна силно в тишината. Кинг завидя на облекчаващия се мъж. Ако самият той не изпразнеше пикочния си мехур съвсем скоро, очакваха го крайно неприятни усещания. Дано на онзи не му хрумне да хапне посред нощ, а по-скоро да се връща в леглото.

Все пак приготви пистолета със стреличките. За всеки случай.

 

 

Силк се бе събудил, защото му се присъни, че пикае, и стана да направи точно това. Опираше се замаяно на стената над тоалетната чиния.

Щом свърши, пусна капака по навик, но лицето му се сгърчи — Мак вече нямаше да се заяжда, ако забрави.

И това го довърши. Захълца, изтърва си нервите и се разплака гласно. Не се бе разревавал, откакто преди двайсетина години пощальонът неволно прегази кучето му, но сега си наваксваше. Седна на капака и сълзите потекоха обилно от очите му, съпроводени от тих безсловесен вой.

 

 

Кинг чу как загубилият партньорката си мъж се срина изведнъж в тоалетната. Подъвка си долната устна. Вината не беше негова. Ако онази жена бе проявила поне малко разум, щеше да е богата вместо мъртва. И не биваше да го напада…

Само че оправданията нямаха особен шанс срещу осъзнаването на истината. Пак си изтърва юздите. Да бе запазил спокойствие, сега нямаше да слуша плача на един непознат.

Е, какво да се прави. Стореното — сторено. Никой не можеше да върне времето назад.

Ако човек прекара живота си във вечно съжаление за пътеките, по които не е поел, никога нищо няма да постигне. Трябва да се поучи от миналото, за да не го повтаря, но не и да се тюхка за несбъднатото.

Кинг си призна, че съжалява. И все пак хора загиваха всеки ден, галактиката обаче продължаваше неспирното си движение и без тях. „Слушай, ревльо, по-добре разбери, че си късметлия, защото Съдбата още не е насочила към теб костеливия си пръст.“

Докато работеше в сигурността, Кинг неведнъж бе причинявал болка на различни хора и вярваше, че това е част от занаята. Подобно на лекарите се научи да остава отчужден от чувствата и страданията на онези, с които се сблъскваше. Така запазваше собственото си душевно равновесие. Всеки се грижи първо за себе си.

„Хайде де, избърши си сълзите и се връщай в спалнята. Ще имаш вечната признателност на пикочния ми мехур.“

 

 

Изцеден докрай и донякъде примирил се с мъката, Силк си избърса лицето с хавлията, вдиша дълбоко два-три пъти и се върна в спалнята. Седна на леглото и се загледа сляпо в скута си. Чудеше се дали да се съблече, преди да легне.

 

 

„Заспивай, заспивай! Иначе ще завариш локвичка пикня в кухнята си…“ Ха, идея! Мивката беше точно зад Кинг. Можеше да се изправи и да се изпикае. Трябваше да направи нещо по-бързичко, защото вече изпитваше истинска болка. Пък и онзи нямаше как да го види от спалнята.

Изправи се, смъкна си шортите и се прицели в стената на мивката, за да се стича урината по-тихо…

Облекчението беше великолепно.

 

 

Силк вече се събличаше, когато чу бълбукащата течност в канализацията. Чудна работа. Знаеше, че водата не е пусната никъде. Тръбите в къщата бяха стари и плачеха за подмяна. Шумовете се чуваха навсякъде и с Мак често се шегуваха по този повод…

„Не мисли за Мак поне замалко!“

Той пристъпи на пръсти към вратата и надникна. Не забеляза нищо особено. Май и въображението му погаждаше номера днес. Още една крачка по коридора…

Господи! Някакъв турист пикаеше в мивката му!