Стив Пери
Инфопаяк (4)

3

Дремеше, когато Мак се прибра. Лежеше гол и тъкмо започваше да преживява еротично видение с някакви пързалки и ароматично масло.

— Май ти е много хубаво — отбеляза тя.

Силк се сепна, но още се усещаше целия хлъзгав.

— Ъ?

— Виж го ти! Аз си вадя душата да лекувам болните и да спасявам света от извънземни чуми, а ти се излежаваш и се преструваш на кол.

Той се вторачи засмян в ерекцията си.

— Сънувах теб, Джема Макензи-Райън. Искаш ли да си поиграем на чичо доктор? Не, имам по-добра идея — ти ще се престориш, че те набучват на кол.

Силк вдигна вежди, погледна многозначително пениса си и го накара да подскочи.

— Ау, какъв мускулен контрол! Едва се въздържам да не разкъсам дрехите си и да нанижа нежната си гореща влага върху могъщия ти меч.

Той успя да се сети.

— Но все пак ще се въздържиш, нали?

— Значи си забравил, а?

Силк започна да рови трескаво в паметта си.

— Ами… не, не съм забравил — промърмори, за да протака.

Какво ли трябваше да си спомни? Хайде, човече!

Мак демонстративно не откъсваше поглед от хронометъра си, а той зяпаше нея. Беше висока, само с два-три пръста под неговите 185 сантиметра. Мускулите й винаги пращяха от енергия от всекидневния един час в залата. Дълги крака, малко широчка в ханша, но и това си имаше добрите страни… Гарвановочерна коса и несъмнен отпечатък на силен характер върху красивото лице. Отгоре на всичко и доктор по медицина с ум като ултразвуков скалпел.

Побързай, Силк!

— Просто си помислих, че имаме време да си поиграем, преди да тръгнем — опита той.

— Да, ако си бърз като хамстер — отсече Мак. — И ако после не мина през банята, значи да мириша на разгонена котка пред всички гости.

По дяволите! Медицинското дружество честваше новите си членове! Ами да, беше точно тази вечер…

— Това не би ме притеснило — увери я Силк, седна и протегна ръце към нея. — Миризмата много ми допада. Пък и твоята шефка едва ли не е наясно с какво се занимаваме тук. Можем да я отървем от последните съмнения.

— И останалите заедно с нея. Обличай се. Аз ще мина под душа.

Той вдигна рамене.

— Ти губиш.

— Все пак забрави, нали?

Силк по навик извъртя истината.

— Стига де! Как да забравя светското събитие на годината?

— Изобщо не се съмнявам.

Той се засмя, загледан в нея, докато тя смъкваше в движение бялата си униформа.

— Ама че си разхвърляна! — подметна, когато тя влизаше в банята. — Да не беше толкова добра в чукането, отдавна да съм те изгонил!

Смехът й долетя през шума на водата. Харесваше му, че успява да я разсмее. Най-сетне преметна крака и стъпи на пода. Погледна отдавна увисналия си пенис.

— Съжалявам, приятел, но ти си виновен, че забравих за купона. Страдай сега!

 

 

Като щатен медик в Извънземната карантина Мак имаше някои привилегии. И сега пътуваха към новата бална зала на хотел „Хана“ в една от тях — електрокола „Байърс“ с четири места. Струваше повече от заплатата на Силк за половин година, стига, разбира се, да беше достатъчно глупав, за да си пръска парите по този начин. Разбира се, беше приятна играчка, но дори някой по-евтин модел гълташе повече пари за ежегодното разрешително, отколкото за самата покупка. Всички освен богаташите — или облагодетелстваните като Мак — се возеха в обществения транспорт, ако разстоянието беше твърде голямо за ходене или за вездесъщите велосипеди.

— Ти къде беше днес?

Силк примигна насреща й. Тя изглеждаше великолепно в гащеризона си от синтетична тъкана паяжина с наметало — всичко в играещи оттенъци на синьото. Той бе предпочел тъмносивото — най-строгия костюм от десетте в гардероба му. Беше от полипропилен, изпънат по тялото, с туника до коленете. От памучната му риза се показваха само широките ръкави. Беше достатъчно лек за топлата вечер, макар че на слънце би се препекъл в това одеяние. Мак искаше от него да изглежда добре, когато го водеше на сборищата на колегите си. Трябваше да се усмихва на всички, да се държи вежливо и да остане трезвен. Тя крачеше бързо към повишение и къркан до вцепеняване партньор, разлял чашата си върху някой началник, нямаше да й е от полза.

— Ей, Кожен пирон, на теб говоря.

— Извинявай. Мислех си дали да не се сдобия с някое от тези бебчета.

Силк потупа контролния пулт, сякаш беше любимо куче.

— Ами да, какъв е проблемът? Но как ще изкарваш парите за наема? Или няма да ядеш, докато се возиш важен до пръсване?

Веждите на Силк се извиха в дъга.

— О, ще стана професионален придружител. Доста туристки ще се ръсят щедро, за да им показвам това-онова наоколо. — Мак се засмя. — Може и ти да ме издържаш. — Тя се ухили до уши. — Или пък ще ме повишат. Дъртата Пъркинс взе да става мудна. Ако направи още някой гаф като тъпотиите около договора за водните таксита в Оаху или за старата бомба, дето уби туристите в Молокаи, може да се огледат за нов шеф.

— Непременно ще си ти. Само че първо трябва Бевинс, Старк и Киня да пукнат най-внезапно, ако не докарат някой външен.

— Не се знае.

— Прав си. Току-виж, и аз взема Нобеловата награда за медицина.

— Не бих се учудил. А твоят ден как мина?

— Интересно. Помниш ли онзи аусвелтер, за когото ти споменах? Който има хемолитична дискразия?

Силк кимна разсеяно. Лекарският жаргон почти нищо не му говореше, а и честно казано, почти не обръщаше внимание на историите, с които Мак се връщаше от работа. Темата за болните жители на други планети му се струваше твърде досадна.

— Разрових още интересни нещица в резултатите от сканирането. Дори извънредно интересни! Днес нямах време да запиша всичко, но утре ще си поиграя с данните.

— Имала си късмет — промърмори той.

Скоро стигнаха до хотела, чийто паркинг вече беше наполовина пълен. Преди да свърши вечерта, повечето електрически коли в тази част на острова щяха да се съберат тук. Силк видя новичкия „Ягуар“ на президента на корпорация „Мауи“. Бусчето „Мицубиши“, с което се возеше директорът на медицинския център, изглеждаше скромно до него, но пък главният лекар имаше три деца, макар едното да беше осиновено. Силк знаеше добре, че законите не са еднакви за всички. Спрямо богатите и влиятелните бяха меки и податливи също като златото, иначе казано — доста по-гъвкави от онези, по които живееше мнозинството от жителите на Земята. Разбира се, човек можеше да има колкото деца поиска, ако няма нищо против да се пренесе на петдесет или дори сто светлинни години от Слънчевата система — на Земя-2, Фуджи, Хок Миете или друга планета от аусвелта. И да живее на технологично равнище, по-близко до сламените колиби, с всичките си дребни изчадия.

Е, сигурно попресилваше нещата. Само че си харесваше родния свят и не изгаряше от желание някакви дребосъци да му развалят личния пейзаж. Някой ден с Мак може би ще решат да си направят едно, но още не беше дошло времето за това.

— Ти пак ли заспа?

Той тръсна глава и се върна в настоящето.

— Не, готов съм да очаровам всички и да блесна с остроумието си. Ще те направя директор на центъра още преди гостите да се разотидат.

— Стига ми и да не се издрайфаш върху президента на „Мауи“.

— Кой, аз ли?! Сигурно се шегуваш. Дали пак ще поднесат скариди върху лед? Страшно си падам по тях.

— Не си само ти.

Вътре тълпата беше съставена предимно от местни преуспяващи типове. Силк виждаше почти само лекари, техничари от по-високо равнище и администратори, свързани някак с Извънземната карантина в Хана. Пристигащите в това полукълбо жители на други планети прекарваха по тридесет дни в някоя от трите станции на Южния Пасифик. Тукашната беше разположена на изкуствен полуостров между космопорта и стария град.

Мак отиде да си приказва със своята началничка, а той се примъкна полека към масите с храната. Веднага забеляза скаридите — доста едрички, дебели колкото палеца му розови красавици, изкусно подредени върху стърган лед. Десетина души се навъртаха край това произведение на изкуството и се преструваха, че не припират чак толкова да си напълнят чиниите, нанизвайки скаридите с дълги разноцветни клечки. Силк си направи сметката, че вижда морски деликатеси за около петстотин-шестстотин стандарта, а сигурно имаше още толкова в хладилниците.

И той си взе виолетова клечка, хартиена чиния и салфетка. Побърза да се присъедини към гъмжилото. Двамата с Мак нерядко хапваха месо, защото изкарваха добри пари, но все пак си позволяваха пилешко или заешко. Извънземната чума от 2060 година не само уби шест милиона души, но и почти изтреби месодайните твари по Земята. Консумацията на телешко стана на практика незаконна, освен в твърде редки изключения. Ако човек имаше крава и тя умреше от инфаркт или друго, което ветеринарите са склонни да приемат като злополука, можеше да изяде тленните й останки. Както във всичко останало, имаше заобиколни пътечки около забраните. Силк бе подочул, че дори се завъдила нова професия. Някои хора плашели кравите до смърт срещу прилични суми. Самият той бе изял четири хамбургера през живота си, а веднъж дори му се падна парче печено — цели трийсетина грама. Разбира се, морска храна се намираше, но срещу петдесетина стандарта за половин килограм и за повечето хора скаридите си оставаха рядко лакомство. Според мълвата на планети като Уйварош и Вентобланко дивечът бил в такова изобилие, че просто излизаш от бърлогата си и го поваляш с тояга. Там дори имало ресторанти, в които месото и рибата били основна съставка във всички ястия. На него би му харесало.

Но както си бодваше дебела варена скарида, Силк си напомни за сламените колиби, екзотичните болести и другите прелести в живота по новите светове. Не, благодаря, задръжте си ги.

Господи, какъв великолепен вкус! Ще изяде поне четири. И ако никой не забележи, може би ще си позволи и пета.

Към десет часа балната зала на хотела се напълни. Чуваше се неспирна гълчава от разговори, смях, спорове.

Един от колегите на Мак успя да притисне Силк в ъгъла и взе да го разпитва за катастрофата на совалката.

— Саботаж ли?! Сериозно ли говориш?

Хер доктор Клайн беше рус, възпълничък средноевропеец на около четиридесет години, който всячески отбягваше слънцето, затова по бледостта си можеше да се мери с труп. Силк признаваше, че това е доста благоразумен подход, но пък да имаш цвят на брашно и в същото време да изпълваш гащеризона си до пръсване едва ли компенсираше доброто здраве.

— Видях данните с очите си — увери той Клайн.

Вече си бе изпълнил нормата от три чаши, подносите със скариди бяха отдавна ометени, а Мак едва ли би поискала да си тръгнат в близкия един час. Защо да не изтърпи доктора?

— Колко жалко за всички онези хора…

Силк си погледна скришом хронометъра.

— Да, жалко. Но какво да се прави, случват се и такива неща.

Клайн кимна и цялата му коса помръдна като каска. Божичко, с какво ли я пръскаше? С лак за мебели?

Мак се появи и го спаси.

— Ето къде си бил. Ханс, би ли ни извинил? Искам да запозная Вен с един човек.

— Разбира се, драга колежке.

Щом се отдалечиха на безопасно разстояние, Силк промърмори:

— „Драга колежке“ ли? Хората наистина ли говорят така?

— Радвай се, че те отървах от него.

— О, безкрайно съм ти благодарен. Как да ти изразя своята признателност?

— Можеше да ми запазиш още една скарида, прасе такова.

Той се засмя до уши, разпери ръце и показа театрално, че са празни. Мак вдигна вежди.

— Опала!

С един замах измъкна салфетката от предния джоб на туниката си и я поразгъна така, че да се виждат двете скариди. Тя се изкикоти.

— Добре де, не си прасе.

— И те уверявам, че по-големи от тези нямаше. Сдобих се с тях, рискувайки живота си.

— Дай ги насам по-бързо.

Мак взе едната скарида, ухили му се и пораздвижи деликатеса напред-назад в устата си, смучейки в захлас. Силк я зяпна.

— Ох…

Тя си облиза устните и подхвърли:

— Май е време да си ходим. Какво ще кажеш?

— За да не почна да се препъвам в собствените си крака, нали? Няма такава опасност.

— Самохвалко.

— Почакай да се приберем и ще видиш ти!

— А, не знам дали мога да чакам толкова дълго.

— Тогава да излизаме. Веднага — ухили се Силк.