Стив Пери
Инфопаяк (38)

37

Силк свикна с честите дъждове, откакто живееше в Хана, но това тук беше несравнимо. Все едно стоиш под водопад. Непрекъснати светкавици, последвани едва ли не в същия миг от сухо оглушително пращене, сякаш някой пореше гигантско платно. Сътресенията на земята отекваха в тялото му. Трудно различаваше застаналата само на метър Зия и трябваше да крещят, за да се чуват. Същинска холодрама…

— Накъде? — извика тя.

Той посочи. Е, поне не се бяха загубили.

Косата лепнеше на главата й, ризата и панталонът също бяха като боядисани върху кожата й. Дори такава му се струваше най-пленителната жена в света.

„И в сравнение с Мак ли?“

Чувството за вина го убоде по-остро от тежките капки, но нямаше как да отрича.

Двамата се влачеха през дъжда. Веднъж се наложи да заобиколят такъв гъсталак, че през него можеше да пропълзи само червей. Натъкнаха се на повалено дърво, от чиито корени пороят още отмиваше буците пръст. На едно място въздухът вонеше на озон, май имаше и дим.

В краткия промеждутък, когато водата само се сипеше отгоре им, а не ги заливаше, Зия попита:

— Можеш ли да намериш колата?

— Да, но за какво ни е? Нали се повреди?

— Ти просна там единия. И освен ако си направят труда да го погребват в тази буря, трябва още да е там.

— И какво ще го правиш?

— За нищо не ми е нужен. Искам пушката му, ако другият не се е сетил да я отнесе.

— Имам арбалета.

— И добре ти служи. Ако нещо не се размекне по него от дъжда. Аз обаче съм много по-уверена с пушка в ръце. Не знаем в какво попаднахме, кои са тези хора, колко са…

Още ли трябваше да убиват? Преди щеше да му прималее само от мисълта за това. Сега беше само неприятна необходимост. Той кимна.

Откриха колата, където я изоставиха. Пръските отскачаха от покрива на малкото возило, докато го оглеждаха от храсталака.

Трийсетина метра по-близо до портата улученият от Силк мъж лежеше по гръб и не помръдваше. Когато застанаха над него, се увериха, че е мъртъв — отворените му очи дори не мигаха.

Зия прекрачи към пушката и я вдигна. Двамата отново побързаха да се скрият между дърветата.

Тя седна направо в калта и огледа оръжието с небрежността на опитен стрелец. Направи нещо и пълнителят падна в ръката й.

— Добре, добре — шестмилиметрови безгилзови.

Извади най-горния куршум. Отпред имаше черен конус, по-тесен от кутрето на Силк. Подаваше се от бял цилиндър — наглед от твърда пластопяна, дебел колкото палеца му.

— Струва ми се, че са модел „Черен нокът“ — при удар куршумът се пръска във формата на звезда. Това бялото е формовано взривно вещество, което го изхвърля от цевта.

Зия отново нагласи пълнителя под пушката.

— Броячът показва, че са останали осем куршума. Лазерният прицел работи. Водата нищо не може да повреди в такава пушка. — Тя се усмихна. — Сега наистина съм по-добре.

„Ех, Силк, защо ли ти трябваше да се влюбваш в жена, която обича да си играе с пушки?“

И какво бе, да ти го начукам? Поне веднъж няма ли да млъкнеш?

— Я сега да видим кой ни чака да си побъбрим…