Стив Пери
Инфопаяк (34)

33

В още мъждивата светлина самолетът се наклони надясно и зави по широк кръг, дори се издигна малко над върховете на дърветата.

— Скоро пак ще стъпим на твърда земя — промълви Зия.

Силк кимна. А после какво? През току-що отшумялата буря на страстта нито тя, нито той искаха да говорят за това. Едно от удоволствията на секса — потръгне ли добре, не ти се мисли за нищо. Но скоро неизреченото щеше пак да набъбне между тях като цирей.

— Тук има някакво градче — каза тя. — А мястото, където отиваме, е на петдесетина километра по-нататък. Успеем ли да стигнем до базата, всичко ще бъде добре.

— Наистина ли?

Зия се поизвъртя в креслото, за да го погледне, и в този момент се включи комуникаторът.

— Внимание, самолет „Лиър“ номер П едно шест девет. — Правилен английски, макар и със странен акцент. — Тук е контролната кула на летището в Ика. Получихме искането на компютърната ви система за кацане. Имате свободен коридор към втора писта.

— Готово, водят ни — промърмори Зия. Докосна бутон на пулта. — Контролна кула, приемаме добре сигнала ви.

— Очакваме ви след три минути на пистата. Добре дошли в Ика.

Самолетът завърши завоя и започна да се снижава.

— Къде си учила за пилот? — попита Силк. — Във вашето шпионско училище ли?

— А, не. Чичо ми хвъркаше из пустошта. Доставяше всякакви неща на хора, които искаха да се махнат от цивилизацията, но не и да се откажат от удобствата. Научи ме да се оправям с малък самолет още преди до порасна.

Лицето й не изразяваше нищо, но той долови някаква нотка в гласа…

— Какво има?

— За кое ме питаш? — учуди се Зия.

— Не ти е приятно да си спомняш за това, нали?

— А ти как позна?

Силк вдигна рамене. Тя помълча и поклати глава.

— Как да ти кажа, уроците при чичо Лу не бяха безплатни…

Той реши да не задълбава в тази тема. Зия май не се радваше особено на спомените за детството си. Понякога и Силк се чудеше защо са всички празни приказки колко хубави неща преживяваш като малък…

 

 

Кинг се осмели да използва кодовете два пъти, преди да пристигне в Нов Амстердам. Веднъж по средата на полета и втория път малко преди кацането. Преносимият му компютър успяваше да се промъкне из комуникационните дебри и откриваше сигнала на предавателя. Силк още беше в Бразилия, но не продължаваше към Манаус. Според картата предавателят в момента беше в Ика, много по-навътре в страната.

Виж ти…

Питаше се какъв трябва да е следващият му ход. Тревожеше се, че каквото и да са намислили онези двамата, ще успеят да го направят, преди да застане лице в лице с тях.

Щом влезе в сградата на летището, веднага научи къде е офисът на фирмата за чартърни полети. Да, сеньор, тръгнете по коридор Д.

Да, сеньор, и в момента имаме пилоти на разположение. За нас ще бъде удоволствие, сеньор…

Кинг не разчиташе на позабравените си умения. По-добре беше да го откара професионалист. Вярно, цялото начинание му излезе прескъпичко досега и във време, и в пари, но щеше да си компенсира загубите хилядократно, дори тази дума беше прекалено бледа за онова, което щеше да му падне в ръцете.

 

 

От стерилната, точно регулирана атмосфера в малкия самолет попаднаха във влажна жега, но толкова рано сутринта още не напичаше непоносимо. Зия застана на пистата до Силк и се огледа. Как ли бе познал с каква неприязън си спомняше за своя чичо? Щом можеше да прониква толкова лесно през маската й, значи нейните дарби на професионалистка бяха отпрашили към Гнилите земи, меко казано.

— Не е толкова горещо, колкото си мислех — подхвърли Силк.

— Какво?

— Не сме далеч от екватора. Очаквах да е като в парна баня дори през зимата. Не е зле, напомня ми за Хана. — Тя вдигна рамене. — Сега накъде?

— Ще наемем някакво возило и ще се разходим с него.

Той едва не си разчекна устата в прозявка, но кимна. Протегна се, после се наведе и докосна обувките си.

— Не ти ли се иска да се проснем първо някъде и да подремнем? Направо съм смачкан. Малко сън няма да ми навреди.

— Ще се наспим, когато попаднем на място, в което да не се озъртаме през секунда. Да вървим.

Прозвуча по-остро, отколкото й се искаше — Зия беше настръхнала. Трябваше да си хване юздите отново. Тази бъркотия избуяваше като плевел в спретнатата й градинка и не знаеше дали да не изскубне натрапника. Е, да, бурен, ама никак не е грозен…

Подписа документите за хангарната такса, представи фалшивия си идентификатор заедно с другия, който скалъпи набързо за Силк, после нае електрокола, виждала и по-добри времена. Потеглиха на север от летището към резервната база и трябваше да минат през Ика.

Сънливо градче с не повече от пет хиляди жители, скупчени складове и малки цехове, редуващи се с шестетажни пластобетонови панелки. Леярната в покрайнините бълваше тъмен пушек в натежалия от влага въздух, други заводи нямаше. Миришеше на спиртни двигатели и тропически цветя. По улиците вече щъкаха мотопеди и триколки с педали, виждаше се по някой подранил пешеходец. Зия си спомни какъв беше животът в такова градче — познаваш съседите си, занимаваш се със своите дребни дела. Понякога се чудеше каква ли щеше да бъде, ако не бе поела по тази пътека. Ако си беше останала там, за да се омъжи, да си народи дечица, да поднася бира на местните в „Рибарска среща“. Поне знаеше, че животът й щеше да е адски различен от сегашния. Доскоро й се драйфаше, като помисли за това.

А сега? Вече не изглеждаше чак толкова ужасно. Още й харесваше играта, още искаше да надхитря противника, но Силк й размъти толкова ясната картинка на бъдещето. Май беше време да си я нарисува отново. Е, готова ли е да зареже всичко и да се махне от занаята?

Не.

А готова ли е да очисти Силк и да се прибере у дома с вестта, че поне предотврати най-големите беди?

Труден въпрос…

— Спри тук.

— Какво ти хрумна?

— Искам да се отбия в спортния магазин.

Зия погледна надясно, накъдето й сочеше той. Гъста мрежа пред пластмасови витрини.

— Но защо?

— Искам да си купя това-онова.

— Слушай, само след час ще бъдем там…

— Може и така да е, но картата показва, че голяма част от пътя криволичи през гъста джунгла. И ако някой изскочи измежду дърветата, искам да размахам срещу него нещо по-сериозно от чепа си.

— Ох, Силк, не знам, май вече се увличаш…

— Зия…

— Никой няма да ни нападне в проклетата джунгла.

— Тъй ли? А как ни откриваха досега?

Тя веднага сви към тротоара.

— Да пукна дано! Забравих, че трябваше да се проверим за „бръмбари“. Затъпявам. Силк, да знаеш, че ти си виновен с тоя секс до побъркване. Ама че съм гъска…

 

 

Мъжът зад тезгяха — собственик или продавач — се прозя и изстреля насреща им откос от думи на блеещ португалски. Беше нисък, с печални очи, сресана назад права черна коса и пищни мустаци. Силк веднага си спомни за моржа, който видя като малък в зоопарка.

— Говорите ли английски?

Моржът поклати глава.

— Но инглез. Еспаньол? Нихонго?

Силк се засмя. С японския се оправяше още по-зле, отколкото с испанския. Напрегна паметта си. Каква ли беше думата?

— Ъ-ъ… тенго… ъ-ъ, тиене… арбалеста? Балиста? — По дяволите, защо му бягаше проклетата дума? — Крузарко?

Все пак успя да обясни на мъжа какво търси. Онзи се ухили доволно и закима енергично.

— Си, си!

Последва още един скорострелен словесен поток, този път на испански, и Силк отново не схвана нищичко. Как ли беше „по-бавно“? Ретардо? Или ретарда? Господи, направо касапеше езика. Англоговорящ жител на Хаваите, опитващ се да уреди сделка с бразилец на испански, доста позабравен от началните класове досега. Мъчнотия…

Оказа се, че не е толкова безнадеждно. Продавачът прекрачи към шкаф, отключи го и показа тържествено трите арбалета.

Силк огледа окачените от вътрешната страна на вратичката оръжия. Първото беше предназначено за тренировки на начинаещи, с тяло от евтини усукани влакна, боядисани като дърво. Боклук. Имаше и модел за прецизна стрелба, малко по-старателно изработен, но също слабоват. Очите му се спряха на ловния арбалет. Познаваше модела, макар да не бе стрелял с такъв. Личеше колко е по-тежък и мощен, вероятно тетивата се опъваше със сила до петдесет килограма, липсваше всякаква прицелна електроника.

Малцина знаеха, макар тайната да не беше строго пазена, че в някои части на света има ловни резервати, където извънредно богатите хора могат да пострелят с лък, арбалет или дори пушка по незасегнати от епидемията видове дивеч. Сърни, антилопи импала, различни диви кози или глигани. Предполагаше се, че в Амазония има няколко подобни местенца.

Силк кимна с усмивка.

— Да, този. — Посочи ловния арбалет. — Ала.

Продавачът постави оръжието на тезгяха. Силк опря приклада на рамото си и погледна през простия прицел. Пак кимна и остави арбалета.

— Стрели имате ли? Уф… Флечас?

Пак порой от неразбираем испански. Все пак моржът бръкна под тезгяха и извади три стрели. Една за тренировки с тъп връх, една за прецизна стрелба — добре уравновесена алуминиева пръчка. Третата беше истинска ловна стрела от стъклопластови нишки с делтовидна стоманена глава и много остри режещи краища. Приличаше на онези в колекцията му.

Силк опря показалец в нея.

— Дайте ми десет от тези. Диес флечас, пор фавор. — Добре, още от какво имаше нужда? — Тиене чукилос?

Мъжът кимна, усмихна още по-доволно и посочи остъклената витринка до стената. Силк се наведе да огледа отблизо и си избра малък нож с острие от неръждаема стомана и черна дръжка, наглед от твърд неопрен. Чукна по стъклото.

— Този. — Погледна мъжа зад тезгяха, посочи арбалета и стрелите, после пак ножа. — Куанто? Ен естандардос?

Продавачът веднага измъкна калкулатор от джоба си, чукна по клавишите и обърна дисплея към него.

Шестстотин стандарта. В Щатите сигурно щяха да му струват двойно по-малко. Но Силк не можеше да си позволи излишна заядливост. Кимна, после изви глава към Зия, която наблюдаваше с нескрито любопитство.

— Иска шестстотин.

— Мислиш ли, че ще имаме голяма полза от арбалет и нож?

— Не знам и се надявам да не науча.

— Добре. Сега ще донеса кредиткуба си…

— Не носиш ли кеш?

— Имам към две хиляди. Защо?

— Няма да му кажа номера на разрешителното си, за да не изскочи в някоя мрежа.

Зия поклати глава.

— Вероятно вече няма значение, но си прав. А ще ти продаде ли арбалета, без да се увери, че имаш право да купуваш такова оръжие?

— Като гледам, доста е закъсал с оборота. И без това му давам поне двеста над истинската цена.

— Добре, твоя работа. Парите и без това са крадени. Нашите гении на финансовите машинации са ги отмъкнали от чужди сметки. Питай го има ли тоалетна в магазина.

Силк се обърна към мъжа.

— Донде еста ел несесарио?

Моржът посочи вратата. Зия извади няколко сгънати банкноти от джоба на панталона си.

— Плати му и ела при мен в тоалетната. — Той се ухили на секундата. — Не за каквото си мислиш. Трябва да се проверим за следящи устройства. И най-добре му поискай някакви щипци или пинсета, стига да има.

Моржът отново придоби печалния си вид, щом проумя, че няма да види разрешително за арбалет. А Силк започна да реди банкноти по сто стандарта на тезгяха. Мъжът преглътна думите, които се канеше да избълва, потърка си брадичката и прибра парите. Вероятно щеше да излъже, че са му откраднали оръжието, но след всичко преживяно на Силк изобщо не му пукаше дали ще го обвинят и за такова дребно престъпление. Накара продавача да отдели лъка от рамата и с повече жестове обясни, че го иска опакован заедно със стрелите в безобидна продълговата кутия. Искаше да сглоби оръжието и да го изпробва чак когато се отдалечат от града. Последва ново мъчително търсене на думи, но накрая взе назаем от мъжа джобно ножче с набор от всякакви инструменти. Пъхна канията с другия нож под колана си и пусна ризата отгоре. И отиде в тоалетната при Зия.

Завари я гола. Колкото и да беше преуморен, пак настръхна. Докосна рамото й.

— Да ги нямаме такива! Огледах се, но трябва ти да видиш имам ли нещо на гърба или задника. И по кожата на главата.

— С удоволствие. Какво да търся?

— Всичко, на което не му е мястото върху една гола жена. Странни бенки, ранички, дупчици.

Тя се обърна с гръб към него.

Той започна да прави каквото му беше казано, но близостта на голата плът го възбуждаше. Когато приклекна, пъхна ръка между краката й. Мускулите й се стегнаха.

— Силк, да му се не види, много е сериозно!

— Точно така съм настроен.

— По-късно.

Той се усмихна на прекрасното й дупе и го целуна полека.

— Добре.

Колкото и внимателно да гледаше, не намери нищо.

— Хайде, твой ред е.

Той се съблече и се обърна бързо, за да прикрие ерекцията си, но не беше достатъчно пъргав.

— За Бога, Силк, да нямаш и някой пор в рода си? — тихичко прихна Зия.

След няколко секунди той усети как тя защипа кожата на гърба му с нокти.

— По дяволите…

— Какво откри?

— Имаш някакво миниатюрно петънце тук, прилича на раничка от игла.

— Нищо не усещам.

Зия стисна мястото по-силно.

— Да, сдобил си се с топченце няколко милиметра под кожата. Така ни е намирал онзи едрият. Май по някое време се е доближил кротичко и ти е забил предавателче. Сега не мърдай!

— Какво ще ме правиш?

— Трябва да го извадя. Такива нещица имат доста малък обсег и работят с биоелектрическа енергия. Отдавна са старомодни, но ако приятелчето е от Службата за сигурност, ще ни спипат навсякъде по Земята с мрежата си от спътници, дори при такъв слаб сигнал.

Силк трепна от острата болка в гърба.

— Ей, внимавай!

— Извинявай. Почти го докопах… готово!

Обърна се и видя Зия да се взира във върха на ножчето — имаше червено зрънце, не по-голямо от главичката на карфица.

— Мамицата му, а е толкова дребно… — изръмжа той.

— Вирусите пък изобщо не се виждат, но са още по-гадни — ухили се мрачно Зия.

Притисна силно острието на ножчето към мивката. Чу се едва доловимо за слуха припукване, разнесе се слаба миризма, която Силк не позна в първия миг, а после се сети как мачкаше с пръсти мравки като хлапе. Горчив възкисел дъх…

— Да се махаме — подкани го Зия.

Той започна да се облича припряно.

 

 

Малкият реактивен самолет, който Кинг нае, се носеше в небето с около шестстотин-седемстотин километра в час, направо поглъщаше разстоянието от брега до амазонската джунгла. Щеше да настигне обектите след броени часове.

За да провери къде са, включи контролния монитор за трети път, откакто излетяха. Разбира се, първо махна звука, остави само картата. Погледна седящия пред него пилот, но онзи май беше потънал в мислите си и не би обърнал внимание дори на писукането, обозначаващо получения сигнал.

Намръщи се срещу екрана. Нямаше мигаща точка.

Отново даде команда за активиране на устройството.

Никакъв отговор.

Зъбите му изскърцаха, без да се усети. Нима хората от сигурността са открили толкова скоро трупа на Пиърс? Дали вече са сменили системата от кодове? Възможно е. Твърде жалко, но обяснението беше правдоподобно.

Имаше и друга вероятност — микропредавателят да се е повредил.

Също и трета — открили са го и са го унищожили.

Кинг въздъхна. Какво значение имаше? Трябваше да приеме факта и да се съобразява с новите обстоятелства. През последните часове предавателят оставаше сравнително неподвижен — не мърдаше на повече от сто километра в никоя посока. Онова градче Ика имаше малобройно население, а в района наоколо се падаха само по няколко души на квадратен километър. Ако шпионката и Силк още бяха там, можеше да ги намери. Не му се вярваше, че са прелетели такова разстояние от Лос Анджелис само за да се насладят на дивата природа. Не, крият се някъде и замислят следващите си ходове в играта.

Но защо точно в Ика?

Не знаеше, обаче се надяваше, че ще научи, ако побърза.

— Това ли е максималната скорост?

Пилотът се сепна.

— Моля?

Говореше малко носово като австралиец. Вероятно си допълваше банковата сметка с контрабандни курсове за дрога или редки животни, когато чартърните полети не се радваха на особено търсене. Вонята в самолета издаваше, че в него често се возят странни твари.

— Пришпори го този двигател — нареди Кинг. — Спомних си, че иначе ще пропусна една среща там.

— Добре, приятел, щом имаш пари за харчене…

Реактивната машина се втурна още по-стремително напред.