Стив Пери
Инфопаяк (3)

2

Стрелбището на Хана беше малко встрани от маршрута на бусовете, четири километра южно от града в посока към Седемте свещени езера.

От този участък нататък пътят беше доста неравен — туристическото бюро се грижеше да не е прекалено добре поддържан. Така бусовете се клатушкаха цял час, докато изминат десетината километра до най-близките езера. На туристите много им харесваше. Първите бели хора, попаднали на това място, както винаги бяха сбъркали сериозно. През дъждовния сезон имаше не седем, а трийсетина езерца, пък и никой не бе установил безспорно, че коренните жители са ги смятали за свещени.

— Ей, скопеният, как я караш?

Силк забрави туристите и се усмихна на Кофи, отговорника на стрелбището. Беше як мъжага, широк почти колкото и висок. Повечето от прадедите му били кореняци, затова зъбите му лъщяха особено ярко на мургавото лице. Черната му коса вече се прошарваше полека — беше поне с десет години по-възрастен. Силк вярваше искрено, че не е срещал по-сърдечен човек от него, дори не обръщаше внимание на ужасния одеколон, с който Кофи се поливаше обилно — смърдеше на ферментирал вишнев сироп.

Контролният пункт на ограденото с мрежа под напрежение стрелбище не беше нищо повече от заслон на дебели опори. Имаше и подвижни щори за защита от дъжд, но Силк не бе виждал досега Кофи да ги използва. Над самото стрелбище също имаше навес, макар да беше открито от двете страни. Единствените солидни постройки бяха тоалетните и оръжейната, която приличаше на старомоден банков трезор. В нея прибираха арбалетите и стрелите. За по-мощно оръжие се изискваше разрешително и въпреки това беше обичайно всеки да си го държи на стрелбището.

— Ей, Кофи, какви ги разправят за теб? Твоята си купила сканиращ микроскоп, та най-после да ти намери пишлето. Вярно ли е?

Смехът на здравеняка отекна като далечен гръм. С някои хора Силк играеше шах, с други се обиждаше на мъжественост.

— Виж какво ще ти предложа — подхвана добродушно Кофи. — Като ти дам мишената, върни ми я после, бива ли? Няма смисъл да я хабим. Ще я използва някой друг след теб, защото няма да има дори една дупка.

— Старче, ако паметта не ме лъже, миналата седмица надминах твоя най-добър резултат.

— Да бе, ама аз стрелях с лявата ръка и си бях затворил очите.

Размениха си усмивки, щом приключиха с ритуала. Силк пъхна картата си в процепа на скенера и зарешетената врата се плъзна встрани. Кофи го придружи до оръжейната, набра кода на вратата и извади арбалета му, десет стрели и пачка тренировъчни мишени.

— Отиди на пета пътека. Към единайсет ще дойдат учениците.

— Благодарско, брато. Махело.

Силк остави сака и оръжието си на масата и отиде да сложи мишените. Вече не използваха пресована слама за предпазна стена, а дебели парчета изкуствен материал, почти същия като онзи, с който застилаха игрищата.

Стрелбата с арбалет бе претърпяла какви ли не изменения, докато се отделят трите основни разновидности, две от които влизаха в програмата на олимпийските игри. Имаше прецизна стрелба, при която седналите стрелци се целеха от десет метра по изхвърляни от сгъстен въздух мишени. За да им се зачете попадение, трябваше да улучат кръгче, не по-голямо от чинийка. В тази дисциплина оръжията бяха слабовати, стрелите — тънки и леки. Май я предпочитаха хора, склонни към запек и хемороиди. Стреляха си, придърпваха обратно мишената и повтаряха. Често се случваше добър стрелец да забие пет стрели поред в дупка с размерите на монета. Най-умелите можеха да ударят едно и също място с десет стрели, ако бяха във форма.

Втора беше стандартната класа. В състезанията се допускаха само най-обикновени арбалети с прости мерници. Поради извънредно строгите ограничения в тях би могъл да участва и всеки опитен войник от четиринадесети век.

А Силк беше майстор на полевия многобой. Неговите правила бяха като в състезанията със спортни лъкове — мишените се разполагаха последователно на различно разстояние, от двадесет и пет до сто и петдесет метра. В многобоя нямаше ограничения за силата на арбалетите и те приличаха на предшествениците си не повече, отколкото магнитно-левитационен влак на волска каруца.

Основната ложа на неговата играчка беше от японска найгрокерамика — стандартно изпълнение на „Колер“, но олекотена за равновесие и с омекотител от ортогел на приклада. Самият лък беше от пресукани карбонексови нишки, формовани под високо налягане и допълнително струговани с микроскопична точност. Тетивата представляваше синтетична паяжина, увита около основа от сплетени полимери. Захранваният с батерии механичен ударник „Ауел“ бе допълнен и с ръчен спусък за онези, които изпитват нужда сами да зареждат оръжието си, също и за разсеяните, оставили акумулаторните батерии да се изтощят. Арбалетът имаше сила на опъване четиридесет килограма плюс-минус двадесет грама на морското равнище и при относителна влажност петдесет процента. Имаше и холоприцел „Таско“, опростен вариант на системата, прилагана в космопортовете за приземяване на суборбитални кораби. При състезания и тренировки се използваха едни и същи стрели — основа от титан, връх и накрайник от неръждаема стомана, а перата бяха от възстановяваща формата си пластмаса.

В такъв вид съвременният арбалет беше точен почти като огнестрелно оръжие. Цялата система струваше повече от заплатата на Силк за два месеца. Още не можеше да мечтае за сериозно представяне на олимпиада, но след година-две и тренировки до побъркване — кой знае… Ако денят му беше добър, можеше да надстреля когото и да било на Хаваите. Само Кофи го притискаше от време на време. Както и проклетото пуберче от Оаху, но Силк вече подозираше, че си има работа с полуандроидче. Хлапето още беше на шестнайсет, но научеше ли се на търпение, щеше да остави далеч зад гърба си всеки друг на цялата планета.

Силк постави мишената си в рамката. Е, все някой ден и енергията ще се разпредели поравно навсякъде и тогава край с Вселената. Защо да се гризе отвътре заради бъдещето? Важно е какво става днес. Виж какво се случи с онази совалка, тъпкана с туристи от другите планети — едва ли някой се е събудил сутринта с мисълта, че това е последният му ден.

Обикновено той не си падаше по сравненията и метафорите, но ако някой би решил да се заяде с него, сигурно щеше да каже, че животът му е като стрелбата с арбалет — точен, под контрол, право в целта. Всичко си е на мястото и върви както трябва, съвсем логично и разумно. Беше като стрела в полет, която още не е достигнала горната точка на дъгата и се е устремила напред.

Вървеше по грижливо окосената трева към стометровите мишени. Забеляза, че вятърът се е позасилил. В небето имаше само няколко облачета, но трябваше да внимава с тях. Сенките играеха лоши номера в прицелването дори с поляризатор на светлината.

Постави и последната мишена и се върна на стрелковата линия. В полевия многобой се започваше с най-далечните мишени. Така уж трябваше да се имитират условията в истинска битка, но това вече звучеше твърде изсмукано от пръстите. В свят, където повечето болести бяха премахнати и злополуките си оставаха втората основна причина за смъртта след старостта, отношението към убийствата беше крайно наежено. В момента Кофи гледаше някакво забавно холошоу само защото Силк беше единствен на стрелбището. Появеше ли се втори, мъжагата веднага щеше да се захване със задълженията си на отговорник. Пострадаше ли някой случайно, част от вината щеше да падне върху Кофи — или би отнесъл тежка глоба, или би поседял зад решетките заедно със смотаняка, пуснал злополучната стрела. Самият Силк одобряваше системата. Когато разпределяш отговорността върху повече хора, всеки внимава и първо мисли, вместо да прави глупости. На него му се наложи да мине тримесечен курс, преди изобщо да го допуснат до истински мощен арбалет.

Сложи си ръкавиците и очилата. Направи дихателните упражнения, съсредоточи се и през следващите пет минути се постара да прочисти съзнанието си от всякакви мисли. Нищо не биваше да разсейва стрелеца.

Когато се почувства готов, взе арбалета от масата.

 

 

Свърши тренировката, преди да се появи училищният отбор. Кофи се бе преструвал през цялото време, че не го наблюдава, и чак сега отмести поглед от холоекрана.

— Улучи ли нещо?

— Нищо особено. Духаше поривист вятър, облаците ми пречеха да се целя. Скапана работа.

— Ясно. Сигурно имаш и мускулна треска, а показалецът ти се е схванал.

— Да ти го набутам.

— С к’во бе? — ухили се Кофи. — Чух, че като искаш да си го намериш, за да пишкаш, викаш спасителите от плажа. Хайде, брато, изплюй камъчето. Колко изкара?

— О, мижави четиристотин деветдесет и осем точки…

— Как пък не! На теб и кучето ти е самохвалко!

— Нали ти казах — вятърът ми пречеше.

— Сетих се, трябва да е бил оня вълшебен вятър кокуа, дето сам праща стрелите в мишените. Четиристотин деветдесет и осем, а? Що не ме цункаш отзад?

Силк се засмя до уши. Постигна майсторски резултат. Само два пъти го бе надминавал. Веднъж на континента удари пълни петстотин и се надстрелва допълнително с Енцо Спирели. При двестаметровите мишени Спирели го надмина, но пък той и без това си беше шампион на Северна Америка. Прониза всичките шест, обаче и Силк не се изложи — улучи четири. Днес също нямаше от какво да се срамува.

За да сипе сол в раната, той добави:

— Имам нужда от нова тетива. Старата взе да ги праща напосоки.

— Тъкмо получих десетина нови-новенички. Искаш ли аз да ти я сложа?

— Ха! Така ще я нагласиш, че да ги пускам право в океана. Сам ще се оправя.

С разрешение на отговорника всеки можеше да си вземе арбалета за поправка, но не биваше да го задържа повече от ден-два. Разбира се — никакви стрели. И без това в момента Силк имаше вкъщи петдесет, на които сменяше стандартните пера, а и цял пакет ловни стрели, остри като бръснач, които Мак му подари за колекцията. Бяха поне на сто години, направени от въглеродна стомана, и човек можеше лесно да се пореже на тях, ако не внимава. Не беше вманиачен колекционер като някои негови познати, но имаше чудесни екземпляри, дори дървена стрела с каменен връх от 80-те години на деветнадесети век, придружена със сертификат, че е изработена от индианец в Северна Дакота. Тази малка скъпоценност му струваше почти колкото целия арбалет.

— Удари един палец на скенера — каза Кофи, после набра серийния номер на оръжието. — Ей, сега да не почнеш да трепеш горките туристи, защото те мъчи полова немощ!

— А, не бях аз оня, дето направи само четиристотин осемдесет и четири точки миналата седмица. Нямам си проблеми.

— И кучето ти лъже — напомни мъжагата.

 

 

Силк се прибра в бърлогата, затвори на сигурно място арбалета и сака, после сграбчи една хавлия и нещата си за плуване. Тръгна пеша към Червения плаж. Мина по старата пътека край големия хотел. Туристите май бяха слепи, щом не успяваха да я открият. На Червения плаж никога нямаше навалица.

Слезе по склона към водата. По краката му имаше по-скоро дребни камъчета, отколкото пясък, но цвета си го биваше. Навътре стърчаха скали и край тях се гмуркаха четирима-петима с шнорхели. Само един от тях не беше блед — или местен, или някой с достатъчно свободно време да се забавлява.

Силк се съблече, надяна бандажа, сложи си наочниците, напръска се с УВ-блокер и наджапа във водата. Макар да беше ноември, на плиткото океанът си оставаше топъл. Пое си дълбоко дъх, набеляза си мислена линия и заплува в ленив кроул. Тук вълните почти не се забелязваха. Виждаше добре дъното, няколко тропически рибки колкото човешка длан се навъртаха край него. Отначало Силк плуваше гол, но още първото ято рибки го отучи от това. Проклетите изчадия обичаха да захапват всичко висящо.

Изплуваше напред и назад по петдесет метра и когато мускулите му се загряха, ускори темпото. Успяваше да избегне повечето гмуркачи, макар че едва не се блъсна в някакъв дебелак. Голяма напаст бяха тези туристи. През почивния сезон човек не можеше да шавне, без да се спъне в някой от тях. Разбира се, възможността да плуваш през месеците, когато хората на континента газят в еднометрови преспи, си струваше дребните неудобства. И дъждовете тук бяха топли. В бърлогата на Силк дори нямаше отопление. От пет години живееше в Хана и нито веднъж не почувства липсата му. Нито пък му трябваше охладител.

Погледна си хронометъра. Плуваше вече двайсетина минути. Още толкова и излиза. Ще хапне набързо, може и да подремне. Мак ще се прибере най-малко след четири часа. Могат да се повъргалят в леглото, да скочат набързо под душа и да излязат за вечеря навън.

Ако не се брои произшествието сутринта, денят беше страхотен.

Силк подмина отново дебелака. Човекът размахваше усърдно плавниците си, често и във въздуха, затова не извличаше много полза от усилията. Снимаше с холокамера дъното, рибите, понякога я насочваше и към някаква жена, която бе предпочела да плува гола, само по наочници и плавници. Беше достатъчно привлекателна, макар и малко прекалено пищна според Силк.

Той се ухили.