Стив Пери
Инфопаяк (27)

26

— Ти ли си Фонг? — попита Зия.

— Че друг виждаш ли тук? Казвай какво искаш.

Силк се взря в мъжа зад тезгяха. Беше висок

и кльощав, та чак хилав. Със сини очи, руса коса и нито следа от азиатски произход. Наглед гонеше четирийсетте, но от слабостта лицето му може би беше похабено преждевременно. Не го подмладяваше и болнавата кожа — с ямички и олющена на петна.

Из магазина се виждаха няколко червеникаво-жълти птички в клетки, а една по-голяма, в синьо и зелено, беше кацнала на прът. В правоъгълна прозрачна кутия върху тезгяха се свиваше змия, в друга до нея щъкаха унило бели мишки. Вонеше на застояла пикня. По зарешетените прозорци беше напластена мръсотия, която почти не пропускаше светлината на утрото. В случайно проникналите слънчеви лъчи кръжаха прашинки. Не се забелязваха други животни. В магазина бяха само тримата. В сравнение с бордеите наоколо мърлявите Гористи хълмове приличаха на кварталите с астрономически наеми в центъра на Мауи. Твърде вероятно беше човек да прихване двайсетина болести, като просто вдишва местния въздух.

— Ами ние си търсим… животинче — измънка Зия.

Стрелна с поглед Силк и той можеше да се закълне, че разчете в очите й чудата смес от срам и неистово желание. Божичко, как играе! Тази мисъл сериозно го разтревожи.

— Приятелко, това е точно магазин за животни. Не можеш ли да говориш малко по-ясно?

— Искаме куче. Ъ-ъ… голямо куче.

— Мъжко или женско?

— Мъжко, разбира се!

Силк се смръзна от циничната усмивка на Фонг.

— Кръцкано или потентно?

— Потентно.

— Обучено ли да бъде?

— Естествено! Иначе защо ще идваме при теб?

Кльощавият кимна, но личеше, че се е настроил недоверчиво.

— Тъкмо щях да те питам защо се отбихте при мен. Нали не виждаш кученца на витрината?

— Ами прати ни един… приятел.

— Ъ-хъ…

— Няма да му хареса, ако кажа името, но ти наскоро си му продал кучка. Той е на около трийсет и пет години, нисък и говори с акцент на аусвелтер. Сещаш ли се?

Фонг кимна отново.

— Може и да го помня. Маце, значи ще си говорим за пари в брой — осемстотин и петдесет стандарта.

— Множко ми се вижда. Моят приятел е платил по-малко.

— Нали ти самата каза, че си е купил кучка. Те само поемат. По-лесно е да ги обучиш, затова са по-евтини от мъжкарите — те хем вкарват, хем поемат. А пък кучетата са много придирчиви къде си пъхат някои части от тялото…

Мъжът изгледа придружителя на потенциалната клиентка, леко килнал глава настрани. На Силк му се прииска да го хване за ризата и да го поблъска малко в стената.

— Седемстотин и петдесет? — предложи Зия.

— Тук не ти е общинският кучкарник. Осемстотин и петдесет или се разкарай.

— Ти ли ще ни го доставиш?

Фонг се изкикоти и една от малките птици много сполучливо повтори звука.

— Ами доставям го, как иначе? Нали вече се разбрахме, че няма кучета на витрината? На глупак ли ти приличам?

Зия се ухили страшничко.

— Гледай да не влезе някой! — заповяда на Силк.

И кльощавият не се помайваше, но тя прелетя с такава бързина над тезгяха, че той не успя да докопа скритото отдолу оръжие. Бутна го и мъжът отлетя към стената.

Птицата на пръта изкряска и размаха криле.

Силк се озърна послушно към вратата, после пак се загледа в Зия.

Тя бръкна под тезгяха и измъкна къса пушка.

— Виж ти, виж ти… Какво си имаме тук? Прилича ми на малокалибрена ловджийска занимавка с рязана цев. Ами че това е истинска антика, Фонг — барут и сачми!

Кльощавият поклати глава, без да се отлепя от стената.

— Никога не държа много пари в магазина.

— Презареждаш всеки път, ама с тази къса цев помиташ цяла стая още с първия изстрел. Можеш обаче да си изкълчиш китката от отката.

— Слушай, мърло, нали ти казах, че си губиш времето…

Зия хвана цевта с лявата си ръка и я тикна грубо в корема му. Той кресна:

— Ей, да не те е шибал някой в мозъка!

— Такава съм си, мухльо — превъртяла, та чак откачена. Чудя се защо ли още не съм ти пръснала карантиите из тази гнусна дупка.

— К… какво искаш?

— Ти си доставил кучката, която онзи аусвелтер е купил от теб.

— Да де, да!

— Искам да знам къде е той.

Фонг преглътна на сухо и Силк го чу чак от другия край на помещението.

— Не сте от полицията, нали?

— Позна. Ние сме лошите, Фонг. Затриваме хора като едното нищо. Ако ей сегичка не ми дадеш адреса, умираш, схвана ли най-после?

Силк пак погледна за миг към вратата. Никой не се канеше да влезе. Господи, колко убедително говореше Зия! И той й повярва.

Както и Фонг.

— Веднага ще ти го дам…

Премести се предпазливо към компютърната си система, произнесе някакъв код и даде команда за извличане на адреса от паметта. От машината не се чу никакъв звук. Зия се взря за секунда в холообраза.

— Добре, доволна съм.

— Изключи се! — побърза да нареди Фонг.

— Слушай ме внимателно. Сега си тръгваме и вземаме твоята любима играчка. Надявам се, че не изпитваш лекомислена лоялност към клиентите си. Ако онзи тип вече се е изнесъл, когато пристигнем, ще се върнем да ти заврем това чудо в гъза, после натискаме спусъка, ясно? Ако не сме ние, ще дойде друг от нашите кьодай. Родът ни е многоброен.

— Божичко, защо не казахте веднага какви сте? Да го духа оня смотаняк, не ми е никакъв. Не искам да си имам разправии с вас.

— Да вървим! — подкани Зия.

Силк побърза да излезе, а тя го следваше по петите. Прикри небрежно оръжието под полата на непромокаемото си яке. Не й се вярваше някой от околните да ги спре и да се размрънка, че носят пушка.

— Какво е кьо-дай?

— Жаргонната думичка на якудза за „брат“ — каза му, когато застанаха до колата. — Ако Фонг повярва, че сме от якудза, няма да направи някоя глупост. Поне не по-голяма от щуротиите, с които си изкарва насъщния.

Силк въздъхна. Пулсът му още беше ускорен, а в долната част на корема му сякаш никнеха ледени иглички. И все пак не се чувстваше особено зле. Когато Зия притисна онова влечуго до стената, на него му се искаше да кресне от радост. Израснал в общество, което се мръщеше при самото споменаване на насилие, той вече виждаше, че в някои случаи е полезно да си груб. Не му допадаше тази промяна на възгледите, признаваше обаче очевидната истина.

 

 

— Ей, видя ли това? — тихо прихна Плъхчо.

Кинг свали бинокъла от очите си. Добрата електрооптика компенсираше почти изцяло мръсотията по витрината на магазина. Не успяха да проследят подробно сценката вътре, но видяха как жената нападна мъжа зад тезгяха, после опря оръжие в корема му, а беше влязла с празни ръце.

Най-важният въпрос беше: „Защо реши да се държи толкова агресивно?“

— Сигурен ли си, че знаеш с какво се занимава собственикът на магазина?

Дребосъкът наблюдаваше двойката, която вече влизаше в колата.

— Ами да, проверих по няколко канала. Човечето продава животинки на разни извратяги. Има хора, които се кефят, като го правят на куче, или пък зяпат как кучето го прави на някого, дори на самите тях. Изроди…

Звучеше отвратително, но нямаше смисъл Кинг да изказва гласно отношението си. Очевидно бяха дошли да изтръгнат информация от този неприятен особняк и макар отначало той да не се държеше особено сговорчиво, явно получиха желаните сведения, защото иначе още щяха да стоят вътре и да го убеждават с всички подръчни средства, че трябва да е благоразумен.

Но… какво научиха?

— Е, ще тръгнем ли след тях или ще си поприказваме с боклука вътре?

— Пак ще се залепим за тях. Каквото и да им е казал, може би няма да е достатъчно за нашите цели.

— Добре, потегляме.

 

 

Професионалистката в Зия си оправи настроението. Не се съмняваше, че е научила истинския сегашен адрес на Спаклър. Може би щеше да си свърши работата по-бързо, отколкото смееше да се надява.

Стрелна с поглед Силк — беше малко блед и изнервен. Два пъти за два дни прояви пред очите му бойните си умения. Първо с кретените пред хотела, сега и срещу Фонг. Долавяше възбудата у Силк, наежването. Дори и да не му допадаше, беше способен да почувства тръпката. Ако тя спреше колата и му се предложеше, щеше да я награби насред улицата.

Какво пък, нека усети отблизо рисковете и опасностите. Ама и нея си я биваше — каза му истинското си име. Глупаво, никой не постъпва така, но ето…

Защо ли го направи?

Замисли се, докато караше по грозните улици на Ел Ей към убежището на Спаклър. Поиска от навигационната система на колата само общи напътствия за квартала, не беше толкова изкуфяла, че да спомене улицата и номера. Защо обаче изтърва името си, макар че Силк го помисли за поредната заблуда?

Време беше да си признае — харесваше й да го чува от устата му. А струваше ли си удоволствието?

Още не знаеше какво да мисли. Засега й беше приятно. И така не стигаше до цялата истина, но поне се доближаваше повече от преди. Много повече. Съзнаваше, че започва да затъва. Когато една агентка вземе да ръси истината, време е да си стяга багажа за почивка до края на живота си. Това е най-голямата опасност.

— Зия?

— Да?

— Какво ще правим, когато намерим Спаклър?

— Недей да си блъскаш главата отсега. Нека първо се уверим, че знаем къде е.

„Зия…“

Наистина много й харесваше, както го произнасяше той.