Стив Пери
Инфопаяк (23)

22

Ако имаше някой до нея, Зия спеше леко, самоконтролът й не изчезваше. Някакъв шум в стремително носещия се маг-лев влак проникна в подсъзнанието й и включи тревожен сигнал. Събуди се мигновено, но шумът вече бе изчезнал и не успя да открие свързана с него опасност.

Силк я гледаше как се разсънва.

— Ще отскоча до тоалетната — каза той, — а на връщане ще мина през снек-бара. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Пие ми се нещо студено.

Силк се изправи, протегна се и тръгна между седалките.

Зия се престори, че зяпа размазаната от скоростта местност. Не предложи да отиде с него. А идеята все пак направи опит да се промъкне в съзнанието й. Много й се искаше да опитат още някоя разновидност на забавленията, достъпни за пътници. Точно затова се отказа. Познаваше страданията на пристрастени хора, изпаднали в такава зависимост от най-силното си желание, че бяха готови на всичко, за да го осъществят. Можеше да е какво ли не — дроги, тренировки, секс, макар досега да не ги разбираше.

Сега й беше ясно какво би си навлякла. С нея нямаше да се случи.

Далеч по-безопасно беше да си мисли за света отвъд прозореца. Притъмняваше, тук-там светваха лампи и сякаш оставяха фосфоресциращи следи по ретината на очите й. Харесваше й да се вози във влакове и честичко го правеше, преди да порасне. Така виждаше „задните дворове“, които никога не би зърнала, ако пътуваше със самолет и дори с кола. И на новозаселените планети като Земя-2 линиите минаваха през промишлените райони и агрокомплексите. Неведнъж й се случваше да прикачат вагона с евтини места към тромава товарна композиция и успяваше да разгледа потайни кътчета, които никой не си правеше труда да разкрасява, защото туристите не минаваха през тях. А на нея много й допадаше да вижда истината зад фасадата.

Не че винаги успяваше да ги разграничи и в собствения си живот.

Двамата мъже на задната седалка пак започнаха да си приказват по-гръмогласно. Бяха отскачали до местенца, където можели да си купят по-особени питиета или тютюн. Явно бяха готови да си прахосват парите и времето.

— Ах, шибаното Мексико — въздъхна единият, по-млад, вероятно на двайсет и две или двайсет и три, както звучеше гласът му. — Мразя го, да знаеш. Ченгетата все гледат да те подхлъзнат.

— Тъй си е — потвърди другият. — Ама не и в Тихуана. Страхотни курви си имат в Тихуана.

— Е, да, това не го забравям. Ама скапаните им ченгета, човече, до едно са гадняри. Там трябва да си стискаш документите, нали разбираш? Могат ей тъй да ти ги отмъкнат, после ще ги продадат на някой съмнителен тип.

Зия завъртя глава с погнуса. Пияндетата май бяха еднакви навсякъде из Вселената.

— Прав си. Веднъж бях там и чаках едно приятелче да ме заведе на онова шоу с магарета, нали се сещаш, та спират ме значи две ченгета и…

Тя просто престана да се вслушва в смисъла на думите им. Тепърва й предстоеше да обикаля и да върши необходимото. Не си въобразяваше, че операцията ще мине като практическо упражнение в школата на „Снези“. В края на краищата подгони човек, който можеше да се окаже къде ли не на планетата. Но не се тревожеше. Спаклър така беше затънал в смахнатите си прищевки, че дори избяга от родния си свят, за да им се отдаде на спокойствие. А и на извратената престаряла Земя пазарът на подобни удоволствия не беше кой знае колко развихрен. Зия знаеше, че на планетата-майка можеш да се сдобиеш с всичко, стига да имаш стандартите и връзките, понякога обаче се налага да търсиш доста заобиколни пътища.

Хората на Земя-2 се отнасяха снизходително към избора на удоволствия, които си позволяваха здравите и способни да разсъждават възрастни. Само че веднага настръхваха, ако някой започнеше да тормози деца или животни. С хлапетата всичко беше ясно и никой не се осмеляваше да възразява. Повечко съмнения имаше спрямо животните. Какво толкова, ако някой фермер насред затънтена долина е решил да си поиграе с овчиците? Негова си работа, нали? Нова Земя не е като старата или бъркаме нещо? Всичко и всички ли ще подчиняваме на най-дребнави правила?

Няма, приятелчета, ама като опрем до здравето на расата, не е зле да държим нещата под око. Вярно, земяните се престарават с карантината, обаче са я въвели, като пострадали от чуждопланетен бацил. Поне навремето е имало смисъл.

Добре де, недоумяваха любителите на животни, това какво общо има с нас?

Ами животинките носят разни зарази, които непрекъснато мутират. И знаячите дори на Земя-2 не успяват да открият и обезвредят всички до една. Помните ли първия ретровирус — СПИН? И сега да се плашим ли, а? Нали е бил като черната чума? А нея отдавна я излекуваха или пак бъркаме?

Правилно. Но според общоприетата теория хората изобщо нямаше да се заразят, ако някакъв тъп селяндур не беше вързал магарето си, за да провери колко е хубаво да му го пъхне отзад. После се прибрал вкъщи и предал бацилчето на жена си.

О, тъй ли било…

Именно.

— Ето ме — обади се Силк над нея.

Взе пластмасовата чаша от ръката му и отпи. Сладко и газирано, не беше никак зле.

— Хм, това пък какво е?

— Кола. Нямате ли си на Нова Земя?

Тя пак надигна чашата.

— Още не.

— Ето ти една причина да се отбиваш на старата планета.

Накара я да се засмее неволно. Да му се не види, наистина го харесваше. Толкова й се искаше да проумее защо…

 

 

Кинг знаеше, че търпението е истинска добродетел в неговия занаят, и въпреки това не го свърташе на едно място. Плъхчо изрови повече от тридесет случая, отговарящи на ограниченията — все хора, потеглили от Сиатъл към Южна Калифорния по въздуха, с маг-лев, дори с корабчета. Нямаше смисъл да се занимават с последните, защото пътуването продължаваше дни наред, но с другите трябваше да се заемат веднага. Дребосъкът вече бе изпратил шестима души по летищата и площадките за кацане на коптери, за да пресрещнат десетината двойки, избрали въздушните возила. Самият Кинг седеше в чакалнята на „Делта-Юнайтид“ и броеше минутите до кацането на следващия самолет. Отново промени външността си и смяташе, че този път прояви достатъчно хитроумие да заблуди дори шпионката, която несъмнено щеше да си отваря очите на четири. Сега играеше ролята на Лари Мконо от Южна Африка. Надебели носа и устните си с инжекции псевдоколаген, който след няколко дни щеше да бъде изхвърлен през бъбреците без никакви вредни последствия. Потъмни кожата си до тъмношоколадово и сега се кипреше с кафяви контактни лещи и перука на ситни къдрици. В момента намеренията му не се простираха отвъд откриването и проследяването на жертвите. С времето гневът му се поохлади и макар да не се отказваше от отмъщението, тази мисъл вече не го разкъсваше отвътре. Разбира се, по-късно щеше да удовлетвори желанията си, но засега съсредоточаваше усилията си в успешното приключване на начинанието.

— Полет 1088 на „Делта-Юнайтид“ завърши при изход 77 — съобщи системата за оповестяване с евтиния си гласов синтезатор.

Повтори информацията на още няколко земни езика, повечето от които Кинг разбираше. На японски изречението завърши с глагола. На бенгали ставаше ясно само от контекста дали самолетът е един или са няколко. На испански речниковата база данни подбра старомодната дума „авион“ и пак според контекста можеше да означава въздушна машина или пък птица…

Пътниците започнаха да влизат в залата. Роднини или приятели чакаха мнозина от тях и прегръдките, целувките и искрената радост зачегъртаха по нервите на Кинг. От много, много отдавна никой не го бе чакал така на което ще да е летище. От семейството му остана само неговата сестра, но тя дори не знаеше дали той е още между живите. Нямаше съпруга или приятелка, изобщо не допускаше нищо постоянно и сковаващо в живота си. Преценяваше безпристрастно, че не е лишен от привлекателност и лесно би установил по-трайни отношения с подходяща жена, само че работата винаги си оставаше на първо място. Като преподавател се изкушаваше от загадките на историята. А щом влезе в сигурността, увлече се по преследването, лова на онези, които му отправяха предизвикателството да бягат. О, да, не се отказваше от кратки връзки с много любовници и веднъж му се стори, че отношенията му с една британска агентка могат да избуят в нещо обещаващо, но тя загина нелепо при взрив на ферибот в Хонконг — поредната тъпа злополука, за която никой не намери приемливо обяснение. Случи се преди дванадесет години и отдавна не се бе сещал за това. Напоследък обаче подобни сценки по летищата често му напомняха за нея. Определяше чувствата си като размишления за отминалата младост. Типична склонност на мъж, навлязъл в зрелостта, да тъгува за несбъднатото. Чиста загуба на време.

Скоро щастливите пътници и посрещачи се изнизаха от чакалнята, но той изчака половин час, за да се увери, че обектите не са се опитали да го заблудят с прекалено бавене някъде наоколо. Накрая вече знаеше, че не са пристигнали с този полет.

Докосна контролния сензор на слушалката в ухото си и произнесе безмълвно номера на Плъхчо, уловен от миниатюрния микрофон, залепен за горното копче на ризата му. Въпреки нищожните размери на устройството чу гласа на дребосъка ясно и отчетливо, звучеше почти нормално заради засиления басов регистър.

— Слушам.

— Тук няма нищо — каза Кинг.

— И при мен. След четвърт час ще кацне една бракма, дето спира на всяко градче от Орегон до Сан Луис Обиспо.

— Ще се срещнем на изхода. Край.

Кинг превключи на изчакване. Не се налагаше да излиза от комплекса на летището, само мина край няколко големи херметично затворени прозореца по пътя към другия терминал. Навън нощта за пореден път губеше безнадеждната битка с електричеството — всичко беше осветено ярко почти като през деня. А някога мракът бе властвал неоспоримо, бе покривал с наметалото си Земята. Е, пак ги е имало звездите и Луната, също и бледите проблясъци на самата планета — пламтящи вулкани, мигновени мълнии, огньовете на Свети Елм, танцуващи над океаните. Блещукали са разни твари под водата и буболечки из въздуха, мъждукали са гниещи пънове или пък е избухвал случайно подпалил се блатен газ… но всичко е било твърде немощно, за да се пребори с тъмата. Кинг бе обикалял из места като Хана, където градските светлини не пречеха да се различат всички съзвездия по небето, само че те ставаха все по-малобройни с всяка година. На върха К-2 се мъдреше винаги претъпкан нощен клуб, заливащ околните планини с неоновото си сияние. Антарктида можеше да се похвали с популярното из целия свят селище на име Студоград, обитаван постоянно от поне четиридесет хиляди кретени. Курортът в Гоби се простираше по брега на петдесеткилометрово изкуствено езеро, имаше си Дисниленд и почти седемдесет хотела. Ярката стрела на времето продължаваше неуморния си полет и тъмното минало беше обречено да изостава. Както винаги.

Имаше още около час до пристигането на първия маг-лев, заслужаващ вниманието му. Плъхчо вече бе пръснал хора на две гари преди и след Ел Ей, а Кинг щеше да поеме главния терминал. Знаеше, че няма друг избор, освен да заложи капаните си и да чака, и все пак недоволството напираше в душата му.

Търпение, напомняше си всяка минута. Само търпението може да помогне.

 

 

— Ще бъдем в Лос Анджелис след четиридесет и пет минути — промълви Силк.

Данър кимна.

Въпреки твърде задоволителното преживяване само преди няколко часа, той усещаше как нагонът отново започва да буйства в кръвта му. Опита се да се пребори със себе си, макар и да не упорстваше прекалено, и накрая си каза: „Какво пък толкова, по дяволите?!“

— Дали не би се отбила с мен до онзи край на салона?

Тя го изгледа и след миг погледът й стана по-твърд.

— Не мисля, че…

Силк кимна разбиращо, понечи да се обърне и краката им се докоснаха. Сякаш го разтресе токов удар, кожата му настръхна, дори косъмчетата по врата му се изправиха. Господи!

Тя май почувства същото, защото ахна.

Мигът се проточи непоносимо.

— Ох… Да вървим — тихичко промълви жената.

Скочи и така се забърза между седалките, че той трябваше да подтичва след нея.