Стив Пери
Инфопаяк (22)

21

Ако Депард Кинг беше религиозен, ако допускаше в съзнанието си дори намек за истинска вяра в по-висши сили — били те косматите мускулести богове от древната митология или съвършени същества, седнали спокойно във вселенската контролна зала — непременно би решил, че някоя подобна твар си го е избрала, за да се бъзика с него.

Крачеше раздразнен из ВИП-залата на летището в Лос Анджелис, без да поглежда удобните кресла, пръснати тук-там.

Замина от островите без никакви пречки, след като се разправи с агентите на „Чисто човечество“ до хотела. Запечата оръжията си в херметична кутия за експресна пневматична поща, която вече го очакваше, когато пристигна. Полетът мина спокойно — позволи си едно питие и дремна половин час. Посрещна го частният детектив, до чиито услуги прибягваше понякога, и му показа холоснимки на двете двойки, дошли от Хана преди него. Дребното човече с мише личице, което просто изчезваше дори сред групичка от петима наоколо, бе успяло да ги причака навреме.

За нещастие не бяха хората, нужни на Кинг.

Проклятие!

Веднага накара Плъхчо да се свърже с агентите, които на свой ред бе ангажирал в Сиатъл и Чикаго, за да провери успели ли са да открият пристигналите там двойки. И сега му оставаше само да чака…

Дребосъкът прекъсна неговото изнервено бродене из залата, стиснал в ръка пачка холограми, пратени по факса.

— Двамата в Чикаго.

Кинг сграбчи още топлите листове.

— Не са те.

— А в Сиатъл-Такома жена е изтеглила хиляда стандарта от автомат под това име…

Холото беше размазано — лоша линия, просто не стигаха пиксели за отчетлив образ. Които и десет души да хванеше от улицата, девет от тях не биха я разпознали, само че Кинг веднага съзря приликата. Имаше значение и фактът, че е предпочела да разполага с такава сума в брой.

— Тази е! — отсече уверено.

— Ще пусна хората си да проверят бусовете и такситата…

— Не им губи времето, ами нека се разтичат да…

Кинг млъкна, сякаш онемя изведнъж. Плъхчо го гледаше недоумяващо.

— Щеше да заръчаш нещо ли?

— Да. Почакай малко.

Цялото начинание започваше да му изглежда като упражнение по некадърност — все ненавременни или необмислени идеи му хрумваха. Веднага би отрекъл провалите си пред всеки друг, но би било глупаво да лъже себе си. В този миг обаче го споходи прозрението. Старите навици се възвръщаха, умът му разкъсваше постепенно паяжините на нехайството и започваше да вижда светлината. Не би казал, че дължи догадката на интуицията си. По-скоро подсъзнанието му завърши процеса на обработка на фини и незабележими детайли в получената досега информация.

Агентката от Нова Земя и Силк наистина се бяха запътили към Лос Анджелис.

Само друг човек с неговия огромен опит в сигурността можеше да се съгласи с такава увереност и въпреки това би изтъкнал, че все още може да има почва за съмнения. Но Кинг просто знаеше — щом агентката е решила да отскочи до Сиатъл, значи е прекалено способна, за да има наистина работа там. Няма да остане в онзи град нито минута повече от необходимото.

Как ли се досети, че двамата ще се насочат тъкмо към Ел Ей? И за това нямаше логично обяснение. Но вярваше непоколебимо. Озова се точно където трябваше, макар и заради грешка в началото. И без да иска, се сдоби с огромно предимство — пристигна преди обектите.

Усмихна се. Да, ако все пак имаше богове, време беше да се настроят по-благосклонно към него. За последен път си бе позволил да подцени противника. А беше длъжен да допусне, че шпионката от Земя-2 му е равна по способности, може би дори го превъзхожда. Никой агент, който си заслужава парите и доверието на началниците, няма да се устреми към целта по права линия, защото очаква враждебните сили да разполагат с възможности да се хванат и за най-тънката нишка. Ако подозираш, че ще те проследят въпреки заплетените криволици на маршрута, стараеш се да оставиш повече лъжливи дири, за да забавиш потерята, може би дори да я объркаш безнадеждно.

Онази жена не направи сериозни гафове досега. Значи отбиването в Сиатъл е опит за заблуда.

Сякаш ярък лъч проби притисналия го мрак, за да му посочи пътя през пустошта. Най-сетне се проявяваше достойно. Изпита гордост, примесена с усета за собственото си могъщество.

— Съсредоточете се върху транспортния коридор между Сиатъл и Лос Анджелис — заповяда на Плъхчо. — Ограничителни параметри — всеки, който си е купил билет с налични за маг-лев, локална аеролиния или бус с далечен маршрут. Търсете сама жена или двойка, тръгнала през последните два часа.

Детективът кимна, извади от джоба си плосък сензорен екран и започна да набира по светналата клавиатура.

— Така доста ще си облекчим задачата — отбеляза той.

— Би трябвало — натърти Кинг.

 

Зия нито изпитваше особено уважение към противниците, нито се плашеше от тях. Е, да, не се колебаеха да натискат спусъка, но бързината не е толкова важна, ако не умееш да се целиш. Засега им се изплъзваше без проблеми, а не й се вярваше това да е хитрина, за да приспят нейната бдителност. Не й се виждаха чак толкова умни. Вярно, занаятът бе възникнал именно на Земята и местните имаха зад гърба си хилядолетен опит, но май започваше да ги мъчи старческо слабоумие. Ако никой не те затрудни сериозно много дълго, накрая ще си въобразиш, че си непобедим и недосегаем. Познаваше такива празноглавци и на Земя-2 — били голяма работа преди двайсетина години и си мислеха, че още са на върха. Само дето вече не излизаха от луксозните си кабинети, предпочитаха да се хвалят със славното си минало. Ех, какви тежки времена бяха, вие младите нищо не сте видели. Според Зия те просто бяха за изхвърляне.

Облегна се удобно на меката седалка в салона на влака. Беше по-приятно, отколкото в совалката. Стрелна с поглед Силк. Въпреки затворените очи дишането му издаваше, че не спи. Някаква табела се мярна под тях за кратък миг — фучаха с четиристотин и петдесет километра в час. Линията беше вдигната най-малко на тридесет метра над земята.

Поне в началото задачата й се оказа не по-трудна от дълга разходка в парка. Може би преувеличаваше, но не много. Владееше положението, без да се броят леките притеснения от собствените й хормони. Повтори си, че е професионалистка. Ако откриеше местенце, което я сърби, не беше нужно веднага да го разчеше до кръв.

„Сериозно?!“

Ами да — сериозно.

Щом се доберат до Ел Ей, ще започне да използва друга самоличност от предварително подготвените, за да се заеме най-после с издирването на Спаклър. Дотогава може и да измъкне нещо полезно от Силк, за да си облекчи работата. Все едно какво.

По дяволите, а защо да не дремне?

 

 

Силк упорито се преструваше, че спи. Всъщност лекото трептене на влака го унесе така, че виденията му можеха да се превърнат всеки миг в сънища…

Край него претича шумно едно хлапе. То си играеше със сензора за движение, отваряше и затваряше вратата към предния салон. Пневматиката на двойната врата изсъска за пореден път. Шумът беше достатъчно силен, за да пречи, а и налиташе на неравни промеждутъци. Силк не успяваше да свикне с дразнителя.

Понадигна клепачи и се загледа в момиченцето — шест, може би седемгодишно. Ама че неуморна хлебарка! Ако претича пак, ще протегне крак да спъне това дребно чудовище. Къде ли бяха родителите й? Щом е толкова палава, защо не я водят на каишка?

Изведнъж се ухили. Като малък неговият баща все го заплашваше със същото. „Ще ти туря нашийник, лайненце дребно. Мирясай най-после, че ще ти закова крачетата с пирони за пода…“

 

 

— Ей, Вени, вътре ли си бе, мой човек?

Вени Силк се ухили на Понси.

— Че къде да съм бе, тъпчо?

Двамата скоро щяха да навършат по дванайсет години. Този ден бяха свободни от ровене в образователните мрежи заради бурята.

— Добре де, отвори прозореца замалко. Не мога да се размотавам тука.

Вени хвана скърцащата механична ръчка и избута навън пластмасовата рамка, без да вдига мрежата против комари, която се изду смешно.

Понси Уилямс стоеше на влажната пръст под прозореца. Дъждът спря — уж трябваше да е ураган, дето спецовете по климата не успели да разсеят навреме, за да не се изсипва чак такъв порой. Вятъра обаче си го биваше, налиташе страшничко от време на време. На хората, живеещи само няколко километра по на юг, им бяха казали да закрепят и затворят всичко, после да се разкарат от брега. Според метеомрежите устието на Мисисипи щяло да си го отнесе тази нощ. Таткото на Вени обаче каза, че нямало да мърдат оттук, щото с коптор като тяхната панелка и един ураган няма да си губи времето.

— И що си се разбързал толкоз?

Понси погледна за миг към тяхната къщурка — съвсем същата, но майка му я боядиса в жълто, за да се различава от зелените наоколо. Напомняше за бебешка дрисня.

Порив на вятъра подхвана някакъв боклук и го завъртя нагоре.

— А бе, баба ми ритна камбаната.

— Кофти работа…

— Тъй си е, ама тя нали си беше стара? Май беше навъртяла шейсетака. От един месец лежеше в болница, щото си счупи крака. И я затрила някаква ем… ембола ли, нещо такова. Сега мама разправя, че трябва да я погребваме с ритуал.

— Жалко, че ще изтървеш бурята, мой човек.

— Жалко, я! А бе, ти чудил ли си се к’во е?

— Кое, бе?

— Ами да умреш?

Вени вдигна рамене.

— Що да му се чудя? Като остарееш или те размаже бус, пукваш си. Край на всичко. Нищо не можеш да направиш.

Това повтаряше и баща му: „Хлапе, раждаме се, живуркаме, умираме. И толкоз.“

Понси си тръгна, а Вени отиде да провери кои от мрежите работеха въпреки бурята. За него не означаваше нищо новината, чута два часа по-късно, че изтръгнато от вятъра дърво се стоварило върху бус и убило деветима от пътниците.

Скоро обаче научи, че един от загиналите е единадесетгодишният Понси Уилямс.

Толкова отдавна се познаваха, не му се вярваше, че Понси вече го няма. Нямаше никакъв смисъл. Как е възможно да се случи? Не беше честно. Не беше правилно.

Вени си лежеше проснат по гръб и погледът му се рееше по неприятно сивата неравна боя на тавана, през чиито пукнатини прозираше повърхността на конвейерно произведените плочи. Вятърът виеше навън като чудовище от холошоу. Никакъв бейзбол повече, никакво отмъкване на близалки от магазинчето на дъртия Джърси, никакви опити да си свалят порно на дисковете въпреки блокажа. Поне нямаше да върши тези неща заедно с Понси. Не му се вярваше да е истина. Сигурно сънуваше. Сутринта ще се събуди, а Понси ще го чака на спирката, нахлузил тъпанарската си лилава тениска — подарък от някаква леля.

А вятърът стенеше и блъскаше по къщата, размяташе по улицата контейнерите, където оставяха отпадъците за рециклиране, събаряше свирепо дърветата и когато затихна на зазоряване, Понси още си беше мъртъв.

И така щеше да бъде винаги.

 

 

Малкото зверче пак мина през лъчите на сензора, вратата изсъска и Силк се опомни. Този път въздъхна с облекчение.

Ако човек е християнин, мохамеданин или се е захласнал по друга вяра, изобщо ако си пада по детските залъгалки, не му пука дали ще умре. Имаше дори хора, които си представяха, че после ще им е по-добре, ще ударят голямата печалба. Но Силк не си хабеше времето и силите за дълбаене в мистиката. Ако какъвто ще да е бог се занимаваше със света, той или имаше твърде скапано чувство за хумор, или пък беше страхотен мърльо, съдейки по ставащото поне в тази галактика. Върховен късмет е да извлечеш някаква радост от животеца. Тъкмо си помислиш, че ти върви като по вода, и космическият пръст ти се забива в гъза, както стана с Понси. И с Мак. Майната му на всичко, майната му и на Господ, ако съществува и нарочно върши всичко това, а пък уж може да не го допусне! Силк изобщо не успяваше да си представи що за чудо трябва да е милосърдието според побърканите фанатици, но приказките им намирисваха на гнило.

До него Данър дремеше, поне на пръв поглед. Зазяпа се в нея.

Наистина беше хубава жена, почти прекрасна, колкото и да я загрозяваше жестоко офъканата коса. Нямаше и какво да си играе на лицемерие — по-свястна любовница не бе срещал през живота си. Преди би се впил в нея като бодър комар, за да изсмуче колкото се може повече от преживяването и да продължи до безкрай новото вълнение, което откри току-що. О, не, вече не би го направил. Нямаше никакво желание за сближаване, защото знаеше — невъзможно е да трае дълго. Хубавото бързо се спаружва. Все ще настъпи някаква промяна и ще го помете, тогава какво? А всеки път болеше още по-силно, омръзна му да късат кървящи мръвки от него. Така скоро нищо нямаше да му остане освен кости и плът без следа от чувство. Не му се искаше.

Тя въздъхна и устните й се отвориха малко. Данър беше корава агентка, доколкото можеше да съди от видяното — студен, прецизен и нечуплив инструмент. И все пак в съня си изглеждаше невинна, непокварена и мила…

Отново се загледа напред и поклати глава.

„Не се обвързвай, Силк. Само ще се мъчиш още повече.“