Стив Пери
Инфопаяк (21)

20

Силк се мъчеше да повярва, че сънува. Седеше в суборбитална совалка, спускаща се към комплекса Сиатъл-Такома, който четири милиона души наричаха свой дом, а до него беше шпионка, която само преди десетина минути му взе акъла от чукане. И двамата издирваха друг шпионин, който бе убил Мак. Два пъти стреляха по него, а още не успяваше да си представи, че всичко това е истина. Та той беше инфопаяк, служител от средно равнище в една от най-големите корпорации, и имаше само едно по-чудато хоби — стрелбата с арбалет.

— Дами и господа, моля, сложете си предпазните ремъци. Навлизаме във въздушното пространство на Сиатъл-Такома и се подготвяме за кацане.

Женският глас на компютъра повтори същото на японски, испански, мандарински диалект на китайския и бенгалски.

Силк нагласи ремъците на гърдите си и ги блокира. Безсмислен жест. Някои можеха би така се чувстваха в по-голяма безопасност, но той твърде често замазваше катастрофи на совалки и самолети, за да се успокоява с някакви си каишки. Ако това возило се забиеше в земята с цялата си скорост, всички щяха да се сплескат един в друг като кървави палачинки.

Но след вълненията напоследък мисълта за катастрофа не плашеше чак толкова Силк.

До него Данър си сложи ремъците, без да покаже някакво вълнение. Почти не говореше, откакто се върнаха от тоалетната. Силк беше готов да се закълне, че кратката забава й хареса не по-малко, отколкото на него, ако се съди по буйните й реакции. А сега тя се държеше, сякаш й е неприятно.

Поклати глава. Много загадки имаше на този свят, но жените винаги си оставаха начело в списъка.

 

 

Кинг сам си натри предостатъчно сол на главата за своята небрежност и леност, затова беше нащрек, докато доближаваше доста пострадалата електрокола в края на паркинга. Забеляза навреме двамата мъже, които се готвеха да го нападнат.

Не посмя да остави возилото точно пред хотела, защото не искаше да привлича внимание към лесно забележимите повреди. Затова сега се наложи да идва в този почти пуст ъгъл на паркинга.

Бръкна нехайно в джоба си, като че търсеше картата за достъп, но стисна дръжката на пистолета. При други обстоятелства не би бързал да лепи мислено етикетчето „засада“, щеше да допусне, че са точно каквито изглеждат — туристи, решили да си полафят, докато пушат контрабандни цигари с тютюн. Само че отскоро Кинг бе изгубил всякакво доверие към хората. По-добре да си жив параноик, отколкото мъртъв наивник.

Щом разстоянието намаля достатъчно, той извади светкавично пистолета и простреля по-близкия мъж. И преди другият да насочи оръжието си, Кинг завъртя цевта към него.

— Недей — каза му кротко.

Онзи послушно разпери ръце по-далеч от тялото си. Явно вече познаваше последиците от шоковата стреличка.

Кинг му посочи да тръгне към колата и го накара да седне.

— Добре — подхвана, щом също се настани на седалката, — ти кой си?

Преди да довърши изречението, свободната му ръка вече измъкваше оръжието на противника изпод шарената риза. Оказа се въздушен пистолет с оловни или бисмутни сачми, доста опасни при точно попадение отблизо.

Високият кльощав тип с хлътнали бузи само се усмихна със стиснати устни.

— Нищо не ми пречи да ти забия стрелички в очите — съобщи разговорчиво Кинг. — Месеци наред ще живееш в мрак, докато ти нагласят имунната система към трансплантите. А може и да те лиша от мъжките ти атрибути, докато си в безсъзнание. Представяш ли си — събуждаш се сляп и без чепа си. Струва ли си да се инатиш?

Усмивката на кльощавия само разкриви още малко лицето му. Очевидно се смяташе за корав мъжага. Не се стряскаше от обикновени заплахи за физическо насилие. А Кинг нямаше време за продължителни изтезания. Можеше просто да му забие стреличка, да го изхвърли от колата и да си продължи по пътя. Докато някой открие двамата, той ще е преполовил разстоянието до Лос Анджелис. Но пък няма да е по-осведомен, отколкото е в момента, особено за новите играчи. Ами ако по-късно сведенията за тях се окажат решаващи? Не, длъжен е да научи защо се намесват.

След престрелката пред къщата на Силк разнищваше различните възможни обяснения. Стори му се най-вероятно, че двамата са помощници на чуждопланетната агентка. Само преди седмица би си внушил, че това е истината, без да рови допълнително.

Не му се вярваше да са от сигурността — поредните екземпляри от поколението безлични новаци, препълнили службата, откакто го принудиха да се махне. Самият той известно време не бе попадал в напечени ситуации и успяваше да оправдае непохватността си с липсата на постоянна практика. Но тези двамата бяха направо некадърници, сигурността едва ли е западнала чак толкова, че да ги търпи. А и не се държаха, както би очаквал от оперативни агенти. Накратко казано — не ги биваше.

Значи оставаше не особено правдоподобният вариант тази хърба да е агент на свободна практика, натъкнал се на тайната също толкова случайно. Или работеше за някой още незнаен участник в надпреварата.

Кинг искаше да знае кое е вярно въпреки малкото останало му време за размотаване на острова. Ако все пак двамата се окажеха съучастници на шпионката, нямаше да е приятно, но би измислил как да се справи с допълнителното затруднение. Ако пък бяха някакви други, трябваше да е наясно.

Всеки човек се бои от нещо — първичен ужас, който таи дори от самия себе си. Самият Кинг не се плашеше от мисълта за осакатяване, обаче изтръпваше, щом се усъмнеше в психическото си здраве.

— Хайде бе, стреляй! — подкани го подигравателно кльощавият. — Ако щеш, режи ме на мръвки, докато съм в несвяст. Отдавна съм готов да умра. Хич не ме е страх от извратени осквернители като теб!

„Осквернител“ ли?

Кинг примигна. Това ли е решението на загадката? Умът му заработи още по-трескаво.

Да, така събитията напоследък придобиваха нов смисъл. И се сети за лесен начин да провери хипотезата си. С една-единствена изтървана думичка човекът му подсказа как да му вземе страха.

Усмихна се, без да отделя цевта на пистолета от лицето на кльощавия. Бръкна с другата ръка в джоба на панталона си и извади монета от половин стандарт.

Онзи се вторачи в малкото кръгче.

— К’во сега, ще ме купуваш на дребно ли?

— Не позна. Само прилича на монета, но външността понякога лъже, нали така? И ти приличаш на турист, обаче не си. Аз пък изглеждам като човек, спазващ нормите на цивилизованото поведение, ама не е вярно. Всъщност в момента виждаш извънредно сложно медицинско приспособление. Ако го стисна ето по този начин и после потъркам изострения ръб в нечия кожа, мога да внеса определена… да речем, инфекция в организма.

Кльощавият се насили да вдигне рамене с пренебрежение.

— Все ми е тая дали ще ме тровиш. Като пукна, няма да усещам разликата.

— О, вероятно не се изразих достатъчно ясно. Моля те да ме извиниш. Нямам намерение да те убивам. И устройството не съдържа отрова. В него има мутагенен ретровирус, създаден от онези диваци на планетата Шинто. Нищо няма да усетиш, след като те одраскам. Твоята ДНК обаче няма е както преди. Никога няма да заченеш нормални деца и, разбира се, всеки или всяка, позволил си по-близък плътски контакт с теб, ще бъде изложен на сериозния риск да прихване генетичното заболяване…

Не успя да каже нищо повече, защото мъжът замахна към него с хищно сгърчени пръсти, а лицето му бе загубило всякаква прилика с човешко.

Кинг го простреля два пъти и въпреки това беше принуден да отбие с другата си ръка първия и единствен удар.

Вторачи се в кльощавия. Дори не му се наложи да съчинява подробности за страховитата зараза. Стигаше и че спомена думичката „генетично“. Подозренията му се потвърдиха. Значи двамата изобщо не са съратници на агентката от Нова Земя. Да, цяла глутница нови играчи…

Движението „Чисто човечество“ е разкрило някак тайната.

Твърде интересно!

Кинг се увери, че наоколо няма случайни зяпачи, и избута тялото на мъжа от колата. Претърси другия и намери същия въздушен пистолет със сачми. Изборът на такова оръжие подсказваше готовността им да убиват. Следователно сами са си избрали участта.

Простреля първия в лявото око с пистолета на втория, после уби и кльощавия. Старателно сложи оръжията в ръцете им и побърза да се отдалечи от мястото. Не знаеше ще успее ли да заблуди някого, но поне замалко щеше да подскаже друга версия за случилото се на паркинга. А смахнатите от „Чисто човечество“ трябваше да си скалъпят нова ударна група.

 

 

Макар да си даваше вид, че не гледа към Силк, Зия го наблюдаваше. Совалката измина инерционната дъга на траекторията си и двигателите се включиха за снижаването. След няколко минути щяха да кацнат и на нея й предстоеше да измисли напускане на летището, без да оставят следи. Беше почти сигурна, че са се отървали от преследвачите, но това „почти“ бе погубило не един агент. Зия смяташе да си послужи със стар, но безпогрешен метод, и се надяваше на успех, освен ако някой започнеше да ги обстрелва, щом се покажат от совалката.

Седналият до нея Силк й се струваше спокоен. Вярно, тя се постара да издуха грижите от главата му, но и сама омекна излишно и в момента никак не се харесваше. Щом попаднеш на вражеска територия, превръщаш се в ходещо острие, за да си пробиеш път през всякакви неприятности. Точно в момента обаче не гореше от желание да минава през купчини трупове. Умът й натякваше, че съвсем не е попаднала в безопасно и уютно местенце, а тялото изобщо не желаеше да го слуша. Така беше и с дрогите — едно е да се пришпориш, друго е да се надрусаш. Макар второто да е далеч по-приятно, не е подходящо, ако се наложи да си плюеш на петите. Сега не искаше да мисли за станалото между нея и Силк, имаше предостатъчно работа. Дали да не се пъхне в някой медицински автомат и да си оправи набързо хормоните?

Двигателите забучаха малко по-силно, совалката се наклони наляво и се спусна устремно. Зия погледна през тройните херметични илюминатори, леко одраскани от частици прах при свръхзвуковите скорости. Земята беше по-наблизо под тях. Долу по десетлентова магистрала пълзяха бусове, камиони и коли като лъскави играчки под клонящото към залез слънце. Във въздуха се забелязваше някакъв мръсен оттенък, а далеч над ниските зелени хълмове с остатъци от иглолистна гора личеше рехава кафява мараня.

— Смог — обясни Силк. — Промишлени замърсители, смесени с естествените.

Зия само изхъмка. Твърде добре знаеше що е смог. В някои градове на Земя-2 видимостта падаше под стотина метра дори на обяд, ако мръсотията се натрупаше. Не можеше и да се сравнява с леката цветна мъглица тук.

— По време на интензивното използване на петрол е било по-зле — продължи той. — Бензин, олово, всякакви окиси. Не само изглеждало противно, а било и адски вредно. Сега въздухът се изчиства и при лек дъждец. Тук и без това вали често.

Колелата на тежката въздушна машина се удариха меко в пистата. След секунда високо вдигнатият нос на совалката се спусна и последва второ леко друсане, придружено от скрибуцането на еластични полимери по пластобетона.

— Дами и господа, пристигнахме в Сиатъл-Такома. Онези от вас, които ще продължат пътуването си, могат да се осведомят за своите полети и часа на излитането от компютърните табла в залата за пристигащи. Моля ви да останете по местата си до пълното спиране на совалката и скачването на подвижния тунел.

Силк се засмя.

— Нещо смешно ли казаха?

— Ами да. „Пълно спиране“. Че какво ли друго може да бъде?

— Словоблудство — кимна Зия.

Не носеха багаж и успяха да изпреварят мнозина от спътниците си. Стъпиха на подвижната пътека и закрачиха по нея, за да се измъкнат по-бързо.

— А сега?

— Сега се махаме от летището. Но първо трябва да се отбия за пари.

В залата имаше цяла редица автомати — сиви кутии с клавиатури и холоекрани. Зия спря пред първия и набра кода. Вдигна фалшивия си идентификатор пред скенера. Машината я попита точно каква операция иска да извърши и тя въведе теглене на хиляда стандарта в брой. Парите щяха да им стигнат засега, без обаче сумата да привлече вниманието на някой твърде усърден контрольор.

Чекмеджето под екрана излезе напред и тя прибра тънката пачка нови хрущящи банкноти. На тази планета обичаха разноцветните пари — зелено, червено, синьо за различните деноминации. Обикновено се разплащаше с кредиткуба си, но в момента беше по-благоразумно да има налични.

— Сигурно е приятно да си богата — подметна Силк.

— Откъде да знам? Тези пари са на данъкоплатците. — Вдигна ръка и го мушна в корема. — Значи твои, готин. — Усети мигновена тръпка, когато докосна тялото му, успя обаче да се стегне и се извърна. Не, това чувство не й допадаше! — Да вървим.

Летищният комплекс беше огромен, всичко на Земя-2 или Йорк би изглеждало край него като мравка до слон. Дори основният космопорт на Парадайз не се отличаваше с такива грандомански размери. А се намираха в далеч не най-големия мултиполис на Земята… Как понасяха такъв живот местните хора?

Щом излязоха, Зия подмина решително редиците таксита, бусове и няколкото частни коли. Търсеше друго.

Аха, ето го. Малко електрическо пикапче с поизбледнелия надпис на цветарски магазин.

Шофьорът беше младеж с вчесана нагоре коса като конус с отрязан връх. Сякаш някой бе пльоснал на главата му мъничко вулканче. Чакаше най-невъзмутимо в забранената за паркиране зона, потропваше нехайно с пръсти по волана и зяпаше в празното пространство. Беше затворил прозорците, за да се предпази от студения вятър. Зия почука по прозрачната пластмаса.

Вулканчо я изгледа тъпо. Тя му показа с жест да отвори прозореца.

— К’во има?

— Искаш ли да гушнеш набързо два стотака?

Очите му се ококориха. Той махна към Силк.

— К’во да направя? Да го смеля тоя от бой?

— А, не. Просто ще се повозим с теб.

Младежът се озърна към празните бусове и таксита пред неговото пикапче, после се ухили многозначително.

— Светна ми. Накъде, маце?

Зия му каза да ги откара до най-близкия голям хотел и му плати. Като пристигнаха и пикапчето се изгуби от погледите им, повтори същата процедура с някакво хлапе, което изкарваше пари в куриерска фирма, за да си плаща таксата в колежа.

Той ги остави пред ресторант на десетина километра от хотела, където се качиха в такси. Зия поиска от шофьора да ги откара до гарата на маг-лев влаковете.

Когато се отдалечиха от колата, Силк поклати глава.

— Добре изпипано. Става почти немислимо да ни проследят, защото никъде близо до летището не са записвани данни от наши кредитни линии.

— Точно това искам.

— Разбира се, остава възможността някой през цялото време да не ни е изпускал от поглед.

— Нямаше такъв. Довери ми се. Внимавах.

Силк кимна. Охотно й повярва.

— Сега се качваме в експреса до Лос Анджелис — продължи Зия. — Приятно тричасово пътуване през долината. И тези билети ще платим с налични. Необичайно е, но не чак толкова, че да ни засече компютърът.

— И ще ги купим поотделно, с други имена, нали?

Тя се взря преценяващо в него.

— Сещаш се. Наистина ли не си се занимавал с нищо подобно досега?

— Не и в твоята област, но принципите са горе-долу същите. Предпочиташ хората да гледат накъдето им сочиш, а не да се втренчат в показалеца ти…

— Правилно.

Отидоха да си купят билети.