Стив Пери
Инфопаяк (2)

1

Силк беше под душа, когато работният му пулт писна — гръмко и накъсано като двутонова сирена, сякаш разтресла цялата бърлога.

— Гадост!

Награби хавлия и се втурна мокър към пулта. Строго погледнато, не беше на работа, само че все такъв късмет имаше — щом се пъхнеше под душа, пултът започваше да се държи като „еднорък бандит“ в Лас Вегас.

Погледна още щом сви зад ъгъла.

— Ама какво?!…

— Произшествие втора степен със совалка — изрече невъзмутимо женският глас на компютъра.

Разправяха, че немрежовите биопати нямат вградено чувство за хумор, но на Силк такива не му минаваха. Направо чуваше сподавения кикот. Не се съмняваше и че тя знае как му попречи да се изкъпе. Когато беше в добро настроение, наричаше я Кухоглавка. Вкиснеше ли се, идваше му вдъхновение за по-сочни епитети.

Май беше изключил защитата на прозорците снощи, щом върху пулта се мъдреше гущерче. Когато го видя, животинчето се шмугна обратно към прозореца и слънчевия ден в Мауи.

Силк тръсна глава. Мозъкът му още не го биваше. Нито душ, нито кафе. Така му се падаше, като се кокореше до късно и разчиташе само да си мързелува в почивния ден. По-добре да се настрои за работа.

Втора степен — значи совалката беше в непосредствена опасност, но без да застрашава населени райони. Какво лицемерие са тези служебни кодове…

— Божичко… Давай го насам!

Просна хавлията на стола и седна. Нахлузи тънката проводяща рамка на главата си. Пластмасовите клеми на паметта се притиснаха към слепоочията му, оптическите приставки кацнаха над очите, а преките звукоизлъчватели се нагласиха удобно на костта зад ушите му.

— Линия или виртуално?

— Първо линия.

Холопрожекцията сякаш разцъфна мигновено пред него — плътен призрак, през който все пак можеше да вижда пулта. Имена, номера, данни, таблици минаваха пред очите му в няколко слоя, оцветени за по-удобно ползване. Съсредоточи се върху най-близкия слой, изцяло в червено, който веднага стана по-бавен, за да се приспособи към движенията на очите му.

Полет 113, совалката „Хавайска звезда“ по рейс от междузвезден лайнер до Земята. Прекъсната връзка с наземния контролен център, повредено управление на десните и задните задкрилки. Злополучният космически сандък се премяташе неуправляем в атмосферата. Резервният компютър също се бе скапал. Всеки опит да се измъкнат от атмосферата би завършил с още по-устремно забиване в повърхността на планетата. Всъщност екипажът вече опитал това последно средство, с което само влошил положението. Твърде мрачни новини.

Данните минаваха пред очите му. Пътници — 416, екипаж — 6 души. За тях съвсем скоро всичко ще е в минало време.

— Постъпват запитвания от медиите — съобщи компютърът.

— Бързичко са надушили. Ти ли се изпусна?

— Не е от мен. Да ги оставя ли на изчакване?

— Ами да. Сега ми пусни виртуалното.

Появи се ново изображение — симулация, изградена върху архивни файлове, данните от комуникационните спътници и все още постъпващата информация от самата совалка. Приемаше я космопорт Мауи в другия край на острова. Може би някой бе успял да прехване насочения лъч. Случваше се, стига да знаеш точно къде да търсиш. Совалките на компанията използваха кодове, разбира се, но каквото един компютър успява да скрие, друг пък може да открие. Ставаше всеки ден…

Совалката всъщност представляваше подобие на овален конус с криле и опашка, имаше допълнителна топлоустойчива обвивка на долните повърхности. Но сега се премяташе неуправляемо в атмосферата и по нея се нагряваха места, които съвсем не бяха предназначени за това. Слабото оранжево сияние тук-там стигаше до яркожълто. Силк доближи изображението и сякаш се носеше до осакатения кораб. Струваше му се, че наблюдава голям падащ камък.

— Каква е вътрешната температура?

— Сто седемдесет и четири градуса по Целзий. Нараства непрекъснато.

Силк рязко изпусна въздуха от белите си дробове. С пътниците е свършено. Дори ако Господ изведнъж реши да хване совалката и да я отпусне нежно на земята, никой не би могъл да оцелее в такава фурна.

Ама че гадост…

— Къде и кога ще се забие?

— 20 градуса и 36 минути северна ширина, 154 градуса и 45 минути западна дължина. След приблизително 208 секунди, в 8 часа и 31 минути местно време.

— Изключи виртуалното, пусни отново инфолинията. Дай ми карта.

Образът трепна и се промени. Появи се карта на Големия остров, край нея плавно се нижеха числа и таблици. Силк поклати глава. Още нямаше девет сутринта в почивния му ден, а трябваше да се занимава с твърде сериозна криза. Както изглеждаше, препечената крилата кутия щеше да се гмурне на стотина километра северно от Хило, далеч от сушата. Транспортният контрол сигурно вече е разчистил района от всякакви надводни съдове. За всеки случай. Миналата година парче космически боклук колкото юмрук се забило в дома на някакъв тип и го убило на място, както си спял до жена си, без тя изобщо да пострада. Жената чула трясъка, после я опръскало нещо мокро и лепкаво. Обърнала се и що да види — партньорът й вече бил без глава. Според уж достоверната версия, която Силк чу, вероятността била само едно на десет милиона. Противниците на проникването в Космоса направо пощуряха от кеф.

„Ей, момче, стига си сънувал наяве, имаш работа!“

— Пусни ми Лъжлата.

— Това е неофициално обозначение и корпорацията настоява служителите да избягват употребата му.

— За Бога, Кухоглавке, не ми набивай чиновнически тъпотии точно сега! Добре, свържи ме с биопата на управлението на порт Мауи. И не ми пробутвай холото на белокоса баба, с което се явява оня боклук.

— Имаш линия с биопатичния компютър на управлението на порта.

Зазвуча топъл женски глас с нотки на мъдрост, натрупана с възрастта.

— О, Венчър Силк, вече очаквах да ми се обадите.

— Имаш данните за „Хавайска звезда“, нали?

— Да. Каква злополука! Истинска трагедия за пътниците, екипажа и техните близки.

Оставаха още три минути до падането, но всичко беше свършено. Кажете „здрасти“ на костеливата дама с косата, приятели…

— Така си е. Дай ми параметрите на историята.

Посланието на Лъжлата пълзеше по невидимия екран, който собственият компютър на Силк създаваше за него във въздуха на кабинета. Разпечатката излизаше със същата скорост. В стаята се усещаше особена миризма. Дали пък гущерът не е се изсрал, преди да изчезне? Дребното животинче беше на перваза и се колебаеше накъде да поеме. Чудно, че тук не се е напълнило с мушици. Как можа да забрави защитата? Или пък Мак я е изключила, преди да излезе? На нея й харесваше да вдишва океанския бриз, без защитата да прецаква носените от него йони.

— Две възможности — дуднеше Лъжлата. — Първата е злополука, втората — умишлен саботаж. В първата категория попадат повреди в оборудването, човешка грешка или съчетание на двата фактора. Оборудването включва механични, биопатични, електронни, софтуерни и други подсистеми.

Силк тръсна глава. Тъпата Лъжла всеки път го засипваше с тези говна. Знаеше наизуст всички оправдания при злополука, сега очакваше да научи само какви са желанията на корпорацията за този случай, кое извъртане на фактите ще й е най-удобно.

— …Човешките грешки включват екипажа на кораба, наземния контрол, орбиталния контрол, пътниците, неоторизирани лица…

Нима още не са проумели, че се е научил да си върши работата? Беше на трийсет и две, вече пет години тъчеше паяжините си за корпорацията. Можеше да се справя с медиите, с всяка друга корпорация или агенция, пожелала да си пъха носа, дори с правителството при нужда. В собствените си очи Венчър Силк беше един от най-изкусните паяци в бизнеса. Умееше да приспива тревогите на баламите, поне що се отнася до всекидневието на порт Мауи, втория по големина терминал в южния тихоокеански регион на „Интерлинк“. Копелетата трябваше просто да си кажат какво искат, а не да го поучават като първолаче всеки път…

— „Хавайска звезда“ падна в океана — намеси се неговият компютър най-делово.

— Мамка му! — изсъска Силк.

Ония клоуни техничарите щяха да разнищят постъпилите от корабния компютър данни и може би накрая щяха да разгадаят причината за нещастието. А може би не. Разбира се, беше много важно да успеят. Никой не копнееше совалките да падат като градушка. Но за него в момента само едно нещо имаше значение — какво да каже на хората. Медиите вече чукаха на вратата му, поне в преносния смисъл. Време е Лъжлата да спре с тези брътвежи „или-или“, за да оправи и той нещата. Току-виж, останат му няколко часа да поразпусне. Жал му беше за хората в совалката, но сега трябваше да си върши работата, да обработи информацията. Представяше си истината като къс самородно злато — можеш да го изчукаш до тънък лист, да го усучеш на жица, каквото ти хрумне. В умели ръце истината беше извънредно податлив материал. Дано Лъжлата най-сетне си извади пръста от задника, образно казано, и Силк ще има време да превърне нещастието в победа. Или поне не би допуснал то да лепне петно върху безупречното име на корпорацията.

Ще пипа по-бързичко и пак ще успее да поплува или да отиде на стрелбището. Хайде де!…

— …или саботаж — завърши Лъжлата.

— Ясно. Прекъсни линията.

Полупрозрачният екран се стопи във въздуха.

— Кухоглавке, дай ми списъка на пътниците и екипажа с отпратки към криминални досиета от какъвто и да е вид. Също и установените им връзки с криминално проявени лица, извършили по-тежки престъпления.

Докато суровите данни се редяха по групи и ключови думи, Силк забъркваше сценария. Добрият паяк — а той не се притесняваше от обидния прякор — използваше истината в колкото се може по-големи количества. Дай на баламите нещо, което да проверяват до припадък. Все някога ще се уморят и ще преглътнат останалото. Естествено, пак ще остане място и за подозрения, но в системата постъпваше толкова информация всяка секунда, че никому не беше по силите да я смели и осмисли.

— Брайс Ксонг от „Светкавични новини“ се нареди шестнайсети в списъка от представители на медиите — съобщи компютърът.

— Твърде мудно е реагирал — подсмихна се Силк.

Плъзна поглед по нижещите се редове. Въоръжено нападение. Слабичко, ще го използва само в краен случай.

— Може би Ксонг е наясно, че го предпочиташ, затова не е бързал прекалено — отбеляза Кухоглавката.

Вероятно беше така. Взаимно си пробутваха добре смлени инфомръвки, пък и Брайс доста го биваше в шахмата. Никой от двамата не успяваше да изпревари другия с повече от две партии в безкрайния им мач.

Хм, един от жителите на колониите е бил арестуван веднъж за проваляне на митинг под въздействието на дрога. Не, и това не е достатъчно.

— Запитване от вътрешните контрольори.

— Да им го начукам! Ще почакат.

Хайде, Силк, ако и касапите на корпорацията успеят да извъртят номера преди теб, значи си станал тромав като Ксонг…

Аха! Ето го! Жена от екипажа имала брат, арестуван за продажба на наркотици. Историите с наркобандите винаги имаха успех. Готово!

Силк изложи набързо сценария на Кухоглавката, тя пък можеше да го предаде на касапите за окончателно излъскване, но основното вече беше ясно. И на ония смотаняци трябваше да остави някакво занимание — променяха по някоя думичка, за да си заслужат парите, но на него не му пукаше.

— Добре, сега ме свържи с Ксонг. И ми пусни черновата на съобщението.

Четеше, докато чакаше компютърът на Ксонг да го открие. Репортерът сигурно се измъкна по спешност от тоалетната, защото мина почти цяла минута. Макар и на една възраст, различаваха се много — Силк беше висок и строен, а Ксонг нисък и трътлест. Май единствените физически упражнения, които новинарят си позволяваше, се състояха в разходки до хладилника за поредната бира. В естествено черната му коса се мъдреха фосфорнозелени кичури. Силк смяташе, че това е опит Ксонг да се хареса на по-младите си гаджета независимо от пола им. Репортерът не се отличаваше с прекалена придирчивост в това отношение.

— Вен, как е, брат’чед?

— Все същото, Брайс. Днес уж бях в почивка.

— Животът е вреден, готин. Централната ви машина пак ме препрати към теб. Я ме открехни защо храните рибите в океана с толкова скъпи гозби, а?

Силк се ухили неволно.

— Така си намаляваме данъците. Като съборим още две-три совалки, ще получа тлъста премия.

— Мой човек, сбъркал си занаята. Да беше станал комик. Хората искат да знаят какво се случи, а пък аз имам още няколко минути, за да се включа в мрежите. Хайде, разправяй.

— За съжаление е саботаж. Според нашите вътрешни източници, помощник-пилот е въртяла жесток семеен бизнес с нелегални дроги. Може да е настъпила якудза по мазола. Проверяваме старателно, за да сме сигурни, но засега изглежда разчистване на сметки. Лошото е, че когато мацето си го е отнесло, случайно е имало цяла совалка около нея.

Ксонг цъкна с език.

— Гадост. И произшествието е тежко, макар да са пострадали почти само жители на колониите. Пусни ми текста.

— Вече е по линията.

— Аз го виждам пръв, нали?

— Брайс, наскърбяваш ме. Какво като си шестнайсети на опашката, трябва ли да ме обиждаш?

Кръглото лице на екрана се разплу в усмивка.

— Стига си ме занасял. Вместо кожа имаш броня като боен кораб. Да не беше Мак, никой нямаше и да си приказва с теб. Пешка на е3. Край.

Ксонг изчезна от екрана. Силк каза засмян на компютъра:

— Дай му две минути и осведоми останалите по реда на обажданията. И започни нова игра. Началото е на Ксонг за белите — пешка на е3.

— Той е твърде скучен играч — отбеляза Кухоглавката. — Дебютният му репертоар не се отличава с разнообразие.

— Ей, нали ме побеждава в почти половината партии!

— Ти също не играеш особено интересно.

— Да бе, точно от критиката на един биопат имах нужда. Отивам да се доизкъпя.

Стана и се протегна. В соления дъх на океана вече не се надушваше вонята, оставена от гущерчето. По улицата мина бус, пълен с туристи. Неколцина го забелязаха и зяпнаха. Силк им махна весело. Преди да им свърши почивката, половината ще се щурат голи насам-натам и ще се наслаждават на тропическия въздух. И ще изгарят на петна, където са забравили да се намажат с УВ-блокери.

Обърна се и тръгна към банята.

— Имаш сладко дупе — подхвърли Кухоглавката.

— Вярно си е, но ти откъде знаеш?

— Мак все това повтаря. Ти като комплимент ли го приемаш?

Силк се разкикоти.

— Ами да. Отивам да си доизмия сладкото дупе, ако нямаш нищо против, после ще прескоча до стрелбището. Остане ли ми малко време, ще поплувам.

— Вземи си комкартата.

— В почивка съм!

— Нищо. Вземи я.

Той изпръхтя грубо и влезе в банята.