Стив Пери
Инфопаяк (17)

16

Учудването на Кофи се забелязваше и без човек да е наблюдателен. Естествено, познаваше Мак, макар че тя не се интересуваше от арбалети и лъкове. А Силк мъкнеше нова мацка толкова скоро…

— Махело, Кофи.

— Махело, брат’чед.

— На коя пътека ще ни пуснеш? Няма да взимам оръжието, само ще преподам малко теория набързо.

— Няма проблем. Отидете на трета — изрече отговорникът, вдигнал вежди.

Е, в момента нямаше как да му обясни положението. Друг път. Засега имаха нужда от спокойно място да обсъдят проблемите си и да помислят усилено. Ако някой убиец не го очисти дотогава, ще разкаже на Кофи цялата идиотска история.

Жената се озърташе на минаване през контролния пункт, но си мълчеше. Чак когато се отдалечиха от отговорника, тя попита:

— Често ли идвате тук?

— Случва се.

Застанаха в началото на пътеката и Силк започна да сочи мишените заради Кофи. Бяха сами на стрелбището.

— Добре, сега какво?

Тя изглеждаше хладнокръвна и самоуверена.

— Трябва да издирим избягалия аусвелтер. Той е ключовото звено. Хванем ли го, приключваме със случая.

— И как ще стане, дяволите го взели? Планетата ни никак не е мъничка, а и останах с впечатлението, че доста хора са се заели да го търсят, обаче засега не постигат нищо.

— Разполагам с информация, която вероятно ще ни насочи по следите му.

Силк поклати глава.

— Не ми се вярва да е толкова лесно.

— Разбирам нежеланието ви да се забърквате, но е по-добре да приемете фактите каквито са — вие тъй или иначе сте замесен. Нашите противници вече направиха опит да ви отстранят. Ако не ги спрем, не мога да ви гарантирам безопасност.

— Трябва да си върша работата…

— Измислете някакво оправдание за временното си отсъствие, после ще се погрижим да обясним официално на вашите работодатели. Имаме нужда от вас, господин Силк. Дава ви се шанс и да допринесете за наказанието на онези, които убиха вашата партньорка.

Да, болеше го, но искаше ли да затъва още по-дълбоко в това блато? Каквото и да стореше, нямаше да си върне Мак. Само че го вбесяваше прекалено сериозната вероятност престъпникът да се измъкне между капките. И както всеки сериозен паяк, жадуваше самият той да знае цялата истина, а не да се задоволява с хлъзгавите тъпотии, които му пробутваха.

Данър докосна ръката му и се взря в очите му.

— Моля ви, господин Силк. Наистина имам нужда от вашата помощ.

Кожата на ръката му сякаш пламна.

 

 

Кинг разчиташе набързо стъкмената нова маскировка да отклони поне повърхностното внимание от него. Този път реши да се откроява сред тълпата, защото равнодушният наблюдател би си казал, че такава запомняща се външност не крие нищо друго под себе си. Боядиса косата си яркосиня, потъмни още загара си, докато започна да напомня за какао с мляко, и събра премяна от крещящо пъстри коприни, внесени от външните планети. Приличаше — или поне се надяваше — на застаряваща, макар и поддържаща се звезда от холошоу или пък на продуцент, решил да пръска пари за почивка. Избра по-спортен модел електрокола, чийто наем за една седмица можеше да изхранва средно семейство поне три месеца, но сега не биваше да пести. Подмина къщата на Силк, сякаш притежаваше пътя. Случваше се местни или туристи да го зяпнат, но поне погледите им не показваха, че подозират в него убиец или несръчен агент. Някои от минувачите завиждаха, други се разсмиваха, трети пък не криеха презрението си. Не го интересуваше мнението им.

Не забеляза дори прикрито полицейско присъствие, а настроената на широк диапазон пищялка не го предупреди за дебнеща електроника. Естествено, не можеше да се опази стопроцентово от върховите постижения в техниката за проследяване — камерите на спътник биха разчели и цифрите на хронометъра му, ако скучаещият дежурен реши да научи колко е часът по този чудноват начин. Все пак усетът му подсказваше, че никой не го наблюдава.

Странно и в същото време насърчаващо. Ако партньорът на убитата не е вдигнал шум, значи наистина знае нещо, за което не желае да уведоми властите. А това непременно беше в интерес на Кинг. Може и да е стигнал до някакво споразумение с шпионката от Нова Земя. И такава пречка нямаше да е непреодолима. Ако човек е готов да продаде нещо, сигурно ще обърне внимание на по-изгодно предложение…

Стига аусвелтерката да не разполага с прекалено големи възможности, за да е отмъкнала Венчър Силк по-надалеч от острова, все някак ще ги открие.

Пистолетът още беше зареден със зашеметяващи стрелички, но това можеше да се промени за секунди. Засега искаше да хване двамата или поне единия от тях жив.

Къде биха се скрили? Трябваше да помисли.

Както личеше, Силк предпочиташе да си седи вкъщи, ако се изключи увлечението му по онзи проклет арбалет или навикът му да плува в океана. Значи първо ще провери на Червения плаж, после на стрелбището. Втората спирка по пътя не му изглеждаше особено примамлива. Едно е да спипаш жертвата невъоръжена и само по бандаж за плуване, друго е, ако в момента си играе с гадното оръжие. А Кинг изпита на собствен гръб колко опитен стрелец е Силк. Освен това онзи го бе видял два пъти и вероятно щеше да заподозре всекиго с дори приблизителна прилика. За жалост Кинг нямаше как да се смали. Напомни си да прояви повече предпазливост.

Засмя се, щом се замисли за това премерване на силите. Дори вече да не беше в разцвета си, усещаше тръпка в очакване на сблъсъка с инфопаяка и новата му съюзничка. Човек трябва да проверява колко струва, поне от време на време. Не че имаше намерение да поема глупави рискове, да играе честно или да прави други подобни идиотщини. Също като при древните самураи, правилата в занаята бяха прости — трябва да си готов във всеки миг от живота си. Ако не си, за провала си виновен ти, а не умението на противника.

А Кинг вече не се чувстваше отпуснат. Бе позволил по острието на способностите му да плъзне ръжда, да го покрие паяжината на самодоволството. Край на това. Сега беше готов на всичко и горко на онези, които не са.

 

 

Зия се опитваше да използва възможно най-добре едно твърде заплетено положение и засега май се справяше задоволително. Целта си оставаше същата — да прибере обекта или да го премахне, според обстоятелствата. Имаше нови играчи и тепърва щеше да си изяснява ролите им, но поне със Силк започна както очакваше. Щеше много да се учуди, ако не я бе забелязал като жена, а и той имаше сметки за разчистване. Щом се съгласи да й помогне, крайно време беше да се разкарат от този остров към някое място, където ще ги намерят по-трудно. Може би нямаше да й бъде особено полезен като прикритие, само че не биваше да пренебрегва шанса, че онази жена е споделила с него нещо, което не е било предназначено за неговите уши. От Зия очакваха не само да се погрижи за Спаклър, а и за всеки научил излишни подробности. Разбира се, ако самият обект липсваше, за да се потвърдят чрез него слуховете, нямаше да стане опасно, и все пак възникналите подозрения биха създали проблеми. В края на краищата земяните бяха несравнимо по-опитни от останалите в шпионския занаят.

— Каква е следващата ни стъпка? — попита Силк.

— Трябва да се изнесем на сушата.

— И това е суша. За континента ли говорите?

— Да де. Отиваме в Лос Анджелис.

— В Ел Ей ли? Но защо?

— Много вероятно е там да открием Спаклър.

— Кого?

— Избягалия аусвелтер от Земя-2.

— А, него ли…

— С това колело можем ли да стигнем до най-близкото летище?

— Ами да, обаче трябва да си взема някои неща…

— Неуместно хрумване. По-благоразумно е да купуваме необходимото по пътя. Правителството плаща, господин Силк.

— По-добре ми казвай Вен — предложи той.

Зия го огря с професионалната си усмивка, но този път вложи и малко искреност. „Падна ли ми…“