Стив Пери
Инфопаяк (16)

15

Щом се върна в стаята си, Кинг установи, че куршумът от неизвестния тип е минал плитко през бедрения мускул на крака му, без да се пръсне на парченца, затова не бе засегнал костта или основните артерии. Входната и изходната рана бяха съвсем малки. Отново задейства медицинския си комплект и го остави да извърши още веднъж биотехнологичното си чудо. Скоро престана да усеща дори болка. Нямаше нищо опасно, но несравнимо повече го тревожеше самият смисъл на произшествието.

Агентката имаше съучастници.

Значи се бе заблудил, че тя ще действа сама. Беше почти сигурен, че улучи с шокова стреличка онзи, който стреля по него, и се надяваше неприятният тип да се опомни с ужасно главоболие. И все пак поредната му грешка едва не го погуби. Този път се гневеше не толкова на жената и помощниците й, а на себе си. Преди десетина години, да речем, нямаше да си позволи подобно глупаво безгрижие. Дали пък не е твърде остарял за тези занимания, при това преди да е навършил четиридесет и пет? Явно се отдалечаваше от върховата си форма.

Толкова се зарадва, че навреме узна за появата на агентката, та стана прекалено самоуверен. Въобрази си, че просто ще я повали със стреличка и ще я домъкне в стаята си, за да я разприказва на спокойствие. Не се усъмни дори за миг, че ще научи всичко необходимо и после ще се отърве от нея по най-подходящия начин. Дори не му хрумна, че нищо в живота не е толкова лесно.

Ама че глупак! Ако съучастниците й не бяха толкова непохватни, щеше да пострада зле и да попадне в болница, където пък с него щяха да се захванат властите. А можеше и да се прости с живота си. Онзи смотаняк държеше в ръцете си въгледвуокисна пушка военен образец. Достатъчно бе сачмата да удари костта, за да я пръсне. Само половин метър по-нагоре и Кинг щеше да остане без черен дроб или стомах.

Потисна яростта си, но тя продължаваше да бушува като свръхпрегрята пара в херметичен съд. Край на безстрастните замисли. Жадуваше лично удовлетворение, за да приключи с тази операция. Естествено, целта си оставаше на първо място, само че и противникът трябваше да изпита възмездието, което той реши да избере. Макар да знаеше, че не бива да си позволява тази слабост, не беше по силите му да се укроти.

Всички те щяха да съжалят за мига, в който са решили да тормозят Депард Кинг.

 

Кои ли бяха онези мъже? Зия се опитваше да пришпори ума си, за да разнищи случката. Веднага отхвърли възможността да са от земната сигурност, иначе още щяха да налитат, а не да си подвият опашките. И защо се впуснаха в престрелка помежду си? Не виждаше никакъв смисъл в тази бъркотия!

Налагаше се да мисли много бързо, а и да внимава. Не знаеше нищо за човека пред себе си, освен името му и факта, че е бил партньор по договор на убитата лекарка. Положението й изведнъж стана много гадно и вероятно щеше да се нуждае от помощта на този Силк, за да се измъкне, без да оплеска всичко. Не подценяваше и опасността да затъне фатално. Представяше си иначе разговора с мъжа, но сега трябваше да го привлече на своя страна, и то веднага.

— Вижте какво, господин Силк, забъркал сте се в много неприятна история. — Самата истина! — Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще ви отървем цял и невредим.

„По-важното е аз да се отърва…“

— Що за глупости, мамицата му!

Нямаше нужда от прекалена досетливост, за да разбере колко е ядосан човекът. Тя реши да импровизира в движение.

— Онзи долу, който стреляше по мен, е убиецът на вашата партньорка.

Силк я зяпна стъписан.

— Изобщо не прилича на избягалия аусвелтер. Ама е досущ като кучия син, който влезе в къщата миналата седмица и стреля по мен.

Някой е стрелял и по него? Какво ставаше тук? Зия побърза да закърпи историйката си, преди той пак да отвори уста.

— Разбира се, че не е избягалият от карантината, но е негов съучастник. Другите двама бяха от моя екип.

— Госпожице, не може ли без тъпотии? Искам да чуя същината.

— Добре. Ще ви се доверя. Казвам се Триш Данър и съм от земната сигурност, работя под прикритие. Разкрихме заговор на аусвелтери, подпомагани от местни дисиденти. Върнах се наскоро от Нова Земя и онзи мъж се опита да ме ликвидира, за да попречи на разследването. — Каза си, че се справя добре, влагаше достатъчно правдоподобие. — Бях в карантината, но за да продължа работата си, наложи се да „избягам“ снощи. Това можете да проверите веднага, ако желаете.

Ако този синеокият се увери, че поне част от историята е вярна, твърде вероятно е да преглътне останалото.

— А какво общо има всичко това с мен?

„Хайде, Зия, напъни се. Той не е чак такъв рибок, измисли как да го вмъкнеш в картинката.“

— Вашата партньорка — доктор Макензи, е научила за част от техния план, докато са били в карантината. Не знаем точно как е станало. Вероятно са сметнали, че е опасна, и се е наложило да й запушат устата. Завинаги.

— Какво?!

— Господин Силк, нямам никакъв мотив да ви лъжа. Нима вярвате във версията за злополука? Или че тя случайно се е натъкнала на побеснял аусвелтер, който я е убил просто така?

„Това беше добра идея.“ Изчака да види реакцията му.

Мъжът бавно поклати глава.

— Вярно, звучеше съвсем безсмислено.

Ето, сега й падна в ръчичките.

— Вижте какво, много съжалявам, че се наложи да ви изтърся всичко това наведнъж, но проблемът е извънредно сериозен. Налага се да ми помогнете.

— Аз ли? Глупости! Защо не си повикате хрътките?

— Не мога. В службите се е промъкнал техен агент, когото още не сме успели да заловим. При всеки опит да се свържа с началниците си по нормалните канали е възможно да предупредя неволно този човек.

Силк още се съмняваше, значи беше време за тлъстата примамка.

— Нима искате да се окаже, че вашата партньорка е умряла за нищо? Можем да заловим тези хора и да ги накажем. Тя не заслужава ли поне това?

Мъжът въздъхна. Не изглеждаше никак зле — стегнат, малко по-възрастен от нея. Явно се грижеше за себе си. Личеше му и колко е потресен от смъртта на партньорката си и точно в това слабо място се бе прицелила Зия.

— Какво още искате да ви кажа, за да ви убедя?

Тя се понаведе към него и предницата на блузата й се отдели от тялото. Сутиенът й беше почти прозрачен. Очите му се стрелнаха за миг към гърдите й, после пак се вторачиха в лицето й.

Зия успя да сдържи усмивката си. Щеше да го убеди — по един или друг начин.

 

 

Силк беше като зашеметен и никак не му ставаше по-лесно от всички щуротии, които тази жена изсипа на главата му. Отново му се стори, че преживява наяве скапано холошоу — шпиони, заговори, изобщо говна. И все пак Мак беше мъртва. Ако имаше нещо вярно в твърденията на тази Данър, може би поне щеше да напипа някакъв смисъл в сполетялото го нещастие. Не вярваше Мак да е имала тайни от него. Като си напрегна паметта, сети се, че тя спомена за онзи аусвелтер. Не разправяше, че бил шпионин, но открила някаква чудатост.

За миг забеляза жената пред себе си. Беше много привлекателна въпреки ужасната къса прическа, а и тялото й изглеждаше добре под торбестите дрешки.

После вече мислеше как да провери приказките й.

— Кухоглавке, включи се.

— На линия съм.

Агентката се стресна от новия глас, но явно само за секунда разпозна генериран от компютър звук и се успокои. Бърза реакция.

— Влез в достъпните полицейски файлове и провери дали снощи някой е избягал от Извънземната карантина.

— Имам достъп. Съобщават за неразрешено напускане на Извънземната карантина през посочения от теб период. Разпитват един от пазачите във връзка с инцидента.

— Има ли снимка на избягалия?

— В достъпните файлове липсва.

— А данни за самоличността?

— Липсват.

Силк погледна жената.

— Е, уверихте ли се? — настоя тя.

— Кухоглавке, свържи ме с Ханс Клайн от карантината.

Минаха няколко секунди.

— Да?

— Ханс, безпокои те Венчър Силк.

— Здравей. Как си?

— По-добре. Ханс, искам да те помоля за една дребна услуга. Лично е, няма да пускам нищо по мрежите.

— Слушам те.

— Доколкото разбрах, някаква аусвелтерка се измъкнала снощи.

Клайн не отговори веднага.

— Ами…

— Не се притеснявай, новината влезе официално в мрежите. Няма да кажеш нищо, което вече не знам.

Силк се досети, че доктор Клайн веднага ще си пусне новините по паралелна връзка, за да провери. Пауза от още няколко секунди.

— Да, така е. Случило се е, когато не бях дежурен.

— И избягалата жена е била от Земя-2, нали така?

Ханс явно се мъчеше и да внимава в разговора, и да чете съобщението.

— Да.

Силк се усмихна на лекотата, с която го изпързаля.

— Благодаря ти, скоро пак ще се чуем. Кухоглавке, прекъсни линията. — Обърна се към жената. — Поне тази част от историята отговаря на истината. — Данър кимна. — Да приемем, че ви повярвам. Какво следва от това?

Тя го гледаше сериозно.

— Трябва да се махнем оттук, преди убиецът да си доведе и помощници. Има ли някакво място наоколо, където можем да поговорим на спокойствие?

— Има.

Още се двоумеше, но любопитството му се разпали. Надушваше нещо голямо и вече не се съмняваше, че е свързано някак със смъртта на Мак. От властите нищичко нямаше да научи, а тази жена можеше и да изтърве някой отговор на въпросите му.

— Да вървим. Ще се повозим на моя велосипед.

Седалката за пътника не беше голяма и слабините на жената го притискаха в кръста, а бедрата й докосваха хълбоците му. Тялото й беше топло, почти горещо и Силк усети смущаващо, позабравено напоследък раздвижване в чатала си.

„За Бога, Мак я няма само от няколко дни! Какво ти става бе, прасе?“

Вложи още малко енергия в натискането на педалите, превключи на следващата предавка и се засили по правия участък край отклонението към плажа Кокай.

— Никой не ни последва — отбеляза жената. — Но може да са ни прикачили предавател. Нека спрем, за да огледам велосипеда.

Подмина ги бус, пълен с туристи, връщащи се от Свещените езера. Провериха внимателно рамката и дръжките, надникнаха под седалката.

— Струва ми се, че няма нищо, но устройствата понякога са миниатюрни — каза агентката.

Силк тръсна глава. Да вярва ли на ушите си?