Стив Пери
Инфопаяк (12)

11

Обектът бе изчезнал!

Зия седеше на койката в миниатюрното стайче, което й определи управата на карантината, и зяпаше голата, стерилно бяла стена. Измина толкова светлинни години, за да докопа човека, а той взел, че се махнал оттук. Голямо прецакване. И сега какво да прави? Въпреки обичайното за нея хладнокръвие тя се поддаде на раздразнението. Проклет да е!

Не й отне много време да научи подробностите, защото тук десетки жители на Земя-2 чакаха да изтече срокът на карантината им. Зия отдели общите елементи в осемте версии, които чу, и вече й се струваше, че нейната представа за произшествието се доближава до истината.

Старецът от Кучи поток май налучкваше най-прозорливо.

— Измъкна се. Гледах го как всяка минута се озърта сякаш някой го настига. И все беше настръхнал, подскачаше цял метър, ако му се изкашляш зад гърба. Хич не се учудих, като не го намериха при сутрешната проверка. Ама не се сещам как е офейкал, щото вратите са заключени, а по коридорите се разхождат ония „санитари“ с електропалките. Да му се не знае, разтърчаха се като буболечки по горещ тиган, разпитваха всекиго виждал ли е Спаклър, приказвал ли е с него.

Зия изгледа стареца с невинно учудване.

— Наистина ли? Колко интересно!

— Ами да, смръзна им се лайното и по туй познах, че не го е прибрала земната сигурност, щото е шпионин или заради друга някаква глупотевина. Сам е решил да избяга. Май е знаел, че лошо му се пише. — Мъжът се усмихна на Зия. — Мисля си аз, че е отмъкнал от дома нещо, дето не е негово, та нашите хора са щели непременно да го погнат. Ама той предпочете да не ги чака.

— Сериозно ли говорите?!

— Да, така ги виждам аз нещата. Двайсетина годинки бях запасняк вкъщи. Имах приятелчета във военното разузнаване, разправяха ми туй-онуй. Но имена няма да казвам, нали разбираш?

— Естествено…

И тъй, Зия си седеше в стаичката, потънала в размисъл за възможните варианти. Край на простичките планове как ще спипа Спаклър — оставаха му още две седмици карантина в деня, когато тя стъпи на Земята. На теория трябваше да се свърже с него, да му разкрие коя е и с каква задача е пристигнала. И да го убеди, че е по-добре да прекъсне престоя си тук, за да се качи с нея в първата совалка. Често се случваше на туристите да им омръзне, преди да е изтекъл задължителният месец. На земяните не им пукаше — един аусвелтер по-малко, с когото да се главоболят. Тя не се съмняваше, че би го убедила. Скоро щяха да спят заедно и ако той само посмееше да шикалкави, тя щеше да го очисти. Пред такъв избор би го поставила — да умре веднага на Земята или да се върне у дома, за да се изправи пред съда. Разбира се, там също щяха да го премахнат накрая, но Зия би обещала на Спаклър, че само ще плати тежка глоба и ще прекара петнайсет-двайсет години в наказателните рудници. А като се знаеше в какво се бе превърнал той, двайсет години каторга нямаше да го стреснат. На негово място Зия нито за миг не би повярвала в такава измишльотина, но пък нея много я биваше да убеждава хората по всевъзможни начини…

Всичко това вече нямаше значение. Спаклър офейкал и както изглежда, пречукал местна медичка. Значи цяла глутница тукашни копои го търсеха, готови да преровят и дъното на океана. Противна история!

Започна да прехвърля вариантите в ума си.

Можеше да си врътне задничето и да си го отнесе у дома. Никой не би я обвинил. Обектът не се оказа на мястото си, и то не по нейна вина.

Да изчака края на своята карантина и да го потърси тогава. Значи да му даде преднина от почти пет седмици.

Да приключи с карантината по същия начин като него, за да тръгне по следите му веднага.

Я да видим — за нищо на света не би се прибрала с празни ръце.

Немислимо беше да чака тук цял месец.

Значи оставаше третата възможност.

Зия въздъхна и все пак се почувства по-добре. Естествено, трябваше да се примири с рисковете, само че по-добре да се устреми към някаква цел, отколкото да си прахосва времето залудо. Пък и не забравяше, че е сред най-способните в занаята. Не успее ли да се измъкне от този окаян зверилник, заслужава каквото наказание й измислят, ако я хванат.

Време е да се размърда. Кисне тук почти цял ден. Ще се махне още тази нощ. Сега трябва да се ориентира кое как е в карантината, после да се изсули. Просто и ясно.

 

 

Кинг в новото си превъплъщение снимаше Извънземната карантина от пълния с туристи трамвай. Рехавата им система за сигурност бе предназначена да държи хората вътре. Едва ли мнозина се бяха опитвали да проникнат отвън.

Той си позволи лека усмивка, защото големите тъмни очила закриваха половината му лице. Проучването на партньора на случайната жертва вървеше добре. Човекът се оказа дребно винтче в местния космопорт — професионален лъжец с няколко странни увлечения, например стрелбата с арбалет. Кинг вече преценяваше, че този тип няма да е особена пречка, ако пак се наложи да се занимава с него. Твърде вероятно обаче беше пътищата им да не се кръстосат повече. Разполагаше с електронен таран, макар и не последна версия, но предполагаше, че ще се справи със защитата на медицинския компютър в карантината. Току-виж, се сдобие лесно с толкова жадуваните файлове.

Естествено, не се налагаше да прониква лично в карантината, но пък трябваше да научи някои кодове, преди да е готов за електронната си атака. Беше готов да преглътне солената цена. Не забравяше и другите възможности. Може би щеше да открие пръв избягалия аусвелтер. Все още се надяваше да приключи успешно начинанието. Един-единствен провал невинаги изхвърляше играча от състезанието.

Някакво насекомо избръмча в откритото возило и се устреми към лицето на Кинг. Той неволно посегна и светкавично стисна в юмрук невинната твар. В следващия миг сякаш потъна във вълна от страх. Постара се да изтрие ръката си незабелязано. Трябваше да сдържа рефлексите си, защото вече загази веднъж заради тях. Дебел бизнесмен, хващащ мухи в полет, беше прекалено необичайна гледка дори за мудното внимание на някой турист, а той не искаше да го запомнят. Не биваше да си позволява дори дребни грешки, ако искаше да спечели наградата.

 

 

Силк се върна на работа, но вече го нямаше предизвикателството, нито пък изпитваше удоволствие от изтънченото боравене с истината, за да задоволява тя по-добре нуждите на корпорацията. Твърде добър професионалист беше, за да не се справя с всекидневните проблеми, само че нищо не го радваше. Началниците му подсказаха да посети служебния психиатър, от когото чу премъдрото заключение, че дълго ще страда, ще се чувства изцеден и не бива да се плаши от това. Празни приказки, а Силк трябваше да се бори с действителността.

— Медиите чакат — подсказа Кухоглавката.

— Да си го набутат. Нека чакат.

Но вече прехвърляше по навик данните в ума си, за да измисли най-изгодната версия за сливането, което новинарските хрътки бяха надушили. Твърде лесно. И безбрадо пуберче нямаше как да сбърка.

Защо трябваше Мак да умре? Все имаше някакъв по-приемлив смисъл в нещастието, а не всичко да е случаен сблъсък с пощурял от страх аусвелтер. Силк обаче нищо смислено не виждаше.

— Добре. Ето как ще го сдъвчем. Сливането ще съдейства за благоденствието на всички, които това събитие засяга. В момента не се предвиждат никакви съкращения на работни места, засега дейността ще продължи без промени, а дивидентите най-вероятно ще нараснат. Дай го на касапите и захранвай медиите по реда на обажданията.

— Това и за Брайс Ксонг ли се отнася?

Силк въздъхна.

— Не. Нека той е пръв.

Какво ли значение имаше…

Не му се обадиха нито следователите на корпорацията, нито местните полицаи, значи убиецът на Мак още се разхождаше на свобода. Взломаджията също не бе заловен и Силк все си мислеше, че трябва да има някаква връзка между двамата. Може би имаше нещо вярно в простичкото обяснение на тукашните пазители на реда — случва се, когато някой умре, отрепките да надушат сгоден случай. Надяват се да не заварят никого в опустелия дом, а и повечето от тях са достатъчно глупави да не се сетят, че там вероятно живее още някой.

Облегна се, свали проводящата рамка от главата си и се загледа през прозореца. Поредният хавайски ден сияеше навън, ветрецът полюшваше пищната зеленина, а слънцето щедро сипеше лъчите си във вечното лято.

Знаеше, че все някак трябва да продължи живота си. Никой още не бе успял да направи чудо и да върне любимия човек от отвъдното със скръбта си.

Поклати глава. Пак думи срещу безпощадните факти. Гнус…

— Има ли още нещо за мен?

— Не — успокои го Кухоглавката.

— Чудесно. Отивам на стрелбището.

— Вземи си комкартата.

Той само кимна. Не му се искаше да се препира с компютъра.

 

 

Електронните пробиви носеха несравнимо по-малко опасности за извършителя от прякото физическо нахлуване, а и Кинг знаеше какви са необходимите предпазни мерки, за да сведе рисковете до съвсем приемливо равнище.

Седеше в третата наета стая, разположил системата си на малкото бюро. Бе свързал малкия, но мощен преносим компютър чрез модем в тристепенна клетъчна спътникова връзка, като първият пункт във веригата беше ресторантчето отсреща. Скромното заведение предлагаше само закуска и обяд, сега беше затворено и нямаше вероятност някой да използва телефона. Вторият беше автомат на магистралата срещу католическата църква на Хана. В момента там висеше табела за повреда, за всеки случай липсваше и слушалката. Третият елемент от заблудата изглеждаше доста смешен — уж повреденият телефон в залата за посетители на самата Извънземна карантина. Добър специалист би проследил сигнала без никакви проблеми, стига да имаше времето и оборудването за целта, но Кинг не вярваше да се стигне дотам. Собственият му компютър щеше да прекъсне връзката три минути след началото. Дори електронен магьосник, при това предупреден навреме, не би успял да го засече толкова бързо.

А и той нямаше да проникне в най-засекретените бази данни на карантината. Кого ли интересуваше дали някой чудак ще се рови в медицинските данни на аусвелтерите?

Разчиташе и на чудесните качества на своя софтуерен бандит, колкото и да бе остарял. Нямаше съмнение, че последните версии на защитни системи, каквито използваше сигурността, биха спрели набега му без затруднения, но защо й е на карантината да си инсталира такива скъпи играчки? Опитът му от работата в правителствено ведомство го научи, че парите никога не стигат и обикновено се прахосват съвсем не за най-нужното…

Пое си дъх, сложи си проводящата рамка, нагласи слушалките и се усмихна.

— Пусни основната програма.

— Изпълнявам командата.

— Информационна линия на Извънземната карантина — чу се гласът на тяхната машина. — С какво можем да ви бъдем полезни?

Кинг набра на клавиатурата кода за достъп. Нямаше намерение да оставя запис на гласа си, макар че неговият електронен разбойник можеше да предотврати и това, преди да прекъсне връзката.

— Имате достъп до системата от файлове — съобщи другият компютър.

Кинг се ухили до уши и пръстите му затанцуваха по клавиатурата.

 

 

Още преди да притъмнее, Зия подготви новите си планове. Забеляза веднага, че доста са засилили охраната. Не знаеха обаче точно как се е измъкнал Спаклър и по неволя бяха оставили и пролуки.

Централен компютър контролираше електронните ключалки, но всеки с коефициент на интелигентност колкото мушица-еднодневка можеше да ги обезвреди с най-прост мобилен телефон и малко знания за импулсните генератори. А знанията на Зия за тези устройства съвсем не бяха оскъдни.

Повече щеше да я затрудни увеличеният брой на пазачите. Как да разчита, че някой от тях ще задреме в критичния момент, особено след толкова скорошно бягство? Поне още няколко дни копоите щяха да обикалят настръхнали по коридорите.

Тук-там се виждаха охранителни камери, вероятно сега обръщаха повечко внимание на подаваните от тях данни. На Спаклър му е било по-лесно — вероятно просто се е шмугнал край сънлив „санитар“ и се е покрил в гората.

Той обаче нямаше предимствата, с които разполагаше Зия. Тя вече си набеляза пазванта, който с удоволствие би се уединил някъде с нея, и то без дрехи по себе си. Заслепи го с усмивката си „Иска ли ти се?“ и видя как предницата на гащеризона му се размърда в отговор. Колко й облекчаваха работата тези мъже, щом предпочитаха да мислят с малката си глава вместо с голямата… Поне повечето й познати, предпочитащи жените, рано или късно се поддаваха на слабостта си. Бе се научила да злоупотребява с този недостатък още преди да се захване със сегашния си занаят. Докато навърши петнадесет години, Зия Реландж беше експерт по мъжкия нагон. Понякога си казваше, че дори става скучно.

Наложи си търпение. Само още няколко часа и ще се махне оттук. Запълни времето с разговори, като подбираше хора от родната си планета. Надяваше се да научи нещо полезно. Спаклър бе убил лекарка при бягството си, а това не пасваше на обикновено кроткия му нрав. Зия предположи, че е бил твърде отчаян. Почти всеки може да те изненада гадно, ако го притиснеш в ъгъла. Значи щеше да й бъде по-лесно, когато го убеждава да се прибере у дома. Защото спипат ли го местните, мозъчната смърт му е в кърпа вързана.

Разбира се, имаше и резервен вариант. Никак не й се искаше да прибегне до него. Ако Спаклър откажеше да се върне доброволно, тя имаше разрешение да го принуди с всички средства. Окаже ли се невъзможно, Зия щеше да се отправи сама обратно към Земя-2, а Спаклър щеше да се превърне в тор.

Така успехът нямаше да е особено блестящ, но нямаше и да се провали. Обектът вече й бе дал достатъчно основания да приложи крайни мерки спрямо него. Лесно щеше да се оправдае пред шефовете, че е била принудена да го убие и да покрие трупа.