Стив Пери
Инфопаяк (11)

10

Силк скоро прецени, че следователите на корпорацията са твърде непроницаеми и хлъзгави. Е, да, нали от тях се очакваше направо да излъчват компетентност, само че прекаляваха със снизходителната си самоувереност и на него много му се искаше да спъне неочаквано единия, за да види как ще реагира на изненадващото падане. За разлика от местните ченгета тези двамата имаха и безупречна външност — високи, жилави и напращели от енергия, спретнато и скъпо облечени. Имаха еднакви кестеняви коси. Дори не се забелязваше разлика в произношението им — добре поставени гласове с популярния среднозападен изговор на холоводещи. Нищо чудно и да бяха братя. Отличаваше ги само навикът на единия да се усмихва непрекъснато, показвайки идеалните си зъби. Лицето на другия изобщо не се променяше.

— Господин Силк, според мен едва ли има за какво да се тревожите — увери го Засмения и пак го огря с неискрена проява на дружелюбие. — Както изглежда, навестил ви е доста непохватен взломаджия.

— Тази сутрин убиха партньорката ми, а вечерта някакъв гадняр нахлува в жилището ми и стреля по мен. На мое място нямаше ли да се разстроите?

— Злощастно съвпадение — отсече Сериозния.

— А какво ще кажете за онзи аусвелтер, избягал от карантината?

— Господин Силк, вашето описание показва ясно, че не става дума за същия човек.

— Може да се е преоблякъл.

— Само че едва ли би могъл за толкова кратко време да промени ръста и телосложението си. А и за какво му е да идва тук?

Силк не знаеше какво да му отговори. Всъщност нямаше отговор на нито един от въпросите, въртящи се из главата му.

— Намерихте ли стрелата?

— Местните полицаи още я търсят — отвърна Засмения. — Ще я намерят накрая.

— Оценяваме вашата загриженост — добави Сериозния, — но всичко е под контрол. Няма съмнение, че скоро ще заловим престъпника и ще научим какво го е подтикнало да проникне в дома ви.

— Още не сте хванали и оня аусвелтер.

— И това ще стане, господин Силк. — Този път и устните на Сериозния замалко да се изопнат в усмивка. — Престъпниците обикновено са непохватни и лишени от съобразителност, иначе щяха да са преуспяващи порядъчни членове на обществото.

— Да, ама му е стигнала хитрост да си намери оръжие — отбеляза кисело Силк.

— Но не се е научил да си служи добре с него — напомни Засмения.

Силк потърка врата си, където полицейският фелдшер наслои малко петно псевдокожа върху раничката.

— Улучи ме…

— Веднъж, и то след няколко неуспешни опита, като първия път е стрелял почти от упор. Просто е имал късмет.

Силк поклати глава. Каквото и да кажеше на тези лъскави ченгета, то се плъзгаше по твърде дебелата им кожа.

— Защо просто не се опитате да забравите тази случка? — подхвърли Сериозния. — Нищо не са ви откраднали, не пострадахте тежко. След време ще заловим извършителя и ще ви уведомим за това.

Спогледа се за миг с колегата си и Засмения добави:

— Господин Силк, тук научихме всичко, което е необходимо за разкриване на престъплението. Ако се сетите за още нещо, можете да се свържете с нас чрез всяка мрежа. Само споменете мястото и датата, за да прехвърлят обаждането на нас.

Ако се бе ухилил още веднъж, Силк щеше да закрещи, но този път ченгето не показа скъпите си зъби, отгледани в биована.

Край на разговора. А опитът му подсказваше, че за тези двамата неговото участие вече е приключило. И той на свой ред беше балама за тях, не биваше да научава повече от допустимото. Нито сега, нито когато и да било.

Проследи ги с поглед, докато слизаха по стъпалата. Нощта отиде по дяволите, скоро щеше да се съмне, а и не му се вярваше да заспи скоро. Твърде много въпроси се въртяха до полуда из мозъка му — как тъй Мак умря? Кой беше идиотът, решил да пикае в мивката му, и какво търсеше в къщата? Не му се вярваше да е просто съвпадение. Но какво ставаше? Кой ли бог бе разгневил, за да стовари такова тежко възмездие на главата му?

Двамата почти еднакви агенти се качиха в електроколата си и отпрашиха нанякъде. Местните ченгета още обикаляха с детектор за метали, настроен да засече стоманата по стрелата. Може би все пак улучи бягащия бандит. Би се радвал, ако беше така. Това не съвпадаше с мнението му за самия себе си, но нищо не можеше да промени.

Какво означаваше цялата тази гадост?

 

 

Кинг гледаше как сакът с всички принадлежности на Майк потъва във водата. Бе добавил достатъчно късове вулканична скала към дрехите и документите, затова евтината чанта се скри бързо в дълбокото. Според едромащабната карта, по която избра мястото, тук дъното беше на цели осемдесет метра под повърхността. Едва ли някой гмуркач щеше да се натъкне на странната находка.

Почивай в мир, Майк.

Кинг включи двигателя на лодката и зави. В новото си превъплъщение приличаше твърде малко на Мейнард Айзък Кларк. Вярно, нямаше как да промени ръста и мускулите си, но имаше подплънки под ризата и шортите, затова изглеждаше по-скоро дебел. Този път дрехите му не се отличаваха с крещяща шарения и бяха по-подходящи за бизнесмена от горните слоеве на средната класа, дошъл от Австралия. Черната преди коса сега имаше мътнокестеняв цвят и беше по-къса. Направи кожата си много по-мургава в сравнение с предишния ден. Леката алергична реакция към специален химикал поизду малко лицето му и прикри характерните очертания на костите. Дори не ходеше като Майк, държанието му също се промени коренно. Не допускаше, че някой от мимолетните познати на Майк би го разпознал в ролята на Бентли Смит. Сега обитаваше друга стая в друг хотел. Разполагаше и с още една, резервирана и платена под трето име. Стандартни предпазни мерки. Сега сам си плащаше за тях, а не ползваше сметките на сигурността, но можеше да си го позволи. И ако всичко потръгнеше според плановете, парите щяха да станат най-дребната грижа в живота му. Щеше да е по-богат от цялата си предишна служба. И не това щеше да е най-важното.

Макар да знаеше, че не разполага с много време, този път реши да се подготви по-грижливо, преди да предприеме нещо опасно. Принципът на „Четирите П“ си оставаше в сила и ако го бе спазвал, вероятно щеше да е приключил операцията досега.

Човек се учи, докато е жив. Понякога се налага да мине по трънливата пътека, за да не забравя никога поуките. А Кинг след няколко дни щеше да знае всичко за някой си Венчър Силк и неговата връзка с покойницата.

Чак тогава щеше да действа. Този път без гафове.

 

 

Тази орбитална станция уж беше от новите, но не изглеждаше по-малко окаяна. Частично обработените материали за построяването й бяха изстрелвани от Луната с мощни електромагнитни ускорители. Евтината лята пластмаса и набързо топеният метал на стените изобщо не вдъхваха усещане за сигурност, особено погледнати отвътре. Въздухът лъхаше на студ, по тесните коридори личаха свързващите нитове и болтове. На Зия й се струваше, че стига да кихне, и ще разкъса някоя стена. Е, тя беше само транзитен пункт за пътуващите от и към Земята и все пак… Знаеше от достоверни източници, че пробивите не са рядкост. Преди четири години такава станция се бе обърнала с хастара навън при разчупване на голямо парче от външния корпус. Изплюла над осемстотин души в безпощадния вакуум, те се пръснали и замръзнали в облачета кристали от телесни течности. При разследването се оказало, че дефектната стена пропускала въздух поне от месец и имало най-малко петдесет съобщения за това. Някакъв мърльо от отдела по поддръжка плеснал изолираща лепенка на мястото и решил, че си е свършил работата. Зия се питаше дали и този дървеняк е бил сред изненаданите при разкъсването на корпуса. Надяваше се да е бил. Никак не й допадаше некадърници да се занимават с предотвратяването на опасности, особено когато излагаха на риск собственото й красиво дупе.

Освен това повечето от загиналите били аусвелтери и на хората от Земя-1 едва ли много им е дожаляло за тях. Според нея местните типове бяха закоравели сноби, които си въобразяваха, че само те са истински човеци, а всички други са непълноценни същества.

Засмя се на мислите си, както стоеше на опашката за потвърждаване на визата й. Земяните скоро щяха да се втрещят от страшната изненада, която им подготвиха непълноценните жители на Нова Земя…

— Номерът, моля!

Тя зяпна младия мъж зад преградата.

— Господине?

— Попитах ви за идентификационния номер.

Тя му го каза.

— Колко ще останете на Земята?

— Две седмици.

Разбира се, без да се брои месецът в карантината.

Чиновникът беше отегчен и уморен, а от нея се очакваше да му се усмихва смутено и малко изнервено. Само за миг Зия се изкуши да превърне безличната си маска на учителка в послание с пълна мощност: „Ти защо не ме изчукаш бе?“ Искаше й се да види как нещастникът ще подскочи. Но… Не бива. Това е дребнаво и крайно непрофесионално. Трябва да си следи реакциите, ако иска да остане жива и здрава. Съзнаваше проблема си — прекалено дългото ходене по острието, а накрая си мислиш, че всичко ще ти се размине, защото ще надхитриш всекиго. Една от привлекателните страни на занаята. Защо обаче да рискува — заради това нищожество ли?

Продължи да се държи като свенлива глупачка.

А чиновникът вече се обръщаше към следващия на опашката. Ако станцията не се пръснеше на парчета само още няколко часа, Зия щеше да се качи в совалката, за да се озове в Извънземната карантина на островчето Мауи. Дотук добре. Дори започваше да става скучно.

 

 

Силк си взе почивка след кремацията. Изпрати пепелта на Мак на нейните родители, поговори с тях по мрежата, споделиха мъката си. Те обещаха да му се обаждат, макар да не му се вярваше, че ще го правят. А и той нямаше никакво желание да вижда на екрана майката, която твърде много приличаше на Мак.

От космопорта му дадоха цяла седмица, уж по болест — нямаше да му намаляват отпуска. Радваше се, че точно сега не се налага да позлатява сламата, с която тъпчеха по мрежите баламите, но пък трябваше и да запълни с нещо времето си. А не му се вършеше нищо, освен да тренира всеки ден на стрелбището и да плува до изтощение. Ядеше, без да усеща вкуса на храната, и ставаше от сън, без да е бодър. Никога преди не бе усещал такава празнота. Шибана несправедливост — точно на него ли трябваше да се случи!

„А я си представи как се чувстват партньорите, родителите и децата на всички онези, които се препекоха още преди да се забият със совалката в океана!“

Майната им. Не ги познаваше. А Мак…

Господи…

Просто не му се вярваше, че животът би могъл да потръгне по-зле от сега.