Борис Пастернак
В памет на Марина Цветаева

Мудно влачи се мрачното време.

Безутешно потоци шуртят

по стъклата на пруста задремал

и отвън по безлюдния път.

 

Зад оградата виждам с тревога,

че удавен е градският парк.

А накуп, като мечки в бърлога,

тъмни облаци валят се пак.

 

Книга пак се пред мен мержелее,

за земята, с простора й чист.

И за теб аз рисувам на нея —

горски дух на заглавния лист.

 

Ах, Марина, отдавна е време,

пък не ще е и трудно съвсем,

твоя прах, запилян в реквиема,

от Елабуга да пренесем.

 

Аз замислях това още лани:

тържеството ти да уредя

над снега, над водите сковани,

дето лодки зимуват в леда.

* * *

Не мога и до днес дори

да си представя: ти в земята —

скъперница, макар богата,

между гладуващи сестри.

 

Какво да сторя днес, Марина?

Дай знак, прати ми вече вест.

В това, че тихо си замина,

безмълвен упрек чувам днес.

 

Да, всяка загуба е тайна.

В безплоден устрем към целта,

уви, аз мъча се безкрайно:

без плът, без облик е смъртта.

 

Тук всичко е самоизмама.

Полуслова, лъжи, мълви.

И възкресението само

крепи човека да върви.

 

Пак зима — пищна панихида:

излез от къщи най-накрай,

разбъркай жито, здрач, стафиди,

полей ги с вино — и гуляй!

 

Пред къщи ябълката в иня

и този град сред снежна степ —

това си мисля от година —

надгробен камък са за теб.

 

Обърнала си пак към Бога

лице — като в ония дни,

когато още с мяра строга

светът не бе те оценил.