Йо Цибел
Богът от ледовете (3)

Крачеха в индианска нишка през снежни полета, обледенени планински гребени и стръмни склонове.

Нямаха фреккойшер със себе си. Ездитните животни излъчваха силна миризма. Тараците можеха да ги усетят от голямо разстояние. А те обичаха месото на фреккойшерите повече от всичко друго. Зорбан искаше на всяка цена да избегне нападение на тараците над неговия разузнавателен отряд. Заради онези зверове вече бяха загубили седем животни. Твърде много. Всяко едно от тях беше незаменимо при транспортирането на оръжията, хранителните припаси и материала за палатките. И при пренасянето на бременните жени и малките деца.

Затова пък за търсенето на бога Зорбан им беше предоставил снегоходки. Бяха изплетени от зелено дърво и бяха прикрепени под подметките на ботушите им. Така човек не затъваше в снега. Бяха научили този трик от чужда орда, която живееше по северните склонове на снежната планина.

Балоор вървеше начело на отряда търсачи. Носеше на рамо бойната си секира с дълга дръжка. Следваха го синът на вожда и Аруула. Двамата бяха завързали на гърба си кожените ножници на мечовете си. Двама от воините зад Аруула бяха въоръжени с лъкове, третият — с копие и приспособление за мятането му.

Всички бяха загърнати в космати кожи. Всички освен Балоор, който както винаги, носеше кафявата си, изтъркана кожена дреха.

Мъглявото петно на слънцето беше в зенита си, когато стигнаха до високо плато. Оттук можеха да наблюдават на юг безброй тесни долини и някои склонове и разклонения на ледници. Никъде не се виждаше синята огнена птица.

— Ще претърсим страничните склонове на платото — разпореди се Балоор. Изпрати Аруула и Радаан на запад и взе със себе си един от стрелците с лък за към източния склон. На останалите двама бойци каза да се изкачат още по-нагоре. — Може би ще откриете Зигваан отгоре — каза той.

Разделиха се. Аруула крачеше след Радаан в западна посока.

— Ти си храбър воин, Аруула — каза по едно време Радаан. И при това красива. — Говореше, без да се обръща към нея.

Аруула не отговори. Отдавна очакваше Радаан да я поиска за жена. Жадните му погледи, подмятанията и непрекъснатият му стремеж да е в нейна близост и дори да остава насаме с нея. Нямаше човек в ордата, който да не го е забелязал. Другите жени вече си шушукаха.

Аруула изведнъж се запита дали Балоор нарочно не беше изпратил нея и Радаан сами. Може би той и вождът отдавна бяха решили тайно тя да стане една от майките на Радаановите деца. Може би се надяваха, че ще роди поне едно дете, което може да подслушва.

— Баща ми разказва, че повечето жени от твоя народ били красиви — каза Радаан. — И разправя още, че били храбри ловци и воини.

— Вярно е — каза Аруула лаконично. Не обичаше да говори за родината си. Копнежът, който редовно се появяваше в такива случаи, беше болезнен.

Радаан беше малко по-млад от самата нея. Естествено, че той не си спомняше. Когато бащата на Зорбан и голямата му орда се появиха на морето и я взеха със себе си, Радаан тъкмо се беше научил да ходи.

Самата Аруула си спомняше само смътно годините на ранното си детство. Но че на островите нямаше вождове, а кралици — и то по една на всеки остров, — това все още помнеше. Знаеше също, че островите, на които живееше нейният народ, бяха тринайсет. И че затова се наричаше „народът на тринайсетте острова“.

— Аз съм най-големият син на вожда — каза Радаан. — Скоро ще поведа ордата. — Изведнъж спря и се обърна. — Всеки ще те уважава, щом станеш майка на децата на вожда.

Измери я със зелените си очи. И Радаан имаше черни къдрици като баща си. Брадата му беше къса и мъхната. Още не беше преживял дори осемнайсет зими. По-малко от пет в сравнение с Аруула. Но владееше меча по-добре от мнозина по-възрастни воини. Никой от ордата не се съмняваше, че след Зорбан той ще е вождът.

— Ще си помисля — каза Аруула. За разлика от повечето жени в ордата тя се радваше на привилегията да има избор. Жените бойци с меч и жените ловци можеха да си избират мъжа, с когото искаха да се съвкупяват.

И всъщност защо пък да не е Радаан? Беше неизбежно. А той беше един от най-силните мъже в ордата. Тя все някога трябваше да реши. Синът на вожда — не би бил най-лошият избор.

Всъщност тя отдавна би трябвало да даде своя принос за запазването на ордата. Но мъжете я отбягваха. Или защото беше чужденка, или защото Зорбан още отначало я беше предвидил за жена на най-големия си син. Аруула не знаеше.

— Не размисляй прекалено дълго. — Радаан се обърна и продължи да върви. Заплашителната нотка в гласа му не убягна на Аруула.

На западния край на равнината заоглеждаха надолу към едно леко наклонено поле. Прорязваше го широка следа. Толкова права, сякаш беше изтеглена с копие. В края на следата зееше голяма, кръгла падина.

Следата започваше от предната третина от снежното поле и се простираше до края му. От двете страни на браздата се беше образувал снежен насип.

— Там е кацнала птицата на боговете. — Аруула посочи надолу към снежното поле.

Радаан поклати глава в знак на съмнение.

— И защо тогава не я виждаме?

— Отскочила е от снежното поле — каза Аруула. — Някъде зад него седи и ни чака.

Очите на Радаан светнаха.

— Да се спуснем надолу и да видим. — Едва ли би очаквал да се изправи очи в очи пред бога.

Потърсиха място в стръмния склон, което води от платото надолу към снежното поле. Спуснаха се по подобна на комин цепнатина.

Следата беше толкова дълбока, че Аруула можеше да застане вътре, без да може да вижда повърхността на снежното поле. На дъното на следата се беше оголил гладък като огледало лед. По краищата се трупаше възмръсен сняг.

С почуда крачеха през прохода от сняг и лед.

— Там! — Аруула посочи един син клин. Стърчеше от снега в края на следата. — Това е от птицата на боговете.

Радаан се покатери върху натрупания отстрани сняг. Хвана клина, но не успя да го помръдне. Заизравя го от снега и колкото по-надълбоко копаеше, толкова по-дълго и по-широко, изглежда, ставаше загадъчното нещо.

— Прилича на крилото на божествената птица! — извика му Аруула.

Радаан, който беше силен като мечка, стисна върха на крилото с двете си ръце и започна да го тегли насам-натам дотогава, докато накрая успя да го измъкне от снега и да го спусне в широката бразда. Отломката с трясък се стовари върху леда.

Аруула приклекна и го опипа. Беше малко по-дълго от самата нея и се заостряше в края си. Синьото нещо напомняше на Аруула за острието на бойна секира. Само че беше много по-голямо и твърде тънко.

Радаан скочи в браздата. Замислено заразглежда странния син предмет.

— Ако е част от божествената птица, тогава, изглежда, се е наранила — каза той накрая.

— Тогава може би и Зигваан е ранен…! — Самата мисъл за това уплаши Аруула.

Те се затичаха и стигнаха до другия край на снежното поле. Там широката снежна бразда просто свършваше. Пропълзяха по корем до пропастта и огледаха стръмния склон надолу. Беше насечен с безброй ледени пукнатини и пещери. От него стърчаха покрити с лед скални издатини и каменни игли.

На разстояние половин хвърлей копие под тях божествената птица беше забила клюна си в една тясна ледена пукнатина. Аруула видя някакво кълбо в предната част на птицата.

Хвърляше синкав отблясък, подобно на утринната омара в страните край северното море. Това можеше да е само главата на бога!

Тогава дъхът на Аруула секна.

На снега пред една ледена стена на по-малко от хвърлей копие от божествената птица откри двама тараци. С настръхнала козина се приближаваха към синята птица.

Аруула и Радаан се приведоха в снега.

— Кралят на тараците също е изпроводил пратеници да търсят бога — прошепна Радаан.

— Ако не ги нападнем, ще измъкнат Зигваан от птицата му и ще го заведат в лагера си. — Аруула протегна ръка и извади меча си от кожената ножница. — Трябва да ги убием, преди това да се е случило!

Току-що изрече тези думи, стъпи в една ледена бразда и се плъзна надолу по склона. Радаан извади меча си и я последва…

 

 

Беше най-невероятният и най-ужасният от всичките му кошмари. И нямаше край.

Първоначално Матю видя само една неясна сянка. Тя се спусна по склона отдясно до самолета. Тогава из мъглата на съновидението се очертаха контурите на човек. Младо момче, цялото загърнато в тъмнокафяви кожи. Държеше дълго метално острие над главата си — меч, почти толкова голям, колкото самото него. Кожените му ботуши стигаха до над коленете. Момчето нададе дрезгав вик, гневен и агресивен.

Тогава изтича изпод самолета на Мат с насочен напред като копие меч. Плъхоподобните фигури се изправиха и погледнаха към него.

Мат видя като през матово стъкло, че страшните животни — или каквото и да бяха — се приготвиха за скок.

Тогава внезапно се чу гневен вик отляво. Друг, облечен в кожи човек се появи на снежното поле. По-малък и по-строен от момчето вдясно, но също така въоръжен с дълъг меч. И също така решен да се изправи срещу гигантските плъхове.

Те се поколебаха за момент. После се разделиха. Един от зверовете направи скок надясно. Вторият се хвърли срещу по-дребния варварин.

Мат притвори очи и се опита да прогони ужасния сън. Но когато отново отвори клепачи, варварите и плъхоподобните зверове все още се биеха долу на снежното поле.

Изведнъж видя тялото на младото момче да се извива във въздуха. Стовари се в снега на стръмния склон недалеч от пилотската кабина.

Секунди по-късно се чу удар на метал — мечът иззвънтя в задната част на самолетния корпус. Младият мъж със стон се залови за леда. Мат видя, че устата и носът на момчето кървяха. Единият му крак беше изпънат в неестествена поза.

Звярът долу на снежното поле с фучене се спусна на предните си крака, погледна към другаря си и другия варварин и светкавично се засили.

Странна мисъл се промъкна в трескавия мозък на Матю Дракс — че воините с мечове навярно са се появили така внезапно заради самия него. За да го спасят. Не знаеше дали мисълта му е рожба на съня, или на действителността.

Отвори очи и вторачи поглед към мястото на битката.

Двата гигантски плъха стояха с разрошена козина и изпънати нокти пред облечената в кожи фигура. Тя стискаше с две ръце дългия меч, нанасяше удари и заблуждаващи движения към зверовете, за да ги държи в шах.

Приведени и с големи крачки, плъховете се приближаваха от двете й страни. Опашките им застрашително плющяха в снега. Бели облаци покриваха дебелите им, възлести бедра.

Зверовете съскаха и ревяха, човекът с меча крещеше със силен глас и снегът скърцаше под подметките на трите живи същества толкова силно като че ли шумовете бяха също толкова истински като катастрофиралия самолет на Мат и болящия го череп. Което не можеше да бъде.

Внезапно опашката на единия от зверовете изплющя към краката на боеца с меча. Той подскочи, за да избегне удара, и за няколко секунди се помъчи да запази равновесие. Очевидно това беше и очаквал вторият гигантски плъх. Нападна с рев.

Боецът реагира с бързината на мисълта. Приведе се и заби меча си в гърдите на звяра. Той се олюля назад, снегът под задните му крака почервеня.

Но вторият звяр заби светкавично ноктите си в гърба на варварина. Той падна, превъртя се — и плъхът задържа в ноктите си само кожената наметка.

Почти гол и със застрашително вдигнат меч, боецът стоеше сред снежното поле.

Беше жена!

Гарвановочерна, сплъстена като рогозка коса се спускаше до кръста й. Носеше кожена препаска. Намазаната със сини и зелени ивици кожа на жената почти наподобяваше течно злато и при всяко движение пълните й гърди се полюляваха нагоре-надолу.

Въртележката в главата на Мат спря, сякаш беше внезапно изключена. Гледаше втренчено надолу в снежното поле, не можеше да повярва на онова, което виждаше. И все пак го виждаше.

Жената, която въртеше със свистене окървавения меч. Поразения гигантски плъх — как залита в снега. Втория звяр, който веднага премина в нападение…

Силна воля за оцеляване обзе Мат. Поиска най-после да се измъкне от проклетия самолет. Искаше да се освободи от болките. И не желаеше жената да бъде убита от звяра. Сънят му трябваше да има добър край. Жената трябваше да живее!

Жената боец светкавично се спусна след ранения гигантски плъх. Заби острието на меча в гърдите му и същевременно се приведе, за да избегне ударите на предните лапи на втория противник.

Но не успя да извади навреме меча от тялото на убития звяр. Опашката на нападателя я събори в снега и плъхът се метна върху нея.

Мат изстена, когато тъмното було на безсъзнанието отново започна да покрива мозъка му. Не! Сега не биваше да изпада в несвяст! Но… не беше ли вече в безсъзнание?! Как иначе би могъл да сънува тези неща?

Изведнъж чу някакво жужене във въздуха. Тънка сянка изсвистя над него и когато погледна надолу към полесражението, видя дървен прът да вибрира в гърба на гигантския плъх.

Копие!

Наблюдаваше като през мъгла недействителната сцена. Чу над себе си гръмливи гласове. Гласове, които крещяха някакви думи на непознат език. Видя още, че жената се измъкна от снега и запълзя към кожената си дреха. Тогава съзнанието му отново потъна в някаква мрачна бездна.

Малко след това сънуваше, че някой издърпва шлема му. Мат отвори очи. Лицето на жената боец с меча беше надвесено плътно над него. Гледаше го с кафявите си очи. На лицето й беше изписана смесица от страхопочитание и ужас.

Матю вдигна ръка и опипа косата на жената. На пипане изглеждаше мокра и четинеста. Опипа лицето й с надеждата, че съновидението ще изчезне.

То не изчезна. Кожата по лицето на жената боец беше горещо и потно. Тя трепна, когато я докосна. Миришеше на сняг и кръв.

Не е било сън! Мат не можеше да си спомни някога да е сънувал такива миризми. Някога на сън да е докосвал кожа. Не — не сънуваше. Но всичко у него се противеше на тази напълно умопобъркана истина…

В зрителното поле на Мат попаднаха двама облечени в космати кожи хора отдясно до самолета. Хванаха голото младо момче и го изтеглиха надолу по склона. То стенеше и хъркаше.

— Зигваан? — Беше дрезгавият глас на жената боец. Сочеше към него. — Зигваан?

Мат се бореше с черната мъгла в главата си. Студена и звънтяща, тя отново се плъзна по гънките на мозъка му. Жената сочеше към себе си.

— Аруула — каза тя. Потупа с юмрук гръдната си кост. Аруула…

Мат разбра. Жената боец му се представяше.

— Зигваан? — Отново посочи към него.

Той поклати уморено глава.

— Мат Дракс — промърмори той.

Тя смръщи чело.

Малко след това усети три или четири чифта ръце да посягат към него. По тялото му като вълна премина болка, когато го сваляха от самолета. После всичко изчезна…

Трябваше да поемат по друг път. Не само заради това, че се оказа невъзможно да изтеглят бога от стръмния склон в снежното поле. Също и заради тараците.

Двата убити звяра сигурно не са били единствените, които кралят им е изпратил да търсят огнената птица. Балоор дори се опасяваше, че тараците биха могли да проследят дирите им от лагера до мястото, където беше паднала божествената птица.

— Не е Зигваан — каза Аруула. Рамо до рамо с Балоор, теглеше по снега нагоре по склона крилото на огнената птица. Бяха привързали към него изпадналия в безсъзнание бог. От опашките на тараците бяха пригласили тегличи. Трети воин вървеше зад крилото и го тласкаше.

Други двама влачеха по снега ранения син на вожда. Бяха одрали единия тарак и бяха завили Радаан в кожата.

— Не е Зигваан ли? — Клепачите на зачервените очи на Балоор се присвиха в тесни цепки. По набразденото му от стотици бръчки лице се появи дебнещо изражение. — Откъде знаеш това? — изсъска той.

— Каза ми името си — каза Аруула. — Казва се Маддракс.

— Той е говорил с тебе? — учуди се Балоор.

— Да. Преди да се присъединиш към нас. — Аруула познаваше властолюбивия Балоор достатъчно отдавна, за да знае какво ставаше с него. Яд го беше, че Аруула е разговаряла с бога, а той, Говорещият с боговете, го беше заварил единствено в безсъзнание.

— Чувал ли си за някакъв бог с име Маддракс? — поинтересува се Аруула. — Какво се разказва за него?

— Маддракс… — промърмори Балоор. Хвана опашката на тарака, с която теглеше крилото, и я постави на другото си рамо. — Маддракс… — Обърна се и разгледа неподвижното тяло върху синьото крило.

Беше зашил отворената рана на челото на бога и беше я покрил с паста от стрити листа. Балоор беше учуден, че един бог може да възприеме такъв съвършен човешки образ, че дори да му тече кръв и да губи съзнание. Още не беше сигурен как трябва да погледне на всичко това. Трябваше да си помисли.

С кожени ремъци беше направил бандаж на гръдния кош на бога. Най-малко три ребра бяха счупени.

— Никога не съм чувал за бог на име Маддракс — изграчи той. — Но това няма никакво значение. Войнството на Вудан е голямо. Не можем да знаем всичките негови богове по име.

Ходиха до смрачаване. Аруула откри една пещера. Намираше се в стръмен сипей, отчасти покрит със сняг. Балоор направи компетентното си заключение.

— Удобна е за отбрана — кимна в знак на съгласие. Балоор се огледа пред пещерата. Не убягнаха от погледа му черните силуети горе на планинския гребен и долу между каменните блокове. Още по пътя насам беше забелязал тараците, които ги преследваха.

Но Говорещият с боговете знаеше, че не биха ги нападнали. Не и докато един бог придружаваше малкия отряд. Дори и в момента този бог да не създаваше впечатление, че може да защитава дори собствения си живот.

Стояха на смени на пост.

През нощта Радаан се върна в съзнание. Балоор беше шинирал със стрели счупения му крак. Радаан стенеше. И гореше от треска.

Аруула и воините трябваше да внесат сняг в пещерата и Балоор застави сина на вожда да яде от него.

— Загубил е много кръв — каза той угрижено. — Ако не яде сняг, ще умре.

Също и бог Маддракс стенеше в съня си. Мънкаше откъслечни думи от някакъв непознат език. Аруула бършеше потта от челото му и по указание на Балоор му даваше да пие билкови екстракти.

Следващият ден беше извънредно напрегнат. Трябваше да спускат ранените с въжета по стръмните склонове и да преодоляват големи разлики във височините. Аруула си мечтаеше да бяха взели със себе си поне един фреккойшер.

Напредваха мъчително бавно. Навъсеното небе видимо потъмня, когато стигнаха до една падина. Беше рано привечер.

Балоор вдигна ръка и пусна плъшата опашка. Походът спря. Говорещият с боговете умислено се огледа. Долината беше почти без сняг. Между скалните грамади имаше ниски храсти. Дори отделни безлистни дървета. В по-високия стеснен край на долината шумеше водопад.

— Стигнали сме твърде далеч на юг. — Балоор почеса черепа си под кожената качулка. — И много надолу. За да стигнем при Зорбан и другите, ще трябва да преодолеем големи изкачвания. А ранените имат нужда от спокойствие. — Погледна тъмното небе. — Освен това ще завали сняг.

Изпрати двама воини да доведат Зорбан и ордата в долината. Даде им шлема и ръкавиците, които бяха намерили при Маддракс в огнената птица.

— Задръжте това при себе си. Ще ви осигури закрилата на бога.

Двамата воини се отправиха на път.

Аруула, Балоор и третият боец събраха съчки и клони и ги натрупаха. Балоор извади кремък от кожената си кесия. Скоро огънят пламна и успяха да изпекат замръзналото месо от тараците, което взеха със себе си от мястото на битката.

На следващия ден Балоор започна да нарежда камъни около изпадналия в безсъзнание Маддракс. Направи колиба около него и запали вътре малък огън. Самият той нагласи постелята си пред нея.

От този момент нататък Говорещият с боговете не допускаше никого в близост до бога. Сам се грижеше за него. Аруула се грижеше за Радаан, който от ден на ден се чувстваше все по-добре.

През нощта след първия ден на небето се струпаха тъмни облаци. Но не валеше сняг, а дъжд. Малкият поток в средата на долината се превърна в буйна река. Аруула и воините се скриха под надвисналите скални стени. Балоор опъна навес от кожа на тарак и клони над колибата на бога.

Така изминаха три дни и нощи. На четвъртия ден сутринта — през нощта беше престанало да вали — Балоор излезе от колибата на бога. Погледна начумерено Аруула.

— Маддракс те вика. Трябва да отидеш при него.

Аруула влезе в каменната колиба. При входа коленичи ниско и се наведе до пода. Маддракс я повика с жест при себе си. Може би за стотен път Аруула се удивяваше на голобрадото лице и на късата му руса коса.

Той я улови за китката на ръката.

— Аруула… — Гласът му все още беше слаб. Но синьозелените му очи бяха още по-бистри, отколкото преди три дни.

Тя кимна и посочи гърдите си.

— Аруула.

Говореше й, но тя не разбираше какво й казва. Думите му не приличаха на никой от езиците, които тя знаеше, а гласът му звучеше, сякаш се опитва да говори с лист в устата. Накрая от напрежението очите му се затвориха. Аруула поостана още малко, преди да напусне колибата. Но отсега нататък идваше редовно да го вижда.

Изминаха още два дни, докато Зорбан и ордата стигнат до долината, фреккойшерите прехвърлиха планинската река с големи скокове. Не можеха да летят, защото към гърбовете им бяха привързани оръжия, пръти за палатки, кожи и денкове с провизии.

Ордата боязливо се приближи до колибата. На колене пропълзя Зорбан през входа на обиталището на Маддракс, за да му благодари и да му каже „Добре дошъл“.

Другите членове на ордата бяха паднали ничком на земята пред колибата.

— Слава на Вудан! Слава на Маддракс, неговия пратеник! — викаха те.

Аруула видя Балоор да стои настрана при пасящите по калния терен фреккойшери, със скръстени пред гърдите ръце, със смъкната ниско над лицето кожена шапка. Говорещият с боговете наблюдаваше скептично суетнята около колибата на Маддракс…