Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Gott aus dem Eis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2008)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, 2004

Превод: Тончо Стаменов

ISBN 954-738-106-7

 

Verlagsgruppe Lubbe GmbH & Co. KG, 2001

История

  1. —Добавяне
  2. —Отделяне на втория роман като самостоятелно произведение

Навън беше влажно и студено. Дракс се подпираше с меча на Аруула и вдишваше въздуха дълбоко, докато дробовете му го заболят. Аруула миришеше на влажна земя и сняг.

Кожено ремъче придържаше превръзката от листа на челото му. Горната част на пилотския му костюм се развяваше около хълбоците му. Мат се шмугна в него и дръпна летателния си костюм над раменете си. Сбърчи нос — платът миришеше на стара пот.

Едно избеляло петно беше надвиснало на мъгливото небе над стръмните ледени върхове. Утринното слънце. Нещо в него безпокоеше Мат. Не можеше да каже какво. Може би, че слънцето изобщо се виждаше, вместо прогнозираният прашен облак, който сега трябваше да обгръща Земята?

И планинската формация — никога не беше виждал така прорязани от пропасти и толкова стръмно издигащи се ледени планини. Принуден беше да си спомни филмите за трансантарктическите планини, които беше гледал преди години. Този странен ландшафт много приличаше на тях.

„Къде, по дяволите, съм попаднал? — мислеше си Мат. Трябва да съм в Алпите, а може би пък не?“

Аруула го взе под ръка и го отведе няколко крачки настрана от каменната колиба. Той се огледа.

В тесния горен край на долината от скална стена се спускаше водопад. Над стената, отляво и отдясно на устремилата се вода, Мат видя странни ледени игли. Самата долина беше обградена от стръмни скални стени. Мъхове, оскъдна трева, няколко храста и малки, ниски дървета тук-там покриваха почти безснежния терен на долината. Надолу по потока долината леко се разширяваше. Мат видя няколко върха на дървета и оскъдната дървесна растителност по един равен планински склон, който също отчасти беше покрит със сняг и лед.

Значи тази долина се намираше под снежната граница, разсъждаваше Мат. Не можеше да е много по-високо от хиляда метра.

Но на тази височина в Алпите имаше планински села, туристически хижи, станции на лифтове или планински пасища, а не някакви загърнати в кожи фигури с мечове от оръжейницата на крал Артур…

На Мат му секна дъхът. Не затова че все повече варвари се измъкваха от кожените си палатки и се хвърляха на земята пред него. А заради скакалците…

Да — скакалци. И все пак не бяха скакалци. Стояха или лежаха зад палатките покрай потока и подръпваха оскъдната трева от тинестата почва. И бяха големи колкото камили…

— Боже небесни! — изстена Мат. — Какво е това…? — Посочи огромните насекоми.

— Фреккойшер — каза Аруула.

Мат направи физиономия на човек, който нищо не е разбрал.

— Фрек-кой-шер — повтори жената.

— Фреккойшер… — Мат поклати глава. — Такова нещо няма — промърмори той неразбиращо. — Такова нещо не може да съществува… — В паметта му изведнъж се стрелнаха гигантските плъхове. И тези зверове ги нямаше в никоя енциклопедия.

Къде, за Бога, се беше приземил…?

Ропотът и крясъците наоколо го отвлякоха от мисълта за гигантските насекоми със зелена козина. Мъже, жени и деца коленичиха пред него в блатистата земя. Всички увити в кафяви, черни или сиви кожи с козина. Като в транс свеждаха горната част на тялото до бедрата си, пак се изправяха и се хвърляха в покорна стойка.

— Оставете това! — извика Мат.

„Вярват, че си нещо особено — помисли си той, — някакъв вожд, герой, може би дори…“ — ужасната мисъл се промъкна в мозъка му.

Вслуша се в мърморенето им. Чуваше все една и съща поредица от звуци: „Тенк фа туу Вудан, хонуур фа туу Вудан, тенк фа туу Маддракс, хонуур фа туу Маддракс…“

Сега и жената коленичи ниско и заприглася на екстатичното пение, което все повече се усилваше. Тя се усмихваше като дете и въртеше очи. Мат забеляза, че тази блажена усмивка беше изписана върху всички лица.

— Не, Аруула! — той поклати енергично глава. — Не…

Протестът му се загуби сред общия речитатив. Най-силно крещеше мъжът с облекло от гладки кожи. Беше коленичил настрана от групата, без да се кланя. Но определяше ритъма. Ресните на кожената му качулка се развяваха около раменете му.

Мат отдавна беше разбрал, че Балоор е нещо като лечител. И постепенно му се проясни какво ставаше тук.

Между народите, които се обличат в кожи, ядат корени и червеи и живеят в подобни на палатки обиталища, шаманът има не само медицинска функция. Той е лекар, ясновидец и жрец едновременно.

„О, небеса… — Мат вдигна възспиращо ръце. — Те ме смятат за бог!“

Вероятно са наблюдавали принудителното кацане на самолета му. А какво можеше да си помисли нецивилизован народ — а хората тук трябваше да са точно такива — за някого, който пада от небето с гърмящ реактивен самолет?

— Глупости… — Вдигна високо ръце. — Престанете!

Мърморенето секна. Хората се изправиха. Няколко десетки чифта очи се втренчиха в него.

Подпирайки се с меча на Аруула, Мат седна на един камък. Посочи един след друг Балоор и Зорбан и им махна с ръка да дойдат при него. Докато другите бавно се изправяха, вождът и шаманът коленичиха пред него.

Мат посочи колибата, после себе си и направи нещо като поклон.

— Благодаря ви, чувате ли? — каза Мат. — Вие ми спасихте живота.

Двамата размениха недоумяващи погледи. Мат повтори жестовете и думите си. Този път мъжете потърсиха визуален контакт с Аруула. На Мат му направи впечатление, че си беше затворила очите. Тя ги отвори и каза няколко думи на език, който Мат не можеше да определи.

Удължени гласни, твърди съгласни — нещо звучеше като немски, нещо като холандски и дори англосаксонски. Във всеки случай беше индоевропейски език. Познание, което беше абсолютно безполезно за Мат. То още повече го объркваше.

Във всеки случай мъжете кимнаха, след като Аруула им говори. Мат нямаше обяснение затова, но съвсем очевидно младата жена притежаваше преводачески качества.

„Как да им обясня, че не съм бог — питаше се той. — Никак съветваше го вътрешният му глас. — Няма да го разберат, а може да има и лоши последици.“

— Къде се намирам? — Мат посочи планините и направи въпросителен жест. Всъщност искаше да знае в коя област на Алпите се беше приземил. Но трябваше да формулира въпросите си по възможно най-простия начин.

Пак измина известно време, докато разберат какво има предвид. И Аруула отново се намеси. Посочи края на долината и направи гримаса, която може би трябваше да изразява радост и копнеж. След това посочи ледените върхове. Отвращение и страх се изписаха по лицето й.

От това Мат не можа да разбере нищо. Но все пак по този начин схвана, че зад гърба на тази група хора са останали куп трудности и в коя посока искаха да продължат да се придвижват.

Видя, че е трудно да се преодолее езиковата бариера и да се научи нещо полезно. Въпреки това опита още веднъж.

— Видели ли сте други реак… други метални птици?

Отново неразбиращи погледи. Мат опипа джоба на летателния си костюм и изрови малко, омекнало от влага тефтерче. Скицира един реактивен самолет и посочи себе си.

— Маддракс — каза.

Зорбан, Червеното око и Аруула кимнаха. Бяха разбрали.

Другите членове на племето се приближиха, надвесиха се над раменете на седящите. Появяващата се изпод ръката на Мат скица предизвика възгласи на почуда и удивление.

Мат нарисува втори и трети самолет.

— Летяха с мене, разбирате ли? Бяхме общо три стоманени птици. — Разпери три пръста и с тях посочи небето.

Настъпи шушукане. Изглежда, хората не бяха единни относно интерпретацията на скицата и жестовете на Мат. Отново им посочи скицата.

— Видяхте ли да кацат други стоманени птици?

Шушукането престана. Замени се с учудени лица. Включи се Аруула.

— Маддракс неет золеен, троо беерде де сееле. — Измъкна хартията изпод химикалката му и я вдигна високо. — Зоот дизуу атвеено де Вудан…

Зорбан дръпна скицата от ръката й. Настана дълга безплодна дискусия. Настроението на хората изведнъж се повиши. Бяха разбрали, че не само той е паднал от небето. Възможността да попаднат и на други богове възбуди Зорбан и хората му.

Изглежда, това не развълнува единствено шамана. Седеше почти без да се помръдне. Червените му очи се впиха в лицето на Мат. Но него хич не го беше грижа. Усмихваше се на Аруула.

— Ти си умно момиче. — Отвърна на усмивката му. Нямаше съмнение — тя се гордееше със себе си.

Разочарованието настъпи бързо. Зорбан, който дискутира с хората отляво и отдясно зад себе си, отново се обърна към Мат.

— Неете. — Поклати отрицателно глава и вдигна двете си ръце, сякаш искаше да се извини. Тогава из косматата му наметка се измъкна една верижка. Верижка от някога жълт, а сега оксидиран метал. Тя веднага прикова вниманието на Мат.

Отначало само заради филигранно изработената верижка всяко отделно звено не беше по-голямо от нокътното легло на малкия пръст на Мат. Веднага разбра, че това не е работа на членовете на племето.

И тогава погледът на Мат попадна на големия почти колкото кокоше яйце амулет върху верижката. Косматите ръчища на Зорбан тъкмо се сключиха около украшението. Понечи отново да го постави под дрехата си. Десницата на Мат се протегна и улови ставата на Зорбан. Ръката на шишкото се отвори и Мат се наведе над амулета.

Беше часовник, поставен в разтопено стъкло! Един от модерните швейцарски часовници за еднократна употреба със запоени батерии и аналогов циферблат. Индикаторът за секундите не мигаше. Този за минутите и часовете сочеше пет без шестнайсет. Под тях се хилеше Джим Траш, комична фигура, която през последната година бе предизвикала фурор.

Следователно часовникът не можеше да е стар. Но изглеждаше като че ли е престоял десетилетия, преди да бъде херметически затворен в стъклото. И самият амулет, изглежда, беше оставил зад гърба си няколко десетилетия или повече, както доказваше патинираната верижка.

Мат взе часовника и го задържа на светлината, за да може да разчете малкия календарен индикатор в долната половина на циферблата.

8 февруари 2012 г. Точно денят, в който „Кристъфър-Флойд“ се сблъска със Земята. Дали е минала седмица оттогава? Или две? Мат не можеше да каже със сигурност.

Ледени тръпки побиха кожата на главата му. Мат чувстваше, че е съвсем близо до разрешаването на загадката. Но вече не беше сигурен дали въобще иска да го знае.

Защото веднага след това познание — усещаше това с всяка фибра на своя „Аз“ — дебнеше безграничен ужас…

Мракът настъпи. Както всяка вечер, синът на вожда идваше пред палатката на Балоор, за да лекува крака му. Говорещият с боговете приклекна пред младия воин и с паста от слюнката на фреккойшерите, счукана дъбова кора и корени от мъх разтри мускулатурата на счупения крак.

— Не е изпратен от Вудан — промърмори Радаан направо.

Балоор погледна учудено.

— Кой? — попита, макар и добре да знаеше кого има предвид Радаан.

— Маддракс.

— Как ти дойде наум това нещо?

— Не говори нашия език — обясни уверено синът на вожда. Вудан би ли ни изпратил някой бог, който дори не ни разбира?

Двамата мъже се спогледаха. Ако искаше да убеди сина на вожда в божествеността на Маддракс, сега Балоор би му обърнал внимание, че човек трябва да положи известни усилия, за да разбере боговете. И че те често говорят на загадъчен език. Но не държеше да убеждава Радаан в божествеността на Маддракс. Напротив, съмненията на младия воин му бяха като добре дошли.

— Имаш право — каза вместо това и продължи да масажира бедрото на мъжа. — А има и много други неща, които ме карат да се замисля. Падането на Маддракс. Болестта му. Неговите въображаеми божествени братя… Какво мислиш, Радаан. Кой е той всъщност и откъде идва, ако не е от Вудан?

— Безразлично ми е. — Между черните вежди на Радаан се появи гневна бръчка. — Искам само да остави на мира Аруула. Тя трябва да ми роди много деца.

— Разбирам. — Балоор тръсна остатъка от пастата в парче кожа и го завърза за малка торбичка. — Тогава не бива да стоиш повече със скръстени ръце.

— Какво ще ме посъветваш? — поинтересува се Радаан.

— Не е трудно онова, което трябва да направиш — каза Балоор. Огледа се. Два огъня горяха в средата на лагера. Между завесата и входа на божието жилище проникваше навън проблясък на светлина. Никой не се навърташе в близост до палатката на Говорещия с боговете.

— През следващите дни ще напусна лагера с Маддракс. Ще ни придружиш донякъде. Твоята задача е да задържиш всеки, който се опита да ни последва. А на самия Маддракс да попречиш да се върне.

Радаан се стресна.

— В името на Вудан! Как да се боря срещу един бог?

— Празноглавец! — просъска Балоор. — Нима ти сам не прозря, че не е никакъв бог?!

— Ами ако все пак е? — Гласът на Радаан прозвуча несигурно.

— Не е. — Облеченият в гладки кожи мъж стисна юмруци. Това го казва Балоор, Говорещият с боговете и Заклинателят на ужасяващия Оргуудоо. Не е никакъв бог, разбра ли?

Синът на вожда кимна.

И Балоор му обясни какво има да върши…

 

 

Излегнал се върху постелята си, Мат се беше вторачил в примитивната конструкция от гладки и космати кожи и клони над себе си. Светлината на факлата осветяваше купола на каменната му колиба, факлата беше забита в земята зад него. Младата жена пусна в пламъка парченца сушени листа. Малкото помещение се изпълни със сладко ухание на плодове.

Понякога Мат издебваше някой поглед на Аруула. Тогава фините й вежди се повдигаха и красивата й уста се усмихваше. Ала в очите й все още имаше боязън. Боязън, каквато изпитва човек пред същество, което смята за божествено.

Мат се чувстваше така, сякаш беше прекарал един следобед в центрофуга. Причината за това бяха кратката разходка навън и мъчителният разговор със Зорбан и хората му. Сякаш коленете му вместо стави бяха запълнени с разтопен сапун.

Часовникът не му излизаше от ума — този проклет часовник. Според датата беше спрял преди седмица или две. Може би преди три. Многото прекарани в кома дни бяха объркали представата на Мат за времето.

Пет без шестнайсет — 16:44 ч. Сблъсъкът с кометата беше в 16:42 ч. Последвалата ударна вълна ще е предизвикала спирането на часовника.

Мат поклати слисано глава. Свят му се завиваше от мисълта, която натрапчиво го преследваше. Според външния вид на амулета вече поколения наред са носили часовника на врата си. Но в такъв случай след сблъсъка с кометата са минали не седмици, ами…

Мат се сепна, когато Аруула се примъкна до него. Тя веднага се отдръпна назад, но той бързо постави ръка на рамото й.

— Няма нищо — каза й. — Всичко е наред. — Отново се опъна на постелята си. — Правите ме страшно нервен с вашите кожи, с античните си мечове и с непонятния си език. — Усмихна й се. Но за това не си виновна ти.

Аруула боязливо се усмихна. Разпростря ръце и дълбоко се поклони.

— Недей, Аруула — ти си толкова умно момиче… — Мат млъкна, когато жената съвсем неочаквано се изправи и смъкна кожената си дреха. Изведнъж красивите й златистокафяви гърди се оказаха непосредствено пред лицето му.

— Какво значи това? — Той се изправи, хвана кожената наметка и се опита отново да я постави на раменете й. Тя задържа ръката му. Боязън и някаква смесица от страх и копнеж се излъчваха от кафявите й очи. Тя взе ръката му и я плъзна по ключицата към дясната си гърда.

Тогава се разкрачи и понечи да свали кожената си препаска.

Изведнъж Мат разбра. Поназнайваше нещо за световните религии и там имаше една твърде въжделена тема — при езическите, както и в крайните течения на висшите религии — божествената сватба. Сексуалното единение с бога. Мит, който под някаква форма преминава през почти всички верски кръгове.

И Аруула се озова в щастливата ситуация сама да превърне този мит в реалност. Може би дори искаше да има и дете от бога Маддракс.

Матю свали ръката си от гърдите й. Енергично грабна наметката и я нахлузи на голото й до кръста тяло.

Командир Дракс умееше да оцени една красива жена. И ако му се удадеше случай, знаеше какво да прави с нея. Но винаги беше против това да се възползва с корист от силната си позиция. Аруула го смяташе за бог и затова искаше да му се отдаде. Това просто не беше по вкуса на Мат.

Хвана я за брадичката и повдигна главата й.

— Ти си умна жена, Аруула, чуй ме добре. Аз съм като теб. Във всеки случай съм от плът и кръв, също като теб. Разбра ли?

Погледна го с големите си очи, в които един мъж можеше да потъне и да забрави всичко друго.

— Нямам нищо общо с този Вудан — уверяваше я той. — Не съм бог. Вудан — неете! Маддракс е като тебе. Маддракс и Аруула — и двамата са хора…

Говори и жестикулира дотогава, докато не сметна, че в големите й очи е прочел разбиране. После й каза да си ходи. Искаше да остане на спокойствие.

Лежеше в постелята, без да може да заспи. Мислите му се въртяха около многото неразрешени въпроси. Обикаляха ги за стотен път и за стотен път се примиряваха пред тях. По някое време се задържаха при самолета и аварийната екипировка.

Пеленгаторният предавател сигурно все още беше активен. Все някой щеше да го потърси. Ако след сблъсъка с кометата все още някой беше в състояние да управлява самолет или хеликоптер.

Нужен му беше компас. И какви още необходими за оцеляване неща имаше в катапултиращата се седалка: оръжие, муниции, въдица, нож, хранителни концентрати, медикаменти и т.н.

Може би все още функционираше и радиопредавателят. Тогава можеше да се опита да установи връзка с другите екипажи.

Мат реши да помоли хората на Зорбан да го заведат до самолета му. Щом се почувства малко по-здрав, ще потегли. Може би вдругиден. Може би след три дни.

Току-що взел това решение, и Мат заспа. От седмици насам това беше първата нощ, когато спа без сънища до изгрева на слънцето.

Аруула беше объркана. Разкъсвана между разочарованието, изумлението и срама, се беше втренчила в мрака. Правилно ли е разбрала чужденеца? Та той съвсем не беше бог?

Беше направила онова, което би сторила всяка разумна жена, която има поне малко гордост в себе си. Бе издебнала изгодния случай и бе направила избора си. Кога пак щяха да се кръстосат пътищата им с един бог? Кога би имала отново шанса да износи детето на същество, дошло от небето с огнена птица?

Маддракс я бе отхвърлил. Това я обиждаше. Маддракс й бе обяснил, че не е бог. Това я смая. Бе я отпратил от колибата си. Това я вбесяваше.

Аруула не знаеше какво да мисли за всичко това. Положи горната част на тялото върху бедрата си, пъхна глава между колене и притисна с ръце ушите си. Толкова дни наред се грижеше за Маддракс. И никога не се осмели да го подслушва.

Сега правеше тъкмо това.

Почувства, че Маддракс има добър и силен дух. В огледалото на този дух видя неясно и собствения си образ и почувства, че онзи, чийто дух подслушваше, я желае.

В съзнанието на Аруула нахлуха картини, които не можеше да разтълкува. Видя хора в дрехи с цвят на мъх, каквито носеше и Маддракс. Там имаше и жена с жълта коса. М мъж, който изглеждаше като хората от легендите за далечната Южна земя. Беше с черна кожа.

Видя три огнени птици стремително да се носят във въздуха. Видя и аленочервена огнена опашка да се нахвърля към синьо кълбо. Видя много неща, за които нямаше думи и нямаше обяснение.

И после видя индиговосинята огнена птица да виси ранена в леда. Духът на Маддракс се занимаваше с трона, към който беше привързан. Аруула видя неща отстрани на трона. Неща, които познаваше: въже, нож, къса секира и странни амулети. И неща, които не познаваше: тясна тръба от стъкло и метал, странна желязна кука с дупка в единия край, вързоп от влажно лъскава материя и много други неща.

Аруула почувства, че Маддракс непременно искаше да има тези неща.

Тя прекъсна духовната връзка. С усмивка се изправи. Аруула никога досега не беше подслушвала някой бог. Не знаеше какво да очаква. Но духът на Маддракс се чувстваше като такъв на силен и храбър воин.

На воин, който идваше от чужда страна, където бе виждал страховити неща. Неща, които Аруула не познаваше. Трябва да е много далечна тази чужда страна. Безкрайно далечна…