Йо Цибел
Богът от ледовете (4)

Две факли обляха пещерата с мигаща светлина. Глинените й стени бяха почти гладки, факлите бяха забити в земята отляво и отдясно на скален блок в средата на пещерата. Дълги бели пръти, от чиито горящи върхове капеха пламнали капки мазнина.

Скални жили се спускаха от купола към шест, високи колкото човешки бой отвора, през които от системата тунели можеше да се влезе в централната пещера. И в най-високата точка на пещерния купол зееше един от тези отвори. Няколко ледени висулки стърчаха от тавана на купола.

Тараците бяха гениални майстори, що се касаеше до работа в земята. Силно племе от сто-сто и петдесет членове беше в състояние за няколко седмици да прокара система от коридори до седемстотин километра в земята. Или в леда. В това число и голям брой по-големи или по-малки пещери.

От коридорите нахлуваше в купола стократното писукане, крясъци и пуфтене. От време на време се чуваше ужасяващият вой на изтезавано същество. После — стенания, стържене и шумолене. Съвсем отдалеч се долавяше някакъв проточен рев, който постоянно се повтаряше. Някъде в лабиринта от коридори викаше за помощ човешки глас.

В самата централна пещера беше тихо.

Тринайсет тарака се бяха събрали около скалния блок в средата на пещерата. Бяха клекнали на четирите си лапи около стената. Опашките им се увиваха около косматите им тела.

На скалния блок стоеше четиринайсетият тарак. По-едър от другите, с дълга козина, която не беше сивочерна, а с мръснобял блясък, подпираше се на нещо, подобно на дървен боздуган. Очите му не бяха лъскавочерни както у повечето тараци, а аленочервени.

Рраар, кралят на племето. По това време беше повелител на сто петдесет и осем мъжки и женски ловци. Около него бяха тринайсетте му предводители.

Когато прехвърлиха голямата река, за да преследват човешката орда на Зорбан, Рраар имаше под своя команда петнайсет предводители и почти сто и седемдесет ловци от двата пола. Но колкото и жалки да бяха тези хора — бяха умни. По-умни от повечето негови поданици. Досега се бяха измъквали не само от упоритото му преследване, но бяха убили и десет от ловците му. Между тях и двама предводители. А сега имаха сред себе си и един бог.

Рраар изсъска някакво проклятие и скочи от скалния блок. Предводителите се свиха и още по-плътно се притиснаха към стените на пещерата. Рраар забърса с опашката си муцуната на един от тях, заби едната си задна лапа в слабините на втори и стовари боздугана в черепа на трети с такава сила, че той изпращя.

— Некадърници! — изкрещя той на гръмовития, съскав език на тараците. — Празноглава сбирщина! — Метна боздугана на рамо и със свистяща опашка заобиколи скалния блок. Сега бледият на цвят боздуган можеше ясно да се види — бедрена кост от бозайник или от голяма птица.

Всеки предводител, покрай когото Рраар минаваше, падаше настрана и смирено оголваше корема си.

Зорбан и този хитър шаман Балоор! Бяха толкова глупави да се барикадират в пещери. Ордата и вкусните й фреккойшери щяха почти сигурно да се озоват в неговите складове за храни.

— Някакъв бог! — изфуча Рраар презрително. Неговите тараци му бяха описали с най-ярки бои как богът прелетял над мястото на битката с огнедишаща птица. Ревяла като изригващ вулкан и мятала наоколо си огън и мълнии.

И сега неговите ловци не искали повече да нападат ордата на Зорбан. Не и докато имала на своя страна бога!

Рраар вярваше само на половината от описанията. Но дори само тази половина да беше истина — нещо, което караше да треперят като взета в плячка човешка жена най-храбрите му и най-опасни приближени, — това би накарало да се вцепенят и най-могъщите врагове на тараците. Трябваше да подчини този бог под своята власт!

Рраар беше изпратил двайсет двойки ловци да намерят всяващия страх бог и неговата огнена птица. Бяха се върнали с празни лапи. И което беше още по-лошо — с ужасяващата новина, че племето на Зорбан е приело бога.

Рраар изсвири силно от гняв. Скочи по надлъжната си ос така, че ушите и дългата му козина подскочиха, и зашиба с опашката си наоколо. Полека-лека се успокои. По едно време се качи на каменния си трон.

— Някой си, който можел да мята мълнии… — просъска той. — Някой, който гърми като вулкан… — Предводителите му се поокопитиха и наостриха уши. — Някой, който е в състояние да обърне в бягство двайсет и пет от моите най-добри ловци… — Светлата козина на Рраар настръхна. Той се подпря на кокаления боздуган. — Точно такъв ни е необходим! — изсъска той. — Той ще напълни складовете ни с храни толкова бързо, че повече няма да има нужда да преследваме някаква жалка човешка орда из ледената планина!

Блъскаше боздугана си в каменния трон.

— И ще ни помогне да победим в борбата срещу елуусите! От червените си очи хвърляше искрометни погледи към своите предводители. — Кълна се като крал — изръмжа той, — искам да имам този бог!

 

 

Все още дишаше трудно. Все още го болеше черепът. И все още Матю Дракс възприемаше всичко около себе си като през мъгла. Но усещаше, че нещо се беше променило.

Вонящият човечец в скърцащите кожи и с набръчканото като на мумия лице влизаше съвсем рядко в колибата му. И ако дойдеше, промърморваше единствено няколко неразбираеми фрази, поглеждаше го с червените си очи и отново изчезваше. Преди това бдеше по цели нощи над постелята му и гореше някакви билки, чиято смрад още повече влошаваше трескавите сънища на Мат.

Но имаше и още нещо, което се беше променило. От няколко дни често чуваше бъбрежа на много гласове пред каменната колиба, в която го бяха положили. И понякога пропълзяваше някой на колене и поставяше нещо до него.

Нещо, което после жената Аруула раздробяваше и пъхаше в устата му. Някои неща бяха с вкус на месо и мазнина, други бяха горчиви и като брашно. Отначало Мат не виждаше нещата, с които Аруула го хранеше. Вземаше ги за сушено месо и корени.

Мъжът, който идваше най-често при него, беше невероятно едър и дебел. Носеше черна кожа, която най-често надяваше подобно на качулка върху едрата си къдрава глава и вонеше още по-зле от облечения в гладки кожи тип. Държеше се необикновено раболепно. Като че ли в лицето на Мат виждаше по-старши офицер.

В един от моментите, когато беше с ясно съзнание, Мат разбра, че тлъстият Голиат се нарича Зорбан. И че навярно е шефът на бандата. Но все още не беше разбрал каква беше тази банда, която очевидно живееше сред Алпите, откъснато от останалия свят.

През първите дни преживя малко часове без треска. Най-често сутрин след изпълнените с ужасяващи кошмари нощи. Тогава лежеше буден часове наред и размишляваше над стотици въпроси. Въпроси, на които не можеше да намери отговор.

Например: Къде се бяха дянали екипажите на другите два самолета? Какво е станало с тях? С Йенсен, Уйлямс и Честър, с Макензи и Смайт?

Питаше се също къде е отишла горещата вълна, която трябваше да последва сблъсъка с кометата. И къде е прашният облак, който всъщност сега трябваше до такава степен да е затъмнил атмосферата, че да не може да се различи денят от нощта.

Но най-често се питаше къде, за Бога, може да се е приземил, що за странни типове бяха онези, които го спасиха. Това бяха образи, които според Мат повече подхождаха на последния ледников период, отколкото на двайсет и първия век. Хора, които съвсем не създаваха впечатление, че едва преди няколко дни светът им е трайно разрушен от някаква комета.

И си блъскаше главата дали гигантските плъхове, които беше видял от претърпял авария реактивен самолет, са плод на халюцинация или бяха истински.

Дни и нощи наред тази предизвикваща шемет въртележка се въртеше в болящия го череп.

Понякога, щом отвореше очи, виждаше лицето на Аруула. Красиво, съразмерно лице. Кафявите й очи излъчваха спокойствие. Усмивката на устата й прогонваше за кратко време всичките мъчителни въпроси.

И когато ръката й сменяше билковия компрес на челото му и после нежно погалваше косата му или му даваше горчивите капки и след това за секунди задържаше ръце върху бузите му, всеки път по крайниците му се разливаше чувство на облекчение. И чувството, че пак всичко щеше да се оправи.

Само да не се кланяше непрекъснато пред него…

Наричаше го „Маддракс“. Така го наричаха всички, които идваха при него в колибата и му се покланяха. Като че ли не можеха съвсем правилно да произнасят името му.

В часовете, когато температурата му толкова бързо се покачваше, че коленете на Мат се тресяха и зъбите му тракаха, го нападаха образи от миналите дни и седмици. Тогава отново виждаше себе си в канцеларията на коменданта на ятото в новата военновъздушна база в Берлин — Кьопеник. Тогава чуваше майорът да казва: „Последният ни шанс са балистичните ракети. След два часа ще ударят «Кристъфър-Флойд». Излетете с малко ято нагоре и наблюдавайте ефекта. Ще ви придружават професорите Смайт и Макензи.“

Виждаше себе си и другите петима да влизат в хангара с шлемове под мишница. Всички изглеждаха сериозни и бледи. Дори черното лице на Ървин Честър през този ден беше придобило цвят на мляко с кафе.

Професор д-р Джейкъб Смайт беше единственият, който въобще говореше.

— Горе главите, деца! — извика той в настроение. — Ще разбием проклетото нещо. Ако ли пък не успеем, винаги ще си припомняме, че черен гологан не се затрива…

Такива и подобни поговорки. Астрофизикът притежаваше способност за вживяване колкото пневматичен чук. Матю никога нямаше да забрави дебелашкия му смях. Костеливото му лице се явяваше като призрак в трескавите сънища на Мат също толкова упорито, колкото и нажеженият юмрук на „Кристъфър-Флойд“.

За пръв път беше видял лицето с малкия, чип нос и големите ококорени очи по телевизията. Три седмици след откриването на кометата Джейкъб Смайт приковаваше погледите на телевизионните нации с компютърна анимация, която показваше какви последици може да има сблъсъкът с голям унищожител: ударна вълна, цунами, затъмнение на атмосферата, ледников период, милиарди убити и така нататък, и така нататък. В случай че Земята още веднага не се пръснеше на парчета…

Не беше минала и половин година оттогава. Още от този момент Мат инстинктивно отхвърли този човек.

Смайт набързо се издигна до главен съветник на американския президент по въпросите на „Кристъфър-Флойд“. Накрая почти ежедневно го гледаха по телевизията.

В трескавите си сънища Мат преживя още веднъж първата си лична среща с професора. Стана месец преди общата им мисия. Генералът на американските BBC в Европа го беше извикал на брифинг в Брюксел в главната квартира на НАТО.

Присъстваха висши натовски офицери и неколцина външни министри от ЕС. Посредством сателитна връзка се включиха американският министър на отбраната и президентът. На челната стена на залата, беше надвиснал символът на заплашителната катастрофа — стилизирано земно кълбо, разделено от огнен клин със застрашителен скален отломък на върха си.

Към този момент вече бяха изчислили, че „Кристъфър-Флойд“ ще падне в Централна Азия. Тъкмо се осъществяваше масовата евакуация на засегнатите страни. Беше настъпила гигантска бежанска вълна. Милиони и милиони хора се придвижваха на запад в километрични колони.

Конференцията в главната квартира на НАТО имаше за цел да обсъди военните опции. Пред събраното военно и политическо ръководство на Западния свят Смайт препоръча използването на направлявани от разстояние междуконтинентални ракети, които трябваше да се изстрелят от международната космическа станция. Не за да отклонят кометата от курса й, какъвто съвет вече бяха дали някои холивудски филми. За тази цел трябваше да ударят „Кристъфър-Флойд“ по цялата й широчина още отвъд Марс — едно неосъществимо предприятие. Единствената надежда беше в това, да се раздроби и хората да се примирят с милиардите отломки, които, макар и да причинят огромни разрушения, все пак щяха да оставят някакъв шанс за оцеляване на човечеството.

Предложението беше единодушно прието. Но тогава Смайт настоя освен това — като безусловно правило — всички хора с академична степен и коефициент на интелигентност минимум сто и четирийсет да бъдат настанени в наличните противоатомни бункери. С компютри и носители на данни, на които да бъдат запаметени актуалните знания на човечеството. И с провизии най-малко за осем години. Само така можела да се запази цивилизацията.

Вик на възмущение премина през редиците на участниците в конференцията. И президентът също категорично отхвърли това искане. Подобна селекция била несъвместима с хуманните принципи на демократичната система на държавно управление.

Мат никога не би могъл да забрави отговора на Смайт:

— Стигнали сме до такава точка, г-н президент, в която хуманността и демокрацията губят значение. Нашата ситуация е толкова екстремна, че става дума за оцеляването на човешкия вид въобще. И в случай на нужда това трябва да се наложи с диктаторски средства. — Точно това беше казал Смайт.

За секунди настъпи мъртва тишина в голямата конферентна зала на главната квартира на НАТО. Тогава президентът попита военния министър как приема това предложение.

— Подобна акция никога не би могла да се запази в тайна отговори министърът. — Голямото мнозинство от населението никога не би толерирало евакуирането на елита. Времето до сблъсъка с „Кристъфър — Флойд“ би се превърнало във време на световна гражданска война. — С това предложението на Смайт беше отминато с мълчание.

Малко по-късно срещна отново професора в хангара на своята военновъздушна база в Берлин, където Мат беше на служба от създаването й през 2006 г. Бе си пожелал Уйлямс или Честър да командват ятото, та ръководителят на астрономическата дивизия на BBC да седне на мястото на навигатора зад някой от тях.

Но Ървин Честър беше капитан, а Дейв Уйлямс — лейтенант. Мат имаше ранг на командир. И така д-р Джейкъб Смайт се качи в машината при него…

Понякога, щом Мат отвореше очи, все още в ушите му кънтеше гласът на Смайт: „Лудост! Божествена! Прекрасна!“

И аленият юмрук на кометата, и експлодиращият хоризонт трептяха пред ретината на очите му.

Мат беше загубил всякаква представа за времето. Не знаеше дали бяха минали дни или седмици от момента, когато за пръв път отново се събуди с бистра глава. Треската беше изчезнала.

— Аруула? — извика той. Кожената завеса пред входа на каменната колиба се отмести настрана. Жената влезе в помещението. Поклони се пред постелята му. После коленичи до него и му подаде глинена чаша с вода.

Мат пи жадно. Подаде й празната чаша.

— Искам да стана. — Тя го погледна въпросително. — Да стана — повтори той. Посочи кожената завеса. — Искам да изляза навън.

Аруула посочи входа.

— Да-ста-на — повтори бавно след него. — На-вън…

Почти никой в ордата не приказваше с нормален глас. Балоор чуваше приглушени гласове и виждаше отправяните крадешком погледи към колибата на бога — сякаш Маддракс можеше да чуе всяка дума, която кажеха.

И Балоор често виждаше някой от мъжете или жените воини да минават покрай него със светнало лице и да се насочват към колибата. Като истинско съкровище държаха в дланите си корени, насекоми или червеи.

Някои слизаха дори до по-ниските райони, за да изравят изпод шумата семена и плодове от миналата година. Със съкровищата си в ръце допълзяваха на колене до постелята на Маддракс и му принасяха жертвени дарове.

При Балоор идваха само ако трябваше да се лекува инфектирала рана. Ако искаха да им се извади развален зъб или ако имаха чревно разстройство. Никой вече не се обръщаше към него с молба за заклинания над духове или за молитви към Вудан или някой от неговите богове. Пък и защо ли да го правят? Та нали Вудан беше изпроводил при тях пратеник. Сега в лагера им имаше един истински бог.

Пареща буца се сви в стомаха на Говорещия с боговете. С всеки изминат ден ставаше все по-голяма. Намрази бога от ледовете.

— Знаеш ли къде Аруула прекарва времето си? — попита той един ден сина на вожда.

Подпирайки се с меч и копие, Радаан отново се учеше да ходи.

— Виждам я понякога пред колибата на бога — отговори младият воин.

— Пред колибата…? — Балоор изкриви кокалестото си, набръчкано лице в обидно подигравателно ухилване. Дългите му пожълтели зъби се показаха. — Най-вече се задържа във колибата му.

— Знам — призна Радаан начумерено. — Но това не е ли твое задължение? Та нали ти си Говорещият с боговете.

— Такава е волята на Маддракс…

Радаан само кимна. Но не разбра нищо.

— А на мен ми се струва, че Маддракс има сериозни основания да предпочете нея — допълни Балоор.

Радаан направи уплашена гримаса.

— Но нали е бог! Могат ли и боговете да…?

— Нищо от онова, което вълнува хората, не е чуждо на боговете… — С тези думи остави сина на вожда. Засега.

На следващия ден го попита мимоходом дали не се е замислял как така един бог може да бъде ранен и болен. Или защо един бог ще разчита на помощта на хора, за да се спаси от тараците.

— Не, Балоор — каза Радаан. — За това никога не съм помислял.

— Тогава го направи сега.

Балоор се обърна и остави след себе си един замислен Радаан.

Вечерта след това Балоор тръгна по течението на потока надолу по южния склон, който се спускаше към долината. Там беше открил стар, закърнял дъб. Под него искаше да се помоли на Вудан. Надяваше се да получи някакъв знак за истинската идентичност на неговия пратеник Маддракс.

Коленичи във влажните храсти и пъхна глава между коленете си. Прекара така от късния следобед до залез слънце, но Вудан мълчеше. Тогава чу някакво изшумоляване недалеч от себе си.

Балоор скочи и грабна копието, което беше захвърлил до себе си. Задебна из храстите.

Един тарак се промъкваше към него откъм каменистия терен! Но не с враждебно поведение, ами притиснат плътно към корема си.

Балоор рядко беше виждал тараци в тази поза на абсолютна покорност. Остана недоверчив.

— Какво искаш? — извика той, когато таракът беше отдалечен само на хвърлей камък. Мислено призова Оргуудоо, черния демон на бездната.

Таракът се изправи и му махна с лапа да отиде при него. Балоор внимателно се приближи до сивочерния звяр, който падна настрана и остави корема си незащитен. Нямаше съмнение идваше с добро намерение. Въпреки това Балоор вдигна копието.

— В името на Вудан, кажи какво искаш?

Звярът се приповдигна. Внимаваше при всяко свое движение да е обърнат към Говорещия с боговете с открит корем или гърло. После му махна с лапа да го последва и тръгна в южна посока. Балоор вървеше колебливо след него и се оглеждаше на всички страни.

През ниски храсти и единични разкривени дървета излязоха нагоре в покритите със сняг райони.

Половин час и повече Балоор се катери зад тарака. Единствено Луната хвърляше все още бледата си светлина върху планинския мир.

Ако са искали да го изядат, щели са да го нападнат двама или трима на усамотеното място, където се молеше. Не, тараците искаха от него нещо значимо. Собственият му инстинкт подсказваше това. А инстинктът на Балоор рядко го бе изоставял в беда. Въпреки това през целия път мърмореше заклинания, с които призоваваше на своя страна мрачния Оргуудоо.

Накрая стигнаха до напълно безлесна местност. Лед, снежни полета, покрити с лед скални формации — пейзаж, към който Балоор беше привикнал от месеци.

В подножието на един хребет зееше пещера в леда. Пред нея гореше факла. Балоор не се изненада. Знаеше, че има тараци, които владеят огъня.

Балоор примига на светлината. И забеляза и други тараци. Шест-седем се тълпяха пред пещерата. Всички му показваха гърбовете си.

— А сега? — извика Балоор. — Защо ме доведохте тук?

На входа на пещерата се появи фигура. Един впечатляващо едър тарак. На светлината на факлата очите му хвърляха червени отблясъци. Космите на бялата му козина бяха много дълги и той се подпираше на боздуган.

— Заповядах да те доведат — изграчи фигурата. Хищната й паст се стараеше да артикулира разбираеми думи, но Балоор ги проумяваше с голяма мъка. — Имам да говоря с теб.

Балоор се приближи с още няколко крачки към пещерата. Толкова много, че от големия тарак го отделяше едно копие разстояние.

— Крал Рраар! — извика той учудено. — Никога не бях помислял, че ще застана лично пред теб.

— Аз, напротив. — Муцуната на краля на тараците се изкриви в ухилване. — Винаги съм бил уверен, че един ден ще поздравя като храна теб и тлъстия Зорбан. — Рраар нададе съскащ смях. — Но сега размислих.

— Задраскал си ни от менюто си ли? — С присвитите си очи Говорещият с боговете дебнеше белия тарак. Не бяха много онези, които можеха да се обяснят на човешки езици. Не бяха много и онези, които бяха достатъчно умни, за да организират и ръководят ловен поход.

Но ги имаше.

Рраар беш жив пример за това. Когато начело на едно племе стоеше истински крал, тарак с ума на Рраар, едва ли имаше нещо, което да го възпре в опустошителната му кръвожадност. В северното море имаше цели острови, владени от тараци.

— Трябва да признаеш, че почти ви бях спипал — изсъска Рраар. — Глупаво от ваша страна да се завирате в пещери. Ако този бог не беше дошъл…

Балоор се заслуша внимателно. Такава била работата, значи!

— Предлагам мир! — продължи Рраар. — Свободен изход за Южната земя. Какво ще кажеш?

Нееднаквите същества се гледаха недоверчиво. Космите по ушите на Рраар вибрираха. Опашката му лежеше почти неподвижно на снега. Само върхът й потрепваше от време на време.

Облеченият в кожи мършав мъж сви устни.

— Веднага ще обявиш цената си, доколкото те разбирам.

Опашката на краля на тараците изведнъж нервно изплющя натам-насам. Постави боздугана на рамо и се приближи с две крачки. Говорещият с боговете не се отдръпна.

— Чуй добре, Балоор. — Рраар свали боздугана на леда и се подпря на него. Толкова близо наведе черепа си до Балоор, че можеше да види как вибрират фините косми на мустаците му. Това е цена, която можете да платите…