Йо Цибел
Богът от ледовете (2)

Не можеше да е бил в безсъзнание повече от две-три секунди. Поне Матю Дракс така си мислеше. Защото когато отново отвори очи, машината му все още се въртеше около надлъжната си ос. Ослепителна белота жилна ретината на очите му като безброй игли. Автоматичният регулатор на звука, изглежда, не функционираше.

— Какво е това? — чу кресливия глас на Смайт. Мат направи усилие да отвори очи: стоманеносиво небе, матово слънце, снежни върхове и склонове на ледници се въртяха около пилотската кабина.

— Падаме, Дракс! — крещеше Смайт. — Направете нещо, за Бога, направете нещо…!

Замаян, Мат погледна с полуотворени очи командното табло. Все още виждаше два висотомера, два радарни дисплея и два махметъра. Индикаторът за скоростта показваше 0,65 Мах, а светлинната лента на висотомера тъкмо се смъкна под позицията две хиляди фута.

И двете неща бяха напълно невъзможни — само преди секунди самолетът летеше десет пъти по-бързо и повече от трийсет пъти по-високо. Но колкото и пъти Мат да присвиваше очи, за да провери отново и отново показанията на уредите всичко си оставаше така: скорост 0,65 Мах и междувременно височина само хиляда и осемстотин фута!

— Губим височина! — Отново гласът на Смайт. — Направете нещо, Дракс! — Изведнъж, изглежда, професорът се беше уплашил за животеца си.

Мат дръпна щурвала към себе си. Пръстите му се плъзнаха по инструментите. Включи системата за неутрализиране на люлеенето и тази за стабилизиране на полета. Погледът му се задържа върху главния дисплей. Ръцете му обслужваха инструментите почти слепешката.

Накрая успя да извади самолета от свредел. Машината се стабилизира. Сега сивото, мъгляво небе си остана там, където му е мястото — горе. А снежният пейзаж се носеше срещу тях.

Но все още стремително губеха височина. Хиляда и двеста фута, предупреждаваше висотомерът.

— Аз слизам! — промърмори Смайт. Мат почти не го разбра. Опитваше се да даде пълна тяга на двигателите, но те не реагираха.

Изведнъж — плющене. Леден вятър забърса лицето на Матю и за секунди секна дъхът му. Смайт беше изхвърлил подвижния капак на пилотската кабина. Зад него въздухът свистеше. Командирът приведе глава. Спасителната ракетна система изхвърли от самолета седалката на астрофизика.

Мат се обърна и видя зад себе си купола на парашута на Смайт. Дъхът по ъгълчетата на устата и ноздрите му замръзна. Без да размисля дълго, напипа също пусковия лост на катапултируемата седалка, дръпна го.

Нищо не се случи. Ракетата, чиято сила трябваше да изхвърли седалката му от самолета, не се запали.

Паника смрази кръвта на Мат.

— По дяволите! — изрази с мърморене отчаянието си. Проклета гадория! — Като че ли през носа и устата леденият вятър достигаше чак мозъка му. Притисна щурвала между коленете си и хвана командния лост с двете си ръце. По дяволите, живееше му се!

Само част от мозъка му регистрираше враждебната формация на ландшафта. Снежни великани, стръмни ледникови маси и дълбоко спускащи се ледени пропасти пробягваха под него.

Не му остана време да се запита защо това му изглеждаше толкова непознато. Всяка мозъчна клетка, всеки нервен възел, всяка фибра от тялото му се концентрираха само върху едно нещо — от падането да премине към аварийно кацане.

Светещата лента на висотомера се смъкваше неудържимо. Странни стръмни ледени грамади връхлитаха срещу самолета, между тях — обширни снежни полета. Мат се опитваше да насочи самолета към някое от тях.

Откъсна поглед от безмилостно приближаващия се ландшафт. Очите му се съсредоточиха върху приборите. При скорост 0,42 Мах и височина деветдесет фута Мат спусна задкрилките и освободи спирачния парашут.

Убийственият тласък почти го лиши от съзнание. Сякаш някаква титанична ръка го притисна напред в коланите.

Самолетът се смъкна надолу. Завъртя се в свредел. Заби се в снежното поле и заора в него. Бял облак се изви около Мат. Сняг нахлу в очите, носа и устата му. Задъхваше се и кашляше.

Лявото крило метеше с пращене по протежение на една ледена скала. После се чу удар на метал. По самолета премина нов тласък. Контурите на едно от крилата се завихриха със свистене в снежния облак. Мат усети, че самолетът се завъртя около вертикалната си ос. Нещо здраво го удари в гърдите и главата.

Когато машината се наведе с хидрометеорологичната тръбичка напред над снежната площадка и се заби в една ледена цепнатина, командир Матю Дракс вече не беше в съзнание…

 

 

Със силен рев ордата се втурна навън от пещерата. Облечени в кожи фигури, повечето с черни, сплъстени коси и мъже, жени и деца — двайсет и осем души от племето на вожда Зорбан.

За момент изглеждаше, че четиримата тараци на отсамната страна на пукнатината в ледника се вкамениха. Но само за миг. Тогава острата като тел козина по гърбовете и черепите им настръхна. Отпуснаха се на предните си лапи. С фучене и крясъци се заизкачваха на големи скокове по лекото нагорнище. Срещу човешката орда.

Аруула тичаше надолу по склона след Радаан и някакъв друг воин.

Между тях и нападащите тараци се намираше авангардът от седмината копиеносци. Те се изпречиха безстрашно на пътя на зверовете.

Трима от тях бяха направо прегазени и стъпкани в снега. Другите успяха да задържат двама тараци. Сивочерните зверове ги шибаха с опашките си и улавяха върховете на копията им с дългите си, мършави нокти.

Ордата нападна двамата тараци, които бяха прегазили веригата на авангарда. Балоор и Зорбан забиха мечовете си в корема на първия. Кръв и черва се изсипаха в снега. Ордата нададе радостни викове.

— Прииждат! — изрева вождът. — Стреляйте по пукнатината в ледника!

Из въздуха се разнесе остро свистене. Град от стрели прелетя над полесражението и се стовари с плющене върху тараците долу при пукнатината в ледника. Една от косматите муцуни се търкулна с квичене в снега. Другите просто отръскаха стрелите от козината си. Пет-шест други тараци заподскачаха из снега нагоре по склона.

Главатарят им, който изведнъж се озова сам на предната линия, обкръжен от десетина бойци с мечове, съскаше и ревеше. Извиваше опашката си в кръг, отбиваше с крайниците си свистящите към него остриета и се опитваше да улови мечовете с голи лапи. Голи лапи с дълги закривени пръсти и твърди като желязо нокти.

Аруула, Радаан и трима други воини побързаха да се притекат на помощ на четирима притиснати бойци от авангарда. Тялото на една жена се гърчеше конвулсивно в снега. Опашката на един тарак се беше увила около врата й.

Стар еднорък воин лежеше с разкъсани гърди в почервенелия сняг. Вторият от двамата задържани тараци тъкмо прегризваше гърлото на друг боец. Кръвта му пръскаше като фонтан сивочерната козина на звяра.

Докато Радаан и тримата воини се нахвърлиха върху побеснелия тарак, Аруула ги заобиколи в широка дъга. Задушаващата се жена едва-едва помръдваше. Лицето и изплезеният й език бяха станали виолетови. Пръстите й стискаха увитата около врата й гола опашка на тарака.

Аруула вдигна меча над главата си и с един удар преряза опашката. Звярът изкрещя пронизително, подскочи, обърна се във въздуха и направи в снега крачка към нея. Отвори разкривена паст, показа дългите си остри зъби и простря лапи, за да се нахвърли върху Аруула.

Но изведнъж тялото му се вдърви, вратът му се изпъна и той се сгромоляса. Аруула видя острието на Радаановия меч да стърчи от гърдите на звяра.

Синът на вожда стоеше зад тарака.

— Дължиш ми нещо!

Аруула не повярва на очите си, но дори и пред лицето на смъртта младата луда глава успя да се ухили. В следващия миг ухилването му отново изчезна. Беше вперил поглед покрай Аруула и кожата около очите му пребледня.

— Внимавай! — изрева той.

Аруула се хвърли на земята и същевременно задържа острието на меча си вертикално нагоре. Сивочерно, четинесто тяло се блъсна в нея и я притисна дълбоко в снега.

Тежестта на тарака изкара въздуха от дробовете на Аруула. Тя се мъчеше да си поеме дъх. Звярът над нея трепна няколко пъти и замря. Аруула усещаше как по ръцете й се стича топла, лепкава течност. Все още здраво стискаше меча. Таракът се беше нанизал на острието.

Аруула с пъхтене се измъкна изпод безжизненото тяло. Изтегли меча си от корема на тарака и отръска снега от кожената дреха и дългата си коса.

Човешки викове и пръхтене на тараци изпълни склона между пукнатината в ледника и пещерата. На Аруула й се стори, че зад затрупаните със сняг входове на пещерите по стръмния склон чува металното писукане и плясъка на крилата на фреккойшерите. Чувствителните ездитни животни чуваха шума от битката и изпаднаха в паника.

Аруула се огледа. С един поглед разбра, че ордата на Зорбан е загубена: повече от петнайсет тарака със загърнати в кожи фигури се въргаляха из снега насам, шибаха около себе си с опашки и юмруци или се нахвърляха на притиснатите на малки групички бойци.

Горе при пещерата децата запречваха входа й с малките си телца и изстрелваха последните си стрели в сивочерните зверове, които бяха се добрали с бой на няколко крачки от пещерата.

Балоор стоеше върху покрита с лед издатина на една скала, простираше ръце към небето, мяташе отчаяните си молитви към Вудан и заклеваше Оргуудоо, своя демон.

Под него вождът се биеше сам с един тарак, който беше с една глава по-висок от него. Мечът му беше забит в снега и не можеше да го достигне, а огромното чудовище го душеше с веригата на собствения му амулет.

Амулетът — светинята на Зорбан! Аруула грабна меча си с яростен вик и през снега се затича към вожда и звяра.

Амулетът беше онова, което даваше на Зорбан мъдрост и сила да води умело ордата си през всички опасности. Ако таракът отнемеше амулета му, ако убиеше вожда, тогава никой от ордата нямаше шанс да оцелее. Никой от тях нямаше да види легендарната Южна земя. Включително и Аруула.

Тя изкрещя и размаха меча над главата си. Звярът погледна към нея. Същевременно стегна веригата на амулета още по-плътно около шията на Зорбан. Облещи зъби. Язвително ухилване изкриви гримасата на косматото лице на звяра.

Вождът хъркаше в агония. Големите му очи изскочиха още повече от орбитите си, а лицето му беше придобило цвета на развалена риба. Таракът така разтърси черепа на Зорбан, че той се блъсна върху заледената скална стена.

С яростен рев Аруула понечи да се нахвърли върху чудовището. Това накара опашката му да опише кръг и да я стовари върху краката на Аруула. Върхът й се уви около коленете й и я събори в снега. Таракът изфуча тържествуващо.

От легнало положение Аруула се засили и нанесе удар. Острието улучи твърдото бедро на звяра. Таракът силно изквича. Инстинктивно присви опашката си и така придърпа Аруула към себе си. Жената хвана меча си като копие и го заби в черната козина на хълбока. Таракът пусна Зорбан и се хвърли настрана в снега.

Изведнъж въздухът се изпълни с тихо бръмчене. То бързо се усили и се превърна в ураганен вой. Сякаш буря преминаваше над ледените грамади.

Сякаш говореха боговете!

Шумът от битката замря. Всички погледнаха към мрачното небе, хора и тараци. Дори и ранените. Никой не се помръдваше, никой не издаваше нито звук. Не се чуваха и възбудените фреккойшери в затворените пещери.

Воят все повече и повече се превръщаше в кънтящ рев. Звучеше като тътенът на високите вълни, които Аруула бе преживяла преди много години в Западната земя.

Черна сянка се спусна изведнъж над планинския склон пред пещерата. И някаква странна птица се промъкна през насечения от пропасти планински връх. Летеше много високо. Много по-високо от онова, което можеше да достигне стрела. И оставяше след себе си огнена опашка.

Не движеше крилата си, нямаше нито пера, нито летателни ципи — беше съвсем вдървена и въпреки това летеше. Тялото й беше стройно. Веднага напомни на Аруула за големите риби, с които се хранеха хората от островите, където бе прекарала детството си.

Гърмящият рев на синята птица беше толкова силен, че причиняваше болка. Аруула и повечето хора затиснаха с ръце ушите си.

Тараците започнаха да писукат и да крещят. Някои се завъргаляха в снега надолу по склона. Други ги последваха с олюляване или на големи скокове. Ушите им бяха далеч по-чувствителни от човешките.

Сред зверовете настъпи паника. С крясъци избягаха надолу към пукнатината в ледника. Един след друг я прескачаха и в главоломно бягство се понесоха през снежното поле към отсрещния склон.

И раненият от Аруула тарак със скимтене запълзя като тюлен надолу по склона. Аруула въобще не я беше грижа за него. Омагьосан и уплашен същевременно, погледът й беше прикован в синята птица, която се спускаше срещу ледената планина. Изведнъж зад нея се изду бяло кълбо. Тогава изчезна зад гребена на ледника.

Аруула се огледа. Всички тараци бяха избягали. Останаха само четири трупа. Тя видя и неколцина членове на ордата да лежат в напоения с кръв сняг.

— Вудан! — промърмори внезапно Балоор. — Вудан чу молитвата ми! Това беше неговият пратеник! — От замръзналата скална стена скочи в снега. — Вудан ни спаси.

Сред ордата настъпи оживление. Мъжете и жените започнаха да приказват един през друг.

— Благословен да бъде Вудан! Слава на Вудан!

Последваха примера на Балоор, паднаха на колене, хвърлиха се с прострени ръце в снега и въздадоха слава на най-висшия от боговете си. После почти час се занимаваха с погребването на своите мъртви в снега. Бяха загубили петима мъже, три жени и едно невръстно момче. Сториха го мълчаливо под мрънкането на Говорещия с боговете. Балоор се помоли и извърши заклинания над духовете на убитите.

Аруула забеляза, че почти всички непрекъснато поглеждат крадешком към небето. Всеки мъж от ордата, всяка жена, всяко дете, изглежда, мислеха само за едно — за птицата на боговете с гръмовния глас и огнената опашка. И Аруула непрекъснато я виждаше с духовните си очи.

Когато наченаха да одират мъртвите тараци и да ги разфасоват, имаше една-единствена тема за разговор — синята огнена птица. Авторитетът на Балоор убеди всеки отделен член на ордата. Вечерта дори вечно мърморещият вожд не се съмняваше, че огнената птица е някой безсмъртен от небесното войнство на Вудан.

Аруула и няколко други жени зариха в снега месото от тараците, за да замръзне. Струпаха отпадъците на няколко купчини.

Неколцина воини се покатериха по стръмната стена и събориха снежните прегради пред пещерите с ездитните животни. Изведоха до входовете един след друг осемте фреккойшера на ордата.

Аруула погледна нагоре към стената. Виждаха се късите космати пипала на животните. От входовете на пещерите протягаха грациозните си, почти яйцевидни глави, покрити с гъста, тъмнозелена козина — чак до устния им апарат и до големите, тъмни, фацетни очи.

Възбудено поглеждаха във всички посоки, накрая откриха долу на склона месните отпадъци пред пещерите и скочиха от стръмната стена. Крилата им се разпериха с пукот. Изсвистяха надолу и се приземиха на шестте си крака около Аруула и жените.

Женските фреккойшери бяха по-едри от мъжките. Затова пък върху устния апарат на мъжките израстваха червеникави бодли.

Фреккойшерите прибраха ветрилообразните си задни крила под късите, тъмнозелени предни крила. Седнаха на скакателните си и се подпряха на средните си крака. С тънките нокти на предните си крака пъхаха месните отпадъци между дъвкателния си устен апарат.

След настъпването на тъмнината всички членове на ордата се скупчиха в пещерата за спане.

— Вудан ни придружаваше няколко луни — обяви Говорещият с боговете. — Не ви ли го казах? Вудан закриляше бягството ни от тараците! Откакто потеглихме от земята отвъд голямата река!

Замълча, за да даде възможност думите му да въздействат.

— Когато преминахме голямата река, бяхме петдесет и трима — продължи накрая той. — Десетима мъже и жени воини умряха по време на дългия преход през ледената планина и в борбата срещу тараците и студа. А днес загубихме още седмина от хората ни.

Отново пауза. Аруула почувства в мрака на пещерата вълна от болка и мъка.

— Сега сме само трийсет и шест души. — Балоор говореше по-тихо. — Но най-важното е, че ордата на Зорбан оцеля! Гласът му се извиси. — Благодарение помощта на Вудан! Той сам ни доведе дотук! Днес той попречи ордата ти да бъде унищожена, Зорбан! И той ще ни придружава и в обетованата Южна земя!

— Благословен да бъде Вудан! — чу се откъм тъмнината възгласът на множеството. — Слава и благословение на всемогъщия Вудан и на неговото божествено войнство!

— Защо стои далеч от нас? — Дрезгав женски глас поиска думата. Цурпа, най-старата от жените и майка на Радаан. Защо не се установи да живее при нас?

— Не бихме могли да понесем вида му — отвърна Говорещият с боговете. — Бъдете щастливи, че ви удостои да го видите как минава покрай нас.

Настъпи благоговейна тишина.

Аруула се ослушваше в мрака. Чувстваше страхопочитание и ужас. Никой досега не бе чувал някой бог да се яви на човек.

— Изглеждаше като че ли божествената птица искаше да кацне — каза Аруула.

— Може би иска лично да ни придружава — предположи Зорбан. — Мисля, за да е сред нас и следователно — да го виждаме.

— И да можем да разговаряме с него — подкрепи го ревностно Радаан.

— Глупаци! — не одобри мнението им Балоор. — Не знаете какво приказвате!

— Може би имаш право — извика старата Цурпа. — Но ако Вудан е изпратил някой от своите богове безопасно да ни съпровожда до Южната земя, тогава навярно богът е възприел образ, който можем да понесем.

— Кой ли от боговете ще е това? — Гласът на Радаан трепереше от благоговение.

— Не знам. — Балоор мълча известно време. — Може би Зигваан. Говорят, че яздел върху голяма птица, когато посещавал Земята. Да, Зигваан ще е.

— Може би Цурпа има право — каза Зорбан. — Ако Зигваан е с нас, проклетите тараци няма да дръзнат повече да ни нападат.

— Опасно е, Зорбан, много е опасно. — Гласът на Говорещия с боговете премина в заклинателна тоналност. — Никога човек не се е осмелявал да се изправи пред някой бог.

— Ние ще го сторим — реши вождът. — Утре ще се отправим на път и ще търсим бога и огнената му птица.

На следващата сутрин Зорбан сформира отряд от шестима мъже и жени воини и ги изпрати в стръмните ледени зъбери да търсят бога. Водеше ги Балоор. Аруула и Радаан също участваха.

 

 

Фойерверк от съновидения прониза гънките на мозъка на Матю Дракс.

Зави със своя „Форд Мустанг“ към улицата, в която живееха родителите му. Когато слезе от колата, видя бащиния си дом потънал под огромна снежна планина.

После седеше в аудиторията на Уестпойнт. Пред големите прозорци на военната академия вилнееше снежна виелица. Той спореше с доцента по абстрактни проблеми. Дали Антарктида се намира в Алпите и дали Бог би допуснал загиването на света. Изведнъж снежната виелица промени цвета си, стана оранжева и накрая — яркочервена.

И едно блестящо огнено кълбо се приближаваше с бясна скорост. Мат отвори уста, за да изкрещи, но от гърлото му не излезе никакъв звук…

Задушаваше го панически страх. Отвори очи и се помъчи да си поеме дъх. Направи го жадно, като човек, който умира за глътка въздух. Беше тъмно като в рог. Усещаше сняг по брадата, челото и носа си.

Мат се опита да се обърне, но навсякъде имаше мокър, хванал кора сняг. До него, над него, плътно пред лицето му. Не знаеше дали сънува или снегът е истински.

Понечи да изправи глава, та поне лицето му да не е в снега. Всяко движение му причиняваше болка. И главата му все се накланяше напред, в снега.

Мат започна да проумява, че самолетът му не се намира в хоризонтално положение, а е наклонен напред, виси под остър ъгъл върху някакъв хребет, в някаква урва или някъде другаде.

Успя да измъкне ръцете си от снега пред таблото с измервателните уреди. Искаше да се опре на седалката, за да се изправи и измъкне от снега.

Остра болка прониза гръдния му кош. Гадеше му се. Сякаш кошмарите му бяха привързани с ластик към него, та отново изгуби съзнание.

Беше нощ. Мат видя двама души на терасата на къщата си в Ривърсайд. Бившата му жена и Джейкъб Смайт. Целуваха се и Мат гледаше двойката с учудване. Излезе от къщата и наблюдаваше как бившата му съпруга свали ластика от русата плитка на професора и разроши дългата му грива.

Смайт чу стъпките на Мат и отблъсна Лиз от себе си. Погледна Мат. По тясното му лице се изписа подигравателно ухилване. Неестествено големите му и силно изпъкнали очи святкаха като на луд.

Посочи небето. Мат погледна нагоре — алено огнено кълбо се носеше с бясна скорост по нощното небе. Направо към неговия дом. Оставяше след себе си светеща опашка.

— Не е ли прекрасна? — извика Смайт.

И внезапно Мат се озова в хангара на военновъздушната база в Берлин — Кьопеник. Джейкъб Смайт и той тъкмо се бяха качили в стратосферния самолет. Мат знаеше, че има задача да се сблъска с „Кристъфър-Флойд“, за да взриви кометата. Сърцето му биеше така лудо, та си помисли, че ще изскочи от гърдите му.

Отляво и отдясно видя Ханк Уйлямс, русокосата Дженифър Йенсен, астрофизика Дейв Макензи и тъмнокожия Ървин Честър да слизат от машините си. Един до друг се отправиха към вратите на хангара. Носеха шлемовете си под мишница. Вратата се отвори със стържещ звук. Безброй хора стояха на летателното поле пред хангара. Всички бяха вперили поглед в небето.

Мат позна родителите си, бившата си жена, най-добрия си приятел Бърт Касиди и много други хора, които му бяха близки. Между хората пред хангара откри дори учителя си по религия от началното училище.

Другарите му пилоти и двамата учени също застанаха при хората и като тях погледнаха към небето, което беше озарено от червеникавооранжева светлина. Светенето се усили. Мат отново беше обзет от паника. В съня си искаше да включи моторите на самолета. Но ръцете му сякаш се бяха сраснали с командния лост.

И ето го чудовищното огнено кълбо. На небето пред хангара се появи „Кристъфър-Флойд“. Оранжевият купол, който тя тласкаше пред себе си, разпръсна облаците. Мат чу зад себе си просташкия смях на д-р Смайт.

Кометата се спускаше стремително към хората. Тогава летателното поле експлодира и огнен пламък като мощен валяк нахлу в хангара…

Матю Дракс се събуди с вик.

Беше светло. Не напълно, но дотолкова, че да може да вижда по нещо. Горещият му дъх беше разтопил дупка в снега пред лицето му. Над дупката, на височината на челото му снегът беше обагрен в тъмночервено.

Мат усещяше болки в черепа. Всяко вдишване предизвикваше бодежи в гръдния му кош. Зъзнеше страшно. Коленете му трепереха, зъбите му тракаха.

И беше жаден. Устата и езикът му бяха пресъхнали. Чувстваше гърлото си така, сякаш в него беше заседнал кактус. Мат притисна устни в снега и отхапа от него. Лакомо изяде леденостудената влага.

Цялата пилотска кабина беше пълна със сняг. Мат измъкна ръцете си и започна да го разчиства от себе си. Всяко движение му причиняваше непоносими болки в гръдния кош.

Щом като от болката в стомаха му се завиеше свят, правеше почивка. Само да не изпадне отново в безсъзнание! Неминуемо щеше да замръзне.

Мат смогна да изчисти снега от пилотската кабина дотолкова, че да има добра видимост наоколо. Непрекъснато му причерняваше пред очите. Дишаше дълбоко, за да предотврати изпадането си в безсъзнание.

Виждаше всичко като през мътно було: ледената пукнатина под себе си, в която се беше забила хидрометеорологичната тръба на самолета, насреща — снежното плато пред покритата с лед скална стена, а над и до себе си — причудливите скални формации. Като покрити с лед кости стърчаха от стръмния склон, над който самолетът на Мат се беше плъзнал до ледената пукнатина.

Ужасяващият ландшафт напомняше на Мат за филмови снимки от Антарктида. Но неговото ято летеше над Северна Европа, а не над Южния полюс! Та нали бе видял Средиземно море и Италия, когато ударната вълна на кометата помете самолета му от небето.

При мисълта за кометата се усили поредният му световъртеж. А с него и съновиденията. Дишането се учести, пулсът му се ускори. „О, Боже — простена той. — О, Боже, тази проклета комета…“

Мат притвори очи и отново ги отвори. Под черепа му всичко се въртеше: Опита се да се отърси от виенето на свят и от мисълта за кометата. Искаше да застави себе си да намери логично обяснение на феномена на този призрачен ландшафт.

Но бързо се отказа. Просто нямаше сили да продължава да си блъска главата.

„Трябва нещо да ядеш — помисли си той. — Организмът ти има нужда от калории, за да се стабилизира.“

Бавно се обърна. Съвсем бавно, та болките да бъдат по възможност най-слаби. Всеки по-нататъшен пристъп на болка би могъл да го доведе до загуба на съзнание.

Протегна дясната си ръка назад между гърба си и облегалката. Там в катапултиращата се седалка беше поставена една част от спасителния пакет. Основната част се намираше в контейнер в самата седалка. Трябваше да се добере до сухите блокчета шоколад. Със сняг би могъл да ги сдъвква и преглъща.

„Трябва да направя всичко, за да издържа — помисли си той. — Да издържиш, докато те открият.“

В спасителния пакет имаше и пеленгаторен предавател.

„Ами ако вече няма кой да те открие…?“

Мат се опита да не обръща внимание на циничния глас в главата си. Най-сетне пръстите му напипаха пакета със сухата храна. Измъкна го откъм гърба си. Изнемощял, затвори очи и се насили да диша спокойно и дълбоко. Гадеше му се. Отвори очи, за да не изпадне в несвяст.

Две сенки се движеха над снежното плато пред отсрещната ледена стена. Мат първоначално помисли, че това е зрителна измама. Наблюдаваше ги спокойно и чакаше да се разпаднат, както се бяха появили.

Но не се разпадаха. Приближаваха се. Мат различи сивочерни кожи, дълги голи опашки, изправени уши и дълги муцуни.

„Кошмар — промърмори той. — Пак някакъв кошмар, нищо повече.“ Опита се да се събуди. Като дете баща му бе му обяснил как се прави това: по време на съня задържаш дишането си и отваряш очи. Много широко.

Нищо не помогна. Двете космати фигури продължаваха да се придвижват по снежното плато. Бяха отдалечени на по-малко от двеста метра.

Мат видя, че вървят изправени. Че от време на време се спират и сочат към него. Изглеждаха като гигантски изродени плъхове.

„Вие ти се свят — помисли си той. — Имаш температура…“

Когато накрая чу скърцането на снега под краката на плъхоподобните фигури, беше твърде сигурен, че не сънува и че не е изпаднал в трескаво бълнуване.

Студена пот се стичаше по лицето му. Дишаше лудешки задъхано. Със странна разсъдливост Мат прецени, че пулсът му се е повишил на сто и двайсет удара в минута. Зъбите му тракаха толкова силно, че вероятно се чуваше чак до двете фигури.

Ръката му опипа рамката на пилотската седалка. Трябваше да отвори контейнера със спасителния пакет. Там имаше автоматичен пистолет с двайсет патрона и два резервни пълнителя.

Отново през гръдния му кош премина режеща болка. Мат се опитваше да диша бързо с изплезен език, за да я овладее.

Въртележката в мозъка му се задвижи все по-бързо и по-бързо. Двете черни фигури се мержелееха пред очите му. Сякаш се разпадаха.

„Значи все пак е било сън“, помисли си Мат. Усещаше, че съпротивителните му сили угасват. Заля го безпаметство и някакъв черен висок прилив, който нахълта в него…