Йо Цибел
Богът от ледовете (1)

Кометата изглеждаше като нажежено, искрометно огнено кълбо, вътре ослепително бяло, отпред матовооранжево. Зад себе си проточваше дълга, блестяща опашка, чиято светлина се разнищваше на всички страни.

— Лудост! — прозвучаха режещите слуха думи в шлема на Матю Дракс. — Това е най-великото нещо, което някога съм виждал!

Гласът на професор Смайт се извиси в болезнена тоналност и почти премина във фалцет. Както винаги, когато изпаднеше в еуфория. А това му се случва твърде често, помисли си Матю. Във всеки случай прекалено често за един водещ учен от военновъздушните сили на САЩ.

— Тогава гледайте внимателно — промърмори Мат. — Вероятно това ще бъде и най-последното нещо, което ще видите през живота си!

Професорът сякаш изобщо не го чу.

— Абсолютно великолепна е! — прозвуча пронизителният му глас. — Божествена! Прекрасна…

Мат се намръщи. Откакто го срещна за пръв път, непрекъснато си имаше неприятности с горделивия, надут характер на професор д-р Смайт. В този момент с удоволствие би му запушил устата. Но професорът по астрофизика и доктор на медицинските науки седеше зад него, на мястото на навигатора.

Дигиталната лента на висотомера тъкмо наближаваше позицията седемдесет хиляди фута^[1]. Махметърът сочеше 5,2. Със скорост, превишаваща повече от пет пъти тази на звука, разузнавателният реактивен самолет пореше стратосферата в посока Централна Азия. Под тях дебела облачна покривка закриваше сушата на Северна и Централна Европа. Едва съвсем на запад се виждаше син сърп, в който се вдаваше подобно на ботуш образувание: част от Средиземно море и Южна Италия.

— Погледнете! — горещеше се професорът. — Виждали ли сте някога такова прекрасно нещо?!

Мат се пръскаше от яд. Невероятното напрежение през последните дни и часове внезапно се отприщи в гневен изблик.

— По дяволите, след няколко минути това прекрасно дяволско нещо ще се забие в добрата ни стара Земя! — изрева в отговор. — И вероятно няма да остане жив никой, който да може да определя нещо като „прекрасно“!

Буцата, която от часове беше заседнала в гърлото на Мат, се стопи. Сълзи напираха в очите му. Пръстите стиснаха конвулсивно щурвала. Изтърси някаква ругатня и отново се овладя. Трябваше да върне машината невредима в базата. Макар и да не знаеше какъв смисъл има всичко това.

Погледна дисплея пред себе си: 8 февруари 2012 г., 16:34 ч. централноевропейско време. В 16:42 ч. очакваха да настъпи сблъсъкът.

Поглед наляво и надясно от пилотската кабина. Отляво кобалтовосиният корпус на реактивен самолет. Честър летеше точно четирийсет фута над него. На Мат дори му се струваше, че зад шлема може да различи черното му лице. Никъде не откриваше машината на Йенсен. Но бордният радар показваше, че тя лети на същата височина зад него.

За стотен път се вглеждаше зорко в аленото огнено кълбо. Сега и с невъоръжено око можеше да се почувства собственото му движение. Мат стисна устни. Мразеше това пламтящо нещо. Сякаш беше живо същество.

Имаше си дори собствено име: „Кристъфър-Флойд“. Галактически отломък, състоящ се от скали и лед, с осем километра диаметър. Само с три километра беше по-малък от МУ 1 — големия унищожител, причинил измирането на динозаврите и убил почти деветдесет процента от живота на Земята. Носеше се към планетата ни с бясната скорост от петдесет километра в секунда.

Двама шотландски любители астрономи, Марк Кристъфър и Арчър Флойд, летуващи в Карибите, я бяха открили преди няколко месеца. На кометата бяха дадени техните имена. „Съмнителна слава“, помисли си Мат с горчивина. Нямаше да й се радват дълго.

Дявол я знаеше защо „Кристъфър-Флойд“ пресичаше земната орбита! Никакъв специализиран труд по астрономия, никаква древна хроника не описваше небесно тяло, с което да се идентифицира. Нито вавилонски, нито китайски, нито египетски. А пък за банките данни на НАСА да не споменаваме. „Кристъфър-Флойд“ се появи като космическа загадка от глъбините на Вселената.

От международната космическа станция я обстрелваха с ракети с голям радиус на действие, ракети с ядрени бойни глави. Мат и неговото ято трябваше да наблюдават ефекта, да правят измервания и да снимат. Резултатът беше унищожителен — в истинския смисъл на думата. Ракетите не промениха ни най-малко курса на кометата.

Масата на ядрото й беше точно на критичната граница. По мнението на водещи учени тя или щеше да взриви Земята на милиарди малки късове, или щеше да я опустоши тотално, така че оцеляването на човечеството в никакъв случай не беше сигурно.

— Ийгъл^[2] до ятото — свърза се Мат с другите две машини по радиото. — Курс нула девет седем. Скорост на снишаване шейсет фута в секунда. Нашата работа е приключена. Връщаме се в базата.

— Роджър^[3] — чу се на два пъти в слушалките на шлема. Гласовете на Йенсен и Честър.

— Дума да не става, командире! — протестира професор д-р Смайт. — Ще увеличите скоростта и ще се издигнете! Съвсем не съм готов с измерванията си! И не забравяйте, че аз съм научният ръководител на мисията!

За миг езикът на Мат се схвана. Мъжът зад него, изглежда, беше загубил разсъдъка си.

— По дяволите, Смайт! — изруга гръмогласно. — След няколко минути този гаден отломък ще навлезе в земната атмосфера! На по-малко от шест хиляди мили от сегашната ни позиция! Знаете ли какво означава това?!

— Че тогава ще мога да й направя съвсем прецизни наблюдения! — Смайт беше извън себе си от яд. — Такова нещо може да се види само веднъж на седемдесет милиона години! Веднъж на седемдесет милиона години — проумява ли това войнишкият ви мозък, Дракс?!

— Но лъчението, сър! — прозвуча гласът на професор Дейвид Макензи по бордната радиостанция. Астрофизикът летеше заедно с лейтенант Дженифър Йенсен. Беше заместник-ръководител на астрономическия отдел при американските BBC. Смайт беше негов шеф. — Измерванията ми показват високи стойности. От каквото и да е съставено ядрото, излъчва като рентгенова тръба!

— Що за държание е това, Макензи? — избухна Смайт. — Вие учен ли сте или не сте? Тук имаме уникален шанс!

— Бъдете разумен! — изрева Мат по микрофона. — Толкова много ли ви се иска да умрете?

— Моля, сър… — Отново беше гласът на Макензи. — Сега излъчването е толкова силно, че вече нямаме радиовръзка с базата! — Опитваше се да го придума с добро.

Смайт обаче не се впечатляваше от нищо.

Джейкъб Смайт изсумтя:

— Аз поемам риска! Ако…

— Но не и аз! — прекъсна го троснато Мат. — Връщаме се.

— Ще ви изправя пред военен съд, Дракс! — разбесня се Смайт от мястото на втория пилот.

— Направете го — ако намерите такъв…

Машините обърнаха надясно и полетяха в издължен, сто и осемдесет градусов вираж. Поеха курс към Берлин, Германия.

— Вижте това! — В слушалките на Мат прогърмя дрезгавият бас на Ървин Честър. Мат погледна нагоре. Бледооранжевото сияние на главата на кометата се беше превърнало в аленочервено. „Кристъфър-Флойд“ тъкмо навлизаше в земната атмосфера.

За няколко секунди в слушалките на Мат се възцари тишина. Нажеженият червен купол, който „Кристъфър-Флойд“ тласкаше пред себе си, се разду в гигантско кълбо. Глухото шумолене прерасна в оглушителен грохот. Ярка оранжевочервена светлина заля небето от хоризонт до хоризонт.

Мат се бореше за глътка въздух, сърцето му думкаше като барабан срещу гръдната кост и ребрата, сякаш отчаяно търсеше някакъв изход.

— О, Боже… — в слушалките се чуваше стенанието на Дженифър Йенсен. — О, милостиви Боже…

— Защо, по дяволите?! — промълви сподавено лейтенант Ханк Уйлямс.

А Ървин Честър започна да се моли:

— Отче наш, който си на небето, да се свети твоето име…

Гласовете отслабнаха. Непоносимо пращене започна да мъчи тъпанчетата на Мат.

Върху щурвала ръцете му трепереха. „Командирът се страхува“ — мина му през ума. Ала не беше само страхът. Командният лост играеше, цялата машина вибрираше. Изведнъж корпусът прокънтя като ясен камбанен звън.

— Ах, само да изживея това! — Гласът на Смайт мина във фалцет. — Дано успея да изживея това…!

Кометата изсвистя в атмосферата като сгромолясващо се слънце. Все още високо над ятото самолети, тя падаше срещу Земята като необятно червено огнено кълбо, чието ядро пламтеше в бяло.

Заслепен, Мат отвърна поглед. „Това не е истина! — изпищя някакъв глас в главата му. — Това е филм, опиянение от ЛСД, трескаво бълнуване…!“

Но тогава видя, че озарената в оранжево облачна покривка под него се разтвори. Облаците се разбягаха във всички небесни посоки, като че бяха изметени от невидима ръка. Централна Европа се простираше под него — Алпите, Рейн, Шварцвалд, швейцарските езера — всичко потопено в някакво призрачно оранжево. И сякаш над тази част от света се гласеше да падне нощ, над лицето на Земята се спусна гигантска тъмна сянка.

— Да се махаме оттук! — изрева Мат.

— Бих искал да зная къде ще удари! — чу се колебливият глас на Смайт.

— Вектор нула осем три! — Мат реагираше като автомат. Дайте пълна тяга плюс форсаж! Ако ни засмуче, свършено е…!

В слушалките му гласовете на останалите се превърнаха в шепот.

— … и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме…

Невидимият юмрук на кометата се стовари върху самолетното ято. Мат видя пред себе си кобалтовосиният корпус на един от самолетите да лети в свредел. Още в следващата секунда и неговият беше притиснат надолу от гигантски сили и изместен от курса му.

Тътенът на машината, хистеричният крясък на Смайт, прашенето в слушалките и ревът на кометата — всичко това заплашваше да пръсне тъпанчетата на Мат. Той пусна командния лост и се опита да смъкне интегралния шлем от главата си.

„Кристъфър-Флойд“ пресече височината на полета на ятото и под остър ъгъл се понесе срещу Земята. Нажежената й до червено маса тласкаше пред себе си огромен балон от сгъстен въздух. Краят на кометата се разпадаше на милиони малки звезди и теглеше след себе си грамаден чер орляк от каменни късове.

Огненият стълб изглеждаше сякаш се върти около оста си. Мат го видя отгоре, отдолу и после — върху потъмняващата Земя. Но не кометата, а неговият самолет се въртеше около надлъжната си ос.

Пръстите на Мат се плъзгаха по уредите, улавяха ключове, натискаха бутони. Непрекъснато изпускаше командния лост. Искаше да крещи, но от гърлото му не излезе никакъв вик.

Сякаш ги наблюдаваше от въртяща се центрофуга — около него се завъртяха небето, Земята и кометата. Между тях се мярнаха проблясващ в синьо друг самолет, внезапно потопеният в зеленина сърп на Средиземно море, аленеещите върхове на Алпите, виолетовите течения на реките…

„Кристъфър-Флойд“ изчезна зад източния хоризонт и за момент оранжевата сянка изчезна от повърхността на Земята. За секунди планините, реките и равнините се показаха в първоначалния си цвят. Само небето не искаше да се проясни.

Тогава хоризонтът експлодира.

Смайт крещеше като побеснял, отсечено и пронизително. Гръдният кош на Мат изглеждаше като че ли ще се пръсне и сякаш светкавици пронизваха черепа му.

Нещо ставаше.

Предната част на самолета сякаш изведнъж стана двойна. На юг грееха два зелени сърпа до две подобни на ботуш части от сушата. Всичките контролни лампи сякаш станаха двойни. Мат виждаше дори собствените си ръце двойни.

А от източния хоризонт на запад, на север и на юг се носеха с бясна скорост две подобни на пръстен стени от огън и прах.

Мат стисна клепачи, отново ги отвори — и вече не откри никакви контури на ландшафта под себе си, само прах и огън.

Мрак като оловно покривало обгърна мозъка му. Видя още как към небето се устремиха димните стълбове на две гигантски гъби. Отбеляза също, че писъците на Смайт са секнали, забеляза и мигането на червените светлини на командното табло.

Тогава тъмна нощ засмука съзнанието му в нищото…

 

 

— Аруула — прошепна някакъв глас в мрака. — Балоор иска да те види. Иди при него! — Беше ниският, ръмжащ глас на вожда. Аруула не можеше да види огромната му фигура. Както не виждаше и всички останали. Но подуши острия, кисел дъх на кожата му. Зорбан стоеше в предната редица на ордата. Някъде встрани от нея.

Ръце се опираха по раменете, по гърба й. Полуизтласкана от другите, тя се освободи от скупчените на кълбо човешки тела.

Уютната топлина на другите остана зад нея, студът я грабна. Загъна кожената дреха около тялото си. Запързаля се на колене по лед и камъни. Придвижваше се в мрака, опипвайки с дясната си ръка замръзналата стена. До входа на ниската пещера.

Някой дишаше. Задъхано и бързо. Говорещият с боговете. Беше възбуден. Както винаги, когато правеше заклинания на духовете. Или говореше с някой от боговете.

Аруула чуваше скърцането на кожените му дрехи. Изведнъж през малка дупка в пещерата проникна фин лъч светлина. Очерта се лишеното от косми лице на Балоор. Беше бяло като снега, с който той и главатарят затвориха тясната цепнатина пред пещерата. Очите му излъчваха червен блясък. Набраздената с хиляди бръчки кожа се опъваше по острите челюсти и скули и под големите очни кухини. Дълги, жълтеникави зъби стърчаха от почти лишената от бърни уста.

— Искам да се ослушаш — просъска той. Тесният му череп беше покрит с кафява кожа. Завързана с тънък ремък около челото му, тя се спускаше като ресни върху кокалестите му рамене.

Горната част на тялото му също беше облечена в кожи, в нещо подобно на пончо. И краката му бяха обути в кожи. В прибавка на това — тесни ботуши, които стигаха доста над коленете му и бяха завързани с кожени ремъци. Сред народа, към който принадлежеше ордата на Зорбан, всички говорещи с боговете бяха облечени в кожи. Народът на Аруула не познаваше този материал.

— Ослушай се — повтори заповедта си Балоор. После опря разперените си пръсти на снежната стена — и ръцете му бяха отчасти увити в кожи — и отново притисна лицето си към тесния наблюдателен отвор.

Лъчът светлина угасна. Пълният мрак се възвърна. В задната част на пещерата хленчеше дете. Две или три други му пригласяха. Майките си шушукаха. Един от воините изръмжа. Децата млъкнаха.

 

Аруула се наведе, пъхна глава между коленете си и се заослушва.

Беше единствената в ордата на Зорбан, която можеше да подслушва. Вероятно затова беше все още жива. И защото добре си служеше с меч и лък.

Зорбан имаше нужда от всеки, който умело боравеше с меч и лък. И му трябваше подслушвач. Доколкото Аруула знаеше, в никоя друга орда на странстващите народи нямаше подслушвач. Мнозина от нейния народ имаха тази дарба. Но спомените на Аруула за това бяха повече от бледи.

Затвори очи и притисна ръце към ушите си. Сърцето й биеше бавно и спокойно. Извиваше нежно насам-натам горната част на тялото си. Почувства шепота на много други духове в пещерата. Ордата на Зорбан.

Долови страх, гняв и глад.

После — някакво трескаво ломотене. Съвсем близо до нея. Балоор. Светкавици заскачаха по ретината на очите й. Аруула видя картини: мечове и стрели се забиваха в космати тела, отваряха се пукнатини в леда и косматите тела падаха в тях. Картините ускориха дишането и пулса на Аруула.

Сърцето на Балоор беше онова, което долавяше. Той призоваваше боговете, заклеваше Оргуудоо, демона на мрачната бездна, а проклинаше тараците. Винаги, когато Аруула подслушваше Говорещия с боговете, я обземаше този хлад, това тягостно напрежение.

Откъсна мислите си от него и ги насочи извън пещерата.

И ето го! Чувството като че ли много малки стрели се забиваха под кожата на главата й. Омраза, жажда за кръв и месо, агресивност и унищожителен бяс. Тараците! Бяха съвсем близо!

Аруула потръпна от отвращение.

— Тук са — прошепна тя.

Балоор се обърна уплашено. Затвореният със сняг вход на пещерата отново изплува в дрезгава светлина. Говорещият с боговете я наблюдаваше с присвитите си очи.

— Сигурна ли си?

Аруула кимна безмълвно.

Балоор се просна на пода до нея. Със задъхване мълвеше молитвите си:

— Вудан, ела! Вудан, бъди като стена между нас и тях! Вудан, бъди ледена пукнатина, която ще ги погълне. Вудан, Вудан…

Аруула се поотдалечи от мъжа. Не понасяше близостта му. Отбягваше го още, когато като дете дойде в ордата на Зорбан и Говорещият с боговете все още беше млад човек.

Тя отново скри глава между коленете си. Имаше още нещо. Не в пещерата. Не и сред тараците в близост до пещерата. Беше много, много далеч. Но бързо се приближаваше. Аруула го почувства дълбоко в корема си. Сякаш някаква птица пърха във вътрешностите й. Чувстваше го и в главата си. Тихо бръмчене, което бавно се усилваше.

Нещо ужасно ставаше навън. Нещо се приближаваше към пещерата. Нещо, което тя чувстваше като чуждо и което никога досега не бе подслушвала.

Учудена, Аруула се изправи. „Нещо, което никога не бе подслушвала?“ Покрай молещия се Говорещ с боговете тя се плъзна на колене към наблюдателния отвор в снежната стена. Притисна лице към снега и се взря напрегнато навън. От другата страна на пукнатината в ледника се издигаше стръмен, покрит със сняг връх. Мъгла се вдигаше от широката повече от дължината на пет копия пукнатина в ледника и пълзеше нагоре по планинския склон. Стръмни ледени формирования се издигаха като бодли от снега. Мъглата бавно ги обгръщаше.

Нима заклинанието на Балоор вече действаше? Ако мъглата се сгъсти, тараците нямаше да открият скривалището им.

Аруула все още не можеше да различи никакви тараци. Но и нищо, което напомняше за някакво друго същество. Никаква следа или приближаващ се шум. Дали не се беше заблудила?

Затвори очи и отново се ослуша. Бръмченето се беше усилило. Слаба болка трепна под черепната обвивка на Аруула. Отвори уплашено очи.

От мъглата на отсрещния снежен склон се отдели черна сянка. Косата по врата на Аруула настръхна.

Тарак! Мощното космато тяло крачеше с олюляване по снега. Дългата опашка шибаше наоколо му. Сивочерната козина в областта на гърдите и главата му беше настръхнала. Сигурен знак, че ги е надушил.

Сенките се спускаха една подир друга надолу по заснежения склон. Аруула нададе сподавен стон.

Главатарят на тараците стигна до пукнатината в ледника под убежището им. Беше отдалечен на повече от хвърлей копие, но Аруула виждаше хищните зъби в дългата му муцуна. Той се изправи в цял ръст. Дори и вождът Зорбан не беше висок колкото средноголям тарак.

Главатарят на тараците протегна муцуна. Аруула виждаше как потрепват дори дългите косми по подобния на кожена топчица връх на муцуната. Големите му голи уши се изправиха и заослушваха, въртейки се на всички страни.

Дали беше чул нейното стенание? Или пък заклинателните възгласи на Балоор? Тараците имаха невероятно фин слух.

Може би фреккойшерите се бяха обезпокоили, защото долавяха близостта на свирепите зверове. Ордата на Зорбан беше подслонила товарните си животни в горните пещери на стръмния планински склон и беше затворила входовете със сняг.

Сега главатарят на тараците се обърна и с жест повика другарите си.

— Откриха ни — прошепна Аруула. Зад нея в пещерата се понесе шепот.

Предводителят на тараците се отпусна на дългите си крайници и се заклатушка нагоре по склона. После отново се обърна надолу. Светкавично се засили. Снегът около него се разлетя. С три-четири скока се втурна стремително към пукнатината в ледника и я прескочи.

Косматото тяло пропадна дълбоко в пресния сняг, когато се блъсна в отсамния край на пукнатината. Аруула го чуваше как пръхти и съска, докато рови и се измъква от снега.

Някаква ръка я хвана за рамото и я отстрани от наблюдателния отвор. Зорбан. Вождът внимателно огледа навън.

— Магията ти не подейства, Балоор! — промърмори той. Проклетите тараци са тук…

— Естествено, че магията ми е подействала. — Балоор изблъска Зорбан от наблюдателния отвор и сам погледна навън. Остро изсъска. — Оргуудоо не идва в местата, където земята е покрита със скали и сняг. А Вудан иска в негова чест да се спасим със собствени сили. Ще ни надари със силата на летящия дракон…

Балоор отдръпна от наблюдателния отвор покритата си с кожи глава. Светлина попадна върху масивното тяло на вожда. Цялото му тяло беше загърнато в черна кожа. Буен чер перчем се подаваше изпод кожената му качулка. И тлъстото му лице беше обрасло от край до край с косми. Големите ококорени очи хвърляха зеленикав отблясък.

Вождът се опря на меча си и впери втренчен поглед към мрака в задната част на пещерата.

— Трябва да се борим за живота си…

Никой не продума, но Аруула усети четирийсеткратния писък на паниката.

И същевременно я опари остра болка от черепа надолу по цялото тяло. Изстена и отпусна горната част на тялото върху бедрата си. Ръцете й се заровиха в косите й.

Но болката премина така бързо, както се бе и появила. А навън имаше нещо по-различно. Чуждото Нещо — дали се приближава?

— Какво още се ослушваш? — изръмжа Зорбан. — Вземи меча си.

— Това е нещо… — прошепна Аруула. — Нещо чуждо… причини ми болка.

Балоор и Зорбан размениха недоверчиви погледи.

Някаква сянка се появи до Аруула.

— Мечът ти, Аруула — беше гласът на Радаан. — Ще се бия до тебе. — Радаан беше най-големият син на вожда.

Аруула опипа студения метал на меча си.

— Децата, кърмачките и бременните да се скрият по възможност по-навътре в пещерата — заповяда Зорбан. — Цурпа остава при вас.

— Разбрано, Зорбан — отговори нисък, неясен глас откъм тъмнината. Цурпа, най-старата майка на ордата. Тя беше майката на Радаан и главната съпруга на Зорбан.

— Ще съборя снежната стена. Болните и слабите да минат най-отпред — изръмжа Зорбан. — С копия и секири. После бойците с мечове. Тогава юношите с лъкове и стрели.

Шумът от тътрещи се крака се усили. Ордата се подреждаше в боен ред. Немощните ранени и болни членове на ордата петима мъже и две жени — застанаха зад вожда.

Зорбан коленичи пред снежния насип, който затваряше пещерата, и още веднъж огледа внимателно навън.

— Четири тарака вече са прескочили пукнатината. На склона виждам още тринайсет. — Обърна се към ордата си. — Бийте се за оцеляването на нашия род!

Върна се две крачки назад в пещерата, засили се и се хвърли срещу снежната стена, която се разпиля на милиони трепкащи бели частици.

Нахлу светлина, а с нея и животинският рев от гърлата на повече от десетината тараци…