Когато Самюел Джоунсън уподоби плаването с кораб като „престой в затвор, където можеш да се удавиш“, Райън си помисли, че поне е спокоен, като пътува към кораба си в безопасно возило. Сега пътуваше към морската шир и преди да се добере до кораба си, не беше изключено да се разбие на кървава пихтия при самолетна катастрофа. Джак беше се свил в дълбоката седалка в товарната кабина на един „Груман Грейхаунд“, военен транспортен самолет, известен във флотата с лаконичното съкращение ПСК (превозвач на снабдяване за корабите). Седалките, обърнати към задната част, бяха много близко една до друга и коленете му се удряха в брадичката. Кабината беше по-подходяща за товари, отколкото за хора. В задната й част имаше три тона машинни и електронни части — ами да, те бяха именно там, защото в случай на катастрофа ударът върху тях щеше да се смекчи от четирите човешки тела в пътническия сектор. Нямаше нито отопление, нито прозорци. Само една тънка алуминиева ципа го отделяше от вятъра, който свиреше с двеста възела в час в унисон с турбините на двумоторника. Най-лошото беше, че летяха на хиляда и петстотин метра височина в силна буря и ПСК-то подскачаше и потъваше в тридесетметрови въздушни ями като пощуряло влакче в увеселителен парк. „Единственото добро нещо е, че няма осветление — мислеше си Райън, — така поне никой няма да види колко е позеленяло лицето ми.“ Точно зад него бяха двамата пилоти, които се мъчеха да надвикат рева на двигателя. Тези идиоти така се забавляваха!

Шумът като че ли понамаля. Трудно беше да се каже със сигурност. Беше получил дунапренови антифони заедно с жълта надуваема спасителна жилетка и му бяха прочели кратка лекция какво да прави в случай на катастрофа. Тя беше в толкова надут стил, че не беше нужно да си кой знае колко интелигентен, за да прецениш какви шансове имаш да оцелееш, ако в такава нощ самолетът се разбие. Райън ненавиждаше да лети. Някога беше лейтенант от морската пехота и активната му кариера приключи само три месеца, след като взводният му хеликоптер се разби на остров Крит при учения на НАТО. Беше ранен в гръбначния стълб, едва не остана инвалид за цял живот и оттогава винаги се отнасяше към летенето като към нещо, което трябва да се избягва. „Това ПСК — помисли си той — подскача повече надолу, отколкото нагоре.“ Това вероятно означаваше, че са близо до „Кенеди“. Беше му непоносимо да мисли другояче. Бяха изминали само час и половина от излитането им от базата „Оушиана“ на морските военновъздушни сили във Вирджиния Бийч. Имаше чувството, че е изминал цял месец, и Райън се наруга и се закле, че вече никога няма да изпитва страх, ако лети с граждански самолет.

Носът на ПСК се наклони с двадесет градуса и той, изглежда, определено се насочи към някаква цел. Кацаха, най-опасната част от летателните операции в кариерата му. Спомни си за едно проучване, проведено през виетнамската война, при което дългогодишни военни пилоти бяха оборудвани с портативни електрокардиографи, за да бъде постоянно наблюдаван стресът, който изживяват, и много хора останаха изненадани, че най-стресовите моменти при тях не са, когато са подложени на обстрел, а когато кацат, особено нощем.

„Боже господи, само какви радостни мисли ти идват!“ — каза си наум Райън. Затвори очи. Така или иначе, всичко ще свърши след няколко секунди.

Палубата беше хлъзгава от дъжда, една черна дупка, заобиколена от габаритните й светлини. Кацането на товарния самолет си беше едно контролирано сблъскване. Извършва се с помощта на приземяващи скоби и амортисьори, за да се намали ударът, от който може да ти се строшат кокалите. Самолетът подскочи напред, но захващащото телено въже го накара да спре. Бяха кацнали. Бяха в безопасност. Вероятно. След моментна пауза ПСК започна да се придвижва напред. Райън чу някакви странни шумове, докато самолетът паркираше, и разбра, че идват от свиването на крилата. Единствената опасност, за която не се беше сетил, бе летенето със самолет, чийто крила могат да се прибират. Реши, че сега вече е все едно. Самолетът спря окончателно и задният люк се отвори.

Райън бързо разкопча коланите и скочи на крака, при което си тресна главата в ниския таван. Не изчака Дейвънпорт. Стиснал брезентовата торба до гърдите си, той хукна навън през задната част на самолета. Излезе, огледа се, един от екипажа на палубата, облечен в жълта риза, му посочи към палубната надстройка на „Кенеди“. Дъждът переше здравата и той по-скоро почувства, отколко усети, че самолетоносачът наистина се придвижваше по четириметровите вълни. Хукна към един отворен и осветен люк на пет метра встрани. Наложи се да изчака Дейвънпорт да го догони. Адмиралът не се затича, а закрачи с точно отмерена седемдесетсантиметрова стъпка и достойнство, каквото се полага само на висш офицер. Райън реши, че той вероятно е раздразнен от невъзможността да бъде посрещнат с обикновената церемония от строени в шпалир матроси и надути фанфари. Във вътрешността на люка стоеше морски пехотинец в елегантната си униформа от сини панталони с кантове, риза в цвят каки, вратовръзка и снежнобял кобур. Той ги приветства с козируване.

— Ефрейтор, искам да се срещна с адмирал Пейнтър.

— Адмиралът е във флагманския сектор, сър. Необходим ли ви е придружител?

— Не, синко. Беше време, когато аз командвах този кораб. Хайде с мен, Джак.

Райън вдигна и двете чанти.

— Божичко, сър, нима с това сте си изкарвали прехраната? — попита Райън.

— Нощни кацания на самолетоносач ли? Ами направил съм около двеста. Толкова голяма работа ли е? — Дейвънпорт изглеждаше изненадан от страхопочитанието на Райън. Джак беше уверен, че той само се прави на учуден.

Интериорът на „Кенеди“ много приличаше на този на „Гуам САЩ“, десантния хеликоптероносач, на който Райън беше служил през кратката си военна кариера. Същата флотска плетеница от стоманени тръби и прегради и всичко това боядисано в еднакъв пещерносивкав оттенък. По тръбите имаше някакви цветни ленти и тайнствени буквени съкращения и знаци, които вероятно бяха разбираеми само за екипажа на кораба. Но на Райън те приличаха по-скоро на пещерни рисунки от епохата на неолита. Дейвънпорт го поведе по един коридор, завиха зад ъгъла и се спуснаха по „стълба“, направена изцяло от стомана и толкова стръмна, че той почти загуби равновесие, после пак надолу по друг проход, след това завой зад още едни ъгъл. Сега вече Райън напълно загуби ориентация. Стигнаха врата, пред която стоеше матрос. Той изрядно козирува и ги пусна да минат през нея. Райън последва Дейвънпорт — и се изуми, флагманският сектор на самолетоносача на военноморските сили на САЩ „Кенеди“ като нищо може да е бил пренесен направо от някоя разкошна къща на „Бийкън Хил“. Вдясно от Райън имаше гоблен, простиращ се от пода до тавана, достатъчно голям, за да доминира обстановката в една всекидневна. По стените бяха накацали пет-шест маслени платна, едното от които беше портрет на кръстника на кораба Джон Фитцджералд Кенеди, а самите стени бяха облицовани със скъпа ламперия. Подът беше покрит с дебел пурпурен вълнен мокет, а мебелировката беше напълно цивилна. Провинциална Франция, дъбово дърво и сърма. Човек би могъл да си въобрази, че изобщо не се намират на кораб, ако не беше таванът, т.е. това, което беше над главите им — обикновената плетеница от тръби, всичките боядисани в сиво. Те определено контрастираха странно с останалата част от помещението.

— Ей, здрасти бе, Чарли! — Контраадмирал Джошуа Пейнтър се появи от съседното помещение, бършейки ръцете си с хавлиена кърпа. — Как беше полетът?

— Малко разлюлян — призна си Дейвънпорт, като му подаде ръка. — Това е Джак Райън.

Райън никога не се беше запознавал с Пейнтър, но имаше представа за него от репутацията му. Пилот на „фантом“ през виетнамската война беше написал книгата „Удари като плесници“ за провеждането на въздушните кампании. Беше реалистична, а не от онези, които се пишат, за да се печелят приятели. Беше малко, скокливо човече, едва ли тежеше повече от шестдесет килограма. Освен това беше талантлив тактик и твърд пуритан.

— Едно от твоите момчета ли, Чарли?

— Не, адмирале, аз работя за Джеймс Гриър. Не съм флотски офицер. Моля да ме извините, но не обичам да се правя на такъв, какъвто не съм. А тази униформа беше идея на ЦРУ.

На което адмиралът реагира с намръщване.

— А, така ли? Е, значи това означава, че вие ще ми кажете какво е решил да прави този Иван. По дяволите, надявам се, че все някой трябва да знае. За първи път ли сте на самолетоносач? Как беше полетът до тук?

— Би могъл да послужи добре при разпит на военнопленници — отвърна максимално равнодушно Райън. Двамата висши флотски офицери здравата се посмяха за негова сметка, после Пейнтър поръча да донесат ядене.

След няколко минути двукрилата врата към коридора се разтвори и двама стюарди — „специалисти по оправяне на бъркотии“ — влязоха, като единият носеше поднос с храна, а другият — две кани кафе. Яденето, сервирано на чинии с посребрен ръб, беше обикновено, но апетитно за Райън, който не беше вкусвал нищо от дванадесет часа. Отсипа на чинията си салата от прясно зеле и картофи и си взе две парчета студено говеждо.

— Благодаря ви. Това е достатъчно засега — каза Пейнтър. Стюардите застанаха мирно, преди да тръгнат. — О кей, хайде сега да се захванем с работа.

Райън налапа и преглътна половин сандвич.

— Адмирале, тази информация е само от някакви си двадесет часа. — Извади папките със сведенията от чантата си и ги раздаде на останалите. Зае се да ги въведе в случая, което му отне двадесет минути, през което време успя да излапа двата сандвича и прилична част от зелето, след което разля кафето върху ръкописните си бележки. Двамата флагмански офицери бяха идеалната аудитория, не го прекъснаха нито веднъж, само му хвърлиха няколко погледа, пълни със съмнение.

— Всевишни боже — рече Пейнтър, когато Райън свърши. А Дейвънпорт просто седеше с безизразната физиономия на покерджия, докато размишляваше над възможността да проучи отвътре съветска ракетна ядрена подводница. Джак прецени, че той би бил забележително добър противник на карти. Пейнтър продължи: — Вие действително ли вярвате на всичко това?

— Да, сър, напълно — отвърна Райън, наливайки си отново кафе. Би предпочел бира с говеждото. Но не беше чак толкова зле, дори в Лондон не би могъл да намери добро консервирано говеждо.

Пейнтър се отпусна на облегалката на стола си и погледна към Дейвънпорт.

— Чарли, да кажеш на Гриър да научи това момче на няколко неща — като например че един бюрократ никога не бива да демонстрира такава увереност. На теб не ти ли се струва, че всичкото това е донякъде преувеличено?

— Ама виж какво, Джош, Райън е нашият приятел, който миналия юни докладва за моделите на патрулиране на съветските ядрени подводници с ракетни бойни глави.

— А, така ли? Е, това беше добра работа. Потвърди се нещо, за което говорех от две-три години. — Пейнтър стана и отиде в ъгъла да погледне бурното море. — Е, и какво се иска сега от нас да направим за всичко това?

— Операцията още не е изпипана в пълните й подробности. Това, което очаквам, е да получите указания, за да засечете „Червения октомври“, и да се опитате да установите връзка с нейния капитан. След това ли? Ще трябва да измислим начин да я закараме на безопасно място. Ами виждате ли, президентът не смята, че ще сме в състояние да я държим под пълен контрол, след като я засечем — ако това стане.

— Какво? — Пейнтър рязко се извърна и с десета от секундата превари същия въпрос на Дейвънпорт. Райън за няколко минути им обясни всичко.

— Мили и всевишни боже! Хем ми давате една невъзможна задача, хем после ми казвате, че ако успеем да я изпълним, след това трябва да им върнем проклетата пущина!

— Адмирале, моята препоръка — президентът ме помоли за това — бе да заровим подводницата. Това си струва, генералният щаб е на ваша страна, както и ЦРУ. Обаче ако възникне положението, че екипажът й поиска да се върне в родината си, ние ще трябва да ги изпратим и тогава в Съветския съюз ще разберат, че подводницата е сигурно в наши ръце. На мен практически ми е ясна гледната точка на другата страна. Плавателният съд струва планина от пари и освен това си е тяхна собственост. А как да скрием една подводница с тридесет хиляди тона водоизместимост?

— Скриваш я, като я потопиш — отвърна ядосано Пейнтър. — Нали ти е известно, че за това са направени. „Тяхна собственост!“ Не говорим за някакъв проклет пътнически презокеански параход. Става въпрос за нещо, което е предназначено да убива хора — нашите хора!

— Адмирале, напълно съм на ваша страна — каза тихо Райън. — Сър, вие казахте, че ви възлагаме невъзможна задача. Защо?

— Райън, да откриеш бойна подводница, която не желае това, не е най-лесното нещо на света. Ние правим учения за това, като използваме нашите собствени. Дяволски често не успяваме, а ти казваш, че тази вече е преминала през всички североизточни СОС линии на САЩ. Атлантикът си е доста голям океан, а характерният шум на ядрена подводница с междуконтинентални ракети е много малък.

— Съгласен съм с вас, сър. — Райън си помисли, че изглежда е бил прекалено оптимистичен за шансовете им за успех.

— В каква форма сте, Джош? — попита Дейвънпорт.

— Ами в действителност доста добра. Учението, което току-що проведохме, „Пъргав делфин“, приключи успешно. Имам предвид за нашата страна от него — поправи се Пейнтър. — „Далас“ от другата страна вдигнаха малко врява. Моите противолодъчни екипажи функционират много добре. Каква помощ ще получим?

— Когато тръгнах от Пентагона, главното командване на военноморските сили проверяваше наличността на Р-3 в Тихия океан, така че сигурно ще получите още от тях. Всичко, което се движи, се преоборудва за морето. Твоят е единственият самолетоносач, така че притежаваш пълно тактическо ръководство, нали? Е, Джош, ти си ни най-добрият кораб за бой срещу подводници.

Пейнтър си наля малко кафе.

— О кей, значи тук е моят самолетоносач. „Америка“ и „Нимиц“ имат да плават цяла седмица, докато дойдат. Райън, ти спомена, че ще летиш на „Инвинсибъл“. Значи и той ще се присъедини към нас, така ли?

— Президентът обмисляше това. Искате ли го?

— Разбира се. Адмирал Уайт има нюх на изтребител на подводници, а неговите момчета наистина имаха късмета да се измъкнат невредими по време на „Делфина“. Унищожиха два от нашите кораби изтребители и на Винс Галъри му беше малко кофти от това. В тази игра късметът играе голяма роля. Значи ще имаме два самолетоносача, а не само един. Питам се дали няма да получим още S-3? Джак, да знаеш, че ако не си прав, на руснаците ще им трябва само една шепа междуконтинентални ракети, за да ни оправят. Имаш ли представа колко много имат?

— Не, сър. — Райън беше сигурен, че са много.

— Ние сме един самолетоносач и това за тях е основната мишена. Ако започнат да стрелят по нас, ще стане много мрачно — след това много вълнуващо. — Иззвъня телефонът. — Пейнтър, слуша… Да. Благодаря. Е, „Инвинсибъл“ току-що е завил насам. Добре, значи се присъединява към нас заедно с две консервени кутии. Останалите от придружаващите го кораби заедно с три щурмови подводници все още плават към базата си. — Той се намръщи. — Не бих ги обвинил. Това означава, че ние трябва да им дадем няколко съпровождащи кораби, но ще бъде добра размяна. Трябва ми този самолетоносач.

— Можем ли да изпратим Джак с хеликоптер на него? — Райън се зачуди дали Дейвънпорт знае какви заповеди му е дал президентът. Адмиралът изглеждаше заинтересован да го изпроводи от „Кенеди“.

Пейнтър поклати отрицателно глава.

— Твърде е далеч за хеликоптер. Може би ще изпратят „Хариър“ за него.

— Но „Хариър“ е изтребител, сър — обади се Райън.

— Имат експериментален вариант с две места, пригоден за противолодъчни операции. Извършва полети извън хеликоптерния им периметър. Така успяха да сбарат един от нашите разрушители, като го спипаха да дреме. — Пейнтър допи кафето си.

— О кей, господа, хайде да вървим долу в залата за противолодъчни и да измислим как ще изработим този цирков номер. CINCLANT ще искат да чуят какво имам предвид. Изглежда, че е най-добре сам да го измисля. Освен това ще се свържем с „Инвинсибъл“ да им кажем да изпратят някоя птица за теб, Райън.

Двамата адмирали излязоха от помещението, последвани от Райън. Той прекара два часа в гледане как Пейнтър мести корабите из океана като гросмайстор фигурите на шаха.

Подводницата „Далас“ на САЩ

Барт Манкузо беше на вахта в главния команден пункт повече от двадесет часа. Между предишната и тази беше поспал само няколко часа. Ядеше сандвичи и пиеше кафе, а готвачите му бяха приготвили две чаши супа за разнообразие. Загледа се без особена охота в последната чаша, чието съдържание беше минало през процесите на изсушаване и замразяване.

— Капитане? — Той се обърна. Беше Роджър Томпсън, сонарният офицер.

— Какво има? — Манкузо се откъсна от тактическата разстановка, с която беше ангажирано вниманието му от няколко дни. Томпсън стоеше в задната част на каютата. До него беше застанал Джоунс с табела за писане и нещо, което приличаше на магнетофон.

— Сър, Джоунси има нещо, което мисля, че следва да видите.

Манкузо не искаше да го безпокоят — удължаването на вахтата винаги беше за сметка на търпението му. Обаче Джоунс изглеждаше развълнуван и изгарящ от силно желание.

— О кей, елате тук с планшета.

Планшетът с маршрута на „Далас“ беше нова машинария, скачена с БК-10^[1] и екран като телевизионен монитор, голям около един квадратен метър. Изображението се движеше в унисон с придвижването на „Далас“. Това правеше хартиените карти морално остарели, но въпреки това те се пазеха. Те не можеха да се счупят.

— Благодаря, капитане — каза Джоунс по-стеснително от обикновеното. — Знам, че сте доста зает, но ми се струва, че попаднах на нещо. Онзи аномален сигнал, който ни се случи преди два дни, все ме безпокоеше. Трябваше да се сменя след гюрултията, която вдигнаха другите руски подводници, но имах възможността да се върна на него три пъти, за да се уверя, че не е изчезнал. Четвъртият път вече го нямаше, затихна. Искам да ви покажа какво открих. Сър, може ли да върнете маршрута назад до мястото, когато това се случи? Маршрутната схема беше свързана чрез интерфейс с БК-10 и оттам с корабната инерционна навигационна система (КИНС). Манкузо собственоръчно въведе с клавишите командата. Така беше се получило, че вече не можеха да се местят по маршрута без компютърна команда… Курсът на „Далас“ светна във вид на извита червена линия с курсорни маркировки на интервали през петнадесет минути.

— Великолепно! — реагира Джоунс. — Досега не бях виждал как става това. Точно така. О кей. — Джоунс измъкна шепа моливи от джоба си. — Така, аз хванах сигнала в 09:15 часа или там някъде, а пеленгът беше около две-шест-девет. Той постави молива с гумичката, насочена към позицията на „Далас“, а върхът — на запад към целта. — След това в 09:30 часа пеленгът беше две-шест-нула. В 09:48 беше две-пет-нула. Капитане, в тези координати се проявява някаква грешка. Беше труден за засичане сигнал, но грешките трябва да се усреднят. И точно тогава се вдигна тая руска гюрултия, трябваше да ги проследя, но накрая се върнах около 10:00 часа и пеленгът беше две-четири-две. — Джоунс постави друг молив, насочен по линията на изток, изобразяваща пътя на „Далас“, който подводницата беше изминала, отдалечавайки се от брега на Исландия. — В 10:15 часа пеленгът беше две-три-четири, а в 10:30 — две-две-седем. Последните две местоположения не са сигурни, сър. Сигналът вече беше почти изчезнал, а аз не можех да го фиксирам съвсем добре. — Джоунс вдигна поглед нагоре. Изглеждаше притеснен.

— Дотук добре. Отпусни се, Джоунс. Запали цигара, ако искаш.

— Благодаря, капитане. — Джоунс измъкна цигара и я запали с газова запалка. Никога не беше се държал така в присъствие на капитана. Знаеше, че Манкузо е толерантен и разбран командир — когато наистина имаш какво да му кажеш. Не беше човек, който обича да си пилее времето, и беше дяволски сигурно, че и сега не искаше да прави това. — О кей, сър, значи трябва да определим дали той е бил много далече от нас, нали така? Искам да кажа, че трябва да се е намирал между нас и Исландия. Затова да предположим, че е бил на половината разстояние. Тогава маршрутът му е бил ето такъв. — Джоунс нагласи още няколко молива.

— Почакай, Джоунси. Откъде започва маршрутът?

— А, да. — Джоунс отвори и разлисти таблицата си. — Вчера сутринта или през нощта, няма значение кога е било, след като ми свърши вахтата, това нещо започна да ме човърка, затова използвах придвижването ни навътре от брега за базова линия, за да проследя курса му. Сега вече знам, капитане. Прочетох в дневника. Лесно се прави, също както правехме в школата, за да определим местоположението на звездите. В първи курс имах обучение по астрономия.

Манкузо едва не изпъшка. За първи път чуваше, че това било лесно, но като разгледа цифрите и диаграмите на Джоунс, разбра, че той го е направил вярно.

— Продължавай.

Джоунс измъкна от джоба си калкулатор „Хюлет Пакард“ и нещо, което приличаше на карта от списанието „Нешънъл Джиографик“, осеяна със забележки и знаци с молив.

— Сър, искате ли да проверите изчисленията ми?

— И това ще направим, но засега ти вярвам. Какво показва картата?

— Капитане, зная, че противоречи на правилника и изобщо, но аз си водя личен дневник на курсовете, които използва противникът. Честно ви казвам, че сигналът не изостана от подводницата. Може да съм малко мръднал, но всичките данни показват курс две-две-нула и скорост десет възела. А това насочва обекта права към входа на Маршрут Едно. О кей?

— Продължавай — Манкузо вече беше изчислил това. Джоунси беше напипал нещо.

— Ами след това загубих съня си, затова се върнах при сонара и включих лентата. Трябваше да я прекарам през компютъра няколко пъти, за да филтрирам смущенията — морски звуци, шума на други подводници — след това я презаписах на десет пъти по-голяма скорост от нормалната. — Той постави касетофона си на маршрутното табло. — Чуйте това, капитане.

Лентата пращеше, а на всеки няколко секунди се чуваше по едно „трм“. След две минути прослушване започна да се усеща, че интервалът е равномерен, на всеки пет секунди. Сега вече лейтенант Маниън надничаше през рамото на Томсън, слушаше и кимаше замислено.

— Капитане, това, е сигнал само от човешки произход. Твърде е равномерен, за да бъде от нещо друго. При нормална скорост не се усещаше, но след като я увеличих, го заковах.

— Добре, Джоунси, довърши си мисълта — каза Манкузо.

— Капитане, това което току-що чухте, е акустичната сигнатура на руска подводница. Насочила се е към Маршрут Едно, поемайки покрай брега на Исландия. Спокойно може да се обзаложим за това, капитане.

— Роджър, какво ще кажеш?

— Той печели баса, капитане — отговори Томсън.

Манкузо погледна още веднъж маршрута, опитвайки се да види друг вариант. Но такъв нямаше.

— Съгласен съм, Роджър. Джоунси днес се показа като първокласен оператор на сонар. До следващата ми вахта искам писмен доклад и изготвена препоръка за повишението му, която да подпиша. — Той потупа оператора на сонара по рамото. — Браво на теб! Дяволски добра работа си свършил!

— Благодаря, капитане. — Устата на Джоунс се разтегна в усмивка до ушите му.

— Пат, моля те да повикаш лейтенант Бътлър в командния пункт.

Маниън отиде при вътрешния телефон, за да повика главния механик.

— Джоунси, да имаш някаква идея, какво може да е това? — Манкузо се обърна към матроса.

Операторът на сонара поклати отрицателно глава.

— Не е звук на витло. Никога не съм чувал подобно нещо. — Върна лентата и я пусна още веднъж.

След две минути в командния пункт влезе лейтенант Бътлър.

— Капитане, вие ли ми позвънихте?

— Ърл, прослушай това. — Манкузо пренави лентата и я пусна за трети път.

Бътлър беше завършил Тексаския университет и всички школи, с които флотата разполагаше, за подводници и двигателните им системи.

— Какво би могло да бъде?

— Джоунси казва, че е руска подводница. Мисля, че е прав.

— Разкажи ми за лентата — каза Бътлър на Джоунс.

— Сър, пуснах я с десет пъти по-голяма скорост и я прекарах пет пъти през БК-10. При нормална скорост не се чува нещо съмнително. — Джоунс прояви нехарактерна за него скромност, като скри, че е чул нещо съмнително.

— Някакви хармонации? Искам да кажа, че е ако е било пропелер, трябва да е бил с диаметър тридесет метра, и тогава ще се чува по един удар от всяко витло. Равномерните интервали говорят за нещо хармонично. — Бътлър се намръщи. — Но какво?

— Каквото и да е било, насочвало се е точно насам. — Манкузо почука с молив по Торс Туинс.

— Ясно, значи е от руски произход — съгласи се Бътлър. — Значи използват нещо ново. Пак.

— Господин Бътлър е прав — каза Джоунс. — Не звучи като хармонично бръмчене на двигател. А другото странно нещо беше ето този фонов шум, като че ли вода преминава през тръба. Не знам, аз не го долових. Изглежда, че компютърът го е филтрирал. Бил е едва доловим в началото — както и да е, това е извън моята компетентност.

— Точно така. Достатъчно работа си свършил за един ден. Как си сега? — попита Манкузо.

— Малко съм уморен, капитане. Доста време се занимавах с това нещо.

— Ако пак се приближим до този приятел, мислиш ли, че ще успееш да го засечеш? — Манкузо предварително знаеше какъв е отговорът.

— Обзалагам се, че да, капитане! Сега вече, като знаем за какво да се ослушваме, няма начин да не го спипам!

Манкузо погледна маршрутното табло.

— Добре, значи, ако се е насочил към Туинс и, да кажем, че се е движил със скорост от двадесет и осем-тридесет възела, после се е върнал на основния си курс с около десет… значи сега трябва да е ей тук. Много надалеч. Ако подкараме с пълна скорост… след четиридесет и осем часа ще сме тук и тогава заставаме пред него. Пат, какво ще кажеш?

— Изглежда почти съвсем правилно, сър — заключи лейтенант Маниън. — Правите сметка, че е изминал маршрута на пълна скорост, после почти е спрял — изглежда логично. Не му трябва да кара бавно в този проклет лабиринт. Има възможност да се движи свободно в продължение на четири-петстотин мили, така че защо да не надуе двигателите докрай? Аз бих направил така.

— Тогава ще се опитаме да направим така. Ще поискаме по радиото разрешение да излезем от „Тол Буут“ и да проследим този тип. Джоунси, карането с максимална скорост ще лиши сонарното ти от работа за известно време. Зареди лентата на симулатора, така че всички момчета да разберат как звучи този приятел, но си починете. Всички. Искам да сте тип-топ, когато ще се опитаме да го засечем. Вземи си душ — ама като в Холивуд — заслужил си го — и поспи. Когато го спипаме, ще последва дълго и трудно преследване.

— Не се безпокойте, капитане. Ще ти го поднесем на тепсия. Обзалагам се. Ще задържите ли лентата, сър?

— Да. — Манкузо я извади от магнетофона и я погледна изненадано. — Ти си жертвал Бах за това нещо?

— Не беше добър запис, сър. Имам го в изпълнение на Кристофър Хогууд, което е и много по-добро.

Манкузо прибра касетката в джоба си.

— Свободен си, Джоунси. Благодаря за добрата работа.

— Няма защо, капитане.

Джоунс излезе от командния пункт, като наум пресмяташе допълнителното заплащане, което щеше да получи за повишението.

— Роджър, направи всичко, което трябва, така че хората ти добре да си починат през следващите два дни. Когато тръгнем подир този приятел, ще стане много мръсна работа.

— Слушам, капитане.

— Пат, изведи ни на перископна дълбочина. Ще съобщим за този веднага в Норфолк. Ърл, от теб искам да мислиш какъв е произходът на този шум.

— Слушам, капитане.

Докато Манкузо изписваше съобщението, лейтенант Маниън изведе „Далас“ на перископна дълбочина с антена над повърхността на водата, променяйки наклона на направляващите плоскости. За пет минути подводницата се издигна от сто и петдесет метра дълбочина непосредствено под повърхността на бурното море. Люлеенето, което за стандартите на плаващите по повърхността кораби беше незначително, бе усетено доста осезателно от екипажа. Маниън издигна перископа и антената с ЕСР (електронна система за разузнаване), която се използваше за широкообхватния приемник, предназначен за откриване на евентуални радарни излъчвания. Не се виждаше нищо — имаше хоризонт около пет мили, — а и ЕСР не регистрираше нищо, освен самолети, които бяха толкова далеч, че бяха без значение. След това Маниън издигна още две мачти. Едната, подобна на тръстика, беше за УКВ приемник. Другата беше нещо ново — лазерен предавател. Тя се въртеше и се настройваше на носещата честота на „Атлантик SSIX“, телекомуникационен спътник, използван единствено от подводниците. Посредством лазера можеха да изпращат съобщения с висока плътност, така че местоположението на подводницата оставаше скрито.

— Всичко е готово, сър — докладва радиооператорът.

— Предавай.

Радистът натисна един бутон. Сигналът, излъчен за част от секундата, беше приет от фоточувствителни елементи, разчетен от УКВ приемник и изпратен обратно надолу от параболична антена към телекомуникационния център на Атлантическия флот. В Норфолк друг радист регистрира приемането на съобщението и натисна бутон, който изпрати същия сигнал до спътника и оттам в „Далас“. По този прост начин се идентифицираха фалшификациите.

Радистът на „Далас“ сравни получения сигнал с този, който току-що беше изпратил.

— Добро копие, сър.

Манкузо нареди на Маниън да прибере всичко, освен ЕСР и УКВ антените.

Комуникационен център на Атлантическия флот

В Норфолк първият ред от съобщението показа страницата и реда на таблицата за еднократни шифрови кодове, записана на компютърна памет в най-секретния сектор на комуникационния комплекс. Един офицер набра съответните числа на компютърния си терминал и на екрана веднага се появи ясен текст. Той още веднъж го провери за фалшификации. Удовлетворен от липсата им, той отнесе разпечатката в другия край на помещението, където седеше телексен оператор, и му подаде съобщението.

Операторът набра на клавиатурата кода на съответния получател и излъчи съобщението по специален кабел до COMSUMBLANT (Командването на Атлантическия подводен флот), което се намираше на един километър. Кабелът представляваше сноп оптични влакна, поставени в стоманена тръба под павираната улица. От съображения за сигурност кабелът се проверяваше три пъти седмично. Дори секретите на функционирането на ядрените оръжия не се охраняваха така строго, както ежедневните тактически телекомуникации.

Центърът на CONSUMBLANT

В помещението за връзки иззвъня звънец, когато съобщението изтече на принтера на „горещата линия“. Но носеше индекс Z, което показваше, че е от първостепенна важност.

Z09041ZДЕК

СТРОГО СЕКРЕТНО

ОТ: „ДАЛАС“

ДО: COMSUMBLANT

ОТН.: CINCLANTFLT

//NOOOOO//

МАНЕВРИ НА ЧЕРВЕНАТА ФЛОТА

1. СЪОБЩАВАМ АНОМАЛЕН СОНАРЕН КОНТАКТ ОКОЛО 0900Z 7 ДЕК ИЗЧЕЗНАЛ СЛЕД УВЕЛИЧАВАНЕ НА АКТИВНОСТТА НА ПОДВОДНИЦИТЕ НА ЧЕРВЕНИЯ ФЛОТ. КОНТАКТЪТ ВПОСЛЕДСТВИЕ ОПРЕДЕЛЕН КАТО ПОДВОДНИЦА С ЯДРЕНИ РАКЕТИ НА ЧЕРВЕНИЯ ФЛОТ ТРАНЗИТНО ПРЕМИНАВАНЕ НА ГРАНИЧНОТО ПОДВОДНО ПРОСТРАНСТВО НА ИСЛАНДИЯ В НАПРАВЛЕНИЕ КЪМ МАРШРУТ ЕДНО. КУРС ЮГОЗАПАД СКОРОСТ ДЕСЕТ ДЪЛБОЧИНА НЕИЗВЕСТНА.

2. КОНТАКТЪТ ДЕМОНСТРИРА НЕОБИКНОВЕНИ ПОВТАРЯМ НЕОБИКНОВЕНИ АКУСТИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ. КОД НЕХАРАКТЕРЕН ЗА КОЯТО И ДА Е ЧЕРВЕНОФЛОТСКА ПОДВОДНИЦА.

3. ИСКАМ РАЗРЕШЕНИЕ ДА ИЗЛЯЗА ОТ СТАНЦИЯ „ТОЛ БУУТ“ И ДА ПРЕСЛЕДВАМ И РАЗСЛЕДВАМ. ПРЕДПОЛАГАМ ИЗПОЛЗВАНЕ НА НОВА ЗАДВИЖВАЩА СИСТЕМА С НЕОБИЧАЙНИ ЗВУКОВИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТАЗИ ПОДВОДНИЦА. СЧИТАМ НАЛИЧИЕ НА ДОБРА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО Й И ИДЕНТИФИЦИРАНЕТО Й.

Един младши лейтенант отнесе съобщението в кабинета на вицеадмирал Винсент Галъри. Командващият Атлантическия подводен флот дежуреше, откакто съветските подводници се бяха раздвижили. Адмиралът беше в лошо настроение.

— Спешно и строго секретно съобщение от „Далас“, сър.

— Аха. — Галъри взе жълтия формуляр и го прочете два пъти. — Какво мислиш, че означава това?

— Нямам представа, сър. Изглежда, че са чули нещо, потрудили са се да го определят и искат пак да го напипат. Смятат, че са попаднали на нещо необикновено.

— О кей, аз какво да им отговоря? Хайде, казвай, господинчо. Току-виж един ден станеш адмирал и ще трябва сам да взимаш решения. — „Много слабо вероятно е“ — помисли си Галъри.

— Сър, „Далас“ е в идеална позиция да следи незабелязано повърхностния им флот, когато той достигне до Исландия. Подводницата ни трябва да е там, където е сега.

— Добър учебникарски отговор. — Галъри се усмихна на младока, подготвяйки се да му нанесе удар под кръста. — От друга страна, „Далас“ се командва от достатъчно компетентен човек, който не би ни досаждал, освен ако наистина не е напипал нещо сериозно. Не навлиза в подробности, защото това е твърде сложно при изпращане на спътниково съобщение и също защото смята, че преценката му е достатъчна, за да се повярва на думите му. „Нова двигателна система с необичайни звукови характеристики.“ Може да се окаже въздух под налягане, но той е човекът, който е там и иска отговор. Ние му казваме „да“.

— Тъй вярно, сър — отсече лейтенантът, чудейки се дали кльощавото дърто копеле не взима решения, като хвърля ези-тура, когато е с гръб към него.

„Далас“

Z090432ZДЕК

СТРОГО СЕКРЕТНО

ОТ: COMSUMBLANT

ДО: ПОДВОДНИЦА НА АМЕРИКАНСКИТЕ ВМС „Далас“

А. БОЙНА ПОДВОДНИЦА „ДАЛАС“ Z090414AEH

Б. COMSUMBLANT INST 2000.5

МИСИЯ OPAREA //N04220//

1. СЪОТВЕТНОТО ИСКАНЕ РАЗРЕШЕНО.

2. ПОЗДРАВЯВАМЕ ВИ ЗА БДИТЕЛНОСТТА. ИМАТЕ ПРАВО НА НЕОГРАНИЧЕНИ ДЕЙСТВИЯ ОТ 090500Z ДО 140001Z. ДОКЛАДВАЙТЕ АКО Е НЕОБХОДИМО. ИЗПРАЩА ВИЦЕАДМИРАЛ ГАЛЪРИ.

— Е, това е! — възкликна Манкузо. Галъри имаше едно хубаво качество. Като му зададеш конкретен въпрос, веднага получаваш конкретен отговор, положителен или отрицателен, преди да успееш да си прибереш антената. Разбира се, размисли той, ако Джоунси беше сбъркал и това се окажеше да гониш вятъра, щеше да му се наложи да дава обяснения. Не един капитан на подводница е бил разжалван и изпратен на брега от ръката на Галъри.

Но Манкузо си знаеше, че независимо от всичко пътят му беше натам. Още от първата си година в Анаполис единственото нещо, което той силно желаеше, беше да командва своя бойна подводница. Сега беше постигнал целта си и знаеше, че останалата част от кариерата му ще бъде насочена надолу. В цялата флота станеш ли капитан първи ранг, друг избор вече нямаш. Е, можеш да достигнеш евентуално до командващ флот, ако имаш късмет и подходящ екипаж. Но не и като си на подводница. И добре да се справяше с „Далас“, и зле, скоро щеше да я загуби. Това беше единственият му шанс. А след това? Най-доброто, на което можеше да се надява, беше командир на крайцер. Преди беше служил на такива и беше сигурен, дори на новия „Охайо“, че това беше толкова вълнуващо, колкото да гледаш как съхне боя. Работата на крайцера е да се крие, а Манкузо искаше да преследва, това беше вълнуващото във флотския живот. А след командването на крайцера? Би могъл да получи „висше назначение на сушата“, вероятно отговарящ за смазочните материали — все едно от кон на магаре. Или можеше да стане командир на ескадра и да си седи на борда на плаваща база и да тъне в хартиена бюрокрация. На този пост ще излиза в морето веднъж в месеца в най-добрия случай, като главната му задача ще бъде да досажда на капитани на подводници, на които хич няма да им е до него. Или пък може да получи канцеларска длъжност в Пентагона — каква чест! Манкузо разбираше защо някои от астронавтите бяха рухнали, след като се върнаха от луната. Той също беше работил много години с този екипаж и след някоя и друга година щяха да го махнат. Ще бъде принуден да отстъпи командването на „Далас“ на някой друг. Но сега — засега той беше нейният командир.

— Пат, хайде да сваляме мачтите и да слизаме на триста и шестдесет метра дълбочина.

— Слушам, сър. Свали мачтите — заповяда Маниън. Един младши офицер дръпна ръчките на хидравличното управление.

— ЕСР и УКВ мачти свалени, сър — докладва дежурният електротехник.

— Много добре. Офицер по потапянето, задайте дълбочина триста и шестдесет метра.

— Тъй вярно, триста и шестдесет метра — отговори офицерът по потапянето.

— Петнадесет градуса ъгъл надолу плоскостите.

— Слушам, петнадесет градуса надолу.

— Да се размърдаме, Пат.

— Слушам капитане. Пълен напред.

— Слушам, пълен напред. — Кормчията се протегна напред и завъртя сигнализатора.

Манкузо наблюдаваше работата на екипажа си. Хората изпълняваха задачите си с механично точни движения. Но не бяха машини. Бяха хора. Неговите.

В помещенията на реактора на кърмата хората на лейтенант Бътлър потвърждаваха командите и даваха необходимите нареждания. Охлаждащите помпи на реактора заработиха на високи обороти. В топлообменника нахлу повече гореща вода под налягане и оттам топлината й постъпваше във външния кръг. Когато охладителната смес се върнеше в реактора, тя беше по-студена отпреди, поради което и по-гъста. Бидейки по-гъста, тя улавяше повече неутрони в реакторната кула и увеличаваше интензивността на ядрената реакция, с което се получаваше по-висока мощност. Още по-назад на кърмата, през гъсталака управляващи клапани във „външния“ нерадиоактивен кръг на топлообменната система нахлуваше наситен поток, който удряше лопатките на турбината под високо налягане. Огромното бронзово двигателно витло на „Далас“ се завърташе по-бързо, придвижвайки подводницата напред и надолу.

Механиците вършеха работата си спокойно. Шумът в машинните помещения осезателно се засили, когато системите започнаха да произвеждат по-голяма мощност и техниците непрекъснато наблюдаваха този процес на редовете от индикатори пред тях. Вършеше се рутинна работа, тихо и точно. Нямаше излишни разговори и разсейване. Сравнена с реакторните помещения на подводница, една болнична операционна зала приличаше на свърталище на анархисти.

В предната част Маниън наблюдаваше как дълбокомерът слезе под сто и осемдесет метра. Командващият потапянето ще изчака, докато стигнат двеста и седемдесет метра и тогава щеше да започне да извежда подводницата в хоризонтално положение, стремейки се да постигне точно зададената дълбочина. Капитан Манкузо искаше „Далас“ да слезе под термоконтура. Това беше границата между различните температури. Водата образуваше изотермални пластове с еднородна стратификация. Сравнително равната граница, между по-топлата и по-студената вода в дълбочина представляваше полупропусклива бариера, която имаше свойството да отразява звуковите вълни. Вълните, които успяваха да проникнат през термоконтура, попадаха в капан веднага под него. При това положение, независимо че „Далас“ сега се носеше под термоконтура с повече от тридесет възела в час и вдигаше най-големия шум, на който беше способна, тя трудно можеше да бъде засечена от сонар на повърхността на водата. Освен това пред нея не се виждаше почти нищо, но там долу почти нямаше с какво да се сблъска.

Манкузо взе микрофона на оповестителната вътрешна уредба.

— Говори капитанът. Току-що започнахме скоростно плаване, което ще продължи две денонощия. Насочваме се към точка, където се надяваме да открием руска подводница, която мина покрай нас преди два дни. Тези руснаци явно използват някаква нова и много тиха двигателна система, която още никой не познава. Ще се опитаме да я изпреварим и да я засечем, когато мине отново покрай нас. Този път знаем какво очакваме да чуем и ще я видим много добре. Искам всички на нашата подводница да си починат добре. Когато я засечем, ще започне дълго и трудно преследване. Искам всички да са в стопроцентова форма. Този път вероятно ще е интересно. — Той изключи микрофона. — Кой филм ще се гледа днес?

Командващият потапянето наблюдаваше дълбокомера, преди да отговори. Освен че беше старши офицер, той отговаряше и за кабелната телевизия в „Далас“, три видеомагнетофона в каюткомпанията, които бяха свързани с телевизори в разните помещения на подводницата.

— Има избор, капитане. „Завръщането на джедаите“ или два мача американски футбол: Оклахома — Небраска и Маями — Далас. И двата мача се играха, докато бяхме на учения. Все едно че ще ги гледаме на живо. — Той се засмя. — Има и реклами. Готвачите вече правят пуканките.

— Добре. Искам всички да се отпуснат. — „Защо никога не могат да осигурят ленти с флотска тематика“ — чудеше се Манкузо. Армията тази година им беше осигурила какви ли не хубави работи…

— Добро утро, капитане. — В командния пункт беше влязъл Уоли Чембърс, дежурният офицер. — Каква е хавата?

— Уоли, ела с мен в каюткомпанията. Искам да прослушаш нещо. — Манкузо извади касетката от джоба на ризата си и поведе Чембърс към кърмата.

Подводницата „В. К. Коновалов“

На двеста мили североизточно от „Далас“ в Норвежко море „Коновалов“ се носеше със скорост четиридесет и един възела в югоизточна посока. Капитан Туполев седеше сам в каюткомпанията и четеше съобщението, което беше получил преди два дни. Обхващаше го ту ярост, ту тъга. Значи Учителя беше направил това! Той беше поразен.

Но можеше ли да се направи нещо? Заповедите, които Туполев беше получил, бяха изрични, както изтъкна и неговият замполит, а самият той е бил ученик на предателя Рамиус. И той самият можеше да се окаже в много лошо положение. Ако това говедо успееше.

Значи Марко беше изиграл всички, не само „Коновалов“. Туполев се беше размотавал из цялото Баренцово море като последен глупак, докато Марко се е носел в съвсем друга посока. Такова предателство, такава демонична заплаха за Родината. Беше просто невъобразимо — и при това прекалено невъобразимо. При всичките облаги, с които разполагаше Марко. Четиристаен апартамент, вила, собствено жигули. А Туполев още нямаше собствен автомобил. С много труд беше достигнал до поста командир и ето че сега всичко, което беше постигнал, беше застрашено да се срути — заради този негодник! Щеше да е късметлия, ако успее да запази това, което има.

„Трябва да убия приятел“ — помисли си той. Приятел? Да, той признаваше пред себе си, че Марко му беше добър приятел и чудесен учител. В какво беше сбъркал?

Наталия Богданова.

Да, изглежда, че в това беше причината. Голяма нелепост беше това, което се случи. Ех, колко пъти беше вечерял с тях, колко пъти Наталия се смееше, радвайки се на хубавите си, силни, големи синове. Тази разкошна жена я уби един тъп, некомпетентен хирург. Нищо не можеше да се направи, той беше син на член на ЦК. Беше абсолютно безобразие тези неща още да се случват след три поколения строители на социализма. Нищо не можеше да оправдае цялата тази лудост.

Туполев се наведе над схемата, която беше взел. Трябваше да стигне района на дислокация си след пет дни, ако двигателят издържи, а Марко не бързаше особено — и нямаше защо. Марко беше лисица, а не бик. Другите алфи щяха да го изпреварят, Туполев знаеше, но нямаше значение. Той сам трябваше да свърши това. Ще изпревари Марко и ще го причака. Марко ще се опита да се промъкне покрай него, но „Коновалов“ нямаше да го изпусне. И с „Червения октомври“ щеше да е свършено.

Северен Атлантически океан

Британският морски „Хариър“ FRS.4 беше подранил с една минута. Той повися за малко над фара за кацане на „Кенеди“, докато пилотът оценяваше размера на мястото за кацане, вятъра и морските условия. Като поддържаше постоянна скорост на приближаване тридесет възела, той елегантно подходи отдясно с изтребителя си, после леко кацна в средата на самолетоносача, малко по-близо до палубната надстройка на „Кенеди“, точно в центъра на палубата за излитане. Група матроси моментално се втурнаха към самолета, трима от тях носеха тежки метални клинове, четвърти — метална стълба, която постави на кабината на самолета, чийто капак вече се отваряше. Екип от четирима прокараха зареждащ шланг към самолета, изпълнени от желание да демонстрират бързината, с която американската флота обслужва самолетите. Пилотът беше облечен в оранжев гащеризон и жълта спасителна жилетка. Остави шлема си на облегалката на предната седалка и слезе по стълбата. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че самолетът е в опитни ръце, и хукна към палубната надстройка. Райън го чакаше при люка.

— Ти ли си Райън? Аз съм Тони Паркър. Къде е кенефът?

Джак му даде точни указания и пилотът хукна, оставяйки го да стърчи, облечен в летателен костюм, с чанта в ръка. Райън се почувства тъпо. В другата му ръка се поклащаше бял пластмасов шлем, докато той гледаше как механиците зареждат „Хариър“. Зачуди се дали знаят какво точно правят.

Паркър се върна след три минути.

— Капитане — каза той, — едно нещо никога не монтират в изтребител и това е пустия му клозет. Налеят те с кафе и чай и те изстрелят, а няма къде да се изпикаеш.

— Познато ми е усещането. Нещо друго имаш ли да правиш?

— Не, сър. С адмирала ви си побъбрихме по радиото, докато летях. Изглежда че вашите момчета свършиха със зареждането на птичката ми. Да тръгваме ли?

— Тази какво да я правя? — Райън вдигна чантата си, като очакваше, че ще я държи в скута си. Документите му бяха в летателния костюм, сгънати на гърдите му.

— Ще я сложим в багажника, разбира се. Да вървим, сър.

Паркър тръгна с несигурна походка към изтребителя. Едва се зазоряваше. На триста или шестстотин метра височина имаше плътни облаци. Не валеше дъжд, но като че ли се канеше. В морето се носеха триметрови вълни, които тук-там образуваха бели гребени. Райън усещаше, че „Кенеди“ се движи, изненадан, че такава грамада може да бъде накарана да се движи. Когато стигнаха „Хариър“, Паркър взе сака в една ръка и посегна към скрита дръжка отдолу на изтребителя. Завъртя я и я дръпна и се отвори място колкото да побере малък хладилник. Паркър напъха в него чантата, тресна вратичката и провери дали ръчката е добре затворена. Един от палубния обслужващ екип в жълта риза заговори с пилота. Към кърмата някакъв хеликоптер подгряваше двигателя си, а един изтребител „Томкет“ се придвижваше бавно към средата на самолетоносача, за да катапултира. И на всичко отгоре духаше вятър с тридесет възела в час. Самолетоносачът беше доста шумно място.

Паркър махна на Райън да се качва по стълбата. Джак, който обичаше стълбите толкова, колкото и летенето, почти се строполи на седалката си. Намести се с труд на нея, докато един от палубния екип закопчаваше коланите му в четири крепителни точки. Сложи шлема на главата му и му посочи контакта за разговорната уредба. Изглежда, че американските екипи наистина бяха запознати с хариърите. До контакта имаше ключ. Райън го щракна.

— Паркър, чуваш ли ме?

— Да, капитане. Наместихте ли се?

— Надявам се, че да.

— Добре. — Паркър извъртя глава, за да провери смукачите на двигателя. — Стартирам двигателя.

Капакът на кабината остана отворен. Трима от екипа стояха наблизо с големи въгледвуокисни пожарогасители, вероятно в случай че двигателят експлодира. Десетина други стояха при палубната надстройка, наблюдавайки странния самолет, когато двигателят „Пегас“ изрева. Тогава се затвори капакът на кабината.

— Готов ли сте, капитане?

— Ако и ти си готов.

„Хариърът“ не беше голям изтребител, но положително беше възможно най-шумният. Райън усети как шумът на двигателя прерязва тялото му, докато Паркър настройваше ъгъла на излитане. Самолетът заподскача с наклонен напред нос, след това се разтресе и се издигна във въздуха. Райън видя един човек при надстройката, който им даде знак с ръка. „Хариърът“ се плъзна напред и нагоре от надстройката, набирайки височина.

— Не беше зле — каза Паркър. Настрои дроселите и „Хариърът“ пое нормалния си курс напред. Райън изпита слабо усещане за ускорение и видя как „Кенеди“ започна да изостава бързо назад. След няколко секунди бяха извън вътрешния кръг ескортиращи кораби.

— Да излезем над тази тиня — каза Паркър.

Дръпна назад щурвала и насочи самолета към облаците. След секунди бяха в тях и хоризонтът на Райън веднага намаля от осем километра на метър и половина.

Джак огледа командната кабина, осеяна с контролно-измервателни прибори и циферблати. Скоростомерът показваше сто и петдесет възела, а алтиметърът четиристотин и двадесет метра височина. Този „Хариър“ явно е бил тренировъчен самолет, но инструменталното му табло е било видоизменено, за да включи индикатори на датчици, които бяха закрепени под самолета. Бедняшка работа, но според думите на адмирал Пейнтър наистина това беше добро решение. Джак разпозна нещо като телевизионен екран, на който постоянно бе изведено изображението от инфрачервената система за наблюдение. Скоростомерът вече показваше триста възела, а индикаторът за изкачване — двадесет градуса ъгъл на атака. Но на него му изглеждаше, че е повече.

— Вече трябва да сме набрали необходимата височина — каза Паркър. — Ето сега!

Алтиметърът показа осем хиляди метра височина и Райън беше заслепен от силна слънчева светлина. Никога не можа да свикне с това, че при летене, колкото и да е лошо времето на земята, като се вдигнеш достатъчно високо, винаги си на слънце. Светлината беше силна, но цветът на небето беше значително по-наситен, отколкото нежното синьо, което се виждаше от земята. Полетът стана плавен като в голям пътнически самолет, след като излязоха от по-ниските турбулентни слоеве. Райън потърси слънчевата козирка, за да закрие очите си.

— Така по-добре ли е, сър?

— Отлично, лейтенант. По-добре, отколкото очаквах.

— Какво искате да кажете, сър? — поинтересува се Паркър.

— Мисля, че с този самолет се лети по-добре, отколкото с пътнически. Вижда се повече. А това е добре.

— Съжалявам, че нямаме допълнително гориво, иначе щях да ви покажа малко въздушна акробатика. Този „Хариър“ е способен да изпълни всичко, което поискаш от него.

— Да, така е.

— А вашият адмирал — продължи да си приказва Паркър — каза, че не обичате да летите.

Ръцете на Райън се вкопчиха в дръжките на седалката, когато „Хариърът“ направи три пълни превъртания и отново продължи равния си полет. Сам се изненада на смеха си.

— Ех, това пусто английско чувство за хумор.

— Така ми заповяда вашият адмирал, сър — каза полуизвинително Паркър. — Не бихме искали да си помислите, че „Хариърът“ е обикновен автобус.

— „Кой адмирал? — замисли се Райън. — Пейнтър или Дейвънпорт? Вероятно и двамата.“ Горната част на облаците беше като вълниста нива от памук. Досега никога не се беше възхищавал на това, гледайки от малкото прозорче на пътнически самолет. Тук, на задната седалка, имаше усещането, че седи навън.

— Може ли един въпрос, сър?

— Разбира се.

— За какво е цялата суматоха?

— Какво искаш да кажеш?

— Че наредиха на моя самолетоносач да поеме обратен курс. След това ми заповядаха да доставя една VIP от „Кенеди“ на „Инвинсибъл“.

— А, да. Не мога да ти кажа, Паркър. Аз просто нося някакви съобщения за твоя шеф. Обикновен куриер съм — излъга Райън. „Ще ме превърташ ти мен три пъти, нали?“

— Извинявайте, командир, ама нали ме разбирате, не ме свърта, жена ми ще ражда, първото ни дете ще е, скоро след Коледа. Надявам се да съм си вкъщи тогава, сър.

— Къде живееш?

— В Чатъм, това е…

— Знам го. Аз сега също живея в Англия. Домът ми е в Марлоу, нагоре по реката от Лондон. Там направихме второто ми дете.

— Там ли се роди?

— Там го направихме. Жена ми казва, че много й действат хотелските легла, тогава винаги забременява. Ако бях от онези, които обичат да се обзалагат, бих казал, че имаш добър шанс, Паркър. Както и да е, първото дете винаги закъснява.

— Значи живеете в Марлоу?

— Ами построихме си там къща в началото на годината.

— Джак Райън — Джон Райън? Същият този приятел, който…

— Точно така. Само че не разправяй наляво и надясно, лейтенанте.

— Ясно, сър. Не знаех, че сте морски офицер.

— Точно затова си трай.

— Да, сър, извинявам се за каскадата преди малко.

— Няма нищо. И адмиралите понякога се шегуват. Разбрах, че вашите момчета току-що са имали съвместно учение с нашите.

— Да, капитане, точно така беше. Аз потопих една от вашите подводници — „Тълибий“. Т.е. моят оръжеен оператор и аз. Засякохме я близо до повърхността с нашата инфрачервена система за наблюдение и хвърлихме около нея халосни бомби. Нали разбирате, на никого не бяхме казали за нашето ново оборудване. Всичко беше съвсем честно, както знаете. Разбрах, че нейният капитан направо побеснял от яд. Надявах се да се запозная с него в Норфолк, но той не пристигна до деня на нашето отплуване.

— Позабавлявахте ли се в Норфолк?

— Да, командър. Можахме да ходим на лов цял ден във вашия залив Чесапийк, на източния бряг. Мисля, че така го наричате.

— А, така ли? Едно време ходех на лов там. Е, как беше?

— Добре. За половин час убих три патици. Толкова беше лимитът — жалко, че не дават повече.

— Какво? Толкова късно през есента си убил цели три патици само за половин час?

— С това си изкарвам скромно хляба, капитане. С лов — обясни Паркър.

— Миналия септември с вашия адмирал ходихме на лов за яребици. Накараха ме да използвам двуцевка. Ако те видят с моя тип пушка — използвам „Ремингтън“ автоматик, — те зяпат, като че ли си някакъв терорист. Намерих си белята с „Пардис“ двуцевка. Уцелих петнадесет птици. Обаче този вид лов ми се вижда ужасно мързелива работа, един ти зарежда пушката, а цял взвод вдигат дивеча. Направо унищожихме всичките птици.

— У нас има повече дивеч на акър, отколкото у вас.

— Така каза и адмиралът. Още колко остава до „Инвинсибъл“?

— Четиридесет минути.

Райън погледна датчиците за горивото. Показваха половин резервоар. Ако беше с кола, щеше да помисли да я дозареди. Толкова гориво само за половин час! Е, Паркър не изглеждаше разтревожен от това.

Кацането на кораба на НБВ^[2] „Инвинсибъл“ беше различно от пристигането с ПСК на „Кенеди“. Самолетът започна да се люлее, докато Паркър го спускаше през облаците и на Райън му мина през ума, че са на фронта на същата буря, която преживя миналата нощ. Прозрачният капак на кабината беше плътно покрит с дъждовна вода и той чуваше трополенето на хиляди капки по фюзелажа — а дали не беше градушка? Наблюдавайки контролно-измервателните прибори, той видя, че Паркър изведе самолета в хоризонтално положение на триста метра височина, докато още бяха в облаците и излезе от тях на тридесет метра. „Инвинсибъл“ беше наполовина по-малък от „Кенеди“. Джак го наблюдаваше как енергично прескача седемметровите вълни. Паркър използва същата техника на кацане както по-рано. Задържа машината за малко над бакборда, после я плъзна надясно и я спусна от шест метра на нарисувания с боя кръг. Кацането беше твърдо, но Райън се беше подготвил за него. Капакът на кабината моментално се отвори.

— Вие може да слезете тук — каза Паркър. — Аз трябва да закарам самолета до елеватора.

Стълбата вече беше поставена. Джак разкопча коланите и се измъкна от кабината. Един от палубния екип вече беше извадил чантата му. Райън го последва до палубната надстройка и беше посрещнат от британски младши офицер.

— Добре дошли на борда, сър. — „Младежът едва ли имаше двадесет години“ — помисли си Райън. — Ще ви помогна да свалите летателния костюм.

Младши лейтенантът стоеше до Райън, докато той откопча и свали шлема и летателния гащеризон. Извади кепето си от чантата. През цялото време се блъска няколко пъти в преградката. „Инвинсибъл“ като че ли се движеше по спирала в морето. Насрещен вятър и бурно море? През зимата в Северния Атлантически океан можеше да се очакват всякакви щуротии. Офицерът взе чантата му, а Райън стисна документацията.

— Водете, лейтенант — даде знак с ръка Райън.

Младокът измина на бегом три стълби, а Райън пухтеше зад него, мислейки си за сутрешните кросове, които беше престанал да прави. Комбинацията от люлеенето на кораба и заглъхналите от полета уши му причиняваха световъртеж и той започна да се блъска в разни предмети. Как ли се справят професионалните пилоти?

— Стигнахме флагманския мостик, сър. — Младшият лейтенант му отвори вратата.

— Здрасти, Джак! — прогърмя гласът на вицеадмирал Джон Уайт, осмия граф на Уестън. Беше висок, добре сложен мъж на петдесет години с червендалесто лице, чийто цвят се подчертаваше от бялото шалче на врата му. Джак се беше запознал с него в началото на годината и оттогава съпругата му Кати и графиня Антония бяха се сближили покрай това, че бяха в една компания на любители музиканти. Кати Райън свиреше класическо пиано, а Тони Уайт, привлекателна жена на четиридесет и четири години, притежаваше цигулка „Гуарнери“. Кариерата на нейния съпруг в Кралската флота беше изградена изцяло благодарение на добрите чувства на всички към графската му титла. Джак тръгна към него, за да поеме подадената му ръка.

— Добър ден, адмирале.

— Как мина полетът?

— Не като друг път. Досега не бях летял с изтребител, още повече с летец с амбициите да се сношава с колибри — усмихна се Райън.

Помещението на флагманския мостик беше силно затоплено и той се почувства добре.

— Прекрасно. Да отидем назад в каютата ми.

Уайт освободи с жест младшия лейтенант, който, преди да си тръгне, подаде чантата на Джак. Адмиралът го поведе към кърмата през къс проход, който наляво свършваше с малка каюта.

Обстановката в нея беше изненадващо спартанска, като се имаше предвид, че англичаните не обичаха да се разделят с удобствата си, а и Уайт беше граф. Пердета на двата люка, бюро и два стола. Единственият намек за човешка обител беше цветна снимка на съпругата му. Цялата дясна стена беше покрита с карта на Северния Атлантически океан.

— Изглеждаш уморен, Джак. — Уайт го покани с жест към тапицирания стол.

— Уморен съм. На крак съм от — по дяволите — от шест часа вчера сутринта. Не знам как са часовите пояси, мисля, че часовникът ми все още показва европейско време.

— Имам съобщение за теб. — Уайт извади лист хартия от джоба си и му го подаде.

— „От Гриър до Райън. Потвърждавам УИЛОУ“ — прочете Райън. — Базил ти изпраща поздрави. Край. — Някой беше потвърдил УИЛОУ. Кой? Може би сър Базил, може би Ритър. Райън не би се обзаложил за последния. Джак пъхна съобщението в джоба си.

— Това е добра новина, сър.

— А защо си в униформа?

— Не беше моя идеята, адмирале. Нали знаете за кого работя? Решиха, че така ще правя по-малко впечатление.

— Е, поне ти стои добре. — Адмиралът вдигна един телефон и нареди да им донесат закуски и питиета. — Как е семейството, Джак?

— Благодаря, отлично, сър. В деня преди да пристигна тук, Кати и Тони свириха заедно у Найджъл Форд. Съжалявам, че го изпуснах. Да знаете, че ако се сработят още повече, трябва да запишат плоча. Не са много цигуларите, които да са по-добри от съпругата ви.

Влезна стюард с поднос сандвичи. Джак никога не беше очаквал, че англичаните обичат краставици с хляб.

— И така, за какво е цялата дандания?

— Адмирале, съобщението, което току-що ми връчихте, ми позволява да го разглася само на вас и още трима офицери. Сър, работата е много „гореща“. И вие съответно ще трябва да вземете решение от ваша страна.

— Достатъчно „гореща“, за да обърне курса на цялата ми малка флота. — Уайт се позамисли известно време, преди да вдигне телефона и да нареди на тримата си офицери да дойдат в каютата. Окачи слушалката. — Капитан Карстеърз, капитан Хънтър и капитан II ранг Баркли — това са съответно комендантът на „Инвинсибъл“, шефът на оперативния отдел и офицерът по разузнаването.

— Нямате началник-щаб?

— Отлетя вкъщи, починал е член на семейството му. Нещо към кафето ти? — Уайт измъкна от едно чекмедже на бюрото нещо, което приличаше на бутилка бренди.

— Благодаря ви, адмирале. — Райън му беше признателен за брендито. Кафето се нуждаеше от нещо за подсилване. Гледаше как адмиралът му наля щедра доза, може би със скрито намерение да му развърже докрай езика. Уайт беше станал английски моряк доста преди да се сприятели с Райън.

Тримата офицери пристигнаха заедно, двама от тях си носеха сгъваеми метални столове.

— Адмирале — започна Райън, — няма да сбъркате, ако не приберете бутилката. След като чуете съобщението, може би всички ще имаме нужда от нещо по-силно. Раздаде останалите си две папки и в продължение на петнадесет минути говореше по памет.

— Господа — каза той в заключение, — решително настоявам за пълна секретност на тази информация. Засега никой извън това помещение не трябва да научава нищо от казаното.

— Това е много лошо — каза Карстеърз. — Получава се като морска легенда.

— А нашата мисия каква е? — Уайт разглеждаше снимките. Наля на Райън още една доза бренди, погледна тъжно бутилката и я скъта обратно в бюрото.

— Благодаря ви за въпроса, адмирале. Засега нашата мисия е да установим местонахождението да „Червения октомври“. После не сме сигурни какво ще правим. Подозирам, че само това ще е доста трудна задача.

— Уместен извод, капитан Райън — обади се Хънтър.

— Добрата новина е, че адмирал Пейнтър поиска от CINCLANT да ви възложат контрола върху няколко американски военни кораба, вероятно три фрегати клас 1052 и две фрегати клас „Пери“. Всичките имат по един-два хеликоптера.

— Е, Джефри? — попита Уайт.

— Започваме — изрази съгласието си Хънтър.

— Пристигат след ден-два. Адмирал Пейнтър ме помоли да ви предам неговата абсолютна увереност във вас и вашия персонал.

— Цяла-целеничка шибана руска подводница с балистични ракети… — промърмори Баркли.

Райън се засмя.

— Харесва ли ви, капитане? — поне имаше един спечелен за каузата.

— Ами какво ще правим, ако целта на подводницата е Великобритания? Тогава операцията става ли английска? — попита уточняващо Баркли.

— Предполагам, че така би трябвало да стане, но от това, което виждам на картата, ако Рамиус се беше насочил към Англия, той отдавна щеше да е там. Видях копие от писмото на президента до министър-председателя. В замяна на вашето съдействие кралската флота получава същия достъп до информацията, която се получава от нашите хора. Ние сме с една и съща мисия, господа. Въпросът е дали ще можем да се справим?

— Хънтър? — попита адмиралът.

— Ако тези разузнавателни сведения са верни… Бих казал, че имаме добър шанс, може би петдесет процента. От една страна, имаме атомна подводница с балистични ракети, която се опитва да избегне засичането й. От друга, имаме разположени много средства за борба с подводници, за да установим местонахождението й, а тя ще се насочи към едно от няколкото места, които са далече от погледа. Норфолк, разбира се, Нюпорт, Гротън, Кингс Бей, Порт Евърглейдс, Чарлстън. Мисля, че вероятността да е гражданско пристанище като Ню Йорк е малка. Проблемът е в това, какво би станало, ако Иван юрне всичките си алфи към нашия бряг, те ще са там преди „Октомври“. Може да са се насочили към някое конкретно пристанище. Ще разберем това вдругиден. И така, бих казал, че те имат равен шанс. Ще имат възможност да действат достатъчно далеч от вашия бряг, за да не може вашето правителство да има някакъв основателен юридически повод да възрази срещу каквото и да са намислили да правят. Така или иначе, бих казал, че Съветският съюз има преимущество. Имат и ясна представа за възможностите на подводницата, и простичка цялостна задача. Това балансира недостатъците на техните детектори.

— А защо Рамиус не идва по-бързо? — попита Райън. — Ето, това е нещо, което не мога за разбера. След като веднъж е преминал линиите SOSUS във водите на Исландия, той е в свободен дълбок район — тогава защо не даде пълна газ и да хукне към нашия бряг?

— Най-малко поради две причини — отговори Баркли. — Вие до какъв обем разузнавателни данни имате достъп?

— Занимавам се с отделни задачи. А това означава, че скачам от едно нещо на друго. Знам много за техните бомбардировачи и зареждащи самолети например, но не толкова за бойните им подводници.

Райън не беше длъжен да им обяснява, че е от ЦРУ.

— Е, имате представа как са засекретени по отдели руснаците. Рамиус вероятно не знае къде са съветските бойни подводници, поне не всичките. Затова, ако се юрне, току-виж се навре на някой спокойно плаващ „Виктор“, който ще го прати на дъното на океана, без той дори да разбере какво е станало. Второ, какво би станало, ако руснаците се обърнат за съдействие към американците, като например им кажат, че тяхна подводница с балистични ракети е превзета от разбунтувал се промаоистки екипаж — и ето, че вашата флота я засича надолу в Северния Атлантически океан на път за американския бряг. Какво би направил вашият президент?

— М-да — кимна Райън. — Ще я гърмим, докато изплува на повърхността.

— Ето, в това е работата. Рамиус е свикнал да се придвижва незабелязано и не би променил навиците си — заключи Баркли. — За беда или не, много го бива в тази работа.

— След колко време ще разполагаме със сведения за функционирането на тази тиха задвижваща система? — попита Карстеърз.

— Надявам се, до два дни.

— Адмирал Пейнтър къде иска да се разположим? — попита Уайт.

— Планът, който той представи в Норфолк, ви отрежда десния фланг. Иска „Кенеди“ да е близо до брега, за да посрещне евентуална заплаха от техните надводни сили. Иска вие да сте навътре в морето. Вижте, Пейнтър мисли, че съществува възможност Рамиус да изникне точно на юг от дупката G-I-U.K. в басейна на Атлантическия океан и да спре там за известно време. Там има шанс да не бъде забелязан, а ако руснаците го подгонят с флота си, той разполага с време и запаси да се крие там по-дълго, отколкото те могат да поддържат военноморските си части близо до наши води — както поради технически, така и поради политически причини. Освен това Пейнтър иска вашата ударна сила да е тук, за да заплашва техния фланг. Това трябва да се одобри от главнокомандващия на Атлантическия флот, а още куп подробности трябва тепърва да се доуточнят. Например, Пейнтър поиска да предостави помощ няколко разузнавателни самолета Е-3.

— Цял месец в средата на Атлантическия океан през зимата? — Карстеърз примижа. Той беше началник на оперативната дейност на „Инвинсибъл“ през войната при Фолклендските острови и беше плавал много седмици в бурния Южен Атлантик.

— Радвайте се на Е-З-тата — усмихна се адмиралът. — Хънтър, искам да видя планове за използването на всичките тези кораби, които янките ни дават, и как можем да обхванем максимално голям район. Баркли, искам твоята прогноза за това, какво ще направи нашият приятел Рамиус. Приемайки, че той е все същото съобразително копеле, което ние познаваме и обичаме.

— Тъй вярно, сър. — Баркли се изпъна заедно с другите.

— Джак, докога ще си при нас?

— Не знам, адмирале. Предполагам, че докато ме откарат обратно на „Кенеди“. От моя гледна точка тази операция се развива твърде бързо, фактически никой няма представа какво, по дяволите, би трябвало да правим.

— Е, ами че защо тогава не оставиш известно време на нас да се погрижим за това? Изглеждаш изтощен. Хайде да поспиш.

— Наистина е така, адмирале. — Райън започна да усеща действието на брендито.

— Там в шкафа има сгъваема койка. Ще викна някой да ти я нагласи и засега можеш да спиш тук. Ако дойде нещо за теб, ще те повикаме.

— Много любезно от ваша страна, сър.

„Адмирал Уайт е добро приятелче — помисли си Райън, — а жена му е страхотна мадама.“ След десет минути той вече спеше дълбоко на койката.

„Червения октомври“

На всеки два дни старпомът събираше индивидуалните радиационни индикатори. Това беше нещо като неофициална проверка на личния състав. След като провереше дали обувките на всички членове на екипажа са лъснати до блясък и всички нощни шкафчета са подредени съгласно правилника, офицерът събираше всички индикатори, раздадени два дни преди това, и раздаваше на моряците нови, придружено обикновено с някой рязък съвет да се стегнат както подобава на истински съветски мъже. Бородин беше изпипал тази процедура до степента на истинска наука. Днес, както винаги, преминаването от едно отделение в друго продължи два часа. Когато завърши цялата церемония, левият му джоб беше пълен със стари индикатори, а десният му се беше изпразнил от новите. Той занесе използваните на военния лекар на подводницата.

— Добре — усмихна се лекарят на офицера. — При всичките тези млади и здрави хора на мен не ми остава почти нищо друго, освен да си чета списания.

Бородин остави Петров да си изпълни задачата. Лекарят първо подреди значките по номера. Всеки беше съставен от трицифрено число. Първата цифра показваше серията на значката, така че ако се установеше някаква радиация, можеше да се засече времето. Втората означаваше къде работи морякът, а третата — къде спи. По тази система се работеше по-лесно, отколкото със старата, при която се използваха отделни номера за всеки човек.

Процесът на проявяване беше прост като готварска книга. Петров можеше да го направи наизуст. Първо смени лампата над главата си с червена. След това заключи вратата на кабинета си. Взе решетката за проявяване от стойката й на преградката, счупи пластмасовите държачи и прехвърли ивиците филмова лента на пружинени щипки на решетката.

Отнесе я в съседната лаборатория и я окачи на дръжката на единствения шкаф с медицински досиета. Напълни три големи квадратни вани с химикали. Макар и да беше опитен лекар, вече беше забравил повечето от органичната химия и не си спомняше какво точно съдържат промиващите химикали. Вана номер едно се пълнеше от бутилка номер едно. Вана номер две — от бутилка номер две, а третата вана се пълнеше с вода. Петров не бързаше. Второто ядене за деня беше едва след два часа, а задълженията му бяха съвсем досадни. Последните два дни четеше медицинските тестове, отнасящи се за тропически болести. Очакваше с нетърпение посещението в Куба не по-малко от всеки на борда. Нямаше да мине без член на екипажа, който да не му домъкне някоя странна болест и тогава най-сетне щеше да има интересна работа.

Петров нагласи лабораторния таймер на седемдесет и пет секунди и потопи филмовите лентички в първата вана, като заедно с това натисна пусковия му бутон. Гледаше таймера в червената светлина и се питаше дали кубинците още произвеждат ром. Беше посетил острова преди години и вкуса на екзотичното питие беше му допаднал. Като всеки добър съветски гражданин, той обожаваше водката, но понякога му се приискваше да вкуси нещо различно.

Таймерът избръмча и той вдигна решетката и внимателно я разклати над ваната. Не беше необходимо химикалът — сребърен нитрат или нещо такова — да попадне на униформата му. Потопи решетката във втората вана и отново включи таймера. Жалко, че заповедите бяха толкова дяволски секретни — можеше да си вземе тропическата униформа. Ще се изпоти и под езика в кубинската жега. Естествено, че никой от тези диваци не си правеше труд да се къпе. А може би са научили нещо за последните петнадесет години? Щеше да разбере това.

Таймерът отново издрънка, Петров за втори път вдигна решетката, тръсна я и я потопи във ваната с вода. Още една досадна работа беше свършена. Как пък някой моряк не падне по стълбите и си счупи нещо? Искаше да използва немския си рентгенов апарат на жив пациент. Нямаше доверие на германците, може да са марксисти или не, ама пък наистина правеха добро медицинско оборудване, включително и този рентгенов апарат, автоклава и повечето от медикаментите. Какви времена дойдоха. Петров вдигна решетката и я постави на екрана за разчитане на рентгенови плаки, като го включи.

— Я гледай! — въздъхна Петров. Трябваше да помисли. Неговата значка беше замъглена. Номерът й беше 3-4-8: трета серия индикатор, решетка петдесет и четири (медицинският кабинет, камбузовият отсек), кърмата (офицерските помещения).

Макар и да бяха само с два квадратни сантиметра сечение, индикаторите бяха направени с променлива чувствителност. Вертикалните сегменти показваха нивото на облъчване. Петров видя, че неговата е замъглена чак до четвърти сегмент. Цялото помещение на екипажа беше замъглено чак до пети сегмент, а при торпедните оператори, които прекарваха цялото си време в предната част, имаше замъгляване само в сегмент едно.

— Майка му стара. — Той знаеше наизуст нивата на облъчване. Все пак взе наръчника, за да ги прочете. За късмет, сегментите бяха логаритмични. Неговото облъчване беше дванадесет рада. От петнадесет до двадесет и пет за механиците. От дванадесет до двадесет и пет рада за два дни не е достатъчно, за да е опасно. Няма действителна заплаха за живота, но…Петров се върна в кабинета си и грижливо прибра филмите в лабораторията. Вдигна телефона.

— Капитан Рамиус? Петров е на телефона. Бихте ли дошли на кърмата в кабинета ми?

— Идвам веднага, другарю доктор.

Рамиус не тръгна веднага. Знаеше за какво му се обажда лекарят. В деня, преди да отплават, докато Петров беше на брега, за да зареди медицинския си шкаф с лекарства, Бородин беше облъчил индикаторите с рентгеновия апарат.

— Какво има, Петров? — Рамиус затвори вратата зад гърба си.

— Другарю капитан, имаме радиационна утечка.

— Глупости. Приборите ни веднага щяха да я засекат.

Петров извади филмите от лабораторията и ги подаде на капитана.

— Погледнете тук.

Рамиус ги вдигна на светлината и ги огледа внимателно от горе до долу. Намръщи се.

— Кои знаят за това?

— Вие и аз, другарю капитан.

— Няма да казваш на никого — на никого. — Рамиус направи пауза. — Не е ли възможно тези филми да са… нещо да са повредени, да си сбъркал при процедурата на проявяването?

Петров енергично поклати глава.

— Не, другарю капитан. Само вие, другарят Бородин и аз имаме достъп до тях. Както знаете, изпитах случайно подбрани образци от всяка партида три дни преди да отплаваме. — Петров не би признал, че е взел образци от тези, които са били отгоре във всяка кутия. Така че те не бяха произволно подбрани.

— Максималното облъчване виждам, че е… от десет до двадесет? — Рамиус занижи цифрата. — Чии са номерата?

— На Булганин и Сурзпой. Торпедаджиите на носа всичките имат под три рада.

— Много добре. Това, което е станало в случая, другарю доктор, е вероятно много слаба утечка в реакторните помещения. В най-лошия случай някаква газова утечка. Това се е случвало и преди и никой досега не е умрял от него. Утечката ще бъде открита и поправена. Но това ще бъде една наша малка тайна. Няма смисъл да се вълнуват хората за нищо.

Петров кимна в знак на съгласие, но знаеше, че при произшествие на подводницата „Ворошилов“ в хиляда деветстотин и седемдесета година имаше смъртни случаи, на ледоразбивача „Ленин“ бяха още повече. Вярно, че и двете нещастия бяха преди много време и той беше сигурен, че Рамиус ще се справи с проблема. Нима не беше така?

Пентагонът

Пръстенът „Е“ беше най-външният и най-обширният от сградата на Пентагона, изградена като концентрични пръстени, и тъй като гледката през неговите прозорци беше по-различна от сенчестите вътрешни дворове, в него бяха кабинетите на всички висши служители по отбраната. Един от тях беше кабинетът на директора на оперативния отдел на Съвета на обединените началник-щабове или J-3. Но той не беше в него, а долу в сутерена, който разговорно наричаха „Танка“ заради металните му стени с шумогенератори, които заглушаваха други електронни прибори.

Беше вече там цяло денонощие, макар че човек не би забелязал това по външния му вид. Зелените му панталони бяха с ръб, ризата му с цвят каки беше с гънките от пералнята и гладачницата, колосаната му яка — твърда като шперплат, а връзката му стоеше елегантно на място, закопчана с игла с герба на морската пехота. Генерал-лейтенант Едуин Харис не беше нито дипломат, нито завършил военна академия, но се правеше на миротворец. Странен пост за един морски пехотинец.

— Дявол да го вземе! — чу се гласа на адмирал Блекбърн, CINCLANT. Присъстваше и неговият оперативен офицер контраадмирал Пийт Станфорд. — Това изобщо начин ли е за ръководене на операция?

Всички членове на съвета бяха там и бяха напълно съгласни с него.

— Виж какво, Блеки, нали ти казах откъде идват заповедите — прозвуча уморено гласът на началника на съвета.

— Разбирам, генерале, но това е предимно подводничарска операция, нали? Трябва да привлека Винс Галъри да я ръководи, а за координацията оттук би трябвало да наредите на Сам Додж. И Дан, и аз сме по изтребителите, а Пийт е специалист по борба с подводници. На нас тук ни трябва капитан на подводница.

— Господа — каза кротко Харис, — за момента планът, който трябва да представим на президента е свързан със съветската заплаха. Нека за момента да поизчакаме с тази история за избягалата подводница, нали?

— Съгласен съм — кимна Станфорд. — За момента имаме достатъчно за какво да се тревожим.

Осемте висши офицери насочиха вниманието си към картата на масата. Нямаше съмнение, че петдесет и осем съветски подводници и двадесет и осем бойни кораби, плюс голям брой танкери и зареждащи кораби, са се насочили към американския бряг. Срещу тях флотата на САЩ разполагаше с един самолетоносач. „Инвинсибъл“ не беше смятан за истински самолетоносач. Заплахата беше значителна. Съветските плавателни съдове носеха на борда си над триста управляеми балистични ракети тип „повърхност-повърхност“. Макар че по принцип предназначението им е за борба с кораби, знаеше се, че една трета от тях, която беше с ядрени бойни глави, можеше да унищожи градовете по източното атлантическо американско крайбрежие. От позиция близо до Ню Джърси тези ракети покриваха територия от Норфолк до Бостън.

— Джош Пейнтър предлага да държим „Кенеди“ близо до брега — каза адмирал Блекбърн. — Той иска да ръководи операцията срещу подводницата от самолетоносача си, като прехвърли леките се щурмови ескадрили на брега и ги замени с S-3. Иска „Инвинсибъл“ да заеме позиция на външния фланг.

— Това не ми харесва — каза генерал Харис.

И на Пийт Станфорд не му се беше понравило, а те по-рано се бяха споразумели, че планът за защита ще се изготви от J-3.

— Господа, ако смятаме да използваме само един кораб, дяволски добре е това да е самолетоносач, а не кораб, отрупан с бойни средства за борба с подводници.

— Ще те изслушаме, Еди — обади се Хилтън.

— Нека да придвижим „Кенеди“ ето тук. — Той премести показалката на запад от Азорските острови. — Джош да си запази щурмовите ескадрили. Придвижваме „Инвинсибъл“ близо до брега, за да поеме борбата с подводниците. Британците нали за това са го построили? Тях ги бива за тази работа. „Кенеди“ е нападателно средство, неговата задача е да ги заплашва. О кей, при това разположение той ще бъде заплахата. Оттук може да атакува корабите им извън периметъра на ракетите им „повърхност-повърхност“…

— И още по-добре е — намеси се Станфорд, посочвайки група плавателни съдове на картата, — да заплашим и обслужващите кораби. Ако загубят танкерите, не могат да се приберат вкъщи. За да отговорят на тази заплаха, те ще трябва да се предислоцират. За начало ще трябва да отдалечат „Киев“ от брега, за да си създадат някаква противовъздушна отбрана срещу „Кенеди“. Ние можем да използваме резервните S-3 от бреговите бази. Те могат да продължат да патрулират същите области. — Той прокара една линия на около петстотин мили навътре в океана.

— Обаче така някак си се оголва „Инвинсибъл“ — отбеляза адмирал Фостър.

— Джош искаше известно прикритие с Е-3 за британските. — Блекбърн погледна началника на генералния щаб на военновъздушните сили Генерал Клеър Барнс.

— Щом иска, значи ще я получи — каза Барнс. — Ще пуснем патрулни самолети утре призори над „Инвинсибъл“, а ако го преместите близо до брега, той ще остане денонощно под прикритие. Ще хвърля едно крило F-16, ако искате.

— Макс, ти какво искаш в замяна? — попита Фостър.

— Ами както ми изглежда, авиокрилото на „Саратога“ засега не прави нищо. О кей, до събота ще предислоцирам петстотин тактически изтребители от Дувър в Лоринг. Моите момчета не са много запознати с водене на бойни действия срещу кораби. Ще трябва бързо да се подготвят. Искам да изпратиш твоите момчета да работят с моите и освен това искам и твоите „Томкет“. Допада ми комбинацията от изтребители и управляеми ракети. Нека една ескадрила тръгне от Исландия, друга от Ню Ингланд, за да са по петите на мечките, които Иван ни изпраща. Сладко ще го нагостя. Ако искаш, ще изпратя няколко танкера в Лайес, за да помагат на птиците на „Кенеди“ да летят.

— Блеки? — попита Фостър.

— Съгласен съм — кимна Блекбърн. — Единственото нещо, което ме безпокои, е, че този „Инвинсибъл“ няма чак толкова много средства за борба с подводници.

— Значи ще докараме още — каза Станфорд. — Адмирале, какво ще кажеш да извадим „Тарауа“ от Литъл Крийк, да я обединим с групата на „Ню Джърси“ с десетина хеликоптера за борба с подводници на борда и седем-осем „Хариъра“.

— Това ми харесва — побърза да каже Харис. — Тогава ще имаме два малки самолетоносача със стабилна ударна сила точно пред техните групи, „Кенеди“ ще бъде тигърът в засада на изток, а на запад — няколкостотин тактически изтребители. Това в действителност ни дава повече капацитет за борба с подводници, отколкото иначе имаме.

— „Кенеди“ ще може ли да се справи сам със задачата си? — попита Хилтън.

— От него зависи — отговори Блекбърн. — Можем да унищожим когото и да е, може би две от тези четири групи за един час. Тези, които ще са най-близко до брега, са твоя задача, Макс.

— Абе, вие двамата колко време го репетирахте това? — Командващият морската пехота генерал Максуел попита оперативния офицер. Всички се засмяха.

„Червения октомври“

Главният механик Мелехин изкара всички хора от реакторния сектор, преди да започне търсенето на утечката. Там останаха Рамиус и Петров плюс дежурните механици офицери и един от младите лейтенанти, Свядов. Трима от офицерите носеха гайгерови броячи.

Помещението на реактора беше доста голямо, за да побере масивния стоманен съд във формата на варел. Той беше топъл на пипане, макар че беше изключен. Във всички ъгли на помещението имаше автоматични радиационни детектори, всеки заобиколен от червен кръг. Още детектори имаше на предната и задната преградка. Това беше най-чистият сектор от всичките в подводницата. Подът и преградките бяха от стомана, боядисана в бяло и без никакви петънца. Причината за това беше очевидна и най-малката утечка на реакторен охладител трябва веднага да бъде забелязана, дори и детекторите да не я засекат.

Свядов се изкатери по алуминиевата стълба, фиксирана на страната на реакторния корпус, за да прокара детекторния прът по всяка заварена тръбна връзка. Високоговорителят на портативния уред беше усилен до максимум, така че всички в сектора да можеха да го чуят, а Свядов имаше в ухото си слушалка за още по-голяма чувствителност. Само глупак може да се чувства напълно безопасно, търсейки радиационна утечка. В съветския флот се носеше виц: По какво ще познаеш, че някой моряк е от Северния флот? По това, че свети в тъмното. Този виц предизвикваше голям смях на плажа, но не и сега. Той знаеше, че на него се е паднало да извърши търсенето, защото е най-младият, най-неопитният и най-лесно заменимият. С труд сдържаше коленете си да не треперят, докато се протягаше да достигне всички повърхнини на тръбната конструкция на реактора.

Броячът не беше напълно тих и стомахът на Свядов се свиваше при всяко пощракване, предизвиквано от преминаването на случайна частица през затворената тръба с йонизиран газ. На всеки няколко секунди очите му шареха по циферблата, който показваше измерената радиационна интензивност. Стрелката си стоеше в безопасната зона и почти нищо не регистрираше. Реакторният котел беше от четири пласта, всеки от няколко сантиметра яка инструментална стомана. Трите вътрешни пространства бяха запълнени със смес от барий и вода, последвани от оловна преграда, след това полиетилен, всичките предназначени да спират неутрони и гама-частици. Комбинацията от стомана, барий, олово и пластмаса успешно екранираше опасните елементи от излъчването, позволявайки изпускането само на няколко градуса топлина, и циферблатът показваше, за негово огромно успокоение, че радиацията е по-малка, отколкото на плажа в Сочи. Най-високата стойност беше изписана до електрическа крушка. Това накара лейтенанта да се усмихне.

— Всички показания са в рамките на нормалното, другари — докладва Свядов.

— Започни отново — заповяда Мелехин, — от началото.

Двадесет минути по-късно Свядов, плувнал в пот от топлия въздух, който се събираше в горната част на сектора, докладва същото. Слезе тромаво долу с изморени ръце и крака.

— Запали една цигара — предложи му Рамиус. — Добре се справи, Свядов.

— Благодаря ви, другарю капитан. Там горе е топло от лампите и тръбите на топлообменника. — Лейтенантът предаде брояча на Мелехин. Долната скала показваше кумулативната радиация, съвсем в безопасната зона.

— Вероятно са били някои облъчени индикатори — прокоментира кисело главният механик. — Не е за първи път. Работа на някой шегаджия в завода или складовото стопанство — нещо, което трябва да проверят нашите приятели от ГРУ. — Съсипници! Такава шега може да докара куршум на някого!

— Може би е така — подсмихна се Рамиус. — Спомняте ли си инцидента на „Ленин“? — Той имаше предвид атомния ледоразбивач, който престоя две години в сух док, без да може да се използва, поради авария в реактора. — Готвачът имал няколко много ръждясали тигани и един механик му предложил да ги почисти с пара от реактора. И този идиот отишъл при парогенератора, отворил една инспекционна клапа и подложил под нея тиганите!

Мелехин обърна очи към тавана.

— Аз си спомням! Тогава бях групов механик там. Капитанът беше поискал за готвач един казак…

— Обичаше конско месо в кашата си — каза Рамиус.

… — и глупакът не знаеше основното нещо за един кораб. Загина заедно с още трима, зарази целия сектор за двадесет месеца. Капитанът излезе от изправителния лагер едва миналата година.

— Обзалагам се обаче, че готвачът е почистил тиганите си — подметна Рамиус.

— Наистина, Марко Александрович, те сигурно ще могат да се използват безопасно след още петдесет години — изсмя се грубо Мелехин.

„Такова нещо е много гадно да се казва пред млад офицер“ — помисли си Петров. Нямаше нищо, нищо смешно в утечка на реактор. Но Мелехин се славеше с дебелашкия си хумор и докторът допусна, че двадесет години работа с реактори му дава право, както и на капитана, да гледат флегматично на потенциалните опасности. А имаше и една скрита истина: никога не пускай някой в реакторния сектор, ако мястото му не е там.

— Много добре — каза Мелехин, — а сега провери тръбите в генераторното помещение. Хайде, Свядов, младите ти крака още ни трябват.

В следващото помещение на кърмата бяха топлообменникът, комбиниран с парогенератор, турбоалтернаторите и спомагателно оборудване. Главните турбини бяха в другото помещение и сега не работеха, докато действаше задвижваната с електричество „стоножка“. При всички случаи парата, която ги движеше, трябваше да е чиста. Единствената радиоактивност беше във вътрешната верига. Реакторният охладител, който пренасяше краткотрайна, но опасна радиоактивност, никога не се превръщаше в пара. Парата се генерираше във външната верига от необлъчена вода. Двата потока се срещаха, но никога не се смесваха в топлообменника, който беше най-вероятното място за утечка на охладител поради многобройните си съединения и клапани.

Тази по-сложна тръбна система изискваше цели петдесет минути, за да бъде проверена. Тези тръби не бяха така добре изолирани като предните. Свядов едва не се изгори два пъти и когато свърши проверката, лицето му беше плувнало в пот.

— Всички показатели отново са нормали, другари.

— Добре — каза Мелехин. — Слез долу и почини малко, преди да направиш втора проверка.

Свядов едва не благодари на началника си за това, но то едва ли би променило нещата. Понеже беше млад и предан офицер и член на комсомола, той трябваше да търпи всякакви натоварвания. Слезе внимателно долу и Мелехин му подаде нова цигара. Главният механик беше посивял перфекционист, който се грижеше добре за хората си.

— О, благодаря ви, другарю — каза Свядов.

Петров му подаде сгъваем стол.

— Седнете, другарю лейтенант, да отморите краката си.

Лейтенантът веднага седна и опъна краката си, за да ги разкърши. Другите офицери му бяха казали колко много трябва да се гордее с възлагането на задачата на него. Рамиус и Мелехин бяха двамата най-добри учители във флотата. Те бяха хора, чийто екипажи им бяха благодарни за грижите заедно с компетентността им.

— Наистина трябва да изолират тези тръби — каза Рамиус.

Мелехин поклати глава.

— Тогава много трудно ще се инспектират. — Подаде брояча на капитана.

— Съвсем безопасно — капитанът прочете показанието на кумулативната скала. — Можеш да получиш повече облъчване, докато се занимаваш с градинарство.

— Наистина — каза Мелехин. — Миньорите, които добиват въглища, получават от освободения радон в мините повече облъчване от нас. Просто индикаторите са негодни, това е то. Защо не извадим една цяла серия и да я проверим?

— Бих могъл да го направя, другарю — отговори Петров. — Но тогава, поради удълженото време на нашето плаване, ще трябва няколко дни да бъдем без индикатори. А това е в противоречие с правилника. Опасявам се да го направя.

— Прав си. Във всички случаи индикаторите са само допълнително средство към нашите инструменти. — Рамиус махна с ръка към оградените с червени кръгове детектори из целия сектор.

— Искате ли наистина да повторим проверката на тръбната система? — попита Мелехин.

— Мисля, че би трябвало — каза Рамиус.

Свядов изпсува наум, навел очи към пода.

— Няма никаква екстравагантност, когато става въпрос за безопасност — изрецитира доктрината Петров. — Съжалявам, лейтенанте. — Докторът изобщо не го съжаляваше. Беше истински разтревожен и сега се чувстваше много по-добре.

След час завърши и втората проверка. Петров заведе Свядов в предната част на подводницата, за да му даде таблетки, сол и чай, за да възстанови равновесието на течностите в организма му. Старшите офицери излязоха и Мелехин заповяда да включат отново реактора.

Хората на смяна се върнаха по местата си, споглеждайки се. Офицерите им току-що бяха проверявали „горещите“ помещения с броячи. Лекарят на подводницата беше побледнял преди известно време и отказваше какъвто и да е коментар. Не един механик опипа радиационния си индикатор и погледна часовника си, за да види още колко му остава до края на смяната.

Бележки

[1] Бордовият компютър — б. пр. ↑

[2] Нейно Британско Величество — б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Том Кланси Ловът на „Червения октомври“ (9)

Метаданни

Данни

Ловът на „Червения октомври“

Информация

История

Сваляне / Връзки

СЕДМИ ДЕНЧетвъртък, 9 декември

Северният Атлантически океан

Подводницата „Далас“ на САЩ

Комуникационен център на Атлантическия флот

Центърът на CONSUMBLANT

„Далас“

Подводницата „В. К. Коновалов“

Северен Атлантически океан

„Червения октомври“

Пентагонът

„Червения октомври“

Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (9)

СЕДМИ ДЕН
Четвъртък, 9 декември