Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (20)

„Червения октомври“

Райън се върна отново на мостика благодарение на Рамиус, който заяви, че го е заслужил. В отговор на благосклонността му Райън беше помогнал на капитана да се изкачи по стълбата. С тях беше и Манкузо. Командният пункт долу в подводницата беше зает от американски екипаж, а и машинното отделение беше попълнено, така че вахтата почти достигаше нормалния си състав. Течът в радиозалата не беше напълно спрян, но тя се намираше над ватерлинията. Водата в помещението беше изпомпана и страничният наклон на „Октомври“ беше намалял до петнадесет градуса. Подводницата продължаваше да е наклонена към носа, но това беше частично компенсирано, когато незасегнатите резервоари бяха напълнени с въздух. Смачканият нос принуждаваше подводницата да се движи по напълно асиметричен килватер, което почти не се забелязваше в тъмнината под безлунното, забулено в облаци небе. „Далас“ и „Поджи“ се движеха под вода някъде зад тях, душейки да не би да има и други нарушители по пътя им към носовете Хенри и Чарлз.

Някъде още по-назад един танкер, пълен с втечнен природен газ, се приближаваше към морския коридор, който бреговата охрана беше затворила за всички обикновени морски съдове, за да позволи на плаващата бомба да премине безпрепятствено до терминала в Коув Пойнт, Мериленд, или поне такава беше версията. Райън се чудеше по какъв начин флотското командване е успяло да накара шкипера на кораба да имитира повреда в двигателите или да забави пристигането му. Те бяха закъснели с шест часа. Флотата трябва да е била вече дяволски изнервена преди изплуването им преди четиридесет минути, което мигновено беше забелязано от един „Орион“.

Червените и зелените светлини от фара танцуваха върху вълничките. Далеч пред себе си Райън видя осветения мост над залива Чесапийк, по който не се движеха коли. ЦРУ вероятно беше инсценирало пътно произшествие, за да го затвори — може би трактор с ремарке или два трактора, натоварени с яйца или бензин. Нещо, което изглеждаше правдоподобно.

— Никога ли не сте били преди в Америка? — попита Райън, за да подхване разговор.

— Не, никога в западна страна. Веднъж в Куба, преди много години.

Райън се огледа на север и юг. Пресметна, че вече са преминали покрай носовете.

— Е, добре дошъл вкъщи, капитан Рамиус. Колкото до мен, сър, дяволски се радвам, че сте тук.

— И още по-щастлив, че самият вие сте тук — отбеляза Рамиус.

Райън се засмя високо.

— Можете да заложите задника си за това. Още веднъж ви благодаря, че ме оставихте да се кача тук.

— Вие си го спечелихте, Райън.

— Казвам се Джак, сър.

— Краткото на Джон, нали? — попита Рамиус. — Джон е същото като Иван, а?

— Да, сър, мисля, че е така. — Райън не разбра защо лицето на Рамиус цъфна в усмивка.

— Приближава се влекач — посочи Манкузо.

Зрението на американския капитан беше изключително. Райън не можа да види през бинокъла си нищо в продължение на още цяла една минута. Влекачът се появи като сянка, по-тъмна от нощта, може би на около миля встрани.

— „Септър“, тук „Падука“. Чувате ли ме? Край.

Манкузо извади портативната радиостанция от джоба си.

— „Падука“, тук „Септър“. Добро утро, сър — поздрави той с английски акцент.

— Моля, стройте се след мен, капитане, и ме последвайте.

— Чудесно, „Падука“. Ще ви следваме. Край.

„Септър“ беше името на английска ударна подводница. Тя трябва да е някъде много далече, помисли Райън, патрулирайки около Фолкленд или друго отдалечено място, така че пристигането й в Норфолк да се приеме като още един рутинен случай, а не като извънредно и трудно за вярване събитие. Очевидно е мислено за някой агент, който би могъл да намери нещо подозрително в пристигането на странната подводница.

Влекачът се приближи на няколкостотин метра и се обърна, за да ги поведе с пет възела. Една самотна червена светлина им показваше къде се намира

— Надявам се, че няма да налетим на някой цивилен съд — каза Манкузо.

— Но нали казахте, че входът на пристанището е затворен? — учуди се Рамиус.

— Има вероятност някое приятелче да е излязло с малката си платноходка. Хората могат свободно да преминават през пристанището до Дисмал Суамп Ченъл и лодките им са почти незабележими за радарите Непрекъснато се промъкват.

— Но това е лудост!

— Това е свободна страна, капитане — тихо започна Райън. — Ще ви трябва известно време, докато разберете какво означава човек да е наистина свободен. Думата често пъти се използва неправилно, но с времето ще разберете колко мъдро е било решението ви.

— Тук ли живеете, капитан Манкузо? — попита Рамиус.

— Да, отрядът ми е базиран в Норфолк. Домът ми е на Вирджиния Бийч. Вероятно няма да мога да го видя скоро. Веднага ще ни изпратят обратно. Това е единственото, което могат да направят. Така че това ще е поредната Коледа, когато няма да ме има в къщи. Какво да се прави — това е част от работата ми.

— Имате ли семейство?

— Да, капитане. Съпруга и двама синове. Майкъл, на осем и Доминик, на четири години. Свикнали са баща им да отсъства.

— А вие, Райън?

— Момче и момиче. Предполагам, че ще си бъда вкъщи за Коледа. Съжалявам, капитане. Разбирате ли, в началото имах някои съмнения. Но след като нещата се поуспокоят, бих искал да събера цялата тази тайфа за нещо специално.

— Тържествена вечеря? — изсмя се Манкузо.

— Нея ще прехвърля на ЦРУ.

— А ЦРУ какво ще прави с нас? — попита Рамиус.

— Както ви казах, капитане, след една година вие ще живеете собствения си живот където пожелаете и ще правите, каквото поискате.

— Без майтап?

— Без майтап. Ние се гордеем с гостоприемството си, сър, и ако някога ме върнат обратно от Лондон, вие и вашите хора по всяко време ще сте добре дошли в моя дом.

— Влекачът завива наляво — посочи Манкузо. Разговорът беше започнал да става прекалено сълзлив за него.

— Очаквам заповедта ви, капитане — върна се в реалността Рамиус. В края на краищата Манкузо беше в свои води.

— Ляв рул пет градуса! — заповяда Манкузо по микрофона.

— Ляв рул пет градуса, тъй вярно — потвърди кормчията. — Сър, рулят е пет градуса наляво.

— Много добре.

„Падука“ зави в главния канал покрай „Саратога“, застанал под огромен кран, и се отправи към дългата една миля линия на вълнолома във военноморското пристанище на Норфолк. Освен „Октомври“ и „Падука“ в канала нямаше други съдове. Райън се запита дали екипажът на „Падука“ е съставен от обикновен набор военнослужещи, или само от адмирали. Не би заложил на нито една от двете възможности.

НОРФОЛК, Вирджиния

Двадесет минути по-късно стигнаха до предназначението си. Сухият док осем-десет беше нов, построен за обслужване на подводниците от клас „Охайо“ с междуконтинентални ракети. Представляваше огромна бетонна кутия с дължина над двеста и петдесет метра и широка повече от необходимото, покрита с метален капак, за да не могат шпионските спътници да разберат дали е празна, или не. Докът се намираше в най-секретната част на базата и човек трябваше да премине през няколко поста от въоръжена охрана — морски пехотинци, а не обикновени цивилни — само за да се приближи до него.

— Всички машини стоп! — заповяда Манкузо.

— Всички машини стоп, тъй вярно.

„Червения октомври“ започна да забавя ход и след още двеста метра спря напълно. „Падука“ изви към десния борд, за да завърти носа на подводницата. И двамата капитани биха предпочели да влязат на собствен ход, но повреденият нос затрудняваше маневрирането и можеше да им погоди някой номер. На дизеловия влекач му трябваха пет минути, докато насочи носа правилно и се запъти към напълнената с вода бетонна кутия. Рамиус подаде сам последната си команда към машинното отделение. Подводницата потегли бавно напред през черната вода към убежището под широкия покрив. Манкузо заповяда на хората си върху най-горната площадка да поемат въжетата, хвърлени им от шепата моряци, накацали на ръба на дока, и подводницата спря точно в средата му. Вратата, през която бяха минали, вече се затваряше и върху нея се спускаше платнище с размерите на грот на клипер. Висящите от тавана лампи бяха запалени едва след като покритието беше здраво закрепено на мястото си. Внезапно около тридесетина офицери започнаха да крещят неистово като футболни запалянковци. Липсваше само оркестър.

— Стоп машини — каза Рамиус на руски на екипажа в маневрената зала и премина на английски с едва доловима тъга в гласа си:

— Така. Ето ни тук.

Към тях се придвижи мостов кран, спря, за да вземе подвижен мостик, пренесе го и внимателно го постави върху палубата на подводницата пред командния мостик. Мостикът едва беше успял да легне на мястото си, когато по него тръгнаха, или по-скоро затичаха двама офицери със златни ширити почти до лактите. Райън позна този отпред. Беше Дан Фостър.

Началникът на Генералния щаб на ВМС поздрави офицерите, като стигна до края на мостика, и след това вдигна поглед към рубката:

— Моля за разрешение да стъпя на борда, сър.

— Разрешението е… — затрудни се с английската дума Рамиус.

— Дадено — подсказа Манкузо.

— Разрешението е дадено — каза високо РАМИУС.

Фостър скочи на борда и хукна нагоре по външната стълба на рубката. Не беше лесно, защото подводницата продължаваше да е доста наклонена наляво. Фостър дишаше тежко, когато стъпи на командния мостик.

— Капитан Рамиус, аз съм Дан Фостър.

Манкузо помогна на началник-щаба да мине през коминга на мостика, който изведнъж се напълни с офицери. Американският адмирал се ръкува с руския капитан и след това с Манкузо. Джак беше последен.

— Изглежда, униформата ти се нуждае от малко ремонт, Райън. Както и лицето.

— Да. Е, имахме малко неприятности.

— Виждам. Какво се случи?

Райън не изчака обяснението. Тръгна надолу, без да се извини. Това не беше неговият кръг. Мъжете в командния пункт стояха безмълвно и си разменяха смутени усмивки, сякаш се страхуваха, че магията на момента ще се изпари твърде бързо. За Райън тя вече беше изчезнала. Той се огледа за палубния люк и се изкачи през него, вземайки със себе си всичко, което беше донесъл на подводницата. Тръгна по подвижното мостче срещу движението. Никой не даде вид, че го забелязва. Двама санитари мъкнеха носилка и Райън реши да изчака на дока, докато изнесат Уилямс. Английският офицер беше пропуснал всичко, защото съзнанието му се бе върнало едва преди три часа. Докато чакаше, Райън запали последната си руска цигара. Изнесоха носилката с привързания върху нея Уилямс. Нойъс и санитарите от подводницата крачеха край нея.

— Как се чувстваш? — тръгна Райън до носилката към линейката.

— Жив — отговори Уилямс. Лицето му беше бледо и прозрачно. — А ти?

— Това, което чувствам, е здрав бетон под краката си. Да благодарим на бога.

— А това, което той ще почувства, е болнично легло. Радвам се да те видя, Райън — рязко каза лекарят. — Размърдайте се, хора!

Санитарите натовариха носилката в линейка, паркирана до грамадната врата. След минута тя беше вече изчезнала.

— Вие ли сте капитан Райън, сър? — попита сержант от морската пехота, след като го поздрави.

— Да — отвърна на поздрава Райън.

— Очаква ви кола, сър. Бихте ли ме последвали, моля?

— Водете, сержант.

Колата, сив шевролет от гаража на Министерството на ВМС, го откара направо във военновъздушната база на флота в Норфолк. Там Райън се качи на хеликоптер. Беше безкрайно уморен, за да се учуди дори ако го бяха качили на шейна с елени. По време на тридесет и пет минутния полет до военновъздушната база Андрюс Райън седя сам в задното отделение, втренчен в празното пространство. В базата го посрещна друга кола, която го закара направо в Ленгли.

Главна квартира на ЦРУ

Беше четири часа сутринта, когато Райън влезе в кабинета на Гриър. Там бяха адмиралът, Мур и Ритър. Адмиралът му подаде чаша. Не с кафе, а с бърбън „Уайлд Търки“. Тримата висши офицери стиснаха ръката му един подир друг.

— Сядай, момче! — каза Мур.

— Дяволски добре изпълнено — усмихна се Гриър.

— Благодаря ви — дръпна Райън дълга глътка от чашата. — А сега?

— Сега ще те поразпитаме — отвърна Гриър.

— Не, сър. Сега отлитам у дома.

Очите на Гриър блеснаха, когато от джоба си извади плик и го хвърли в скута на Райън.

— Имаш резервация за 7:05 часа. Първият полет за Лондон. А имаш нужда да се изкъпеш, да смениш дрехите си и да вземеш своята скиорка Барби.

Райън ливна в гърлото си остатъка от уискито. Силният алкохол напълни очите му със сълзи, но той успя да сдържи кашлицата.

— Тази униформа май е видяла доста зор — отбеляза Ритър.

— Както и останалата част от мен. — Райън бръкна в куртката и извади автоматичния пистолет. — Това също влезе в употреба.

— Агентът на ГРУ? Не го ли свалиха заедно с другия екипаж? — попита Мур.

— Вие сте знаели за него? Знаели сте и не сте ми казали нито дума, за бога!

— Успокой се, синко, — каза Мур. — Разминахме се само с половин час. Лош късмет, но ти се справи. Това е от значение.

Райън беше прекалено уморен, за да изкрещи, прекалено уморен, за да направи каквото и да било. Гриър извади магнетофон и жълт бележник, пълен с въпроси.

— Уилямс, английският офицер, е зле — каза Райън два часа по-късно. — Но докторът твърди, че въпреки всичко ще се оправи. Подводницата не може да отиде никъде. Целият нос е смачкан, а и торпедото направи една солидна дупка. Бяха прави за „Тайфун“, адмирале, руснаците са направили това бебче много здраво, да благодарим на бога. Знаете ли, на онази „Алфа“ може да има оцелели…

— Много лошо — каза Мур.

Райън кимна бавно.

— Очаквах го. Не мисля, сър, че ми харесва да се оставят хора да умрат по този начин.

— Нито пък на нас — промърмори съдия Мур, — нито пък на нас. Но ако бяхме спасили някого от нея, х-м, тогава всичко, през което ние…, през което ти си преминал, щеше да е напразно. Щеше ли да го поискаш?

— При всички случаи шансът би бил едно на хиляда — намеси се Гриър.

— Не съм сигурен — каза Райън, довършвайки третата си чаша. Беше очаквал Мур да не се поинтересува дали на „Алфа“ има признаци на живот. Изненадата дойде от Гриър. Да, старият моряк беше загубил моряшката си чест. А какво говореше това за Райън? „Аз просто не зная.“

— Това е война, Джак — обади се Ритър по-меко от обичайното. — Истинска война. Ти се справи добре, момче.

— На война се справяш, ако се завърнеш жив вкъщи — изправи се Райън, — и аз, господа, имам намерение да го направя веднага.

— Нещата ти са в тоалетната — погледна Гриър часовника си. — Имаш време да се избръснеш, ако желаеш.

— А, почти щях да забравя. — Райън бръкна под яката си, извади ключ и го подаде на Гриър. — На вид е невинен, нали? Но с това нещо могат да бъдат убити петдесет милиона души. „Името ми е Озмунд, кралят на кралете! Виж делата ми, всемогъщи, и се отчай!“

Райън тръгна към тоалетната, знаейки, че трябва да е много пиян, за да рецитира Шели.

Гледаха го как излиза. Гриър изключи магнетофона и погледна ключа в ръката си:

— Все още ли искате да го срещнете с президента?

— Не, идеята не е добра — отговори Мур. — Момчето е почти смазано, но не го обвинявам ни най-малко. Качи го на самолета, Джеймс. Утре или вдруги ден ще изпратим група в Лондон да го доразпита.

— Добре — погледна в празната си чаша Гриър. — Май това е доста раничко за през деня, а?

Мур довърши третата.

— Може. Но изминалият беше доста добър, а и слънцето още не е изгряло. Да вървим, Боб. Чака ни работа.

Военноморска корабостроителница в Норфолк

Манкузо и хората му се качиха на „Падука“ преди изгрева и бяха откарани обратно на „Далас“. Ударната подводница отплава незабавно и се скри под водата, преди слънцето да е изгряло. „Поджи“, която изобщо не беше влизала в пристанището, щеше да довърши бойната задача без санитарите си. Двете подводници имаха заповед да останат в океана още тридесет дни, през които екипажите им трябваше да забравят всичко, което бяха видели и чули.

Охранявана от двадесет въоръжени морски пехотинци, „Червения октомври“ остана сама в сухия док, от който източваха водата. Това не беше необичайно за него. Група от подбрани инженери и техници вече Оглеждаше подводницата. Първите неща, които свалиха от нея, бяха шифровите книжки и машини. Още преди обяд те щяха да бъдат в щаба на Управлението за национална сигурност във форт Мийд.

Рамиус, офицерите му и личните им вещи бяха откарани с автобус до същото летище, което беше използвал и Райън. Един час по-късно те бяха настанени в секретна квартира на ЦРУ сред заоблените хълмове на юг от Шарлотсвил в щата Вирджиния. Всички легнаха незабавно да спят освен двама, които останаха да гледат кабелна телевизия, удивени от живота в Съединените щати, който вече бяха видели.

Международно летище „Дълес“

Райън пропусна изгрева. Качи се на „Боинг-747“ на авиокомпанията TWA, който напусна Дълес по разписание в 7:05 часа. Небето беше мрачно, но когато самолетът проби облачния пласт и се окъпа в слънчева светлина, Райън направи нещо, което никога не беше правил преди. За първи път в живота си Джак Райън заспа в самолет.