Артър Конан Дойл
Скандал в Бохемия (2)

II

Тъкмо в уречения час аз бях вече на Бейкър стрийт. Холмс още не беше се прибрал. Хазяйката ми каза, че е излязъл сутринта след осем часа. Седнах до камината, решен да го дочакам, колкото и да закъснее. Резултат от неговите издирвания ме интересуваше необикновено много. Моят интерес се дължеше само на факта, че беше заплашена високопоставена особа. Освен това, както всякога, аз се възхищавах от изкуството На моя приятел бързо да се ориентира във всяко положение, от начина, по който правеше своите изводи. Приятно ми беше да изучавам системата на работата му и да следя бързината и изтънчения начин, с който той разбулваше и най-сложните тайни. Така бях свикнал с неговите успехи, че мисълта за несполука въобще не ми минаваше през ума.

Около четири часа вратата се отвори и в стаята влезе един прислужник, очевидно пиян, с несресани коси, разрошени бакенбарди, със зачервено лице, облечен отвратително. Въпреки че бях свикнал с необикновените предрешвания на приятеля ми, все пак известно време се вглеждах във влезлия, преди да го позная, Холмс ми кимна, влезе в спалнята и след пет минути се появи в спретнато облекло и в приличния си вид. Като пъхна ръце в джобовете си, той протегна крака към огъня и започна весело да се киска. Това продължи няколко минути.

— Какво става? — запитах аз.

— Много смешно! Убеден съм, че няма никога да отгатнете къде съм бил цяла сутрин и как съм прекарал времето си.

— Не мога да си представя. Вероятно сте бил по следите на Айрийн Адлер или около нейната къща.

— Точно така. Ще ви разкажа всичко. Малко след осем излязох от къщи, преоблечен като прислужник, който си търси работа. Между хората, които се занимават с коне, съществува една удивителна симпатия, както например това е при масонството. Ако ти си един от тях, лесно можеш да узнаеш това, което те интересува. Бързо намерих Брайъни Лодж, Това е малка вила — бижу, с градинка отзад, с двуетажна фасада откъм улицата. Външната врата беше заключена. Широка приемна, добре мебелирана, с големи прозорци, чак до пода, закачени на лоши английски рамки, които спокойно може да отвори всяко дете. Зад вилата не видях нищо особено, освен това, че през прозореца на коридора може да се влезе направо от покрива на бараката за файтона. Обиколих цялата къща, но не забелязах нищо, което да заслужава внимание. Тръгнах бавно по пътя и както очаквах, намерих конюшнята край една от стените на градината. Помогнах на конярите при чистенето на конете, срещу което получих два пенса, чаша вино, разредено с вода, две щипки тютюн и много сведения за госпожица Адлер. Разбира се, заедно с това трябваше да изслушам биографиите и сведенията за всички съседи наоколо, които изобщо не ме интересуваха.

— Какво узнахте за Айрийн Адлер? — запитах аз.

— Омаяла е главите на всички в околността. Това е най-лукавата съблазнителна на света. Живее тихо и скромно, пее по концерти, всеки ден излиза на разходка в пет часа и точно в седем се връща вкъщи за храна. През останалото време, изключая концертите, рядко излиза. Има посещения само от едно лице. Това според конярите е един черноок хубавец. Идва веднъж, рядко два пъти на ден. Нарича се Годфри Нортън, адвокат от Темпъл. Виждате ли какво значение има дружбата с конярите. Понякога те са го откарвали у тях и разбрах адреса му и нещичко за него. Когато научих всичко това, започнах да се разхождам напред-назад и да обмислям всичко. Очевидно Годфри Нортън бе главно действуващо лице. Той е адвокат, а това не обещава нищо добро. Какви са отношенията между тях и защо той я посещава толкова често? Каква му е тя — клиентка, приятелка или любовница? Ако му е клиентка, много е вероятно да му е дала снимката на съхранение. Ако е негова любовница, тогава е малко вероятно снимката да е у него. От решаването на този въпрос зависеше дали да продължа работата си в Брайъни Лодж, или да се прехвърля към жилището на младия господин в Темпъл. Страхувам се, че ви омръзвам с тези подробности, но те са ми необходими, за да можете и вие да се запознаете с тях и за да можете добре да вникнете в положението на нещата.

— Следя внимателно всяка ваша дума, — отговорих аз.

— Докато претеглях всички получени сведения, по улицата се зададе едно чудесно купе. От него излезе необикновено красив млад човек, мургав, с орлов нос и мустаци. Личеше, че е този, за когото бях вече слушал. Направи ми впечатление, че е много неспокоен. Извика на кочияша да го чака и бързо влезе в къщата. Прислужницата предварително му бе отворила вратата като на свой човек в този дом, Младият мъж престоя само половин час. Виждах го отвън да се разхожда развълнувано и да жестикулира. Госпожица Адлер не се виждаше. Той излезе още по-развълнуван отпреди. Като стигна до купето, той извади от джоба си златен часовник и като се взря внимателно в него, извика на коларя: „Карай колкото можеш по-бързо. Най-напред на Рйджън стрийт при Грос и Хенк, после в църквата «Св. Моника» на Еджуеър Роуд. Половин гвинея за чай, ако успееш за двадесет минути.“ Той току-що беше заминал и бях почнал да мисля дали не е по-добре да го последвам, когато по уличката се зададе едно малко, красиво ландо. Кочияшът се бе облякъл набързо, дрехата му не беше закопчана догоре, връзката — изкривена настрана, конят — запретнат как да е. Ландото спря, госпожица Адлер излетя от входа и се качи бързо. Успях само да я зърна. Изключителна красота, Уотсън. „В църквата «Св. Моника», Джон! — извика тя. — Половин соверен, ако пристигнем за двадесет минути!“ Не трябваше да губя и минута. Реших да тичам и да се метна отзад на ландото. В този момент забелязах един файтон, който се движеше бавно по уличката. Файтонджията ме изгледа подозрително, но аз се хвърлих вътре и преди да се опомни, му извиках: „Към църквата «Св. Моника» и половин соверен, ако стигнеш за двадесет минути!“ Часът беше единадесет и тридесет и пет. Започваше да ми се изяснява нещо. Ландото и купето имаха аванс пред мен, Файтонджията караше много бързо. Струва ми се, никога в живота си не съм се движил с такава скорост. Въпреки това ландото и купето бяха пред църквата, когато пристигнах. От телата на конете излизаха кълбета пара. Платих на файтонджията и се втурнах в църквата. Освен двамата, които преследвах, и свещеника, в помещението нямаше никой друг. И тримата стояха заедно пред олтара и очевидно спореха за нещо. Закрачих бавно по лявата страна като случаен посетител. Внезапно и тримата се обърнаха към мен, а Годфри Нортън се спусна и извика: „Слава Богу! Вие идвате тъкмо в най-подходящия момент!“ Аз го запитах: „За какво става дума?“ „Елате, елате! Остават само още три минути, след тях вече всичко е незаконно!“ Те почти насила ме отвлякоха пред олтара и преди да се опомня, аз вече мърморех отговори, които те ми шепнеха на ухото. Ясно ти е, Уотсън, свидетелствувах на брака на девойката Айрийн Адлер и господин Годфри Нортън. Всичко свърши мълниеносно, след което младоженците ме обкръжиха и започнаха да ме обсипват с благодарности, а свещеникът ме благослови. Никога в живота ми не се е случвало да изпадам в подобно нелепо положение. Ето защо се смеех сега, когато се завърнах. Очевидно имаше пречка за сключването на брака и аз бях спестил на младоженеца усилията да търчи по улицата, за да тьрси свидетел. Младоженката ми даде един соверен и аз реших да си го запазя за спомен от това събитие.

— Това е съвсем неочакван обрат на нещата — рекох аз. — А после какво се случи, Холмс?

— Убедих се, че планът ми е застрашен сериозно. Двойката можеше да замине веднага на сватбено пътуване. Налагаше се да взема бързи, енергични мерки, Пред входа на църквата те се разделиха. Той тръгна за Темпъл, а тя за дома си. „Ще изляза на разходка както обикновено, в пет часа“ — му каза тя. Нищо повече. Тръгнаха си в различни посоки, а аз в моята, за да взема необходимите мерки.

— В какво се състоят те?

— Най-напред в това да похапна, Студено говеждо и чаша бира — нареди той на прислужника, който влезе след позвъняването му. — Бях толкова зает, че нямах време за обяд, а до довечера ще имам още много работа. Освен това, докторе, необходимо ми е и вашето участие.

— С удоволствие.

— Ще можете ли без угризение да нарушите закона?

— Вероятно.

— Не се страхувате, че може да бъдете задържан от полицията?

— Зависи от това, в името на какво…

— О, целта е чудесна!

— В такъв случай съм на вашите услуги.

— Бях уверен, че ще мога да разчитам на вас.

— Но какво се иска от мен?

— Ще ви кажа после, след като ми донесат яденето. Впрочем ето го и него… — Холмс поблагодари на хазайката и като седна пред сложената маса, продължи: — Докато се храня, ще ви говоря, защото разполагаме с малко време. Часът е близо пет. След два часа трябва да бъдем на мястото на действието. Госпожицата, или поточно госпожата, се връща от разходка в седем часа. Трябва значи да я видим в Брайъни Лодж.

— А после?

— Останалото оставете на мен. Подготвил съм всичко. Аз настоявам само на едно. Каквото и да става, вие не трябва да се намесвате. Разбирате ли?

— Разбирам, че ще бъда неутрален.

— Няма да правите нищо. Навярно ще станат малки инциденти. Не се забърквайте в тях. Те ще свършат с факта, че мен ще ме въведат в къщата. След пет минути прозорецът ще се отвори. Трябва да бъдете близо до този прозорец.

— Разбрах.

— Сега следвайте мисълта ми. Вие ще можете да ме виждате. Когато вдигна ръка, ето така, хвърляте в стаята този предмет, който ще ви дам, и същевременно викате: „Пожар!“ Разбирате ли?

— Напълно.

— Ето, това нещо не е страшно — каза той, като извади от джоба си предмет, подобен на дебела цигара. — Най-обикновена ракета с възпламенител накрая. При удар се задействува. Вашата роля е да хвърлите ракетата. Когато извикате: „Пожар!“, цяла тълпа ще повтаря този вик. Веднага се оттегляте в края на улицата, а след десетина минути и аз ще бъде при вас.

— Значи, въздържам се от всякакви действия, наблюдавам прозореца и при даден от вас знак хвърлям ракетата, викам, „пожар“, оттеглям се на ъгъла на уличката, където ви чакам.

— Точно така.

— Разчитайте на мен.

— Отлично. Сега е време да се подготвя за новата си роля.

След няколко минути Холмс излезе от стаята си, предрешен като свещеник, с мило, простодушно лице. Най-добрият актьор би завидял на широкополата шапка, кожените панталони, бялата яка, симпатичната усмивка и израза на благосклонно любопитство, излъчващо се от цялата му фигура, Всички тези промени не бяха само резултат от смяната на облеклото. Във всяка нова роля се променяше не само изразът на лицето му, но и маниерите и жестовете, цялата му душа.

Излязохме от Бейкър стрийт в шест и петнадесет минути. В седем без десет бяхме край Брайъни Лодж. Беше достатъчно притъмняло. В къщата бяха запалили осветлението в очакване на своята стопанка. Всичко беше точно така, както си представях според кратките описания на Шерлок Холмс. Единствено мястото ми се видя не тъй усамотено, както очаквах. Напротив, то бе много по-оживено, отколкото са малките улици в спокойните части на града. По улицата стояха групички от бедно облечени хора, които пушеха и се смееха. Имаше даже и точилар на ножове. Двама войници задяваха млада бавачка, а няколко прилично облечени млади хора се разхождаха с цигари в уста.

— Знаете ли — каза Холмс, докато се разхождахме и ние по улицата, заедно с останалите. — Сватбата до известна степен опростява цялата работа. Снимката сега става двуостро оръжие. Искам да вярвам, че дамата сега няма да пожелае фотографията да стане известна на Годфри Нортън, също както нашият клиент не желае тя да попадне пред погледа на неговата принцеса. Въпросът се свежда до следното: къде да търсим проклетата снимка?

— Наистина, къде може да е скрита?

— Тя не я носи у себе си. Знае много добре, че това би било рисковано. Кралят може да наеме хора, които чрез насилие да я претърсят и да отнемат снимката. За това вече са правени опити. Може да я съхраняват нейният банкер и адвокатът и. Изключвам тези две възможности й ще ви кажа защо. Жените са скрити по природа и предпочитат сами да си съхраняват тайните. Защо да ги поверяват на друг? На себе си жената може да разчита, но знае ли тя дали избраният от нея човек няма да бъде повлиян от някакви причини — лични, икономически, политически? При това, ако си спомняте, тя е заплашила, че ще се възползува от снимката след няколко дни. Следователно тя трябва да и бъде под ръка. Мисля си, че фотографията е в къщата.

— Забравяте ли, че два пъти вече са влизали крадци?

— Не са знаели къде да търсят.

— А как ще действувате вие?

— Аз ще я принудя да ми каже къде е снимката.

— Тя ще откаже.

— Няма да бъде в състояние да направи това. Ето, чувам вече шума на файтон. Това е нейният екипаж. И така, старайте се да изпълните моите заповеди.

В този момент на завоя на улицата блеснаха фенерите на екипажа. Към входа на Брайъни Лодж се отправи малкото изящно ландо. Щом то спря, към вратата му се спусна един дрипльо, който в желанието си да получи за това пари, започна да дърпа вратата, за да я отвори. Веднага го отблъсна друг скитник, очевидно със същите намерения. Стана голяма разправия, при която войниците взеха страната на първия, а точиларят — на втория скитник. Чуха се и удари, а излязлата от ландото дама се озова в центъра на малка група хора, които се караха, нагрубяваха и удряха.

Холмс се хвърли в тълпата, за да защити дамата, но в момента, в който стигна до нея, извика и падна с окървавено лице. Като видяха това, войниците избягаха в една посока, дрипльовците в друга, а неколцината добре облечени мъже, които наблюдаваха сцената отдалече, обкръжиха дамата и пострадалия, с цел да им помогнат. Айрийн Адлер, ще продължавам да я наричам така, пъргаво се изкачи по стълбите, спря най-горе и погледна към улицата. Сега чудесната и фигура се виждаше ясно на светлината на лампите от антрето.

— Тежко ли е ранен бедният джентълмен? — запита тя.

— Той почина — обадиха се няколко гласа.

— Не, не, жив е още — извика някой. — Но ще почине, преди да го откараме в болница.

— Той е герой — обади се една жена. — Ако не беше се намесил, сигурно на лейди щяха да и откраднат часовника и кесията. Това са разбойници, и то от най-отчаяните, Ето, той поема въздух, диша!

— Не бива да лежи на улицата. Можем ли да го внесем в къщата, госпожице?

— Разбира се. Внесете го в гостната. Там има удобно канапе. Оттук, моля ви!

Бавно и тържествено внесоха Холмс в гостната. Запалиха лампите, пердетата не бяха спуснати и аз можех да виждам всичко, което ставаше там. Не зная дали моят приятел е чувствувал угризения, но аз лично изпитвах голям срам, като гледах как красивата жена, срещу която действувахме, се навежда грациозно и с каква доброта полага грижи за пребития заради нея човек. В същото време да се откажа да участвувам в предначертания план, би било черна измяна от моя страна спрямо Холмс. Аз се мъчех да убедя себе си, вадейки ракетата от джоба. В края на краищата ние Не искахме да и сторим зло, а да и попречим тя да причини злина на друг човек.

Холмс се привдигна, седна на канапето и с жест показа, че не му достига въздух. Прислужницата отвори прозореца. В този миг забелязах, че той вдига ръка. Това беше уговореният сигнал, Като извиках: „Пожар!“, хвърлих ракетата в стаята. Веднага цялата тълпа наоколо поде вика и „пожар, пожар“ се понесе по цялата улица. От прозореца заизлизаха гъсти кълба дим. Видях през пушека няколко души в стаята и чух гласа на Холмс, който ги успокояваше. Промъкнах се през шумната тълпа и зачаках накрая на уличката. Зарадвах се, когато след десет минути Холмс се появи, хвана ме под ръка и се запромъквахме далеч от мястото на действие. Приятелят ми вървеше мълчалив, крачехме бързо, докато не се озовахме в една тиха уличка, която водеше към Еджуеър стрийт.

— Вие изпълнихте всичко съвсем точно, Уотсън — рече приятелят ми.

— У вас ли е снимката?

— Зная къде е.

— Как успяхте да разберете това?

— Тя сама ми показа мястото, нали ви казах?

— Все пак нищо не разбирам.

— Нищо не искам да скривам от вас — рече той, като се засмя, — Работата е много проста. Сам се досетихте, че на улицата всички хора бяха наши помагачи, повикани специално за този сценарий.

— Досетих се.

— Когато започна свадата, аз бях приготвил в ръката си малко червена боя, разредена, разбира се. Спуснах се напред, паднах и потърках с ръка челото си, после цялото лице. Това е стара игра, стар номер. Получи се окървавено лице.

— И това разбрах.

— После ме внесоха в гостната. Показах със знаци, че се задушавам и прислужницата отвори прозореца, като по този начин ви се даде възможност да изпълните предварителния план.

— Кажете, с какво ви помогна това?

— Всичко имаше голямо значение. Когато една жена види, че и гори къщата, тя инстинктивно се хвърля да спасява най-скъпото за нея. Аз често съм градил теориите си на базата на този непреодолим инстинкт. Омъжената жена грабва децата си, неомъжената — кутийката със скъпоценностите, В дадения случай за мен беше ясно, че най-скъпото на нашата приятелка е именно снимката. Инсценировката на пожара излезе отлично. Облаците дим, виковете на хората бяха в състояние да разхлопат и най-железните нерви, И се случи точно това, което исках. Снимката е скрита в една ниша с подвижен капак, над бутона на звънеца. Само за секунда Айрийн Адлер се намери до скривалището, изтегли наполовина снимката и в този миг аз извиках, че няма нищо опасно. Тя постави фотографията обратно, погледна ме и излезе. Повече не я видях. Извиних се пред присъствуващите и също напуснах. Колебаех се дали да не взема трофея, но в гостната се вмъкна файтонджията, очите му през цялото време ме следяха, затова предпочетох да не пипам снимката. Според мен прекомерното бързане би объркало всичко.

— А оттук нататък? — запитах аз.

— Нашите търсения всъщност приключиха. Утре ще дойдем с краля и с вас, ако пожелаете.

Ще ни въведат в гостната и ще идат да съобщят за нашето посещение, но когато влезе дамата, тя няма да намери нито нас, нито портрета.

— В колко часа мислите да отидем?

— В осем сутринта. Тя ще спи по това време, така че полесражението ще бъде свободно. В случая трябва да избързаме, защото женитбата може да измени много от привичките и начина и на живот. Веднага трябва да телеграфираме на краля.

Пристигнахме на Бейкър стрийт. Когато спряхме пред нашия вход и Холмс търсеше в джоба си ключа от вратата, зад гърба ни премина някой, който отправи поздрав към приятеля ми:

— Лека нощ, господин Шерлок Холмс!

По тротоара се движеха няколко души, но явно тези думи бяха произнесени от слабичък, строен младеж, облечен с наметало. Той бързо отмина нататък.

— Чувал съм вече този глас — проговори Холмс, като се вглеждаше по слабо осветената улица в гърба на младежа. — Дявол да го вземе, как ми се иска да зная кой беше този!