Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (8)

Глава 5
Пътуване

Нокът се разкиха.

— Прекалил си с пипера — каза Лео.

Младежът изтри сълзите от очите си с престилката и кимна. Работеше в кухнята вече от година и през последните няколко месеца беше започнал да се чувства като у дома си. Все още сервираше от време на време по нареждане на Кендрик, но повечето време прекарваше с готвача.

Преди четири месеца Лео го повика да му покаже как се подготвят тавите за печене на пайове със свинска мас и пшеничено брашно. Оттам го премести на миене на зеленчуци и плодове. След това Нокът се издигна до приготвяне на прости блюда. През последните няколко седмици научи основите на печенето на хляб и меса, а вече го обучаваха и как да прави сосове.

Нокът се подсмихна.

— Какво толкова му е смешното, младок? — попита Лео.

— Просто си помислих колко много повече има в приготвянето на храна от онова, което бях научил като момче. Баща ми и другите мъже от селото обикновено седяха около голям шиш, на който се въртеше сърна, говореха за лова или за нивите, или чий син е най-бързият бегач, а жените печаха хляб и готвеха яхния или супа. Майка ми щеше да зяпне от почуда, ако види подправките в бюфета ти, Лео.

— Простото ядене също може да е превъзходно, Нокът. Парчето телешко трябва леко да се оваля, в сол и пипер в подходящия момент, после да го удостоиш, да речем, с целувчица чесън, малко преди представянето.

Нокът се ухили.

— Майка ми така и нямаше да го разбере представянето.

— Почти нищо не си видял още, момче — каза Лео. — Това, което правим тук, се разхищава най-вече за хора от простолюдието, а дори благородните господа и дами, които се отбиват тук, смятат нашата кухня за селска в сравнение с трапезите, на които се хранят в големите градове. Масите на благородниците в Риланон и Ролдем всяка вечер са отрупани с резултатите от усилията на десетки готвачи и стотици кухненски ратайчета като тебе. Всяко плато е украсено с мъничка порцийка от това блюдо, мъничко от онзи деликатес. Изкуство има в това, момче!

— Щом казваш. Макар да не ми е ясно какво имаш предвид под „изкуство“. В моя език нямаме такава дума.

Лео спря да разбърква соса и попита:

— Нямате ли?

Нокът вече боравеше свободно с ролдемския и сега само го поправяха за произношението и от време на време — заради увлечението му към ругатните, което, изглежда, забавляваше Лео, дразнеше Робърт и ядосваше Марта. Оросините не изпитваха никакви притеснения да говорят за половото общуване и други телесни функции и на Нокът му беше странно и смешно, че описанието на ходене по голяма нужда или на секса се смята за „лошо“ в ролдемското общество.

— Нямаме — отвърна той. — Най-близкото в речта на оросините, за което се сещам, е „хубаво“ или „красиво“, но идеята да се прави нещо просто за да го направиш красиво не е… нещо, с което съм израснал. — През тази година Нокът се бе примирил с мисълта за унищоженото си село и то вече се бе превърнало само в тъмен спомен. Отчаяната скръб си бе отишла. Причината за това бе отчасти в ученето на нови неща. А Лела беше останалото.

— Какво пък — каза Лео. — Всеки ден научаваш нещо ново.

Нокът се съгласи.

— Всъщност имаме… — И бързо се поправи: — Имахме изкуство в някои от нещата, които правеха жените. Баба ми правеше едни одеяла на шарки, всички в селото ги ценяха високо. Шаманът и послушниците му пък правеха молитва… вие нямате подходяща дума за това… кръгове от шарки с разноцветен пясък. Пееха и се молеха, докато работеха, понякога дни наред, в специална шатра, вдигат я и ги правят вътре. Като свършеха, цялото село се събираше да види работата им, и всички пееха, та вятърът да отнесе молитвата до боговете. Някои кръгове бяха наистина красиви. — Нокът замълча. — Онези рисунки, дето Кендрик ги е окачил в трапезарията…

— Да? — подкани го Лео.

— Да можеше бабините одеяла или пясъчните молитвени кръгове да се запомнят така, окачени на някоя стена да ги гледат хората. Красиви бяха.

— Да имаш око за красотата е дарба — каза Лео.

Точно в този момент влезе Лела.

— И като стана дума за красота… — измърмори Лео и се ухили.

Нокът се обърна към Лела и се усмихна. Съплеменниците му можеха да прикриват чувствата си край чужди хора, но той вече чувстваше кухненския персонал като свое семейство, а и всички знаеха за връзката му с Лела. Беше спал в леглото й почти всяка нощ през по-голямата част от изминалата година. Вече бе почти шестнайсетгодишен, пълнолетен мъж според мерките на оросините. Щеше да е женен и баща, ако селото му беше оцеляло.

Лела също му се усмихна.

— На какво дължим това удоволствие? — попита Лео. — Приключи ли с прането?

— Да — отвърна игриво Лела. — Меги и Марта сгъват последните чаршафи, а аз наминах да видя какво има да се прави тук.

— Разбира се, че за какво друго — изкиска се готвачът, отмести Нокът настрана, гребна лъжица от соса и го опита. Зарея замислен поглед в пространството, после каза: — Простичко, но… безвкусно. — Пръстите му заиграха по бурканчетата с подправки, вадеха по щипка от това, две от онова и ги добавяха в соса. — Това е за пилета, момче, и за бавно печено пилешко. Месото е безвкусно, няма го пълния аромат на чудесните фазани и диви пуйки, които носиш след лов. На тях им трябва простичък сос, за да открои вкуса на птицата. Този сос трябва да придаде вкус на птицата. Ето! — Вдигна лъжицата към устата на Нокът. — Опитай!

Нокът опита и кимна. Беше точно сосът, който се мъчеше да постигне.

— Значи трябва да използвам повече подправки, така ли, Лео?

— Двойно повече, момче, двойно! — Готвачът остави лъжицата и избърса ръцете си в престилката. — Сега бъди добро момче и помогни на Лела да измие зеленчуците.

Нокът кимна и отиде при големия дървен умивалник, закрепен към задната стена на кухнята. Имаше отводнител, който хитроумно излизаше през стената и се оттичаше в малък улей, а оттам минаваше по глинена тръба под земята и стигаше в отходната яма, която Кендрик беше изкопал оттатък външната стена. Нокът вдигна едно ведро със студена вода и започна бавно да я излива, докато Лела миеше пресните зеленчуци. Бяха първите от пролетната реколта и при мисълта за пресни моркови, репички и гулии устата на Нокът се наля със слюнка.

— Защо е сосът? — попита Лела. — Тази вечер нямаме никакви гости.

— Точно затова — отвърна Нокът. — Лео реши, че след като нямаме кой да се оплаче от соса, може да ми даде да опитам.

— Изглежда, напредваш — отбеляза Лела. — Щом Лео не го изхвърли…

— Вярно — отвърна Нокът. — Вие сте странни хора понякога.

— Ние ли сме странни? — Тя го пръсна с вода. — Според онова, което си ми казвал за вашите хора, вие сте странните.

Лицето на Нокът помръкна.

— Вече няма значение. Аз съм единственият, който остана.

— О, нараних чувствата ти! — Тя го целуна закачливо по бузата. — Ще трябва да го компенсирам.

Настроението му изведнъж се оправи.

— А как?

Тя се врътна настрани от него.

— Почисти мивката вместо мен и ако дойдеш тази нощ в стаята ми, ще ти покажа.

Ларс влезе в кухнята, носеше голям телешки бут.

— Това е последното от зимния запас — обяви той. — Студената стая е празна.

Студената стая представляваше малък подземен склад, построен от Кендрик. Беше замръзнала здраво като всичко останало през зимата и всички провизии, които се оставяха там, също замръзваха. Но през пролетта се размразяваше бавно и опазваше всичко почти чак до лятото.

— Ще трябва да планираме едно пътуване до Латагор — каза Лео. — Трябва да закупим добитък и провизии.

— Може ли да дойда и аз? — попита Нокът. Лео се почеса по брадичката.

— Не знам, момче. Това ще трябва да го прецени Робърт. Ще се радвам за компанията, но обикновено ходя с Кендрик или с някой от младежите.

Лео окачи телешкото на куката, взе нож и започна да го реже.

— Защо искаш да отидеш, Нокът?

— Никога не съм бил в град — отвърна той. — Искам да видя град.

— Ами, добре — каза Лео. — Ще питам Робърт.

Докато привършваше с почистването на мивката, Нокът се замисли кое буди у него повече нетърпение: гостуването при Лела след вечеря или предстоящото посещение на град.

 

 

Нокът зяпна езерото, появило се като по магия, след като превалиха билото. Бяха се спуснали от високите предели на просторния Латагорски лес, известен и като Великия лес, към заоблените ниски хълмове и малките долини, докато не стигнаха до една дълбока клисура, прорязана от бърза река. Пейзажът вляво от тях се скриваше от погледа им от стръмно възвишение от скали и корава пръст, от която израстваха упорити, вкопчили се с цената на всичко трънливи храсталаци. Вдясно теренът рязко се спускаше и в далечината се виждаше смътно синьо петно, което със сигурност трябваше да е Голямото езеро на Латагор.

Нокът беше очарован от всичко, което виждаше, и омаяно мълчеше. Което беше добре, тъй като Кендрик бе наредил да тръгнат с Калеб — по причини, които не обясниха на младежа.

Нокът беше живял вече достатъчно в хана на Кендрик, за да разгадае някои неща за странните отношения между хората, които работеха в хана, и онези, които отсядаха там. Кендрик беше собственикът и ръководеше хана, в това нямаше никакво съмнение. Робърт имаше някакво положение на власт спрямо Кендрик, но Нокът не беше много наясно в какво точно се изразява то. Робърт и Паско често напускаха хана за по няколко седмици, веднъж — за два месеца, след което се връщаха и отново отсядаха за известно време. В момента тръгваха на поредното си пътуване.

Нокът дълго се беше опитвал да разбере отношенията и връзките в хана с понятията на своя народ. После реши, че това е само пречка за истинското разбиране на нещата. Знаеше, че Кендрик има син някъде — споменаваха за това, макар и рядко. Знаеше, че Лео и Марта са мъж и жена, но без свои деца. Знаеше също, че Ларс и Меги са любовници от време на време, въпреки че като че ли често преживяваха периоди, в които рядко си говореха. Освен това, макар да знаеше, че всички останали го смятат за мъж на Лела, не беше сигурен какво точно мисли по въпроса самата Лела. Разгадал беше други отношения между слугите в хана — тези, които живееха или в самия хан, или в някое от околните стопанства, които Кендрик притежаваше, за да снабдява хана със зеленчуци. Но повечето все още му оставаше чуждо; макар да изпитваше почти родствена близост с персонала в хана на Кендрик, той все още се чувстваше изолиран, лишен от традиционните връзки на семейство и клан.

Оттласна мислите си от това: занимаването с изгубеното минало водеше само до отчаяние, а той знаеше, че трябва да постигне най-доброто от това, което му предлага животът. Гледаше как езерото се разраства пред тях, докато приближаваха; след това, щом прехвърлиха следващия хълм, се появи и град Латагор.

Обедното слънце придаваше на града рязък контраст: ръбове и линии, форми и контури. Очите на Нокът почти отказваха да предложат някакво определение на хаотичната гледка. Скоро след това обаче редът започна да се откроява. Ханът на Кендрик бе най-голямата строена от човешки ръце сграда, която Нокът беше виждал досега, и самият мащаб на града почти съкруши възприятията му. Беше разположен по брега на тесен залив, на цели мили, което му придаваше вид, все едно е подреден от нечия гигантска ръка в извивката на езерото.

Калеб се обърна и видя, че Нокът е зяпнал.

— Какво виждаш?

Нокът знаеше този въпрос. Робърт му го задаваше непрекъснато, а и Магнус, когато го наставляваше. Не беше за впечатления и чувства, а по-скоро за детайлите, които различава: фактите, както ги наричаше Робърт.

Нокът мигом започна да разсъждава на глас, аналитично:

— Градът има стена, която стига до водата… Според мен дори на сто разтега или повече във водата. — Присви очи. — Има една голяма сграда в средата на града, която се издига толкова високо, че от нея може да се вижда на мили околовръст. Не знам как се нарича.

— Нарича се цитадела. Някога е била замък, да защитава брега. Градът се е разраснал около нея.

— Има пет големи… неща, които се протягат навътре във водата.

— Кейове.

Нокът не вярваше на очите си: размерите на езерото го смаяха. Това определено не можеше да е просто езеро. Трябваше да е цяло море.

Гласът на Калеб го измъкна от унеса му.

— Какво още?

Нокът започна да изброява детайлите, които изникваха в почти свръхестественото му зрение. Всеки път, щом се натъкнеше на нещо невиждано досега, го описваше с усилие. Калеб му подхвърляше подходяща дума и той продължаваше.

Щом заслизаха надолу към равнината, Нокът загуби изгледа и се принуди да разчита на паметта си. Когато стигнаха до една малка горичка, която съвсем скри гледката към града, Калеб каза:

— Добре се справи. Пропусна някои неща, но си нов в тази работа с обръщането на внимание.

— Обръщане внимание на какво? — попита Нокът. Калеб се усмихна — нещо рядко за него — и отвърна:

— Ами на всичко. Обръщаш внимание на всичко.

— Защо?

Продължиха през дърветата и покрай една ливада. Нокът очакваше отговор. Най-сетне Калеб каза:

— Когато ловуваш, на какво обръщаш внимание?

— На всичко — отвърна младежът. — На посоката на вятъра, на миризмите във въздуха, на звуците, на всичко, което е оставило следи.

Калеб кимна.

— Винаги мисли за себе си все едно, че си на лов.

— Винаги ли? — попита Нокът.

— Винаги.

— Защо?

— Защото това ще те опази жив — каза Калеб.

Продължиха мълчаливо още около час, преди да стигнат до един кръстопът, където имаше хан. Беше час подир обед и Калеб каза:

— Тук ще оставим конете да отпочинат и ще ядем. А за вечеря ще сме в града.

Нокът нямаше възражения. Бяха прекарали два дни в път и макар спането под фургона да не беше проблем, идеята за топла храна му хареса.

Ханът беше малък, крайпътна спирка за малцината пътници, които или се оказваха малко позакъснели, за да стигнат до Латагор до края на деня, или като Калеб и Нокът се отбиваха да обядват. На табелата над вратата беше нарисуван мъж с вилица в едната ръка и голяма халба в другата. Боята на табелата беше поизбеляла, но Нокът забеляза, че лицето на мъжа изразява върховно блаженство.

— Кое е това място? — попита той тихо Калеб, щом фургонът спря.

— Казва се „Ханът на щастливия селяк“.

Чуло трополенето на фургона, едно момче се появи от задния двор и изслуша нарежданията на Калеб как да се погрижи за конете. Тъй като фургонът беше празен, животните бяха в добра форма и им трябваше само малко вода и сено. Щяха да се нуждаят от повече почивка и зоб обратно нагоре по хълмовете, когато и фургонът щеше да е натоварен.

Калеб поведе Нокът в хана и избра една празна маса в ъгъла. Смъкна черната си шапка с широка периферия и намести меча си тъй, че да може да се настани удобно, след което посочи на младежа да седне срещу него.

Жена на средна възраст, добродушна и учтива, се приближи и ги попита какво ще желаят. Калеб поръча храна и ейл за двамата, след това се отпусна на стола си и заоглежда другите посетители.

Гостилницата беше тиха, само още четирима други мъже бяха отбили за обяд. Двама от тях явно бяха някакви търговци, солидни мъже с добре скроени пътни облекла. Другите двама седяха на съседната маса, говореха си тихо, почти допрели глави. Приличаха на мъже, препитаващи се с воюване. И двамата бяха облечени простовато — туники, панталони и кожени елеци отгоре, но никакви скъпоценности по тях, доколкото забеляза Нокът. Ботушите и оръжията им обаче изглеждаха добре поддържани, което го накара да си помисли, че прекарват много време в ходене и бой.

Донесоха им яденето и двамата с Калеб започнаха да се хранят мълчаливо. Яденето не беше толкова добро, колкото го предлагаха в хана на Кендрик, но засищаше, а ейла младежът го намери за задоволителен.

Преди да приключат с обяда, четиримата други посетители станаха и напуснаха заедно. След като излязоха, Калеб попита:

— Какви са тези според теб?

— Двама търговци на път за Латагор с двама пазачи, които ги придружават.

— Точен извод. Макар да се обзалагам, че още нещо се носи във вятъра.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че не е обичайно охранителите да се хранят близо до работодателите си, на отделна маса, а онези двамата правеха точно това, но като че ли се бяха увлекли в някаква тема, която не искаха да се чуе от тези, които им плащат. Целия обяд изкараха потънали в разговор.

Нокът сви рамене.

— Не разбирам какво може да означава това.

— Нищо не означава, освен че не беше обичайно за охранници. Единият така и не докосна яденето си. — Посочи масата, където бяха седели двамата наемни пазачи, и Нокът видя, че едното блюдо наистина не е пипнато.

Беше обслужвал достатъчно пазачи на търговци и наемници в хана на Кендрик и знаеше, че повечето изяждат каквото им се поднесе все едно, че е последното ядене в живота им.

— Добре, Калеб. Какво според теб може да означава това?

— Не се виждаше никакъв фургон в двора на конюшнята зад хана, когато дойдохме, или от която и да е страна на сградата, но имаше четири коня, за които се беше погрижило момчето, което дойде да поеме нашия фургон.

Нокът си припомни набързо всичко, което знаеше за пътуващите търговци.

— Ами значи двамата търговци отиват в Латагор, за да закупят стока.

— Или за да си уредят транспорт за някъде другаде, но не продават стоки в града.

— Което значи, че носят злато.

— Вероятно. Но двамата, които са наели, изглежда, са предположили същото.

Нокът набързо довърши яденето си.

— Какво правиш? — попита го Калеб.

— Ще побързаме, за да ги настигнем и да им помогнем, нали?

— Няма — отвърна Калеб. — Човек среща достатъчно неприятности по пътя, за да се забърква доброволно в чужди.

— Но двамата пазачи със сигурност ще ги убият — възрази Нокът, допи набързо халбата си и стана. — Можем да спрем едно черно убийство.

Калеб поклати глава.

— Най-вероятно ще приберат златото на търговците, ще им вземат и конете и ще ги оставят да продължат пеш до Латагор. Докато стигнат до града, наемниците вече ще са взели някоя лодка за отсрещния бряг и ще са на път за Високи предели или Крайбрежен страж.

— Или могат просто да им прережат гърлата и да се задържат в Латагор. Изнервения може да го хване паниката и да действа безразсъдно.

Калеб стана и даде знак на жената, която им беше сервирала.

— Кажете на момчето да приготви фургона ни. — Погледна Нокът. — Ще трябва да скъсаме конете от бой, за да ги догоним.

— Не е нужно — отвърна Нокът. — Наемниците не приличаха на хора, които си падат по бързата езда. Ще се опитат да заблудят търговците, преди да ги нападнат. Ти си пътувал по този път. Къде според теб е най-удобното място за убийства?

— Има една дълбока клисура на пет мили оттук, стига до пътя. Ако аз реша да нападна някого, ще го направя точно там, защото ще е много лесно да издърпат телата на половин миля навътре и после бързо да се върнат на пътя, без никой да ги забележи. Ако стане така, ще минат месеци, докато някой се натъкне на труповете.

— Значи трябва да побързаме — каза Нокът. — Сигурно са вече на цяла миля пред нас.

Калеб го изгледа за миг с любопитство и каза:

— Да тръгваме тогава.

Наложи се да изчакат няколко минути, докато им докарат фургона от задния двор. Момчето беше изтъркало конете и Калеб му даде една медна монета за допълнителната работа.

После подкара конете в бърз ход, което ги накара да запръхтят недоволно.

— Ако си прав, ще догоним търговците и охраната им точно когато стигнат до клисурата. — Погледна Нокът и видя, че лицето на младежа се е стегнало решително. — Защо толкова гориш от желание да се намесиш, млади приятелю?

Лицето на Нокът помръкна.

— Не одобрявам убийството.

Калеб кимна мълчаливо. След малко подхвърли:

— Като си решил да се държиш геройски, няма да е зле да се въоръжиш.

Нокът кимна, обърна се и издърпа меча си от фургона. Не виждаше смисъл да го носи до този момент.

Калеб продължи да кара мълчаливо, после попита:

— Как са въоръжени наемниците?

Нокът отвърна без колебание:

— По-високият, спокойният, носеше дълъг меч на дясното бедро — бие се с лявата ръка. Имаше и дълга кама на лявото и зърнах дръжката на нож за мятане, стърчеше от десния му ботуш. По-нервният носеше къс меч на лявото бедро и две ками от дясната страна. Плюс няколко ножа в черния елек без ръкави и друг малък нож в лентата за попиване на потта в широката му шапка, откъм страната с перото от черна врана.

Калеб се засмя, още по-рядко явление от усмивката му.

— Последното съм го пропуснал.

— Леко издуваше шапката.

— Добре си усвоил уроците на Кендрик. Пропуснал си само ножа зад токата на колана на нервния. Аз го забелязах само защото през цялото време се стараеше да седи изправен и в един момент пъхна палеца си зад нея, сякаш да го намести, за да не го пореже.

— Лошо място за държане на нож според мен.

— Ако е направено добре, много си е добро мястото всъщност. Направиш ли го лошо… — Калеб сви рамене.

Караха бързо. След като превалиха поредния хълм, Калеб рече:

— Там.

Отсреща пътят се изкачваше наляво и след това се спускаше надясно. Градът вече се виждаше: без усилие щяха да стигнат преди залез-слънце, ако нещата бяха продължили по план.

— Виждам ги — каза Нокът.

Калеб плесна с юздите и подкара конете в лек бяг.

— Ще стигнат клисурата по-скоро, отколкото мислех!

Фургонът набра скорост и Нокът се хвана с две ръце за капрата, за да не изхвърчи от друсането. Този фургон беше направен за мъкнене на тежък товар, не за удобство на возещите се.

Трополенето на летящия надолу по пътя фургон би трябвало да стресне наемниците, но когато Нокът и Калеб се приближиха, четиримата вече се бяха сдърпали, двамата търговци се караха с двамата си охранници. Наемникът, за когото Нокът мислеше като за Нервния, извади меча си точно когато приятелят му се обърна и видя приближаващия се фургон. Ревна нещо и другият се обърна да види какъв е проблемът.

Двамата търговци дръпнаха юздите и понечиха да се отдръпнат, но в този миг Нервният замахна с меча си към по-близкия до него и го перна по лявото рамо. Мъжът изрева и падна от коня си.

Калеб подкара препускащите вече в галоп коне вляво от тримата останали на седлата мъже. Търговецът, който беше паднал, изпълзя настрани като рак и заотстъпва от двамата конници. Другият търговец вече препускаше по пътя, размахал ръце все едно се опитваше да литне.

Нокът се изправи и скочи от забързания фургон, събори Нервния от коня и мечът изхвърча от ръката му. Калеб правеше всичко възможно да задържи фургона да не се обърне. Другият наемник набързо прецени положението и препусна нагоре по пътя, натам, откъдето бяха дошли.

Нокът падна върху Нервния на земята и той изпищя. Нокът бързо отскочи и стисна меча, в очакване другият да стане.

Но мъжът остана да лежи на земята, стиснал се с две ръце за корема. Кръв бликна между пръстите му и той вдигна очи към Нокът.

— Ти ме уби бе!

Без да пуска меча, Нокът коленичи до него.

— Ножът зад катарамата ли?

— Че какво друго? — изръмжа раненият. — Не виждаш ли, че ми тече кръв като на разпрана свиня.

Калеб вече беше спрял фургона и скочи на земята. Нокът свали ръцете на наемника от раната и разкопча колана. Издърпа ножа, три пръста дълго парче остра стомана с къса дръжка и предпазител; беше направен да се измъква лесно от токата и да се държи между средния и безимения пръст, а дръжката да легне в дланта. Наистина опасно оръжие за мушкане.

— Ранен ли си? — попита Калеб търговеца. Мъжът опипа с ръка плувналото си в кръв рамо.

— Ще живея, въпреки тоя мерзавец. — Беше набит, с оплешивяло теме с венец сива коса. Очите му бяха тъмни, имаше къса брада.

Калеб се приближи до Нокът. Изгледа наемника на земята, ножа и раната и каза:

— Ще доживееш за бесилото. Това ножле не е срязало много дълбоко.

Взе ножа от Нокът, отряза парче плат от ризата на наемника и го смачка на топка.

— Притисни го здраво до раната с две ръце. — Обърна се към Нокът. — Помогни ми да го качим във фургона.

Вдигнаха неуспелия крадец и го сложиха да легне във фургона. След това Калеб огледа рамото на търговеца, помисли малко и рече:

— Ще се оправиш.

— Защо ни помагате? — попита мъжът. — Искам да кажа, благодаря, че ме спасихте, но защо?

Калеб кимна към Нокът, който се бе наместил във фургона до ранения.

— Боя се, че у младия ми приятел е останала жилка човещина. Изглежда, не търпи убийствата.

— Е, слава на боговете, че дойдохте.

— Да вървим в Латагор — каза Калеб. — Ти ела на капрата до мен.

— Аз съм Дъстин Уебанкс, търговец от Оласко. Пътувах до Латагор със съдружника ми да закупим дървен материал.

— А тия двамата, дето сте ги наели, се опитаха да ви окрадат златото.

— Колкото и да е глупаво, да. Не носим злато. Имаме доверителни писма от кралския ковчежник в Опардум да направим покупката по сметка.

— Значи сте представители на самия херцог?

Мъжът се качи предпазливо на капрата и отвърна:

— Да. Херцог Каспар си строи нова ловна хижа и са му харесали някакви дърворезби, които бил видял някъде си. Явно за тях трябва определено дърво, което може да се намери само от горите тук, в Латагор. Затова е и цялото ни пътуване.

Калеб сви рамене, все едно че това не го засяга, и каза:

— Приятелят ти ще прати градската стража за теб, предполагам.

— Най-вероятно — отвърна Дъстин.

— Е, значи ще ни придружат до града.

Скоро всички се смълчаха, всеки запремисля случилото се през последните минути. Нокът гледаше пленника, който сякаш бе потънал в мрачен размисъл как се е провалил планът му, и се чудеше какво толкова го е накарало да се опита да ограби търговците. После реши, че може би ще му е от повече полза да открие какво е накарало него да действа така безразсъдно, за да помогне, на един непознат.