Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (7)

Глава 4
Игри

Нокът се намръщи.

Взираше се в подредените на масата карти и се мъчеше да открие някакъв избор, който да предложи решение. След като огледа замислено четирите карти, които току-що беше обърнал, разбра, че не съществува никакъв възможен начин да продължи играта.

Въздъхна, къде от безсилие, къде от досада, събра картите и започна да ги размесва. Устоя на изкушението да се обърне и да види дали двамата мъже го наблюдават и дали въобще показват някаква реакция.

Белокосият, за когото бе мислил като за Снежната шапка, но чието име всъщност бе Магнус, стоеше до Робърт, който пък седеше на малко столче, донесено в трапезарията от гостната. Робърт беше запознал Нокът преди седмица с правилата с картите.

Колодата се състоеше от петдесет и две карти в четири групи: чаши, жезли, мечове и диаманти, всяка с различен цвят — чашите бяха сини, жезлите зелени, мечовете черни, а диамантите жълти. Използваха се основно за игри като ликел, пашава и покер, или по-кир, както го наричаха в Кеш. Робърт беше показал няколко игри и бе накарал Нокът да изиграе по две ръце от всяка, за да свикне с подреждането на групите, от картата, наричана „асо“, което според обяснението му идваше от батирската дума за „единица“, до „господаря“. По-ниските карти бяха номерирани от две до десет, но Нокът не виждаше никаква логика в това защо единицата, или поне както той мислеше за нея, е най-високата карта, повече от господаря, господарката или капитана.

Нокът се усмихна. Не разбираше защо този дребен факт — това, че единицата е най-ценната карта, — го дразни. Все пак се справяше достатъчно добре с игрите, на които го бе научил Робърт. След това Робърт го запозна с идеята за самостоятелна игра, в използването на колодата за забавление, когато липсват противници. Игрите бяха, грубо казано, вариация на една тема, различни „подреждания“, както ги наричаше Робърт, с различни правила, по които картите се изтеглят от колодата. Някои игри изискваха играчът да трупа картите в редици според ранга им, като редува цветовете от светъл в тъмен, или да ги подрежда по стойност, или в комбинация.

Предния ден Робърт го взе от кухнята — нямаше никакви гости, тъй че дежурството беше леко, — заведе го в трапезарията и го запозна с играта „четиримата господари“.

Играта беше объркваща. Четиримата господари се поставяха отдясно наляво и се обръщаха четири карти. Целта на играта бе да се поставят картите по групи до господарите, като единствената забрана бе картите да се поставят до карти със същия номер или група. Следващата цел беше да се правят „пакети“ от четири карти с еднакви номера, в каре. Това продължаваше, докато не се съберат четирите аса, в който момент те излизаха от играта. След това двойките и така нататък, докато не останат само господарите.

Нокът бързо разбра, че играта е много трудна за спечелване, прекалено много трябваше да се разчита на случайния късмет, а не на умението. Но беше нужно и известно умение, за да можеш да предвидиш ситуации, в които някои карти ще се окажат изолирани от други със същата стойност.

Половин ден Нокът я игра въодушевено, решен на всяка цена да я усвои до майсторство. После осъзна колко много случаен късмет е необходим и играта започна да му става безинтересна. Въпреки това Робърт настояваше да играе, седеше мълчаливо до него и го наблюдаваше.

Докато редеше картите за следващата игра, Нокът не за първи път се зачуди защо и с каква цел Робърт го учи на тези неща.

 

 

— Робърт, защо го правиш това? — прошепна Магнус. Робърт отвърна също така шепнешком:

— Съплеменниците на момчето прилагат в ежедневието си твърде малко абстрактна логика. Те са ловци, селяни, поети и воини, но математиката им е елементарна и всякакви дисциплини, основани на напреднала логика, са им чужди. Имат строители, да, но не и инженери, и много по-малко практикуващи магия от който и да е друг народ, за който знам, може би не повече от един-двама из цялата земя на оросините.

Говореха на Кралската реч, езика на Островното кралство, за да не може Нокът да ги разбере.

— И игрите трябва да го научат на логика?

Робърт кимна.

— Те са начало. Това е много основно упражнение в решаване на задачи.

Светлосините очи на Магнус се бяха приковали в картите на масата.

— Играл съм четиримата господари, Робърт. Ти ме научи на нея, помниш ли? Играта е трудна. Няма да спечели много.

Робърт се усмихна.

— Не става въпрос за печеленето. Става въпрос за разпознаването на непечеливша ситуация. Виж, той разбра, че тези четири карти гарантират, че няма да я спечели. — Загледаха мълчаливо как Нокът събира отново картите, като остави господарите на мястото им, и започна нова игра. — Отначало минаваше през цялата колода, докато стигне момента, в който да разбере, че няма шанс да спечели. Сега, след по-малко от два дни, вече разбира много по-сложни комбинации, които показват, че не може да спечели.

— Добре. Значи има потенциал, талант дори. Това обаче все още не отговаря на въпроса какво точно се каниш да правиш с него.

— Търпение, припрени ми приятелю. — Изгледа накриво Магнус, който бе приковал поглед в играта на Нокът. — Колко по-добре щеше да бъде, ако беше наследил бащиния си характер, вместо майчиния си нрав.

Белокосият мъж не извърна очи, но се усмихна.

— Чувал съм това от тебе неведнъж, стари приятелю. — После погледна Робърт. — Знаеш, че ставам все по-добър в обуздаването на нрава си.

— Не си унищожавал град вече от няколко седмици, нали?

Магнус се ухили.

— Не, доколкото съм забелязал. — После строгото му изражение се върна. — Дразнят ме тези игри в игрите.

— Да… — отвърна Робърт. — Ето пак: син на майка си. Баща ти ме учеше още откакто пораснах достатъчно, че можем да се справим с враговете си само тогава, когато те се разкрият. През последните тридесет години преживяхме толкова много различни атаки срещу спокойния ни живот, че надвишават всякакво въображение. И остава само една константа.

— Която е? — Магнус отново насочи вниманието си към играта на Нокът.

— Че няма два замисъла на врага ни, които да съвпадат. Слугите на Безименния са умни и се учат от грешките си. Грубата сила се провали и сега те постигат целите си с коварство. Трябва да им отговорим подобаващо.

— Но това момче…

— Съдбата неслучайно го е пощадила, убеден съм — каза Робърт. — Или най-малкото, опитвам се да се възползвам от тази неочаквана възможност. Той… в него има нещо. Мисля, че ако тази трагедия не беше сполетяла народа му, щеше да израсте просто като поредния млад оросинец, съпруг и баща, воин, когато възникне нужда, селянин, ловец и рибар. Щеше да учи синовете си на обичаите на своите предци и да умре на сто години, доволен от участта си. Но вземи същото това момче и го изкови в суровата пещ на страданието и скръбта, и кой знае какво ще се получи? Като нажеженото желязо, ще стане ли трошлив и крехък, или може да се превърне в стомана?

Нокът започваше следващата игра.

— Една кама, колкото и добре да е изкована, е двуостра, Робърт. Може да реже и в двете посоки.

— Не учи дядо си как се смучат яйца, Магнус.

Магнус се ухили.

— Баща ми така и не познаваше майка си, тъй че единствената баба, която съм познавал, свърши добра работа, като завладя половината свят. Изобщо не мога да си представя, че ще я уча на каквото и да било.

— И имаш гадното чувство за хумор на майка си при това. — Превключи от Кралската реч на ролдемски и добави: — Нокът, достатъчно. Време е да се връщаш в кухнята. Лео ще ти каже какво да правиш.

Нокът прибра картите в малката кутийка, подаде я на Робърт и забърза към кухнята.

— Още не ми е ясно какво според теб ще допринесе това момче за каузата ни — каза Магнус.

Робърт сви рамене.

— Баща ти ми показа много неща, докато бях млад, но най-важният урок беше обликът на вашия дом. Вашият остров предлагаше убежище и школа за всякакви същества, каквито можех да си представя в повечето си младежки сънища. — Посочи към кухнята. — Това момче може да не се окаже нищо повече от добър слуга или, да речем, добре подготвен инструмент. — Очите му се присвиха. — Но също така би могло да се окаже нещо много по-важно: независим ум, верен на нашата кауза.

Магнус помълча дълго, замислено. Накрая каза:

— Съмнявам се.

Робърт се усмихна топло.

— Имахме съмнения и за теб, когато беше по-млад. Помня една случка, когато трябваше да те затворят в стаята ти за… колко беше? Седмица?

Магнус отвърна с усмивка:

— Не беше моя вината, забрави ли?

Робърт кимна снизходително.

— Изобщо не беше.

Магнус погледна към кухнята.

— Но момчето?

— То има да научи много неща — каза Робърт. — Логиката е само началото. Трябва първо да разбере, че на най-важните проблеми в живота често може да се гледа като на игри, с чувство за риска и за печалбата, и как да ги пресмята. Трябва да се научи кога да се отдръпва от конфликт и кога да заложи твърдо на късмета си. Много неща от характера му, от онова, на което е учен като дете сред своя народ, трябва да бъдат отстранени. Трябва да се научи на играта на мъже и жени — знаеш ли, че бъдещата му жена е била уговорена за него, докато е чакал на един планински връх да го споходи мъжкото му видение?

— Малко знам за обичаите на оросините — призна Магнус.

— А той нищо не знае за най-обикновените неща в големия град. Не притежава усет за двуличие и измама, така че няма почти никакъв инстинкт, когато някой го лъже. Но в същото време има усет за дивата природа, усет, който не отстъпва на един наталски горянин.

— Калеб каза, че като ловец бил по-добър и от най-добрите в града — съгласи се Магнус.

— Брат ти прекара много години с елфите, така че би трябвало да знае най-добре.

— Прав си.

— Нашият млад приятел Нокът е възможност. Уникален е, може би. И е достатъчно млад, за да можем да го обучим така, че да се превърне в нещо, което могат да бъдат малцина от нас.

— И какво е то? — попита Магнус заинтригувано.

— Той не е ограничен от нашето наследство. Все още е способен да се учи, докато повечето от нас на неговата възраст вече са убедени, че знаят всичко.

— Наистина изглежда готов за ученик — отстъпи Магнус.

— И освен това има чувство за чест, а това би послужило добре на някой ламътски капитан от цуранско потекло.

Магнус повдигна вежда. Онези с цуранското потекло бяха толкова педантични, станеше ли въпрос за чест, че нямаха равни. Готови бяха да умрат, за да изплатят дълг на честта. Изчака за миг да види дали Робърт не преувеличава и разбра, че е искрен.

— Честта е полезно нещо. Понякога.

— Той вече си има мисия, въпреки че все още не е изплувала на повърхността на ума му.

— Мисия ли?

— Той е оросин. Трябва да излови и да избие мъжете, виновни за унищожаването на племето му.

Магнус въздъхна тежко.

— Гарвана и неговата банда главорези. Няма да е никак лесно това изпитание.

— Момчето вече е ловец. Когато стане готов, ще ги издири. Бих предпочел да го направи с по-добри оръжия от голите си ръце и вродения си бърз ум. Тъй че има да го учим още на много, и двамата.

— Не притежава умения в магията, предполагам, иначе щеше да го пратиш при баща ми или да доведеш него тук.

— Така е. Но човек разполага и с други умения освен магията, Магнус. Не се шегувам. Момчето има пъргав ум и съществуват много по-сложни задачи, които да дисциплинират мисълта му, от игрите с карти. Ако ще ни служи, ще трябва да е с толкова корав дух и ум, колкото е корав телом. Може и да няма никакви умения в магията, но ще се изправи срещу нея и ще се изправи срещу умове много по пригодни за удари в гърба, за двойни игри и коварство, отколкото изобщо би могъл да си представи сега.

— Ако се притесняваш от двойните игри, би трябвало да доведеш Накор да го научи.

— Бих могъл, но още не. Освен това баща ти е пратил Накор в Кеш по някаква работа.

Магнус се изправи.

— Аха, значи перспективата за война между Островното кралство и Велики Кеш вече е уредена. Чудесно.

Робърт се засмя.

— Накор не сее безредици навсякъде, където гостува.

— Само на повечето места. Е, щом смяташ, че можеш да подготвиш момчето да подгони Гарвана и да го убие, желая ти късмет.

— О, не ме притесняват толкова Гарвана и неговите убийци. Унищожаването им е само част от обучението на Нокът, само проверката му като калфа. Ако се провали, ще се лиши от истинското изпитание на уменията си.

— Заинтригува ме. Какво следва?

— Нокът ще отмъсти за своите хора, като избие всички виновни за унищожаването на оросините. Което означава, че няма да си даде отдих, докато не се изправи срещу и не унищожи човека, който стои зад това.

Светлосините очи на Магнус се присвиха и станаха ледени.

— Каниш се да го превърнеш в оръжие?

Робърт кимна.

— Ще трябва да убие най-опасния мъж сред живите днес.

Магнус отново седна и скръсти ръце. Погледна към кухнята все едно се опитваше да види през стените.

— Изпращаш мишка да дръпне брадата на дракон.

— Може би. Ако е така, да се погрижим мишката да има зъби.

Магнус поклати замислено глава и не отвърна нищо.

 

 

Нокът мъкнеше вода нагоре по склона. Вдигна глава и видя, че Меги го чака и се мръщи. Меги беше пълна противоположност на Лела: кльощава, колкото Лела беше закръглена, руса, та чак бледа, докато Лела беше тъмнокоса и смугла, простовата и пряма, докато Лела беше закачлива, кисела, докато Лела беше винаги весела. Накратко, без да е навършила още и двайсет, приличаше повече на свадлива жена на средна възраст.

— Много се забави — смъмри го тя.

— Не разбрах, че чак толкова припирате — отвърна Нокът, свикнал вече с ролдемските изрази, на които го учеха всички.

— Винаги припираме — сопна му се тя. Нокът тръгна след нея.

— Защо си дошла да ме посрещаш?

— Кендрик каза да те намеря и да ти кажа, че тази вечер пак ще сервираш в трапезарията. — Носеше шал в бозавозелено, беше го стегнала плътно около раменете си. Дните ставаха студени, а нощите — още по-студени; есента обръщаше на зима и скоро щеше да дойде снегът. — Има един керван от Ородон за Фаринда, ще остане да пренощува и изглежда, с тях пътува някаква важна особа. Тъй че двете с Лела сме назначени в гостната с Ларс, а ти и Гибс в трапезарията.

— Можеше да изчакаш, докато се върна, за да ми го кажеш — подхвърли Нокът.

— Когато ми кажат да направя нещо, го правя веднага — сопна се тя.

И забърза напред. Нокът се загледа в стегнатия й гръб. Нещо странно го порази за миг, а после осъзна какво е: харесваше му как се полюшват бедрата й, докато се изкачваше по хълма. Изпита същото онова непривично вълнение в стомаха си, което изпитваше често, когато оставаше насаме с Лела. Не че харесваше особено Меги, но изведнъж се улови, че си мисли как й е извито леко нагоре нослето и как в онези много редки случаи, когато се усмихнеше за нещо, до очите й се събираха тънки резчици — бръчици, както ги наричаше Лела.

Знаеше, че е имало нещо между Меги и Ларс за известно време, но по някаква си причина сега те почти не си говореха, докато всички говореха с Лела. Избута от ума си тази неудобна мисъл. Знаеше какво става между мъжете и жените — народът му беше достатъчно открит по въпросите на половия живот и той беше виждал много жени голи в езерото за къпане, докато все още беше дете — въпреки че самият факт да се озове близо до млади жени му причиняваше голямо неудобство. А и тези хора не бяха оросини — бяха чужденци… макар че, от друга страна, май той самият сега беше чужденец сред тях. Не познаваше обичаите им, но изглежда, бяха свободни с телата си, преди да се врекат в брачен съюз. После осъзна, че дори не знае дали се вричат. Навярно изобщо нямаха и сватби както оросините.

Кендрик например нямаше жена, поне доколкото знаеше Нокът. Лей беше женен за една едра жена, Марта, която надзираваше печенето на хляба, но те бяха от някакво далечно място, наречено Илит. Навярно тук, в Лангадор, мъжете и жените живееха отделно и само при… Поклати глава и спря пред портата на хана. Не знаеше какво да мисли. Реши да поговори с Робърт за това при първа възможност.

Меги се беше обърнала и го чакаше.

— Напълни буретата — нареди му.

— Зная какво да правя — тихо отвърна той.

— О, нима? — попита тя многозначително.

Тя задържа вратата отворена и той мина покрай нея. Меги затвори, а той остави двете големи ведра на земята и каза:

— Меги?

— Какво? — сопна се тя и го погледна намръщено.

— Защо не ме харесваш?

Искреността на въпроса я изненада. Тя онемя за миг, после се шмугна покрай него и каза тихо:

— Кой ти е казал, че не те харесвам?

И преди да успее да й отвърне, вече се беше шмугнала в кухнята. Той вдигна ведрата и ги отнесе при буретата. Наистина не ги разбираше тези хора.

 

 

След вечерята Нокът потърси Робърт, който се беше настанил в една стая в дъното на хана, на първия етаж. Знаеше, че има жизнен дълг към този човек. Знаеше, че ако не го освободят от този дълг, ще служи на Робърт де Лийс до края на живота си или дотогава, докато самият той не спаси живота на Робърт. Но не му беше ясно какви планове има Робърт за него. Беше изтръпнал от скръб и смазан от промените в живота си от Средилетие насам, но сега, покрай бързо приближаващата се зима, беше започнал да мисли повече за бъдещето и да се чуди каква ще е съдбата му, когато дойде пролетта и следващото лято.

Поколеба се пред вратата; никога досега не беше се натрапвал на Робърт и дори не знаеше дали това е позволено. Пое си дълбоко дъх и леко почука.

— Влез.

Той бавно отвори вратата и надникна вътре.

— Може ли да поговоря с вас?

В стаята на Робърт имаше само легло, ракла за дрехите му, малка маса и столче без облегалка. Той седеше на столчето пред масата и разглеждаше някакъв голям предмет, който според Нокът представляваше много листове пергамент, съшити наедно. До него беше поставена свещ, единственото осветление в стаята. Леген и кана с вода разкриваха другото предназначение на масичката, когато Робърт не я използваше за работата си.

— Влез и затвори.

Нокът се подчини и застана непохватно пред Робърт.

— Разрешено ли е? — попита накрая.

— Какво да е разрешено?

— Разрешено ли ми е да ви задам въпрос.

Робърт се усмихна.

— Най-после. Не само че е разрешено, желателно е. Какво тревожи ума ти?

— Много неща, господарю.

Робърт повдигна вежди.

— Господарю?

— Не зная как иначе да ви наричам, а всички казват, че вие сте моят господар.

Робърт махна към леглото.

— Седни.

Нокът седна все така непохватно.

— Най-напред, подходящо е да ме наричаш „господарю“ пред хората, но когато сме насаме или с Паско, можеш да ми казваш просто Робърт. Разбрано?

— Да. Не разбирам обаче защо.

Робърт се усмихна.

— Имаш толкова остър ум, колкото е и окото ти, Нокът на сребърния ястреб. Е, за какво искаш да се видим?

Нокът уталожи мислите си, помълча малко, докато претегли подходящите думи. После попита:

— Какви са плановете ви за мене?

— Това те безпокои?

Нокът наведе очи за миг, после си спомни думите на баща си, че трябва винаги да среща погледа на другия човек и да поставя проблема си прямо.

— Безпокои ме.

— И все пак изчака няколко месеца, преди да попиташ.

Нокът отново замълча. После отвърна:

— Трябваше да премисля много. Аз съм без свои хора. Всичко, което ми беше познато, вече го няма. Не знам вече кой съм.

Робърт се отпусна в стола си и забарабани с пръсти по масата. След малко каза:

— Знаеш ли какво е това? — Потупа подвързаната купчина пергамент.

— Някакво писмо, мисля.

— Това се нарича книга. В нея има знание. Съществуват много книги с различни видове знания в тях, също както всеки от нас е различен човек.

— Някои хора, Нокът — продължи той, — живеят своя живот, без да им се налага да взимат много решения. Родени са някъде, отрасват там, оженват се и раждат деца, остаряват и умират на същото място. Точно така щеше да стане и с теб, нали?

Нокът кимна.

— Други съдбата може да ги отнесе незнайно къде и трябва сами да избират своя живот. Така е и с тебе сега.

— Но аз съм ви в дълг.

— И ще си изплатиш този дълг. А след това?

— Не знам.

— В такъв случай имаме обща цел, защото като открием как най-добре би могъл да ми послужиш, ще открием също така какво е предопределението ти.

— Не разбирам. Робърт се усмихна.

— Това не е необходимо, поне все още. С времето ще разбереш. Дай сега да ти кажа някои неща, които би трябвало да знаеш… Следващата седмица ще прекараш тук, в хана на Кендрик. Ще вършиш много неща, ще работиш в кухнята, както досега, и в конюшнята, и по други задачи, каквито Кендрик сметне за добре. Също така от време на време ще служиш на Калеб или на Магнус, ако им потрябваш, докато сме тук. И от време навреме ще пътуваш с мен. — Той се обърна и сложи отново ръка върху книгата. — А утре ще започнем с урок по четене.

— Да чета ли, Робърт?

— Ти имаш остър ум, Нокът на сребърния ястреб, но не е обучен. Бил си възпитан по обичая на своя народ да бъдеш добър и истински оросин. Сега трябва да се образоваш в нещата по широкия свят.

— Все още не разбирам, Робърт.

Робърт му махна с ръка да стане и след като младежът се изправи, му каза:

— Сега си иди и лягай да спиш. С времето ще разбереш. Долавям в теб потенциал за величие, Нокът. Може и да греша, но ако не успееш да развиеш този потенциал, няма да е поради липса на усилие.

Нокът не знаеше какво да отвърне, така че само кимна, обърна се и излезе. Спря обаче пред вратата на Робърт и си помисли: „Потенциал за какво?“.

 

 

Нокът зачака, стиснал меча в готовност. Магнус стоеше малко встрани и наблюдаваше. Момчето вече беше подгизнало от пот, имаше и няколко червени отока по раменете и по гърба от ударите, които бе понесло.

Кендрик — стоеше пред Нокът с дървен учебен меч в ръка — го подкани да атакува. Позволил беше Нокът да използва истинско оръжие с твърдението, че ако младежът успее да го пореже, ще е заслужил да загуби малко кръв, и досега доказваше способността си да избягва всякакъв допир на стоманата. Но Нокът беше бърз и се учеше бързо, и все повече се доближаваше до възможността да порази Кендрик.

Магнус не беше казал нищо по време на тренировката, но наблюдаваше внимателно всяко движение.

Нокът атакува, като този път задържа оръжието си назад, все едно се готви за посичане надолу. Изведнъж се завъртя от дясната страна на Кендрик — страната на меча му — и посече надолу и странично с острието, коварен замах към незащитената лява страна на Кендрик. Кендрик усети хода чак в последния миг и едва успя да изнесе меча си за блокада, но Нокът изведнъж се извърна и посече ко̀со към дясната страна на Кендрик, останала вече незащитена, след като се бе изпънал твърде много за блокадата.

Плоското на меча му плесна ханджията по гърба и Кендрик изпъшка от болка и извика:

— Спри!

Нокът отпусна меча. Гърдите му се занадигаха бързо, мъчеше се да си поеме дъх. Ханджията го изгледа озадачено.

— Кой те научи на този номер, момче?

— Никой, господине. Просто… Току-що си го помислих.

Ханджията се потърка по гърба.

— Хитър ход, извън въображението на повечето майстори на меча, да не говорим за умението им. А на теб току-що ти е хрумнал, така ли?

Нокът не знаеше какво да отвърне. Не беше сигурен хвалба ли беше, или не. Вече владееше ролдемски почти съвършено, но някои нюанси и изрази още му се губеха.

Кендрик му подаде тренировъчния си меч и каза:

— За днес приключихме. Сега ги прибери и виж каква работа има за теб Лео в кухнята.

Нокът отри чело с ръкава на туниката си, после забърза към кухнята. Когато се отдалечи достатъчно, Магнус каза:

— Е, какво мислиш?

— Като котка е — отвърна Кендрик. — Готов бях да заложа торба злато, че няма да може да ме докосне поне след още два урока. Отначало можех да си го пердаша, когато си поискам. После започна да предвижда ударите ми. Първо защита — инстинктивно разбира, че преди победата е оцеляването. И е умен при това, не само бърз.

— Колко добър може да стане?

Кендрик сви рамене.

— Ако ти трябва касапин, мога да го подготвя за щурмуване на стена за един месец. Ако искаш да го направиш майстор на меча, ще му трябват по-добри учители от мен.

— И къде мога да намеря такива?

— Остави ми го за година и ще е готов за Двора на майсторите в Ролдем. Една-две години там и ще стане един от най-добрите, които съм виждал.

— Толкова добър?

— Даже повече. Може да стане най-добрият, ако междувременно нещо не го съсипе.

Магнус се подпря на тежката си обкована с желязо тояга и се загледа натам, където Нокът се виждаше все още допреди малко, все едно задържаше в ума си образа на уморения младеж, плувнал в пот, с влажната полепнала по главата му коса, забързан към кухнята.

— Какво да го съсипе?

— Пиене. Опиати. Комар. Жени. Обичайното. — Кендрик го погледна малко накриво. — Или каквито там коварства и интриги е заложил баща ти на пътя му.

— Баща ми е оставил съдбата на момчето в ръцете на Робърт. Нокът не е част от плановете ни… все още, но баща ми чу доклада на Робърт за него и го смята за добра, непредвидена възможност.

— Непредвидена за кого? О, стига вече! Трябва да се окъпя. Този момък ме умори повече, отколкото очаквах.

— Ако Робърт и Паско не го бяха намерили, Нокът щеше да е мъртъв с останалите от племето му. Преценката на Робърт е, че всяка минута от онзи момент е заето време. Момчето е получило втори шанс.

— Хм, но кой ще се възползва от този шанс? — попита Кендрик. — Това е въпросът, нали?

— Всички ни използват, по един или друг начин — отвърна Магнус. — Помислял ли си поне за миг, че моят живот можеше да е по-различен?

— Не. Твоята съдба е предопределена от това кои са родителите ти. Само това. Брат ти обаче имаше избор.

— Не чак толкова голям всъщност — каза Магнус. — Калеб няма дарба за магия, но можеше да стане нещо повече от войник.

— Твоят брат е повече от войник. Обучен е от елфи за ловец, владее повече езици, отколкото знам, че съществуват, и е един от най-добрите живи познавачи на човешкия нрав. Жалко, че не беше до мен, когато потушихме въстанието в Стегата на Бердак. Опитът да се измъкнат сведения от пленниците в Залива на предателя не беше пролетна веселба, да ти кажа. Калеб може да разбере кога някой лъже, само като го погледне. — Кендрик поклати глава. — А бе, бива си го вашето семейство. И мисля, че същото е и с това момче. Мисля, че от него може да излязат много неща. — Плесна Магнус по рамото. — Само не го съсипвай, докато се опитваш да направиш от него прекалено много неща, приятелю.

Магнус не отвърна нищо. Кендрик си тръгна, а той погледна към небето, все едно се опитваше да прочете нещо във въздуха. Вслуша се в звуците на гористите земи, а после отпрати сетивата си навън. Всичко беше така, както трябваше да е. Обърна се и погледна назад. Какво го беше обезпокоило за миг? Навярно предупреждението на Кендрик за момчето. Все пак един меч си остава неизкован, докато металът не се нажежи, а ако в стоманата има недостатък, точно тогава го открива човек, в изпитанието. А всеки меч щеше да е нужен за предстоящата война, ако планът на баща му се окажеше неуспешен.

 

 

Нокът надигна последния чувал брашно върху камарата, която беше натрупал. Цял фургон с провизии беше пристигнал от Латагор и цял следобед той го беше разтоварвал, мъкнеше товара надолу по стъпалата в мазето под кухнята. Освен достатъчно брашно за зимата имаше кошове със зеленчуци и плодове, внесени от други земи и съхранени с помощта на някакво чудато изкуство, което Нокът не разбираше, макар да беше подслушал достатъчно в кухнята, за да разбере, че такова вълшебно съхраняване струва много скъпо и е по възможностите само на благородници и богаташи.

Лео и Марта веднага бяха награбили всевъзможни малки кутии, пълни с подправки, билки и разни други добавки, които готвачът смяташе за по-ценни от теглото им в злато. Всичките им провизии за зимата, с онова, което бяха отгледали в градината и събрали през есента, и каквото Нокът и Калеб можеха да наловят, означаваше добра зимна храна, много повече от всичко, с което момчето беше свикнало.

— Нокът! — чу се гласът на Лела отгоре и той забърза по широките дървени стъпала. Лела стоеше до фургона и гледаше унесено нагоре. — Виж! — Посочи му небето.

Валеше сняг, малки снежинки, понесени от лекия, но настойчив ветрец; повечето се стапяха, преди да стигнат до земята.

— Какво толкова? — сви рамене Нокът. — Сняг.

Лела го погледна нацупено, едно от многото й изражения, които го караха да изпитва онова странно усещане в стомаха си. Всъщност дори малко под него.

— Възхитително е — каза тя. — Не е ли красиво?

Нокът погледа падащите снежинки и отвърна:

— Никога не съм мислил за това. В моето село снегът означава месеци вътре в къщите или лов из преспи, високи до гърдите ти. — Кой знае защо, само при споменаването на думата „гърди“ очите му се изместиха към бюста на Лела, но той побърза да отклони поглед. — Пръстите на краката винаги ме болят след лов.

— О — отвърна тя с насмешливо неодобрение. — Никакъв усет нямаш за красота. Аз съм от земя, която никога не вижда сняг. Чудесен е!

Нокът се усмихна.

— Щом казваш. — Погледна към фургона. — Трябва да кажа на коларя, че съм разтоварил всичко. — Затвори големите дървени врати към мазето, после се обърна и тръгна към вратата на кухнята. Щом влезе, осъзна колко студен е станал въздухът навън; кухнята изведнъж му се стори топла и уютна.

Коларят и помощникът му седяха на една маса в ъгъла на кухнята и ядяха гозбата, която им беше поднесла Марта. Вдигнаха очи, щом Нокът се приближи.

— Фургонът е разтоварен — каза той. Помощникът, длъгнест мъж с клюнест като човка на ястреб мишелов нос, се ухили. Липсваха му два предни зъба.

— Добро момче си, ще ни разпрегнеш конете, нали? Още не сме се наяли, а няма да е добре да ги оставим да треперят на студа. Ще останем тука за през нощта, тръгваме си на север на съмване.

Нокът кимна и тръгна към вратата. Ларс го пресрещна и каза:

— Не си длъжен да се грижиш за впряга му. Това е негова работа.

Нокът сви рамене.

— Нямам нищо против. Няма гости, които да обслужваме, все едно е дали ще разпрегна конете, или ще търкам котлите тука.

— Както искаш — отвърна Ларс и се върна към работата си.

Нокът излезе. Няколкото мига в кухнята бяха превърнали въздуха навън от свеж в неприятен. Той забърза към фургона, разпрегна конете и ги поведе към конюшнята. Беше станал доста умел в оправянето с капризните животни и макар няколкото му опита в ездата да бяха завършили неприятно, конярската работа му се струваше лесна и общо взето забавна. Вкара четирите коня в различни ясли и се захвана да ги изтърка с четката — все пак бяха стояли неподвижно поне половин час, докато разтоварваше, и то потни от дългия път до хана.

Докато им даваше вода и овес, усети, че времето се обръща сериозно. Излезе на двора и погледна небето. Слънцето вече залязваше. Облаците ставаха по-тъмни и се сгъстяваха, а снегът валеше по-упорито. Нокът си помисли, че коларят и помощникът му ще трябва да побързат по пътя до Латагор — иначе щяха да затънат в снега до главините през следващите няколко дни. И то ако имаха късмет. Ако излезеше голяма виелица, можеше да се окажат затворени от снега за цялата зима в хана на Кендрик.

Вечерта мина без произшествия. След като почистиха кухнята и замесиха хляба, Нокът тръгна към стаята, която делеше с Ларс и Гибс. Лела обаче го спря и му каза шепнешком:

— Изчакай.

Отпусна длан на ръката му и го поведе към килера между гостната и трапезарията. Бутна леко вратата към гостната и я открехна.

Гибс седеше кротко пред камината и гледаше гаснещата жарава. Пред него имаше халба ейл. Лела затвори вратата, усмихна се лукаво и каза:

— На Ларс му трябва стаята за малко.

— За какво? — попита Нокът. Тя се изкикоти.

— За какво ли? Не знаеш ли за какво?

Той се намръщи.

— Ако знаех, щях ли да питам?

Тя закачливо го тупна по корема.

— Меги му е на гости.

— Защо? — учуди се Нокът. И после, преди тя да успее да му отговори, се сети и попита: — Трябва да са сами ли?

— Разбира се, глупчо такъв! — отвърна му тя игриво.

— При моето племе е различно — обясни той. — Ние живеем в общи сгради през зимата и често мъж и жена си лягат заедно под мечите кожи. Всички други се преструват, че не забелязват.

— Е, тука забелязваме — каза тя. После го погледна с блясък в очите и добави: — Изглеждаш ми притеснен. Какво има?

Умът на Нокът се върна към кривнатата усмивка на Меги и вирнатото й носле, и как тънкото й тяло се полюшваше, когато върви. Накрая отвърна:

— Не знам.

Очите на Лела изведнъж се разшириха.

— Ти ревнуваш!

— Не я знам тази дума — каза Нокът.

— Искаш Меги за себе си! — Тя се засмя весело.

Той се изчерви. Прииска му се да е навсякъде другаде, но не и тук.

— Не разбирам какво имаш предвид — изломоти той. Лела го изгледа преценяващо, после каза:

— Ти ставаш много чаровен млад мъж, Нокът. — Сложи ръка на кръста му и доближи лицето си до неговото. — Я ми кажи: лягал ли си с жена?

Нокът не можеше да намери думи. Поклати глава. Лела се засмя и се отдръпна.

— Такова момче си!

Нокът се ядоса. Кой знае защо, подмятането й го жегна и той почти извика:

— Не, аз съм мъж! Оросин! Отидох в планината на своето изпитание за мъжкото си име и… — Замълча. — Щях да имам мъжки татуировки по лицето, ако цялото ми село не беше избито.

Лицето на Лела омекна.

— Извинявай. Забравих.

Гневът бързо го остави, щом тя се притисна в него и го целуна. Меките й топли устни пробудиха у него вълнение, заплашващо да го покори изцяло. Той я стисна здраво, придърпа я към себе си и тя изписка от болка. Отблъсна го с длани и прошепна:

— По-нежно.

Нокът примигна смутено, обзет от чувства, на които не можеше да даде име; жадуваше да я върне в прегръдката си.

Тя се усмихна.

— Нищо не знаеш за играта на мъже и жени.

— Игра?

Тя го хвана за ръката.

— Видях игрите, на които те учат Робърт и Магнус. Мисля, че е време да те науча на най-хубавата игра на света.

Леко уплашен и изчервен, Нокът се вкопчи в ръката й, щом тя го поведе към стаята, която деляха с Меги.

Гибс, който ги бе гледал какво правят, се ухили и надигна халбата си за поздрав. А когато се качиха нагоре по стълбите, каза на глас:

— Май ще трябва да си намеря друго момиче. Дотук беше.

И понеже нямаше с какво друго да се утеши, реши да опита с още една халба ейл, преди да си намери място за спане.