Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (6)

Глава 3
Слуга

Нокът изпъшка.

Вървеше след Лела нагоре по склона над потока. Носеше огромен кош с капещо мокро пране. За предната седмица го бяха оставили под нейно разпореждане, най-вече да й помага в мъкненето на пране и вода.

Единствената особеност бе в това, че Робърт настоя Лела да му говори само на езика на Ролдем и да му отвръща само когато задава въпросите си правилно. Някои от думите в този език се използваха и в Общата реч, но Общата беше най-вече смесица от Долен кешийски и Кралската реч, развила се през многото години на търговия по границите на тези две големи държави.

При все това Нокът скоро откри, че има усет за езика и бързо започна да трупа думи и изрази, усвояваше ги от вечно усмихнатото момиче.

Лела беше с пет години по-голяма от него и бе дошла в хана на Кендрик по много заобиколен път, ако можеше да се вярва на разказа й. Твърдеше, че била лично слугинче на една принцеса на Ролдем, тръгнала на път за държавно уговорен брак с благородник в двора на принца на Аранор. Доколкото Нокът можеше да разбира езика й и в зависимост от честотата, с която се променяше историята й, тя или била отвлечена от пирати или разбойници и продадена в робство, от което или я беше спасил някакъв благодетел, или сама беше успяла да избяга. Тъй или иначе, момичето от далечния островен народ отвъд Кралско море се беше озовало тук, в хана на Кендрик, и от две години се препитаваше като слугинче.

Беше винаги весела, шеговита — и много хубава. Нокът бързо започваше да се увлича по нея.

Все пак душата го заболя при мисълта за Око на синекрил примкар, която лежеше мъртва някъде с другите от семейството й. Останала непогребана, плячка за лешоядите. Изтласка този образ от ума си и отново се съсредоточи върху огромния плетен кош, който носеше на гърба си.

Лела явно беше решила, че след като са го зачислили към нея, няма нужда да прави няколко разходки до потока, за да изпере дрехите. Затова беше намерила този кош, четири стъпки висок, и го беше овързала с ремъци, та да може да й го носи нагоре по хълма на гръб. Смъкването на прането до потока беше лесната част от заранта; носенето на мокрите дрехи нагоре беше трудната.

— Калеб казва, че си добър ловец.

Нокът се поколеба за миг. Трябваше да премисли думите, преди да отвърне.

— През живота си съм ловувал целия.

Тя поправи подредбата на думите и той ги повтори:

— Ловувал съм през целия си живот.

Тя продължи да бърбори. Половината от думите й му се губеха, колкото и да се напрягаше да слуша, а другата половина бяха главно клюки от кухните, за хора, които само беше зървал.

Наистина беше объркан. Все още спеше в плевника на конюшнята, макар че сега беше сам, понеже Паско бе заминал по някаква работа за Робърт. Самия Робърт виждаше много рядко. Зърваше го понякога през някой прозорец на хана или когато излезеше от задната врата да отиде до нужника. Понякога човекът, който беше спасил живота му, се спираше да размени учтиво дума-две с него, като говореше или на Общата реч, или на ролдемски. Заговореше ли го Нокът, той също не отвръщаше, ако момчето не говори на ролдемски.

Все още не го пускаха да излиза извън хана. Нокът не смяташе, че това е странно — чужденец не можеше да очаква да го допуснат в обиталище на оросините, а тези тук не бяха оросини. След като беше слуга, прие, че спането в плевника е съдбата на един слуга. Толкова много неща за тези хора не можеше да разбере.

Чувстваше се ужасно уморен. Не разбираше защо. Беше млад, енергичен и весел обикновено, но откакто бе дошъл в хана на Кендрик, усещаше, че често му се налага да се бори с мрачни настроения и почти смазваща тъга. Пратеха ли го по някоя задача Робърт или Паско, или докато беше с Калеб или Лела, това поне го отвличаше от мрачните мисли, на които ставаше плячка, когато бе сам. Липсваше му ужасно дядовата му мъдрост за тези неща, но мисленето за близките го тласкаше още по-надълбоко в болезнените спомени, натикваше го в черна яма, от която като че ли нямаше измъкване.

Помежду си оросините бяха открити хора, с лекота говореха за мислите и чувствата си дори с онези, които не бяха от най-близките, но пред външни изглеждаха безстрастни и дори мълчаливи. Необщителен дори според мерките на собственото си племе, сега Нокът изглеждаше почти ням за околните. Чак душата го болеше за онази свобода на изразяване, така позната му от детството, и макар краят на това детство да беше само на няколко седмици от настоящето в живота му, той имаше чувството, че са минали векове.

Паско и Лела бяха достатъчно разговорливи, но ако им зададеше някой въпрос, Лела обикновено му отговаряше с увъртания и подвеждане, а Паско пренебрегваше въпроса под претекст, че няма никакво отношение към текущата им работа. Безсилието, което изпитваше Нокът в резултат на това, само усилваше бездруго мрачното му настроение. Единственото убежище, което можеше да намери от тази съкрушителна тъмнина, беше ловуването с Калеб. Младият мъж беше дори по-мълчалив и от Нокът и често ловният ден минаваше с по-малко от десетина изречени думи. Стигнаха до двора и Лела каза:

— О, имаме си гости.

Карета, украсена с позлата по черното лакирано дърво — всички метални части бяха лъснати до сребрист блясък, — бе спряла до плевника. Гибс и Ларс бързо разпрягаха най-великолепните черни коне, които Нокът бе виждал. Конете не бяха толкова важни за планинците оросини, колкото за други култури в района, но той все пак можеше да оцени един добър кон. Кочияшът надзираваше двамата слуги, за да е сигурен, че се отнасят по подобаващ начин с впряга на господаря му.

— Изглежда, граф Дебарже ни е навестил отново — каза Лела.

Нокът се зачуди кой ли може да е този граф, но си замълча.

— Остави коша при вратата — нареди Лела и го поведе към задния вход.

Той я последва и тръшна коша на площадката. Лела му се усмихна мило и изчезна към кухнята.

Нокът изчака за миг, не знаеше какво да прави, после се обърна и тръгна към конюшнята. Вътре завари Паско, заловил се с един от многобройните и постоянни ремонти по стария фургон: тананикаше си някаква безсмислена песничка. Вдигна очи към него за миг, след което отново насочи вниманието си към работата. След няколко мига мълчание рече:

— Подай ми онова шило там, момче.

Нокът му го подаде и загледа как ловките му ръце работят с парче кожа.

— Когато живееш в голям град, момче — заговори Паско, — можеш да си намериш много занаятчии, които да ти го направят това, но докато си на път, на мили от където и да било, и сбруята се скъса, трябва да знаеш как да си я оправиш сам. — Помълча малко, след което му подаде шилото. — Я да видя ще можеш ли да пробиеш няколко дупки.

Момчето беше наблюдавало работата му по новата сбруя от няколко дни и вече имаше добра представа какво трябва да прави. Започна да работи по ремъците там, където знаеше, че ще трябва да влезе езикът на катарамата. Почувстваше ли се несигурен, вдигаше глава към Паско, който или кимваше одобрително, или поклащаше глава в знак, че е грешка.

Най-сетне ремъкът беше довършен и Паско попита:

— Шил ли си кожа някога?

— Помагал съм на майка ми в шиенето на дрехи… — И млъкна. Всяко споменаване на семейството му го връщаше в дълбокото отчаяние.

— Добре — рече Паско и му подаде дълга ивица щавена кожа с вече пробити дупки. — Вземи тази катарама и я заший за края на ремъка.

Нокът огледа за миг ремъка и видя, че е направен от две парчета кожа, съшити заедно за повече здравина. Забеляза, че едната страна е по-плоска. Вдигна катарамата и я пъхна в дългия ремък, металния държач намести срещу езика откъм плоската страна. Вдигна очи.

Паско кимна и леко се усмихна. Нокът взе дебелата кожарска игла и започна да зашива катарамата на мястото й. Когато приключи, Паско каза:

— Много добре, момче, но направи една грешка.

Нокът се ококори.

— Погледни онзи ей там — каза Паско и посочи един довършен ремък. Нокът го взе и видя, че е направил клупа, където беше зашил краищата, много къс; другият ремък имаше троен шев под катарамата за повече здравина.

Нокът кимна, взе един тежък нож и започна да реже шевовете. Издърпа ги, като внимаваше да не повреди кожата, след което намести ремъка така, че дупките на едната страна да са там, където ще се зашие първият ред, а дупките на другото парче да съвпаднат с третия. Грижливо заши двата реда, после добави трети шев по средата.

— Точно така — каза Паско, след като Нокът приключи. — Ако трябва да направиш нещо за първи път и имаш подръка пример как да се направи, не бързай, а огледай работата. Така ще допускаш по-малко грешки, а грешките може да струват живота на човек.

Нокът кимна, макар забележката да му се стори странна. След малко каза:

— Може ли да поговоря с тебе?

— За какво?

— За моя живот.

— А, това ще трябва да го уредиш с Робърт — отвърна слугата. — Той ще ти казва какво очаква от теб в хода на нещата, сигурен съм.

— При моя народ, когато един младеж стане мъж, друг мъж винаги е готов да го напътства, да му казва как да прави разумен избор. — Нокът замълча и погледът му се зарея за миг във въображаемата далечина, после се върна към работата по кожената сбруя. След като изтече още малко време, каза: — Мен щяха да ме оженят. Щяха да ме включат при мъжете в дългата къща и щях да участвам в лова, в събирането на урожая, щях да създавам деца. Знам за какво бях роден, Паско. — Замълча и погледна слугата. — Някой мъж щеше да ме наставлява в тези неща. Но всички тези неща вече са без значение. Аз съм тук, в тази конюшня, с теб, и не знам каква е съдбата ми. Какво ще стане от мен?

Паско въздъхна и остави кожата, над която работеше. Погледна Нокът в очите и сложи ръка на рамото на момчето.

— Нещата се променят за един миг, момко. Нищо не е вечно. Запомни това. По някаква причина боговете са те пощадили, единствен от цялото ти племе. Има причина да са ти подарили живота. Не се осмелявам да мисля, че знам коя е причината. — Замълча, сякаш се замисли какво още да каже, след което добави: — Възможно е първата ти задача да е да научиш коя е тази причина. Мисля, че тази вечер трябва да поговориш с Робърт. — Остави такъмите и тръгна към вратата на плевника. Подхвърли през рамо: — Ще го попитам дали ще е склонен да говори с теб.

Нокът остана сам в плевника. Погледна работата пред себе си и си спомни нещо, което дядо му му беше казал веднъж: „Гледай си работата, която вършиш сега, и не му мисли за работата, която ти предстои“. Ето защо отново насочи вниманието си към кожите и се захвана да направи шевовете толкова здрави, колкото изобщо бе възможно.

 

 

Минаха още седмици и лятото започна да прелива в есен. Нокът усещаше промяната във въздуха така, както щеше да я усети всяко диво същество, живяло цял живот високо по планините. Ливадите в низините около хана на Кендрик бяха в много отношения различни от високопланинските поляни в родния му край, но имаше все пак и достатъчно прилики, та Нокът да влезе в ритъма на сезонната промяна.

Докато ловуваше с Калеб, забеляза, че козината на зайците и на други горски същества става по-гъста в очакване на наближаващата зима. Много от дърветата вече губеха листата си. Скоро дошлият внезапно хладен вятър щеше да направи останалите червени, златисти и бледожълти.

Птиците отлитаха на юг, а дивите зверове, които се съешаваха наесен, се бяха разгонили.

Един следобед чу гневния рев на виверн — мъжкарят заплашваше всеки самец, който дръзне да наруши района му.

Със скъсяването на дните тъгата отново се върна в душата на Нокът. Есента означаваше жътва, прибиране на осолено месо и риба за зимата, събиране на орехи и диви плодове, кърпене на дрехи и завивки, подготвяне за суровата зима, която щеше да я последва.

Зимата щеше да му донесе още по-силно усещане за загубата, защото макар суровите планински снегове да можеха да изолират напълно едно село чак до късна пролет, тя беше време, през което селяните се държаха близо един до друг, сгушени в дългата къща или в кръглата, и си разказваха истории. Семействата често се събираха заедно, по две, три, че и по четири в една къща, близостта и приказките ги утешаваха; преразказваха си стари истории и ги слушаха с радост, колкото и познати да им бяха.

Спомни си песните на жените, докато решат дъщерите си или приготвят храната, миризмата на сготвеното, мъжките гласове, редящи тихо мъжките си шеги. Нокът съзнаваше, че тази зима ще е най-суровата за него досега.

Един ден, като се върнаха от лов, Нокът пак видя каретата на граф Рамон Дебарже в двора. Калеб взе връзката тлъсти зайци, които бяха хванали с капан, докато Нокът оставяше убитата сърна до вратата на кухнята, и каза:

— Добър лов, Нокът.

Нокът кимна мълчаливо. Както обикновено, почти не си бяха говорили през деня, разчитаха на ръчни сигнали и на общия си усет за дивеча. Калеб беше наистина невероятен ловец… макар че в селото бе имало поне десетина мъже, които не му бяха отстъпвали по нищо.

— Отнеси сърната в кухнята — добави Калеб.

Нокът се поколеба. Кракът му досега не беше стъпвал в хана и той не беше сигурен дали е редно да влезе. Но Калеб нямаше да му нареди да направи нещо забранено, тъй че той вдигна сърната на раменете си и се изкачи по широките стъпала към задната врата. Вратата беше от здрав дъб с железни пулове, по-скоро врата, каквато човек може да очаква на укрепление, отколкото на жилищна постройка. Нокът не беше сигурен дали Кендрик я е направил толкова за удобство, колкото за защита.

Нокът хвана тежката желязна дръжка, бутна навътре и вратата се отвори. Той мина под свода, влезе в кухнята и откри там свят, какъвто очите му не бяха виждали никога.

Оросините готвеха на открити огнища или в големи общи пещи, но никога в жилищата. Първото му усещане беше за хаос и той за миг спря стъписано.

Лела вдигна очи и го видя, поздрави го с бърза усмивка, след което отново се съсредоточи върху големия котел, окачен над едно от трите огромни огнища. Една дебела жена забеляза погледа на Лела и го проследи към кокалестото момче, донесло убитата сърна.

— Изкормена ли е? — попита го троснато. Нокът кимна. После помисли и добави: — Но не е одрана.

Тя му посочи една кука за месо в ъгъла, над голяма метална тава: Нокът реши, че я използват да събира кръвта и карантиите. Той окачи сърната за каишката, стегнала двата й задни крака, обърна се и зачака.

След няколко минути жената погледна през рамо, видя го, че стои неподвижен, и подметна:

— Знаеш ли как се дере сърна, момче?

Той кимна.

— Ами почвай!

Нокът не се поколеба и почна да дере сърната вещо и с опит. Освен това нито за миг не си помисли коя е тази жена и защо ще му нарежда какво да прави; в неговото племе жените ръководеха всички приготовления на храна, а мъжете вършеха каквото им кажат край огнищата, ямите за огън и пещите.

Приключи бързо, а когато се обърна да потърси парцал, за да изтрие ловния си нож, някой му подхвърли. Той го улови във въздуха. Ухиленият Гибс стоеше пред голям дървен плот, отрупан със зеленчуци, и ги режеше с широк нож.

Зад Гибс Нокът видя още слуги: печаха меса на едно от огнищата, други наглеждаха печащия се хляб в пещите. Изведнъж се почувства замаян от кухненските ухания и изпита свиреп глад. За миг топлите миризми го върнаха към спомените за майка му и другите жени и как приготвяха храната.

Но тъкмо когато очите му се канеха да плувнат в сълзи, една врата се люшна настрана и през прага пристъпи някакъв мъж. Беше на средна възраст, едър, с голям корем, който се издуваше над колана му — колан, който приличаше повече на конска сбруя. Бричовете на мъжа бяха затъкнати в ботуши до средата на прасците. Носеше широка бяла риза, покрита с петна от храна и вино. Лицето му беше почти съвсем кръгло, косата му черна, със сиви кичури тук-там и вързана на конска опашка. Дългите му бакенбарди стигаха почти до върха на брадичката. Той огледа кухнята с критично око и явно не намери нищо нередно, докато погледът му не се спря на Нокът.

— Ей, момче — посочи го обвинително мъжът, макар очите му да гледаха весело и на устните му да имаше усмивка. — Какво правиш тука?

— Одрах тази сърна, господине — отвърна Нокът колебливо, тъй като мъжът говореше ролдемски. Въпросът обаче го измъкна от тъгата.

Мъжът тръгна тежко към него.

— Това е нещо, което вече си направил — каза му преднамерено високо. — Питам какво правиш сега?

Нокът помълча, после отвърна:

— Чакам някой да ми каже какво да правя.

Лицето на мъжа разцъфна в широка усмивка.

— Добре казано, момко. Ти си момчето от плевника — Нокът — така ли беше?

— Да, господине.

— Аз съм Лео, а това е кралството ми — каза мъжът и разпери ръце в широк жест. — Служил съм на благородници, както и на простолюдие, от Ролдем до Крондор, и никой жив човек не може да се оплаче от готвенето ми.

Някой в кухнята измърмори:

— Защото са умрели, преди да имат тая възможност. — Това предизвика смехове и Лео се завъртя с неочаквана бързина, навъсил мрачно лице.

— Ей ти там, Гибс! Знам я тая твоя нахакана уста. Погрижи се за помията.

Гибс замръзна.

— Но това е за новото момче, Лео. Аз съм за масата за сервиране.

— Не и тази вечер, речовити ми Гибс. Момчето ще стои при масата, а ти се погрижи за прасетата!

След като посърналият Гибс излезе, Лео смигна на Нокът и каза:

— Това ще го вкара в пътя. — Изгледа намръщено грубоватата му външност. — Ела с мен.

И без да чака да види дали ще го последват, Лео се обърна и бутна голямата врата, през която беше влязъл. Нокът тръгна на стъпка след него.

Помещението явно служеше за сервиране, с друга врата на отсрещната стена. Покрай лявата и дясната стени бяха подредени широки маси. На една бяха строени многобройни блюда, купи, стакани и прибори.

— Тук си държим съдовете — каза Лео, изтъквайки очевидното. — Ако имаме повод, ще ти покажем как се подрежда масата за гости. — Посочи другата маса, която засега беше празна. — На онази ще се слагат горещите блюда за вечерята. Лела и Меги ще сервират.

Бутна втората врата и Нокът го последва в средата на дълъг коридор. Стената срещу тях беше покрита с рафтове, по които стояха всевъзможни предмети: светилници, свещници, халби, бокали, цял инвентар от вещи за обслужване на оживен хан.

— Тук Кендрик държи джунджуриите, които ни трябват — поясни Лео. Посочи към вратата в левия край на коридора. — Онова там е гостната. Ако се отбие керван или патрул от някой от местните замъци, тук става пълно с шумни пияни глупаци. — Посочи вратата в десния край на коридора и рече: — Онова е трапезарията, където ядат благородниците и гости с висок сан. Тази вечер ти ще сервираш там. — Замълча и зарови по рафтовете, извади една дълга бяла туника. — Облечи това.

Нокът го послуша. Дрехата му стигаше до средата на бедрата. На маншетите на бухналите ръкави имаше връзки и той ги завърза.

— Дай да ти видя ръцете, момче — нареди Лео. Нокът му ги протегна.

— Не съм такъв фанатик по миенето като някои, но не можеш да сервираш на благородници с кръв от дрането под ноктите — каза Лео и посочи към кухнята. — Върни се и се измий. Почисти кръвта с четката.

Нокът се върна през стаята за сервиране в кухнята и намери голямо ведро със сапунена вода, с която чистеха котлите и блюдата. Лела — стоеше до дървената маса и привършваше със зеленчуците, го погледна през рамо и се усмихна.

— Ще сервираш тази вечер?

— Май да — отвърна Нокът и почна да си мие ръцете. — Не ми бяха казали.

— Облякъл си туника за сервитьор — поясни му тя. — Значи ще сервираш.

— Какво трябва да правя? — попита Нокът, мъчеше се да потисне нервността, стегнала изведнъж стомаха му.

— Лео ще ти каже — отвърна Лела с широка усмивка. — Лесно е.

Нокът огледа ръцете си и видя, че кръвта се е махнала от ноктите му. Върна се в коридора. Лео го чакаше.

— Много се забави — каза готвачът и вдигна вежда. Нокът започваше да си мисли, че този готвач много прилича на дядо му: закачлив, когато те гълчи, без никога нито дума да казва на сериозно.

— Хайде с мен — подкани го Лео.

Нокът го последва в трапезарията. Беше дълго помещение с огромна маса, най-голямата, което момчето бе виждало. В двата й края бяха поставени по два стола с широки гърбове, и още по осем от двете страни. Дървото беше стар дъб, излъскан от много години търкане, масло и парцали, и блестеше като тъмно злато; петна от хиляди разлети бокали вино и халби ейл прошарваха дървото от единия край до другия. Забелязал изражението му, Лео каза:

— Масата на Кендрик. Легендарна е. Издялана е от ствола на древен дъб, от едно парче. Двайсет души и две мулета са били нужни, за да я домъкнат тук. — Огледа се и махна с ръка. — Кендрик е изградил тази стая около нея. — Усмихна се. — Не знам какво ще прави, ако му се наложи да я смени. Тази бихме могли да я насечем с брадви за огрев, но как ще вкара друга?

Нокът прокара длан по повърхността и откри, че е невероятно гладка.

— Хиляда парцала в ръцете на стотици момчета като теб са й придали този блясък. И твоят ред ще дойде за това. — Лео огледа помещението. — Значи виж сега какво ще правиш. — Посочи една дълга странична маса. — Скоро тук ще донесат кани бира и гарафи с вино, след което започва твоята работа. Виждаш ли онези бокали? — Посочи вече подредените на масата.

Нокът кимна.

— Някои от тях ще се напълнят с ейл. Други ще се напълнят с вино. Правиш ли разлика?

На Нокът изведнъж му се дощя да се усмихне. Запази физиономията си сериозна и отвърна:

— Опитвал съм и двете.

Лео се намръщи престорено.

— Пред гостите ще ме наричаш „майстор готвач“, ясно ли е?

— Да, майстор готвач.

— Добре, та докъде бях стигнал? — За миг изглеждаше леко объркан. — А, да. Твоята задача е да стоиш от тази страна на масата. Само от тази страна, ясно ли е?

Нокът кимна.

— Наблюдаваш гостите пред тебе. Ще са шестима от тази страна, седем от другата и двама гости ще седят ей там. — Посочи двата стола в края на масата, отдясно на Нокът. — Никой няма да стои в другия край.

— Шестима от тази страна, майстор готвач — повтори Нокът.

— Ти ще отговаряш бокалите винаги да са пълни. Ако се наложи на някой гост да помоли за още ейл или вино, честта на Кендрик ще бъде опетнена, а аз ще го приема като лично оскърбление. И най-вероятно ще помоля Робърт де Лийс да накара Паско да те набие.

— Да, майстор готвач.

— И гледай да наливаш ейл в бокалите, в които има ейл, а вино само в онези, в които има вино. Чувал съм, че някои варвари в Кеш всъщност ги смесват, но ми е трудно да го повярвам. Все едно, смесиш ли ги, ще помоля Робърт де Лийс да накара Паско да те набие.

— Да, майстор готвач.

Майсторът го плесна леко по тила.

— Мога да помоля Робърт де Лийс да накара Паско да те набие само защото си момче, а момчетата са досадни. Стой тук.

След което майстор готвачът напусна трапезарията и остави Нокът сам.

Очите му зашариха бавно. Над ниския бюфет зад него висяха гоблени, а в десния ъгъл на голямата стая срещу масата имаше малка камина. Друга беше вградена в левия ъгъл срещу него. Двете щяха да осигурят достатъчно топлина в дългата трапезария, освен може би в най-студените нощи.

До другата стена имаше още една празна странична маса. След няколко мига влезе Ларс, носеше огромно плато с купчина сочно овнешко с подправки върху него. Скоро след това Меги, Лела и още неколцина други, които беше видял в кухнята, но чиито имена още не знаеше, влязоха забързано със сдържана припряност, понесли плата с димящи зеленчуци, горещи самуни хляб, гърненца с подправки и мед, купи прясно бито масло и подноси с печени патици, зайци и пилешко. Притичваха напред и назад и носеха нови и нови блюда, докато страничната маса не се отрупа с храна: готвени ястия и разни други неща, каквито Нокът не беше виждал никога. Плодове със странни цветове и форма бяха подредени до познатите му ябълки, круши и сливи.

След това донесоха ейла и виното, а Ларс застана срещу Нокът от другата страна на масата. Меги пък отиде в левия край на отсрещната маса, а Лела застана в десния край на страничната маса, зад Нокът.

Последва като че ли съвсем кратка пауза, само колкото всеки от тях да си поеме дъх, след което вратите се отвориха широко и започна да се реди върволица от хубаво облечени мъже и жени. Всеки заемаше мястото си на масата според някакъв ранг, предположи Нокът, тъй като зад столовете в края на масата стояха мъж и жена и всеки, който влезеше след тях, заемаше посоченото му място. На Нокът му се стори, че много прилича на реда, по който на трапезата се разполагаха мъжете в дългата къща в селото му. Най-старшият главатар сядаше на високия стол, вторият по важност главатар вдясно от него, третият отляво и така нататък, докато всеки мъж в селото не заемеше мястото си. Промяна в реда ставаше само когато някой умре, така че всеки мъж в селото можеше да очаква, че ще седи на едно и също място години наред.

Последен през прага прекрачи Кендрик, облечен точно както първия път, когато Нокът го беше видял. Косата и брадата му изглеждаха току-що измити и сресани, но туниката му бе със съвсем същия цвят, а панталоните и ботушите му пак така протрити, като в обикновен работен ден. Той пристъпи до стола пред мъжа в челото на масата и го издърпа.

Нокът видя как Ларс пристъпи до стола най-близо до челото на масата и го хвана за облегалката. Самият той се поколеба само за миг, след което отиде до стола вдясно, най-близо до челото на масата, и като подражаваше на останалите, го издърпа със съвсем леко обръщане, за да позволи на госта на вечерята — възхитителна жена на средна възраст с красива огърлица от смарагди — да пристъпи към масата, след което лекичко избута стола навътре и дамата седна. Нокът беше само на секунда след Ларс, но успя да се справи със задачата без грешка.

Като все така наблюдаваше Ларс, отиде до следващия стол и повтори същата процедура. Гостите бързо се настаниха. Докато се връщаше на поста си, Нокът видя, че Кендрик го наблюдава. Ларс се върна и застана до страничната маса. Нокът също зае мястото си.

Момичетата започнаха да поднасят храната. Ларс взе кана ейл и гарафа вино и отиде при челото на масата. Нокът се поколеба и погледна Кендрик. Кендрик му посочи с очи страничната маса.

Нокът повтори действията на Ларс. Пристъпи малко встрани от мъжа в челото на масата и му предложи избор на вино или ейл. Мъжът говореше с тежък акцент, но думите бяха ролдемски и беше ясно, че сред многото словоохотливо остроумие всъщност го подканя да му налее вино. Нокът го направи, като се стараеше да не накапе масата или госта.

След това тръгна по редицата с останалите гости и бързо започна да пълни бокалите според указанията им.

След като и това се свърши, останалата част от вечерта мина без произшествия. В хода на цялата вечеря Нокът допълваше бокал след бокал, а когато каните и гарафите му почти се опразниха, едно от момичетата ги отнесе в кухнята да ги напълни.

От гледна точка на неопитния Нокът, нещата като че ли вървяха съвсем гладко. Към края на вечерята понечи да допълни бокала на мъжа в челото на масата, но той му показа, че не желае повече, като за миг постави ръката си върху него. Нокът нямаше представа какво трябва да каже, затова само се поклони и отстъпи назад.

Кендрик дискретно наблюдаваше персонала си и следеше да не би някое искане на гостите да остане неудовлетворено.

Когато вечерята привърши, Нокът бързо започна да помага на гостите да станат: следваше точно действията на Кендрик и Ларс.

Гостите напуснаха, Кендрик ги последва. Щом вратата за гостната се затвори, тази откъм стаята за сервиране се отвори широко и Лео влезе с широки крачки и изрева:

— Хайде де! Какво се мотаете? Бързо оправяйте тази бъркотия!

Меги, Лела и Ларс започнаха да прибират припряно плата и блюда от масите. Нокът последва примера им.

Нокът бързо долови ритъма в тази работа, точната задача за всеки, и откри, че му е лесно да предвиди какво следва. Към края на нощната работа вече се чувстваше съвсем свойски със задачите, които му възлагаха, и знаеше, че ще се справи още по-добре с изпълнението им следващия път, когато го повикат.

Готвачите вече започваха да подготвят закуската; двама месеха тесто. Лела дойде при Нокът и каза:

— Кендрик иска да те види, преди да отидеш да спиш. Той се огледа.

— Къде?

— В гостната.

Кендрик седеше на една от дългите маси заедно с Робърт де Лийс. И двамата отпиваха блажено от халбите ейл.

— Момче, името ти е Нокът, нали? — попита Кендрик.

— Да, господине — отвърна почтително Нокът.

— Нокът на сребърния ястреб — добави Робърт.

— Оросинско име — рече Кендрик.

— Да, господине.

— Виждал съм от вашите хора от време на време, но рядко. Вие предпочитате да си стоите горе в планините.

Нокът само кимна, не знаеше какъв точно отговор се очаква от него.

Кендрик го изгледа мълчаливо, след което каза:

— Сдържан си с езика. Това е добро качество. — Надигна се, пристъпи и застана пред Нокът, сякаш искаше да види нещо на лицето му отблизо, нещо, което не е могъл да разгадае от разстояние. След кратък оглед го попита: — Какво ти каза да правиш Лео?

— Да доливам вино в бокалите с вино и ейл в бокалите с ейл.

— И само това?

— Да, господине.

Кендрик се усмихна.

— Лео смята, че е забавно да се хвърли в сервиране едно момче без никаква подготовка. Ще трябва пак да си поговоря с него. Ти се справи съвсем добре и никой от гостите не разбра, че си неопитен. — Обърна се към Робърт. — Ще го оставя на тебе. Лека нощ.

Робърт му махна за довиждане, след което даде знак на Нокът да се приближи и да седне.

Нокът се подчини. Робърт го огледа замислено. Накрая рече:

— Знаеш ли името на мъжа, който седеше в челото на масата?

Нокът отвърна:

— Да.

— Кой е той?

— Граф Рамон Дебарже.

— Как го разбра?

— Видях го последния път, когато посети хана. Лела ми каза името му.

— Колко пръстена носеше на лявата си ръка?

Нокът се изненада от въпроса, но не каза нищо, а се опита да си спомни и след като върна в ума си образа на графа, вдигнал бокала си да му налеят още вино, отвърна:

— Три. Голям червен камък в сребърен обков на най-малкия пръст. Златен пръстен на следващия пръст и още един златен с два зелени камъка на показалеца.

— Добре — каза Робърт. — Зелените камъни са смарагди. Червеният е рубин.

Нокът се чудеше каква е целта на тези въпроси, но си замълча.

— Колко смарагда имаше в огърлицата, носена от дамата вляво от графа?

Нокът помълча, после отвърна:

— Седем, мисля.

— Мислиш или знаеш?

— Мисля — отвърна Нокът след кратко колебание.

— Девет. — Робърт загледа лицето на младежа в очакване той да каже нещо, но Нокът мълчеше. След дълга пауза мъжът го попита: — Помниш ли какво си говореха графът и мъжът на две места вдясно от него, когато ти сервираше ейл на дамата между тях?

Нокът помълча около минута, сякаш ровеше в паметта си.

— Нещо за кучета, мисля.

— Мислиш или знаеш?

— Знам — каза Нокът. — Говореха за кучета.

— Какво за кучета?

— Нещо за ловни кучета. — Помълча и добави: — Все още не говоря добре ролдемски, Робърт.

Де Лийс го изгледа, после кимна.

— Така си е.

След което се впусна в низ от въпроси, вариращи от кой какво е ял, какво се е обсъждало в различни моменти, що за тоалети и накити са носили дамите и колко чаши е изпил всеки от мъжете. Накрая на Нокът започна да му се струва, че ще остане тук цялата нощ.

Изведнъж Робърт заяви:

— Това е всичко. Върни се в плевника и поспи, докато не те повикат. След това ще се преместиш тук, при слугите. Ще делиш стая с Гибс и Ларс.

— Значи ли това, че ще съм слуга в домакинството на Кендрик?

Робърт се усмихна.

— За известно време, млади ми Нокът. За известно време.

Нокът стана и тръгна към кухнята. Тестото вече бе на самуни и довтасваше. Осъзнал едва сега, че не е ял от часове, той взе една ябълка от голямата купа и я захапа. Сигурно щяха да правят с тях пай, но загубата на една едва ли щеше да ощети Лео чак толкова.

Излезе навън и видя, че небето на изток вече изсветлява. Скоро щеше да дойде часът преди разсъмване, който съплеменниците му наричаха Вълчата опашка, онова сиво-сиво време, в което човек може да си спечели малко преднина в лова или в началото на дълго пътуване, преди да изгрее зората.

Влезе в плевника и се просна на постелята си, смазан от умора. Недоизядената ябълка падна от ръката му. И още докато се чудеше каква ли съдба го очаква и какво точно се крие зад многото привидно безсмислени въпроси на Робърт, бързо потъна в така жадувания сън.