Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (4)

Глава 1
Преход

Момчето чакаше.

Беше се присвило и трепереше до гаснещата жарава на жалкия си огън, светлосините му очи бяха хлътнали и помръкнали от безсъние. Устата му се движеше бавно, докато то повтаряше песенната молитва, на която го бе научил баща му. Устните му се бяха напукали и гърлото му бе надрано от монотонното мълвене на свещените думи. Почти черната му коса бе зацапана с кал от спането върху голата земя; въпреки решимостта му да остане буден, докато чака да го споходи видението му, изтощението вече на три пъти го бе надвило. Стройната му фигура бе измършавяла. Момчето носеше само набедрената препаска на търсач на видение. Още след първата нощ ужасно му липсваха кожената туника и панталони, дебелите ботуши и тъмнозеленото наметало.

Нощното небе отстъпваше на предутринната сивина и звездите започваха да гаснат. Самият въздух сякаш беше замрял, сякаш изчакваше първото поемане на дъх, пробуждането на новия ден. Тази затаеност бе необичайна, едновременно изнервяща и омайваща, и момчето за миг затаи дъх в съзвучие със света около него. А после го докосна съвсем лек полъх, най-тихата нощна въздишка, и то отново задиша.

Когато небето на изток изсветля, момчето се пресегна, вдигна кратунката и отпи глътка вода, бавно и с наслада, защото само тя му беше позволена, докато не преживее видението и не стигне до ручея, пресичащ пътечката на една миля надолу на път към дома.

Два дни беше седял под върха Шатана Хиго, мястото, където те спохожда мъжеството, в очакване на своето видение. Преди това беше постил — пиеше само билков чай и вода; след това изяде традиционната храна на воина — сушено месо, корав хляб и вода с горчиви билки — и половин ден се катери по източната страна на свещената планина до малката падина на десетина разтега под върха. Голата полянка едва можеше да побере шестима души, ала сега, на третия ден от церемонията, му изглеждаше огромна и пуста. Детството, преживяно в голяма къща с много роднини, не го беше подготвило за такава самота. За първи път в живота си се бе оказал без спътници и близки за повече от няколко часа.

Според обичая на оросините момчето бе започнало ритуала на мъжеството на третия ден преди празника Средилетие, който обитателите на низините наричаха Банапис. Щеше да посрещне новата година и края на своя живот като дете в размисъл над древното познание на своето семейство и клан, на своето племе и народ, и в търсене на мъдростта на своите предци. Беше време за дълбоко вглъбяване и съзерцание, докато се стреми да проумее своето място в реда на вселената, ролята, предопределена му от боговете. И на този ден от него се очакваше да се сдобие с мъжкото си име. Ако всичко минеше както трябва, щеше да се върне при своето семейство и клан навреме за вечерното празненство на Средилетие.

Като дете го наричаха Киели, умалително от Киелинапуна, на името на червената катерица, умния и пъргав обитател на родните лесове. Катериците бяха много плашливи и човек трудно можеше да види някоя, но пък зърнеш ли някоя, значи ще имаш късмет. И Киели го смятаха за дете с късмет.

Момчето потръпна почти неудържимо, тъй като жалките му запаси телесна тлъстина едва го опазваха от нощния студ. Дори в средата на лятото върховете на планините на оросините бяха студени, след като слънцето залезеше.

Киели чакаше своето видение. Видя как небето просветна, бавен, неумолим настъп от сиво към бледо сиво-синьо, после, с приближаването на слънцето, към розов оттенък. Видя слънчевия блясък на билото на далечната планина, белезникаво-златния кръг, който му носеше пореден ден в самота. Извърна очи, та златният диск да не го заслепи и да не му избяга взорът. Треперенето му понамаля, когато слънцето най-сетне се издигна достатъчно, за да прогони студа. Момчето зачака отново, търпеливо отначало, а след това — с породената от дълбока умора безнадеждност.

Всяко момче минаваше през този ритуал в деня на Средилетие малко преди своята годишнина в някое от многобройните свещени места, пръснати из земята на оросините. От неизброими години момчетата се изкачваха до тези наблюдателни пунктове и се връщаха мъже.

За един кратък миг изпита завист, щом си помисли, че момичетата на неговата възраст сега са си в кръглите къщи с жените, бъбрят си и ядат, пеят или се молят. Момичетата, кой знае как, намираха женските си имена без усамотяването и трудностите, които трябваше да изтърпят момчетата. Киели остави мига да отмине: заниманието с нещо, което не ти е във властта, беше напразно, както щеше да каже дядо му.

Помисли си за дядо си, Смях в очите му, който му беше говорил последен, преди да тръгне по самотната пътека от Долината, обитавана от народа му. Старецът се беше усмихнал както винаги — Киели почти не можеше да си спомни момент, когато да не е виждал усмивка на лицето му. Лицето на дядо му бе като кафява кожа от близо осемдесетте години живот сред планините, клановите му татуировки на лявата буза все още бяха черни въпреки толкова години на слънцето. Острите очи на стареца и волевите черти бяха обкръжени от стоманеносива коса, падаща до раменете му. Киели приличаше повече на дядо си, отколкото на баща си — и двамата имаха кожа с маслинен тен, която ставаше ореховокафява лете и никога не изгаряше, а в своята младост дядо му също бе имал коса с цвета на гарваново крило. Други отбелязваха, че някой чужденец трябва да се е включил в семейството им преди поколения, защото оросините бяха русокоса раса и дори кафявата коса бе рядкост.

Дядото му му прошепна:

— Когато се опразни кратунката, в деня на Средителието, помни едно: ако боговете не са ти дали вече име, това означава, че можеш сам да си избереш каквото ти харесва. — А после старият вожд почти го задуши в закачливата си, но все още силна прегръдка, бутна го и Киели залитна напред по пътеката. Другите мъже от село Кулаам гледаха, усмихваха се или се смееха, защото скоро щеше да дойде празникът и времето на назоваващо видение бе време за радост.

Киели си спомни дядовите си думи и се зачуди дали изобщо някое момче някога наистина е получавало името си дарено му от боговете. Огледа кратунката и прецени, че докъм пладне водата ще свърши. Знаеше, че ще намери вода в ручея по средата на пътя до селото, но знаеше също така, че това означава, че ще трябва да напусне скалната издатина щом слънцето стигне зенита.

Поседя малко мълчаливо, мислите за селото танцуваха в ума му като белите пръски пяна в ручея зад дългия дом. Навярно ако освободеше ума си, ако престанеше да се мъчи така упорито да намери видението си, то само̀ щеше да го споходи. Искаше му се да се върне скоро, защото семейството му му липсваше. Баща му, Зов на лос призори, бе всичко, което момчето се надяваше да стане — силен, дружелюбен, мил, решителен, неустрашим в битка и нежен с децата си. Липсваше му майка му, Шепот на нощния вятър, и малката му сестра Милиана, а най-вече му липсваше по-големият му брат, Ръка на слънцето, който се беше върнал от своето видение едва преди две години — кожата му бе изгоряла до червено от слънцето, освен светлия отпечатък на ръката му, където я беше оставил да лежи на гърдите му. Дядо му се бе пошегувал, че Ръка не е първото момче, стигнало до видението си насън. Ръка винаги се държеше добре с по-малките си брат и сестра, грижеше се за тях и ги наглеждаше, когато майка им излезеше да плеви нивата, показваше им най-хубавите места, където да намерят горски плодове. Устата му се напълни при спомена за тези плодове, смачкани с мед и намазани върху горещия хляб.

Празненството щеше да е весело и при мисълта за храната, която щеше да го чака долу, стомахът на Киели се сви от глад. Щяха да му разрешат да седи в дългата къща с мъжете вместо в кръглата с майка му и другите жени и деца. При тази мисъл го жегна болка от загубата, тъй като пеенето на жените, докато се занимаваха всеки ден с домашната шетня, смехът им и веселото бърборене, клюките и шегите им бяха част от ежедневния му живот, откакто се помнеше. Но също тъй с гордост очакваше мига, в който ще го допуснат да седи с мъжете на клана.

Тялото му за миг потръпна неудържимо, а после Киели въздъхна и се отпусна. Слънцето вече го стопляше, но съвсем малко. Той коленичи и се захвана с огъня. Сложи няколко клонки върху тлеещите въглени, задуха и след няколко минути те се разпалиха. Щеше да остави пламъците Да замрат, щом планинският въздух се стоплеше, но засега беше благодарен за топлината им.

Седна, опрял гръб на камъните, които се стопляха от слънчевата светлина въпреки задържалия се във въздуха хлад, и отново отпи глътка вода. Въздъхна тежко и погледна небето. Защо нямаше никакво видение? Защо не бе получил никакво послание от боговете, дори мъжкото си име?

Името му щеше да е ключът към неговото на ха тах, тайната природа на неговото същество, онова, което щяха да знаят само той и боговете. Други хора щяха да знаят името му, защото щеше да го огласи с гордост, но никой нямаше да знае характера на видението му и какво казва името му за неговото място във вселената, за мисията, възложена му от боговете, за неговото предопределение. Дядо му веднъж бе казал, че малко мъже наистина разбират своето на ха тах, дори и да си мислят, че го разбират. Видението бе само първият намек от боговете за плановете им за мъжа. Понякога, каза дядо му, планът е простичък — да си добър съпруг и баща, да носиш благополучие за селото и за народа си, пример, на който другите да подражават, защото може да се окаже, че ролята ти е да станеш баща на някой избран, специален, някой на риф, и този план може да се разгърне чак много след смъртта ти.

Киели знаеше какво щеше да каже дядо му за този момент: че прекалено се е тревожил и че е трябвало просто да забрави притесненията и да остави на боговете да му донесат волята си. Знаеше, че и баща му щеше да каже същото; и щеше да добави, че за да можеш да ловуваш и да даваш добър съвет в дългата къща, или да бъдеш добър съпруг, първо трябва да се научиш да бъдеш търпелив и да слушаш.

Затвори очи и се вслуша в планинския вятър. Той му говореше с шумоленето на кедрите и боровите иглици. Вятърът понякога можеше да е жесток спътник, да реже и през най-дебелите кожи със смразяващо острие. В други моменти носеше блажено облекчение, разхлаждаше най-горещите летни дни. Баща му го бе научил да разпознава гласовете му и също така го бе поучавал, че за да научиш езика на вятъра, трябва да станеш едно с него, като ястребите и орлите, които градят гнездата си сред нащърбените скални върхове.

Рязък писък разцепи утринния въздух и Киели извърна рязко глава. Един сребърен ястреб връхлиташе над едно зайче няма и на десетина разтега от него. Сребърните ястреби бяха най-редкият вид по високите планини. Перата им всъщност бяха сиви, с черни петна около главата и раменете, но мазният гланц по тях им придаваше блясък със сребрист оттенък в ясното небе. Ястребът сграбчи здраво в ноктите си борещото се зайче, изпляска с криле и се издигна във въздуха. Като котенце, понесено от майка му, заекът провисна отпуснат в птичите нокти, примирил се сякаш със съдбата си. Киели знаеше, че животинчето е изпаднало в шок — милост на природата, с която болката и мисълта се притъпяват. Веднъж бе видял елен, лежащ неподвижен на земята в очакване ловецът да му дари сетна милост с ножа, след като бе поразен от стрела, която не го беше убила.

В далечината видя други птици, кръжаха лениво в утринния въздух, улавяха издигащите се от бързо нагряваните скали топли течения, за да се реят високо в търсене на храна. Пуйкови лешояди. Широкият размах на крилете им позволяваше да се носят без усилие във въздуха, докато оглеждат за мъртви и умиращи твари долу. Тромави и грозни на земята, когато подскачаха към леша на някое паднало животно, в полет те изглеждаха величествено.

По̀ на юг видя черноопашата каня: крепеше се във въздуха с насочена надолу опашка. Крилете й удариха бързо два-три пъти, после спряха, за да може леко да пропадне надолу, отново удариха, за да задържат канята над набелязаната й жертва. След това със зашеметяваща бързина тя се спусна надолу, изпънала нокти, и с точност, граничеща със свръхестественото, удари земята и се извиси отново без нито миг колебание, стиснала в ноктите си писукаща жално полевка.

Горските звуци го достигнаха от далечината. Ритмите на деня и нощта бяха различни и присъствието на дневните обитатели на лесовете вече се усещаше, докато нощните им съседи си търсеха подслони, в които да спят. Кълвач затърси усърдно насекоми в кората на едно близко дърво. По ритъма на звука Киели разбра, че е голям пъстър кълвач: почукването му беше бавно, гръмко и настойчиво, за разлика от по-изтънченото стакато на по-малкия му синекрил братовчед.

Слънцето се издигна в утринното небе, огънят загасна, вече ненужен, след като дневният зной се върна на скалите. Киели устоя на изкушението да довърши последните си глътки вода — знаеше, че трябва да ги запази, докато не стане готов да се спусне по пътеката. Можеше да се напие до насита долу при поточето, но първо трябваше да стигне дотам, а ако изпиеше водата сега, нямаше гаранция, че жаждата няма да го измъчва още повече.

Рядкост беше момче да загине тук в планините, но се беше случвало. Племето подготвяше всяко момче колкото може по-пълно, но неуспелите в тежкото изпитание с получаването на име ги смятаха за осъдени от боговете като недостойни и скръбта на семейството им се превръщаше в горчив контрапункт на веселието по Средилетие.

Горещината се усили, въздухът стана сух и Киели изведнъж осъзна, че връхлита сатата. Вятърът от север духаше студен през цялата година, но летният западен вятър понякога ставаше горещ и сух за броени минути. Момчето бе виждало трева да покафенява и да става трошлива за по-малко от три дни и плодът да изсъхва на клона от този вятър. Мъжете ставаха неспокойни, а жените раздразнителни, когато сатата се задържеше повече от няколко дни; кожата започваше да те сърби. Киели и брат му ходеха да плуват в езерата и реките в такива дни, но докато се върнат в селото, ставаха отново сухи, все едно изобщо не са почувствали хладния допир на водата.

Киели също така знаеше, че вече е в опасност, защото сатата можеше да изсмуче влагата от тялото му, ако се задържеше. Погледна небето и разбра, че до обед му остават още само два часа. Погледна към слънцето, вече на по-малко от половината си път до средата на небето, и примига, щом в очите му се сбраха сълзи.

Остави ума си да се зарее няколко мига, зачуден на коя ли ще разрешат да седне до него. Защото докато Киели се бавеше тук горе в очакване боговете да му пратят видение, баща му щеше да се срещне с бащата на някое от младите момичета в околните села. В собственото му село имаше три възможни за бъдеща съпруга момичета: Рапануана, дъщерята на Дим в гората; Джанатуа, дъщеря на Много скършени копия, и Око на синекрил примкар, дъщеря на Пеещ на вятъра.

Око на синекрил примкар беше с година по-голяма от него и си беше спечелила женското име предната година, но в околните села нямаше момче на подходяща възраст, което да й се врече. Тази година имаше шест, включително Киели. Тя притежаваше странно чувство за хумор, което го караше да се чуди какво толкова намира за смешно. Често пъти като че ли й ставаше смешно от него и той се чувстваше неловко. Но Рапануана беше дебела и зла, а Джанатуа беше с пъпчиво лице и срамежлива дотам, че онемяваше в присъствието на момчета. Око на синекрил примкар имаше стегнато високо тяло и пламенни меденоцветни очи, които се присвиваха, щом се засмееше. Кожата й беше по-светла, отколкото на другите момичета, и напръскана с лунички, а сърцевидното й лице бе обкръжено от буйна гривеста коса с цвят на лятно жито. Киели се молеше на боговете баща му да се е срещнал с нейния баща в нощта преди Средилетие, а не с някой от бащите на другите момичета. После, в изблик на паника, осъзна, че баща му може да се е срещнал с бащата на някое от момичетата от близките села, бавно схващащата Пиалуа или пък хубавичката, но винаги мрънкаща Нандия!

Въздъхна. Не зависеше от него. Разказваха за мъже и жени, които копнеели един за друг, саги, редени от разказвачи край огъня, много от които заети от певци от низините, когато минаваха през планинските земи на оросините. Но все пак според обичая на неговия народ бащата трябваше да избере невяста за своя син или съпруг за дъщеря си. Случваше се някое момче — не, мъж, поправи се той — да се върне от божието си видение и да открие, че не го очаква невяста, която да седне до него на празника на мъжеството му, и трябваше да чака още година, за да му намерят жена. А макар и рядко, някой мъж откриваше, че никой баща не е пожелал дъщеря му да се омъжи за него, и трябваше да напусне селото, за да си намери съпруга или да се примири да живее сам. Беше чул как някаква вдовица — баща й умрял преди съпруга й — взела в колибата си такъв мъж, но това никой не го приемаше за правилна женитба.

Въздъхна отново. Копнееше всичко това най-после да свърши. Искаше да хапне и да отпочине в постелята си и искаше Око на синекрил примкар — нищо, че го караше да се чувства неловко.

Вятърът донесе до ушите му рев и той веднага разбра, че е мечка с мечета. Прозвуча тревожно и Киели бе готов да се закълне, че малките й вече се катерят тромаво по някое дърво, предупредени от рева й. Огледа се. Какво можеше да разтревожи една кафява мечка толкова близо до върха? Голяма котка би могла, ако наоколо дебнеше леопард или пума. Твърде високо бяха за големите пещерни лъвове. А може би някой виверн беше излязъл на лов? Изведнъж се почувства мъничък и уязвим.

Малък братовчед на дракона, вивернът можеше да удържи срещу половин дузина или повече воини, тъй че едно момче само с церемониална кама и кратунка за вода щеше да се окаже доста задоволителна закуска за такъв звяр.

Глутници също можеше да подплашат кафявата мечка; дивите псета и вълците обикновено отбягваха мечки, но едно мече можеше да се окаже нелоша храна, стига да успееха да отвлекат мечката от малките й.

Или можеше да са хора.

В далечината кръгът от лешояди се увеличи. Киели стана, за да може да види по-добре, и изведнъж се замая — беше седял много дълго. Подпря се с ръка на скалите и се взря в далечината. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно високо, за да разсее утринната мъгла, и той можа ясно да види кръжащите далеко лешояди и канята. Зрението му бе станало легендарно в селото: малцина можеха да виждат толкова далече като него и никой в спомените на клана не бе могъл да вижда по-добре. Дядо му се шегуваше, че каквото и друго да му липсва, поне има ястребови очи.

Дълго време очите на Киели виждаха, без той да може да проумее, после изведнъж осъзна, че птиците кръжат над село Капома! Тревогата го прониза като нажежен шиш и той без колебание забърза надолу по пътеката. Капома беше селото най-близо до неговото.

Имаше само едно възможно обяснение за толкова лешояди над Капома: битка. Обзе го паника. Нещо повече, мъртвите бяха останали на бойното поле. Ако из долините се бяха развилнели мародери, Кулаам щеше да е следващото село за набега им!

При мисълта, че семейството му се бие без него, му се зави свят. На два пъти като малко момче беше стоял в кръглата къща с жените, докато мъжете бранеха селото от щурм. Единия път беше кланова битка с мъжете от село Каханама, втория път група развилнели се таласъми се бяха опитали да отмъкнат деца за нечестивите си жертвоприношения, но здравото укрепление се оказа достатъчно, за да отблъсне нашествениците. Кой можеше да е, чудеше се той, докато залиташе по тясната пътека към дърветата долу.

Моределите — онези, които обитателите на низините наричаха Братството на тъмния път — не бяха идвали насам от детството на дядо му, а тролите обикновено се държаха настрана от селата на оросините. В днешно време нямаше кръвни кланови вражди. Хората, живеещи при Високи предели на североизток, сега бяха мирни, а херцогство Фаринда на юг нямаше търкания с оросините.

Разбойници значи. Търговци на роби от град Инаска или от Стражеви връх долу в Мискалон навлизаха понякога в планините. Високите силни червенокоси и русокоси оросини се ценяха високо на робските тържища долу, в империята Велики Кеш. Страх обзе Киели, умът му се смрази.

Допи водата, върза кратунката на кръста си, направи десетина отмалели стъпки надолу по пътеката и залитна. Опита да се задържи, падна и се удари силно. Прониза го болка в лявата ръка. Не изглеждаше счупена, но от рамото до лакътя му бе избила голяма червена ивица и ръката скоро щеше да отече. Когато я раздвижи, го заболя. Опита се да се изправи, догади му се от болката, седна на земята и повърна.

Зави му се свят, всичко стана яркожълто. Той падна по гръб на пътеката. Небето стана съвсем бяло, горещината сякаш опърли лицето му, очите му постепенно изгубиха фокус. Земята под него се завъртя и той пропадна в тунел от непрогледен мрак.

 

 

Събуди го болка и той отвори очи. Присви ги от светлината, отново ги отвори… И го видя.

На ръката му се беше отпуснал птичи крак. Киели не извърна глава, само очи. Само на педя от носа му на ръката му бе кацнал сребърен ястреб. Ноктите се бяха впили в кожата, но не я пронизваха. Все едно се опитваше да събуди замаяния младеж, ястребът сви нокти отново, стисна по-силно.

Киели се усети, че се е взрял в черните очи на птицата. Ноктите отново се стегнаха и болката прониза ръката му. Очите на Киели се впиха в птичите и думите дойдоха: „Вдигни се, малък братко! Вдигни се и бъди Нокът за своя народ! Както усещаш ноктите ми на ръката си, помни, че можеш да държиш и да браниш, или можеш да разкъсваш и да мъстиш“. Чу думите в ума си. Изправи се на крака и птицата поразпери криле, за да се задържи.

За миг болката беше забравена. Киели стоеше и се взираше в птицата. Ястребът го гледаше втренчено; след това тръсна рязко глава, като в съгласие. Очите им се сплетоха още веднъж, а после птицата с писък скочи нагоре, плесна с криле и профуча покрай ухото на младежа. Отново го жегна болка и той посегна и докосна дясното си рамо. Очите му се спряха на дирите, останали дълбоко в ръката му от птичите нокти.

„Това ли беше видението ми?“ — зачуди се. Никой ястреб никога не беше правил това в историята на народа му. После, все още леко замаян, си спомни защо се беше забързал от планинския връх.

Дневният зной все още къпеше скалите. Киели бе изтощен, лявата му ръка пулсираше, но умът му вече бе ясен и той знаеше, че ще стигне до ручея. Тръгна предпазливо между скалите, стъпваше внимателно, за да не падне и да се нарани още. Ако към близките му долу се приближаваха врагове, ранен или не, той вече бе мъж и щеше да застане редом до баща си, до чичовците и до дядо си, за да брани своя дом.

Залиташе по прашната пътека, лявата ръка току го жегваше непоносимо в рамото. Припомни си монотонното заклинание, затъпяващите ума думи, които трябваше да намалят болката, и тихо запя. Болката скоро понамаля, въпреки че заклинанието не подейства толкова добре, колкото му беше казвал дядо му. Ръката все още го наболяваше, но поне не му се завиваше свят.

Стигна до ручея и без да се замисли, клекна и се подпря на ръце да лочи като куче. Ръката го жегна непоносимо. Той изохка, изплю водата и се закашля. Наведе се по-внимателно и почна да пие. Накрая напълни кратунката, върза я отново на кръста си и продължи по пътя.

Беше прегладнял, но водата поуспокои мисленето му. До селото имаше два часа път. Ако тичаше, без да спира, щеше да стигне за една трета от това време. Но с ударената ръка и както беше изнемощял, нямаше да издържи да тича. Прегази ручея, навлезе в гъстия лес и усети как дневната горещина намаля. Продължи с бързи крачки, подтичваше по откритите участъци на пътеката. Движеше се колкото може по-безшумно, съсредоточил ума си върху предстоящата битка.

 

 

Киели чу звуците на битката отдалече. Лъхна го миризмата на пушек. Женски писък разкъса сърцето му все едно го прониза нож. Дали не беше майка му? Която и да беше, беше я познавал през целия си живот.

Извади церемониалната кама и я стисна с дясната си ръка. Съжаляваше, че си няма две здрави ръце и меч или копие. В дневната горещина не бе изпитал нужда от дрехи, макар там горе да му липсваха наметалото и туниката нощем, но сега се чувстваше особено уязвим. Въпреки всичко продължи бързешком, предчувствието за боя донякъде притъпи болката в ръката му и потисна умората.

Задушаващи облаци пушек, съпроводени от пращенето на пламъци, го подготвиха за опустошението, което щеше да види. Стигна до мястото, където пътеката излизаше от гората и продължаваше през овощните градини към заграждението от колове. Портата беше широко отворена, като в мирни времена. Никой враг досега не беше нападал в Деня на Средилетие, зачитан почти навсякъде като ден на примирие дори при война. Състоянието на дървената стена и насипа под нея подсказа на момчето, че врагът е нахлул през портата, преди да се вдигне тревога. Повечето селяни сигурно се бяха събрали на централния площад да се подготвят за празника.

Навсякъде се виждаха пламъци и дим. Сред пушеците се мяркаха фигури, много от тях на коне, виждаха се и нападали по земята тела. Киели спря. Затичаше ли направо по пътеката, щяха да го убият или да го пленят. По-добре беше да заобиколи през гората до мястото най-близо до селото, зад дома на Много хубави коне.

Тръгна надясно и усети, че димът се отвява встрани. Вече можеше по-ясно да види касапницата в селото. Трудно му беше да осъзнае ужасната гледка.

Из селото препускаха конници във всевъзможни пъстри облекла, някои носеха факли и палеха къщите. Наемници или търговци на роби, разбра Киели. После видя пехотинци с табардите на херцог Оласко, владетеля на могъщото херцогство на югоизток. Но защо помагаха на разбойници в планините на оросините?

Стигна зад къщата на Много хубави коне и се запромъква крадешком напред. Видя един оласки войник, проснат неподвижен при ъгъла на къщата, и реши да притича за меча му. Ако никой не го забележеше, щеше да се опита да смъкне и кръглия щит от лявата му ръка. Вярно, че неговата беше ударена и щеше да боли, но все пак щитът можеше да го спаси от сигурна смърт.

Шумът на боя идваше от другия край на селото и Киели си помисли, че може би никой няма да го забележи. Запромъква се напред да грабне щита и меча.

Викове на ярост и болка достигаха до ушите му — хората му все още се бореха да отблъснат нападателите.

Очите го засмъдяха от лютивия пушек. Той примига да махне сълзите и посегна към падналия войник. Обърна го да вземе меча, но щом ръката му сграбчи дръжката, очите на войника изведнъж се отвориха. Киели замръзна, дръпна рязко меча, но войникът замахна с щита си и го удари в лицето.

Киели залитна, светът се завъртя и земята сякаш се килна под стъпалата му. Спаси го само вродената му бързина. Щом войникът се надигна с извадена кама и замахна, Киели Успя да се дръпне.

За секунда си помисли, че е успял да избегне острието, а после болката изригна в гърдите му и той усети закапалата кръв. Беше плитка рана, но дълга, тръгваше малко под лявата ключица и стигаше до най-долното ребро отдясно.

Киели на свой ред посече с меча и ръката му изтръпна чак до рамото, когато войникът ловко отби удара с щита си.

Нова атака и момчето разбра, че ще го надвият, защото едва успя да избегне политналата към корема му кама. Страхът заплашваше да се надигне и да го надвие, но мисълта, че близките му се бият за живота си едва на няколко разтега зад пелената от дим, го потисна.

Войникът забеляза колебанието на момчето, ухили се злобно и настъпи. Киели разбираше, че единственото му предимство е дължината на меча, затова откри вече ранените си гърди и тромаво вдигна меча с двете ръце, уж за да нанесе съкрушителен удар по главата на войника. Точно както се надяваше, врагът му автоматично вдигна щита нагоре, за да поеме удара, и издърпа назад ръката с камата за убийствен замах.

Киели обаче се смъкна на колене, извъртя се и посече крака на войника. Той с крясък залитна и падна, под коляното му швирна кръв. Киели скочи на крака, настъпи ръката му с камата и заби рязко върха на меча право в гърлото, за да сложи край на агонията му.

Понечи да избърше дясната си ръка, за да държи меча по-здраво, но откри, че целите му гърди са в кръв, и разбра, че скоро ще изгуби сили, ако не се превърже.

Въпреки това забърза към шума на битката. Силен полъх на вятъра за миг разчисти гледката и очите му успяха ясно да различат ставащото на централния площад. Масите, натоварени тежко с храна и ейл, бяха преобърнати, земята около тях бе осеяна с пира за днешното празненство. Цветните гирлянди лежаха смачкани в окървавена кал. Киели се поколеба, ужасът го стисна за гърлото. Примига да махне сълзите — не знаеше от дима ли са, или от гнева. Зърна телата на три деца, посечени в гръб, докато са тичали да се скрият. По-нататък няколко мъже от селото даваха отпор на нападателите пред една от кръглите къщи. Киели знаеше, че вътре са оцелелите жени и деца, жените въоръжени с ножове и ками, за да защитят децата, ако мъжете паднат.

Загиваха мъже, които бе познавал през целия си живот: биеха се отчаяно, за да защитят семействата си. Войниците бяха стегнали стена от щитове и настъпваха с насочени напред копия, конниците зад тях спокойно зареждаха арбалетите и стреляха по селяните.

Стрелците с лъкове на оросините отвръщаха, но изходът на битката бе очевиден дори за момче като Киели. Разбираше, че няма да преживее този ден, но не можеше да стои зад нашествениците и да не се опита да направи поне каквото му е по силите.

Тръгна напред, едва се държеше на крака. За цел си избра един мъж на черен кон, явно водача на тези убийци. До него имаше друг конник, облечен в черна туника и панталони. Косата му беше тъмна като облеклото, стегната зад ушите. Падаше до раменете му.

Мъжът някак усети, че зад него става нещо, и се обърна тъкмо когато Киели се канеше да затича. Момчето ясно видя лицето му: тъмна брада, подрязана късо около челюстта, дълъг нос, който му придаваше суров вид, и присвити устни, сякаш се бе замислил дълбоко, преди да чуе нападащия Киели зад гърба си. Очите на ездача леко се разшириха, като видя въоръженото и плувнало в кръв момче, после той спокойно каза нещо на другия, който се извърна. Мъжът в черно бавно вдигна ръката си. Държеше малък арбалет. Прицели се хладнокръвно.

Киели знаеше, че трябва да нанесе удар, преди пръстът на мъжа да е натиснал спусъка. Но на две крачки от конника коленете му поддадоха. Мечът, с който току-що се беше сдобил, стана непосилно тежък и ръката на Киели отказа да се подчини на командата на ума му да нанесе убийствен удар.

Облеченият в черно стреля и металната стрела порази Киели в гърдите, високо в мускула под първата рана.

Ударът на стрелата го завъртя; бликналата от раната кръв оплиска двамата мъже. Мечът изхвърча от пръстите, които вече не можеха да го държат. Киели падна по гръб.

Крещяха гласове, но той не можеше да разбере какво казват. Ала за кратък миг видя нещо: високо в небето над него кръжеше сребърен ястреб и на Киели му се стори, че гледа право в него. Отново чу онзи глас в ума си: „Оцелей, малки братко, защото времето ти още не е дошло. Бъди моят нокът и отмъсти на нашите врагове“.

Последната му мисъл беше за птицата.