Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (20)

Глава 17
Жертва

Тал изчакваше.

Майсторите на Двора, дворцовият церемониалмайстор и капитанът на Кралската гвардия се бяха събрали около него и лейтенант Кемпънийл. Присъстваха още няколко офицери от кралския двор.

Майстор Дубков крачеше нервно напред-назад, явно възбуден.

— От двеста години турнир никога не сме имали такъв инцидент. Имало е злополуки и два смъртни случая, но никога състезател не се е включвал с намерение да убие, след като знае, че няма начин убиецът да избегне съда.

Тал бе длъжен да признае, че кешиецът като че ли наистина беше безразличен към съдбата си, стига да изпълни възложената му задача.

— Това, което ни тревожи — заговори Талинко, мършав капитан от дворцовата гвардия, — е какви щяха да са последствията, ако изходът се окажеше различен и ако този двубой се бе разиграл в двореца.

— Господа — каза лейтенант Кемпънийл, — аз наблюдавах двубоя като повечето от вас. Скуайър Талвин просто се защитаваше — и доста умело, признавам — от човек, който очевидно бе решил да го убие. На негово място щях да реагирам по същия начин.

— Нашата цел е да гарантираме да няма повторения на днешните събития в присъствието на краля — заяви твърдо капитан Талинко.

Лейтенант Кемпънийл разпери ръце.

— Господа, аз служа на милорд Каспар и съм убеден, че неговите гаранции за доброто ми поведение би трябвало да са достатъчни. Скуайър Талвин пребивава в Ролдем вече от доста време, както научих, и е редовен посетител на Двора на майсторите. Предвид неговия ранг и положение в обществото, поставя ли някой под въпрос поведението му? — Обърна се към майстор Дубков и той кимна в съгласие. — Смятам, че можем да гарантираме: състезанието ще мине честно и няма да има никакви инциденти.

Капитан Талинко кимна.

— Вярвам ви, но сигурността на кралската фамилия е първостепенна, както и безопасността на нашите почетни гости… — кимна към Кемпънийл, за да се разбере, че има предвид херцога и други висши сановници, — поради което ще вземем предпазни мерки. В галерията над кралската зала ще бъдат поставени стрелци със заповед да прострелят който и да е от двамата дуелисти в един от трите случая: по моя заповед; ако съдията обяви прекратяване и някой от вас не се подчини; и ако някой от съперниците престъпи чертата, която ще поставим между терена за дуел и кралския трон.

— И запомнете добре думите ми, господа — добави строго. — Това е „фаталната черта“ в буквалния смисъл на думата. Ако по каквато и да било причина някой от двама ви престъпи тази черта, преди дуелът да е прекратен и победителят представен на краля, ще умре, преди да е направил втора стъпка към Короната. Ясно ли е?

Двамата кимнаха.

— Добре. Позорното излагане от този следобед ще го забравим. Това е всичко. — Щом всички започнаха да напускат, капитанът каза: — Скуайър Талвин, един момент, моля.

Тал се задържа и щом двамата останаха сами, Талинко попита:

— Имате ли някаква представа защо кешиецът се опитваше да ви убие?

Тал въздъхна и поклати глава.

— Честна дума, не… Мога да си представя много причини, но нищо достатъчно смислено.

— Развеселете ме с няколко от тях, ако обичате — чу се глас от ъгъла.

Тал се усмихна, но в усмивката му нямаше много веселост.

— А, старши полицай. Чудех се кога ще ви видя пак.

— За втори път се озовавате до окървавен труп, скуайър, и този път не можете да ме убеждавате, че не вие бяхте набелязаната жертва. Навярно сте забелязали, че този път имахме доста свидетели на деянието.

— Включително мен самия и няколко члена на кралската фамилия — добави капитан Талинко.

— Талвин — настоя Дроган, — причините, моля.

— Флиртувал съм с няколко млади дами, които не приемат добре това, че не се интересувам от дългосрочни съюзи.

— Мислят, че ще се ожените за тях, и реагират зле на това, че не го правите? Продължете.

— Справял съм се доста добре на игралните маси.

— Това вече съм го проверил. Според чутото от повечето притежатели на игрални зали, в които сте играли хазарт, печалбите ви са редовни, но достатъчно скромни, за да иска някой да ви убие за отмъщение или заради неплатен дълг.

— Никога не съм губил двубой в Двора на майсторите.

— Това едва ли е причина да се плаща на Гидията на смъртта.

— Гилдията на смъртта ли?

Дроган го изгледа, все едно обяснява на особено несхватлив ученик. Тал беше виждал това изражение на лицата на Робърт, Накор и Магнус.

— Този човек бе подготвен да умре, очакваше да умре. Могъл е да сложи отрова в питието ви, да забие нож в гърба ви в тъмна нощ, да ви пререже гърлото, докато спите, или да ви убие по още десет различни начина, но вместо това се опита да ви убие на публичен турнир, в едно от нещата, в което сте признат за много добър. С други думи, той съзнателно ви даде шанс да оцелеете, като очакваше сам да умре. Беше или луд, или член на Гилдията на убийците. Беше кешийски измали и умря, защото му е било заповядано да умре.

— Това е нелепо — каза Тал.

— Съгласен съм. И нещо повече — много е скъпо. Поразпитах и се оказа, че един подобен самоубийствен договор вероятно би достигнал до десет хиляди златни делфина. — Делфинът беше малко по-тежка монета от кешийския империал или кралския суверен, тъй че ставаше дума за около единадесет хиляди златни монети по обичайния търговски курс. — Колкото повече се замисляш, толкова по-нелепо изглежда.

— Някой е платил десетгодишна заплата, за да ми даде шанс да оцелея?

— Мразя, когато нещата станат прекалено сложни — каза старшият полицай.

Капитан Талинко се намръщи.

— Оценявам, че ви предстои да обясните едно престъпление на Негово величество, дори това обяснение далеч да не е пълно, но ме очакват други задължения. Господа. — Кимна учтиво и напусна.

Старши полицай Дроган продължи:

— Тал, виждал съм те да играеш на карти и си доста добър блъфьор, но аз съм полицай от двайсет години и мога да разбера кога някой лъже. Наистина нямаш представа кой стой зад това, нали?

— В името на всички богове, Денис, нямам. Аз съм само на двадесет години, пътувал съм малко и ми е трудно да си представя, че през това време съм си създал враг, който би могъл да устрои толкова сложно покушение.

— Не мисля, че е това — отвърна Дроган. — След малко повече размисъл реших, че беше по-скоро проверка.

— Проверка?!

— Някой е искал да види точно колко си добър и да прати срещу теб човек, който е по-добър от всеки, когото би могъл да срещнеш тук на турнира.

— По-добър? Победителят тук се смята за най-добрият на света.

— Не позволявай тази суета да те обсеби, ако спечелиш, Тал. — Дроган го хвана под мишницата и го поведе към изхода. — Трябва да си готов за тази вечер. Ще поговорим пътьом.

— Виж, може да си по-добър от цялата тая пасмина, която е дошла да се пердашите един друг, но измалите са само една от поне десет групи, които цял живот, ежедневно се учат да убиват хора. — Отдръпнаха се от пътя на двама слуги, понесли дълга маса към заседателната зала на капитана на гвардията. — Сигурно може да се намерят поне петима-шестима войници, пръснати оттук до Островите на залеза, които са по-добри от всеки на този остров, но които не са могли да получат разрешение от своите владетели и началници да дойдат да се състезават тук. Вероятно има мъже, които не ти отстъпват, но които не биха си направили труда да пътуват дотук и да си губят времето, независимо каква е наградата. Сигурен съм, че има превъзходни майстори на хладното оръжие по света, които никога не са и чували за Ролдем, да не говорим за Двора на майсторите, нито за този турнир. Искам да ти кажа следното: ако спечелиш, не приемай на сериозно титлата „най-добър на света“. Това ще те убие.

Стигнаха края на коридора.

— Ти влизаш там — каза Дроган и му посочи една врата. — Ще намериш един салон, където можеш да отдъхнеш, да те масажират, да се нахраниш, да поспиш, каквото ти е нужно. — Протегна ръка и стисна десницата на Тал. — Желая ти късмет тази вечер.

И се обърна, но Тал го спря:

— Денис?

— Да?

— Подозираш ли ме в нещо?

Денис се усмихна.

— Освен ако не плащаш луди пари, за да накараш някой да се опита да те убие, само за да впечатлиш дамите, не виждам в какво бих могъл да те подозирам за цялата тази нелепост. — Усмивката му се стопи. — А колкото до останалото, аз винаги съм подозрителен, приятелю. Към всеки.

Обърна се и остави Тал сам в коридора. Той претегли думите на старшия полицай и реши да изтласка от ума си цялата тази нелепост. Макар в случилото се да нямаше нищо забавно, все пак си беше пълна безсмислица.

Чакаше да го призоват за последния двубой. Стаята, която му бяха осигурили, беше разкошна, с всевъзможни ястия и освежителни напитки, от лек бульон до печен бут, пресни плодове, кексове и всевъзможни други сладкиши. В кани на лавицата имаше вино, ейл и вода, а двама слуги търпеливо стояха в готовност да изпълнят всяко негово желание. Имаше и легло, ако поиска да подремне.

Тал седеше на леглото, а Паско оглеждаше ястията и си похапваше оттук-оттам. Магнус се появи от една врата откъм слугинското крило, хвърли поглед на двамата слуги и каза:

— Оставете ни за няколко минути сами.

Слугите погледнаха Тал, той кимна мълчаливо и те бързо излязоха.

— Как влезе в двореца? — попита Тал. Магнус се усмихна със задоволство.

— Когато поискам да отида някъде, ще трябва доста повече от няколко стражи на портата, за да ме спрат.

Тал сви рамене, признаваше правотата му. После продължи:

— Въпросът ми всъщност е какво те води тук така неочаквано?

— Току-що говорих с нашите агенти в Кеш. Убиецът е бил член на особено тайна секта на измалите. Опитваме се да разберем каквото можем.

Тал се въздържа да го попита как точно е говорил с агенти на хиляди мили разстояние. Допусна, че магьосникът или разполага с някаква магия за говорене отдалече, или просто се е пренесъл там и се е върнал тук с чародейската си мощ.

— Това, което се опитвам да разбера, е дали ще се опитат отново, или беше някаква проверка, която издържах.

— Няма как да го научим, освен ако не се опитат да те убият отново — отвърна Магнус.

— Според мен беше проверка — намеси се Паско. — Ако искаха да ви убият, милорд, щяха да намерят много по-лесен начин. Мисля, че някой се опитва да ви прецени възможностите.

Тал се отпусна в леглото и опря гръб на стената. Взе една възглавница и я пъхна зад гърба си за по-удобно.

— В такъв случай въпросът е кой ме преценява и защо?

— Хрумват ми две възможности — каза Магнус. — Онзи, който изпрати танцьорите на смъртта да ме убият, може да е решил да се поинтересува от онзи, който ги провали.

— Но как са разбрали, че съм аз? В смисъл, всички бяхме на острова и мен ме пренесохте в замъка веднага. Всеки един на острова може да е провалил това нападение!

— Най-бързият начин да умрете, милорд, е като подцените враговете ни. Те са неописуемо коварни и съм сигурен, че имат действащи агенти колкото нас, ако не и повече.

— Смяташ, че на Острова на чародея има шпиони?

— Там не, но на други места, където могат да съберат някои сведения за случващото се на острова — отвърна Магнус. — Колкото по̀ сме отдалечени от родителите ми, толкова по-застрашени сме — житейски факт за всички, които им служим. Ти си далече от пряката им опека вече повече от три години, Тал, и през това време някой може да е открил достатъчно податки, за да се досети, че тъкмо ти си този, който провали опита за покушение срещу мен.

— Ако разбирам добре характера на конфликта, за който само намекваш, отмъщението едва ли ще е възможно.

— Вярно — съгласи се Магнус. — Но премахването на опасен противник е логичен ход. Тал, те винаги се стремят да ни отслабят, да обезсилят всеки наш опит да спечелим предимство, също както правим ние, тъй че ако успеят да разкрият някой от агентите ни, най-вероятно ще направят всичко, което е по силите им, за да го премахнат.

— Това все още не обяснява защо ще се опитват да ме убият точно когато съм най-малко уязвим, пред стотици свидетели… — Тал отчаяно махна с ръка. — Просто е нелепо.

— Не е нелепо, ако някой се опитва да изпрати послание на баща ми.

— Какво послание? — попита Тал.

— Че никой от агентите му не е в безопасност, никъде и в нито един момент.

Тал помисли малко, след което попита:

— Ти каза, че има две възможности. Коя е другата?

— Някой иска да те привлече на своя страна.

— Кой?

— Ще разберем, когато ти предложат, нали?

— Смяташ, че някой си е направил целия този труд само за да види дали си заслужава да бъда нает?

— Някои от хората, които тепърва ще срещате, милорд — каза Паско, щом довърши парче миризливо сирене, — са способни на какво ли не. — Седна до масата, взе си резенче лук и го топна в горчицата. — Вие сте опасен човек. Някой може да иска да вземе велик сабльор на служба, но само ако е и великолепен дуелист, и смъртно опасен боец. Двубоят днес следобед показа, че сте и двете.

— Вярно — каза Магнус. — Конклавът и нашите врагове не са единствените хора с ресурси, богатство и желание да привлекат таланти на служба. — Погледна дъвчещия лука с горчица Паско и рече: — Как можеш да го ядеш това?

— Чудесно е след сиренето — отвърна Паско с пълна уста. — А после като го отмиеш с малко хубаво бяло вино… — Примижа и добави: — Просто чудесно.

— И аз разбирам отчасти от хубава храна, Паско, но мисля, че в случая съм склонен да се съглася с Магнус — каза Тал.

— Опитайте, милорд. — Паско взе едно блюдо, постави на него резен лук и парче сирене и поля лука с горчицата. Наля и чаша вино. — Първо хапка от сиренето, после лукът, накрая виното.

Тал отхапа от сиренето — беше доста пикантно и твърдо; а щом отхапа от лука, откри, че горчицата е страхотно люта. Очите му се насълзиха и той изгълта и виното. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, рече:

— Не е зле, но мисля, че човек все пак трябва първо да му свикне.

Магнус се изсмя късо.

— Е, аз трябва да тръгвам. Трябва да поговоря с татко. Ще се върна да наблюдавам двубоя!

— Та той е след по-малко от час — каза Паско.

— Ще се върна.

Магнус стисна тоягата си и изведнъж изчезна. Лек полъх във въздуха, изпука нещо — и толкова.

— Много впечатляващо — каза Тал.

— Този младеж е много опасен — рече Паско. — Никой не говори за това, но някой ден може да стане по-могъщ и от баща си.

— Някой ден някой ще трябва да ми разкаже повече за това семейство. — Паско отвори уста да каже нещо, но Тал вдигна ръка. — Но не днес. Сега имам нужда да отдъхна половин час и да се съсредоточа. Събраха се неща, които да ме разсейват цял живот, а след по-малко от час трябва да се изправя срещу противник за титлата. — Легна и добави: — А и трябва да измисля как да го убия тоя кучи син, без да ме надупчат със стрели от лъкове и арбалети.

Паско се спря, докато вдигаше резенче лук и сирене към устата си, и погледна затварящия очи младеж. После бавно задъвка и кимна. Горчицата наистина беше доста люта.

 

 

Тал стоеше пред краля, вперил очи напред. Церемониалмайсторът редеше речта си бавно и монотонно, с явната наслада от това, че му е паднала възможност да досади на събралите се благородници и влиятелни особи с цялата история на турнира на Двора на майсторите от самото му възникване.

Тал устоя на подтика да погледне наляво, за да види Кемпънийл. Предполагаше, че офицерът от гвардията на херцог Оласко стои мирно, също като него.

Най-сетне урокът по история приключи и церемониалмайсторът заяви:

— Ваше величество, пред вас стоят двамата най-отлични фехтовачи на света и всеки от тях гори от нетърпение да докаже своите качества пред височайшето ви присъствие. Позволете да ви представя лейтенант Джордж Кемпънийл, на служба при вашия братовчед, херцога на Оласко.

Лейтенантът се поклони на краля. След това церемониалмайсторът обяви:

— Позволете да ви представя Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк, на служба на негова светлост херцога на Ябон.

Тал също се поклони на краля.

— Господа — каза церемониалмайсторът. — Дотук вие се представихте възхитително, постигнахте успех в най-оспорваното състезание в бойни умения и сега един от вас ще бъде обявен за най-великия дуелист на света. Вие сте в течение на правилата и ако някой от вас пожелае да се оттегли от двубоя сега, никой няма да го обвини или укори. — Погледна поред двамата да види дали някой ще се оттегли, но никой не реагира на въпроса му.

— Добре. Тогава нека дуелът започне.

Старшият майстор от Двора на майсторите, който държеше този пост от близо трийсет години, закрачи бавно към центъра на полето, определено за състезателите. Махна с ръка на двамата да се приближат, хвана Тал за китката и леко го измести вляво, после направи същото с Кемпънийл и го постави вдясно от себе си.

— Обърнете се с лице към мен! — отсече той строго. — Не опозорявайте себе си, нито този двор!

Тал погледна крадешком към галерията над арената и видя подредените там стрелци, огънати лъкове и заредени арбалети.

Майсторът прояви благоприличие да не спомене за присъствието им.

— По моя команда, започнете дуела и нека боговете ви дарят със сила и доблест.

Тал се извърна срещу Кемпънийл и той му се поклони. Тал му отвърна отсечено, с много леко кимване — нямаше да удостои с вежливост този убиец.

Подадоха отсечена команда и Кемпънийл скочи право срещу него, вдигнал високо широката си сабя, а след това тя изведнъж се задвижи в посичащ удар. Тал извъртя рязко китката си с върха на оръжието към пода и вляво, за да блокира, след което се завъртя надясно. Ходът беше неочакван и за миг гърбът му се оказа открит, но докато Кемпънийл се съвземе, Тал вече нанасяше своя удар, който трябваше да порази Кемпънийл в лявото рамо.

Но опитният сабльор от Оласко леко приклекна и оръжието мина безопасно над рамото му — пропусна целта си само с половин пръст. Тал трябваше да отстъпи назад от страх инерцията да не го завърти и отново да открие гърба му.

След като размениха първите си удари, двамата противници закръжиха един срещу друг, като и двамата се движеха наляво, далече от оръжието на другия. Тал бързо прецени противника си: Кемпънийл беше бърз почти колкото кешийския убиец, но компенсираше добре малко по-бавната си скорост с голямата си опитност в боравенето с дългата сабя. Държеше съвършено балансирано оръжие и знаеше как да изпълни сложно съчетание от удари, лъжливи ходове и рипости.

Посрещаше и отвръщаше на всяка атака и на няколко пъти само свръхестествената реакция на Тал го спаси от поражение. След няколко минути и двамата вече дишаха задъхано и бяха плувнали в пот.

Възгласите и насърчаващите викове скоро заглъхнаха и накрая замряха съвсем. Дуелът продължаваше, а придворните и гостите стояха съвсем мълчаливо, без да се чуе и най-тих шепот: събралите се попиваха с очи всяко движение и маневра на двамата претенденти. Всички бяха затаили дъх и дори се опитваха да не мигат, за да не пропуснат внезапния изход, който неминуемо щеше да дойде.

Напрежението у Тал се усилваше, тъй като Кемпънийл бе най-добрият боец с хладно оръжие, пред когото се бе изправял. Беше хитър и не влизаше в никакъв шаблон в ходовете си, доколкото Тал можеше да прецени. Времето течеше и той чувстваше как шансовете му за победа се изплъзват. Освен това изпитваше необходимост да намери съвършената атака, онази, която би могла да се окаже леко „встрани“, и да нанесе убийствен удар, който да прилича на злополука. Но минутите течаха, умората се трупаше и той разбираше, че става все по-невъзможно да убие противника си, и при това може би дори щяха да му отнемат удоволствието да спечели двубоя.

И в този момент забеляза нещо. Видя как лейтенантът шибна с оръжието, докато замахваше, за да го посрещне в засада, а след това го изтегли назад и се опита да му влезе отдясно, докато сабята на Тал се понасяше в другата посока. Тал вече бе видял това движение.

Минутите се точеха. Двамата противници се отдръпваха един от друг, кръжаха и се опитваха да успокоят дишането си, докато търсят откриване. Тал реши да поеме риск, преди да се е уморил твърде много, за да може да изпълни трудния ход.

Започна с привидно тромав замах отгоре, като изви китката си така, че ударът да дойде над лявото му рамо в дъга надолу, прицелена в дясното рамо на Кемпънийл. След това бавно завъртя китката си, все едно опитва посичащ удар под лакътя на Кемпънийл към откритите му за миг ребра, докато той вдига оръжието си нагоре, за да парира високата атака.

Кемпънийл видя отварянето и вместо да продължи с високата блокада, заби оръжието си напред в опит да порази Тал в дясното рамо.

Тал се остави инерцията да го тласне напред, разтворил широко крака; тялото му се изви наляво, върхът на сабята почти опря пода. Вместо да се спре и да се отдръпне обаче Тал продължи залитането, докато дясното му коляно не докосна пода. Върхът на оръжието на Кемпънийл се вряза във въздуха и докато изненаданият лейтенант разбере, че е пропуснал целта си и издърпа сабята си назад, Тал изви китката си, заби нагоре с острието и го промуши в слабините.

Кемпънийл изръмжа от болка и рухна на пода, стиснал се с ръка за слабините, между пръстите му потече кръв. Тал се изправи и отстъпи назад. Зрителите седяха стъписани и смълчани.

Глупав и рискован ход. Но беше подействал. Тълпата изригна в овации и възторжени възгласи, щом Тал отстъпи още крачка от съперника си.

Старшият майстор се приближи и сложи ръка на рамото му — признаваше победата му. Тал пристъпи показно напред, застана над Кемпънийл и му подаде ръка, за да му помогне да стане. Лейтенантът лежеше безсилен, с изкривено от болка лице. Тал помълча за миг, после се обърна и каза:

— Доведете лекар. Боя се, че раната е по-дълбока, отколкото бе намерението ми.

Двама войници в униформата на херцогство Оласко притичаха до Кемпънийл и се опитаха да му окажат помощ. Появи се и кралският лекар, прегледа бързо раната и се разпореди да отнесат лейтенанта в някоя стая наблизо, за да го превърже.

Слуги зачистиха припряно кръвта по пода и след минути редът в залата бе възстановен.

Тал едва чу похвалите, с които го отрупаха кралят и Майсторът на двора. Кимаше и се усмихваше вяло при всеки подходящ повод. Когато кралят най-сетне му връчи златната сабя, малко копие на първоначалната награда, поднесена на граф Верси Данго преди двеста години, Тал се поклони и благодари скромно.

Но през цялото време се чудеше колко дълбоко е пронизал противника си.

Паско го придружи до стаята, която му бяха отделили. Там го чакаше вана с гореща вода и Тал си позволи лукса да падне изтощен на леглото и Паско да свали ботушите му.

— За малко да загубя — въздъхна уморено.

— Знам — отвърна Паско. — Но не загубихте. Той ви изтощаваше. Вие сте здрав и силен младеж, но той е опитен ветеран и има години военни кампании и истински войни зад гърба си, каквито вие нямате. Това беше неговото предимство. Вашето беше готовността да рискувате всичко в един глупав ход. Но подейства.

— Подейства, да. Едва не загубих, защото непрекъснато се опитвах да измисля начин да го убия, и почти фатално късно осъзнах, че едва ли ми остава шанс поне да спечеля.

— Е, стореното — сторено. — Паско му свали ботушите. — Хайде, изкъпете се, защото галаприемът вече започва и вие сте почетният гост.

Тал се накисна в блажената топлина на ваната.

На вратата се почука. Паско я открехна и поговори тихо с някого, после я разтвори широко. Влязоха шестима пажове, понесли дрехи, достойни за крал. Най-старшият обяви:

— Негово величество ви изпраща поздравите си, скуайър, и би желал да приемете тези дрехи като скромен израз на неговото одобрение и задоволство от победата ви. Негово величество ви очаква да се появите в главната зала.

— Благодаря — отвърна учтиво Тал, стана и взе една голяма кърпа от ръцете на Паско. — Моля, предайте на Негово величество, че съм изпълнен с предълбока благодарност и ще се явя веднага щом се облека.

Пажовете се поклониха и излязоха, а Паско му помогна бързо да се облече. Облеклото беше от най-фина тъкан и му стоеше все едно че майстор шивач му е взел мярка.

— Интересно, дали някъде има и друг костюм, приготвен за Кемпънийл — обади се Паско.

— Несъмнено — отвърна Тал. — Това тук бисери ли са?

— Да. Жакетът ви е обшит с перли. Това облекло струва почти колкото изящната малка златна сабя, която спечелихте.

Щом приключи с обличането, младият победител застана пред скъпото стъклено огледало и се огледа. Жълтият жакет и черните бричове се допълваха от бяла риза с бухнали ръкави и мека червена шапка. Но това, което виждаше пред себе си, бе непознат човек. В първия миг той дори не позна отражението си. И помен нямаше от планинското момче, което бе чакало на мразовития планински връх да получи видението си. Пред него стоеше непознат, натруфен в скъпото и най-модно ролдемско облекло образован и възпитан младеж, който говореше много езици, свиреше на няколко инструмента, можеше да готви, да рисува, да съчинява поезия и да замайва главите на млади дами с висок сан. За миг Тал сгорчивина си помисли дали онова момче не се е изгубило завинаги. После изтласка тази мисъл от ума си и се обърна към Паско.

— Хайде, не бива да злоупотребяваме с търпението на краля.

Забързаха към голямата зала, където дворцовият церемониалмайстор обяви появата му. Тал пристъпи вътре, прекоси залата и застана пред краля. Всички въодушевено заръкопляскаха.

След като официалната част приключи, херцогът на Оласко, който стоеше до кралицата, пристъпи напред, усмихна се и каза:

— Бих помолил да ми отделите малко време, млади сър.

Тал се остави херцогът да го отведе настрани от краля. Херцог Каспар заговори спокойно, с дълбок и вдъхващ кротост глас, прикривайки опасния нрав, който младежът долавяше в него.

— Имате ли някакви планове, след като турнирът вече приключи, млади ми приятелю?

— Предстои ми да уредя някои семейни дела — отвърна Тал. — Но не съм мислил много какво ще правя след това, ваша светлост.

— Винаги търся хора с особен талант, млади Хокинс, а вие ме убедихте, че сте точно такъв. Начинът, по който се справихте с онзи кешийски измали, ви поставя много над повечето майстори на сабята, а победата ви над моя шампион днес… да кажем, че в Оласко едва ли има друг мъж, който би могъл да се сравни с Кемпънийл.

— Ласкаете ме, ваша светлост.

— Не — отвърна тихо херцогът. — Празното ласкателство е губене на време. Тези, които служат при мен, печелят похвала, когато е заслужена, също както получават наказание, когато се провалят. Със задоволство мога да отбележа, че наградите далеч надвишават наказанията в моя двор, защото, както казах, търся изключителни мъже. — Усмивката му се разшири и той добави: — И жени също, разбира се.

Херцогът погледна над рамото на Тал и той се обърна. Видя към тях да се приближава изящна млада жена със сплетени златни коси, с лека усмивка на устните. Лицето му остана съвсем безизразно, когато херцогът заяви:

— Скъпа, позволи ми да ти представя скуайър Талвин Хокинс, от Кралството. — Обърна се към Тал. — Скуайър, моята приятелка, лейди Роуена от Талсин.

— Милейди — поздрави я Тал с вежлив поклон.

— Удоволствието е за мен, скуайър. Съвсем наскоро пристигнах в града, но успях навреме да стигна в двореца за двубоя. Бяхте великолепен.

— Прекалено много ме хвалите, милейди.

Дамата се обърна към херцога с думите:

— Жалко обаче за лейтенанта.

— Да, нали? — въздъхна Каспар. После се обърна към Тал. — А, вие едва ли сте чули, нали? Ударът ви е срязал артерия в слабините. Коварно нещо, издърпва се навътре в тялото, когато бъде прерязана. Опасявам се, че лейтенантът ми е изгубил фатално много кръв, докато са търсели жрец лечител.

Тал усети как сърцето му спря за миг, преди да отвърне:

— Достойно за съжаление наистина, ваша светлост.

— Знаете ли, това е едва четвъртият фатален изход в историята на турнира и вие сте отговорен за два от тях, в един и същи ден. Следобедният инцидент бе оправдан, предвид обстоятелствата, но тазвечерният… наистина неприятно. Раната е убийствена.

Тал се вцепени, но херцогът добави бързо:

— Лош избор на думи, млади приятелю. Следях внимателно двубоя, вашето забиване беше непреднамерено. Не мисля, че можехте да видите накъде отива върхът. Беше безспорно нещастен случай.

— Безкрайно съжалявам, че ви струва един чудесен офицер — каза Тал.

— Е, добре — отвърна херцогът. — В такъв случай го компенсирайте и приемете служба при мен.

Сърцето на Тал заби бързо.

— Ще го обмисля, ваша светлост. Както казах, предстои ми да уредя някои семейни дела, но след като приключа… може би.

— Чудесно. А сега, моля да ме извините — каза херцогът и подаде ръка на лейди Роуена.

Тал се върна при чакащия го Паско, като пътьом прие с вежливо кимване десетина възторжени поздравления. Щом видя лицето му, Паско попита:

— Какво има?

— Трябва да напуснем веднага и да разберем къде се крие Магнус. — Огледа голямата зала. — Сигурен съм, че е някъде наблизо.

— И след това?

— Ще му кажа, че вече знам кой е изпратил убийците срещу мен. Херцогът на Оласко.

— Как разбра?

— Той знаеше, че убиецът е измали. Само Магнус го знаеше със сигурност, защото е бил в Кеш. Единственият начин Оласко да го знае е, ако той е платил на клана му, за да го изпрати.

Паско се намръщи.

— Ей сега ще го намеря.

Понечи да тръгне, но Тал го стисна за рамото.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Жената с Оласко.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е Алисандра.