Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (17)

Глава 14
Дворът на майсторите

Тал примига.

Острието, задържало се за миг пред лицето му, трепна и се отмести надясно, а той се поколеба, после се задвижи в същата посока. Както беше предвидил, противникът му правеше лъжлив ход надясно и се измести вляво. Тал се хлъзна покрай гарда му толкова бързо, че другият фехтовач не успя да реагира навреме и оръжието на Тал го докосна.

— Туше! — извика началникът на Двора на майсторите. Тал отстъпи, застана мирно и отдаде чест на противника си, млад благородник от крайбрежния град Шалан. Дюзан или Дюсан, не му помнеше точно името. Зрителите учтиво аплодираха.

Началникът на Двора пристъпи напред и заяви:

— Точка и победа за милорд Хокинс.

Талвин Хокинс, млад благородник от Илит, далечен братовчед на лорд Селжан Хокинс, барон от Двора на принца в Крондор, се поклони първо на Началника на Двора, после — на своя противник. Двамата свалиха мрежестите защитни маски и си стиснаха ръцете. Младият ролдемски благородник се усмихна и каза:

— Някой ден ще сбъркаш, Тал, и тогава ще те спипам.

Тал се усмихна в отговор.

— Може би си прав. Но както казва моят човек, Паско, „Предпочитам да съм повече късметлия, отколкото добър“. Нали, Паско?

Плещестият слуга взе сабята на господаря си и отвърна усмихнато:

— Както казва господарят, ако имам избор, винаги бих предпочел късмета.

Двамата дуелисти си размениха поклони и се оттеглиха в противоположните ъгли на огромната зала за дуели, ядрото на Двора на майсторите в град Ролдем. Големи резбовани дървени колони обкръжаваха масивния дървен под, излъскан до блясък и с цвета на бронз. В пода бяха вградени сложни фигури. След като се запозна с инструкторите си, Тал бързо разбра, че освен естетическата страна те изпълняват определени функции. Всяка фигура очертаваше зона за дуелиране, от много тясната и дълга пътека за фехтовка с рапири до по-големия осмоъгълник за по-дълги оръжия.

Защото тъкмо оръжията бяха причината за съществуването на Двора на майсторите. Преди повече от двеста години кралят на Ролдем обявил турнир, който да излъчи най-великия фехтовач на света. Благородници, мъже от простолюдието, войници и наемници дошли от места чак отвъд Пояса на Кеш — планините, разделящи северната и южна половини на империята, от Далечния бряг и от Кралството, и от всички райони между тях. Наградата била баснословна: широка сабя, изработена от злато и с инкрустирани скъпоценни камъни — изделие с цената на кралски данъци за много и много години.

Турнирът продължил две седмици и го спечелил един местен благородник, граф Верси Данго. За изумление и радост на краля той обявил, че ще се откаже от наградата, та да може кралят да се възползва от цената на сабята, за да заплати за построяването на академия, посветена на оръжието, и там да се провеждат редовни турнири. Така бил основан Дворът на майсторите.

Кралят се разпоредил да се построи школата и тя покрила цяло градско каре в самия център на столицата на Островното кралство. С годините била преустройвана и усъвършенствана така, че сега наподобяваше колкото школа, толкова и дворец. След завършването й бил проведен втори турнир и граф Данго защитил титлата си на най-добрия фехтовач в света.

Състезанието се провеждало веднъж на всеки пет години. На четвъртата си защита на титлата граф Данго бил ранен в двубоя от бъдещия победител и се принудил да се оттегли от състезанието.

Оттогава шампионатът беше спечелван от тридесет и един майстори на фехтовката. Нокът на сребърния ястреб, известен вече под името Тал Хокинс^[1], възнамеряваше да е тридесет и вторият.

Учителят по фехтовка се приближи и Тал го удостои с почтителен поклон.

— Да, учителю Дубков?

— Представянето ви беше чудесно, но подценихте противника си. Ако го бяхте направили с по-опитен сабльор, можеше да ви засече, млади приятелю.

Тал сведе глава в признание за вярната преценка. После се усмихна широко и отвърна:

— Ако никога не предлагам на по-малко опитния дори най-малката възможност да спечели, какъв мотив ще имат да тренират с мен?

Дубков се засмя.

— А тези с повече опит — примерно тези, които очакват да бъдат включени в турнира — няма да ви партнират, за да не разкрият твърде много и да се окажат в неизгодно положение по време на състезанието, така ли?

— Точно така.

— Е, не знам колко смятате, че се усъвършенствате от тези упражнения — заговори тихо учителят, — но тълпата се радва… особено младите дами. — И кимна към галерията, където десетина дъщери на ролдемски благородници седяха и наблюдаваха туровете.

Няколко от тях се усмихнаха и кимнаха на Тал. Той им отвърна със същото, без да срещне погледа на някое определено момиче. Забелязал това, учителят Дубков вдигна учудено вежда.

— Е, чакат ме други задължения. Лек ден ви желая, млади Талвин.

— Лек ден и на вас, учителю — отвърна Тал с поклон, като роден благородник.

Свали подплатения жакет с помощта на Паско и слугата му подаде кърпа. Тал изтри врата си и мократа си коса. След това облече жакета от фин брокат, подходящ за следобедно облекло, и зачака търпеливо Паско да затегне връзките.

— Някакви покани за вечеря?

— Четири, милорд. Лейди Сабрина желае да вечеряте с нея и баща й. Лейди Джесика и лейди Матилда ви канят да вечеряте със семействата им, а лейди Мелинда желае да вечеряте с нея и спомена, че баща й винаги е по работа.

— Значи Мелинда — ухили се Тал.

— Днес изглеждате необичайно щастлив — отбеляза Паско. Бившият слуга на Робърт се бе появил още първия месец, след като Тал и Калеб се настаниха в Саладор. Играеше ролята си на личен слуга с такава убедителност и лекота, че Тал бе склонен да повярва, че е заемал този пост при някой благородник някога в тъмното си минало. И бързо бе обучил Нокът на сребърния ястреб на всички необходими нюанси на благородническото поведение и държане, за да се получи от него Талвин Хокинс.

Тал кимна с усмивка.

— Слухове, клюки и крайно недостоверни източници ме карат да вярвам, че преди турнира ще бъда поканен в двореца за аудиенция с краля, или най-малкото ще бъда включен в списъка като гост за следващата галавечеря.

— Това не е изненадващо, господарю — отвърна Паско. Сниши глас, за да може да го чуе само Тал, докато намяташе пелерината на гърба на младежа. — Изненадващото е, че става чак сега.

Тал се усмихна.

— Така е.

Двамата напуснаха тренировъчната зала покрай галерията и когато тръгнаха по големия коридор, отвеждащ към външния двор, не един слуга дискретно пъхна бележка в ръката на Паско. По стените на коридора се редяха портрети на шампиони, а в центъра на входа голяма бронзова статуя на Верси Данго в героична поза посрещаше посетители и ученици на Двора на майсторите. Двамата забързаха по стъпалата към очакващата ги карета. Кочияшът им отвори вратичката.

След като се настаниха, Тал каза:

— Аз съм само вторият сабльор в историята на Двора на майсторите, който никога не е губил тур.

— Хмм. Май си спомням, че бяхте надвит един следобед от майстор Дубков, милорд.

— То не беше състезание — отвърна Тал. — Беше занимание. И главно защото аз му позволих.

— Позволихте му?

— Да, по две причини. — Междувременно каретата напусна двора и пое по улиците на Ролдем. — Първо, той е Майстор на Двора и там ми трябват приятели, и второ, в тази среща научих повече, като загубих, отколкото ако се бях напрегнал да спечеля.

— Затова ли се задоволявахте с равен в някои турове?

— Да. Но само при тренировка, както си забелязал. Никога не съм губил в състезание и нямам намерение да го правя в близко бъдеще.

— Ще ви напомня, милорд, че за този турнир идват фехтовачи от целия свят.

— Да. И мога да загубя, но не това е намерението ми.

— Добре.

Каретата трополеше по кривите калдъръмени улици. Тал седеше отпуснат и се наслаждаваше на пъстрата гледка, а Паско бързо преглеждаше и отмяташе бележките, пъхнати в ръката му. Всички бяха едни и същи, от млади жени: питаха Тал защо не им се обажда.

Младият мъж седеше отпуснат, оставил се на прохладния океански въздух, навяващ постоянно от запад, да го освежи. Очите му попиваха гледките. Беше видял вече три града, Крондор, Саладор, а сега и Ролдем, но най-много харесваше сегашното си местонахождение. Крондор изглеждаше груб и сив в сравнение с другите два, може би поради това, че в по-голямата си част бе съграден отново от развалините, през последните тридесет години. Калеб му беше разказал историята за Изумрудената кралица и унищожаването на града от нейните сили, както и за храбрата съпротива на Кралската армия на Кошмарния хълм.

За разлика от Крондор, Саладор беше древен град, просторен и с облик, достоен за ролята му на метрополия. Във външните му квартали преобладаваха малки местни пазари и търговски улици, а вътрешният град почти с нищо не напомняше за древното укрепление, каквото трябваше да е бил някога. Тал помнеше как преминаха през една отворена порта от единия район на града към другия, но иначе почти нищо не личеше от голямата крепостна стена, която някога трябваше да е била главната защита на града.

Саладор си имаше своите чарове и двете години, прекарани там от Нокът на сребърния ястреб, докато се превърне в Талвин Хокинс, бяха две от най-хубавите години в живота му, докато не пристигна в Ролдем. Беше се научил да свири на лютня, на месингов рог и на множество ударни инструменти. Беше се отървал от всякакъв акцент при говорене на Кралската реч или на ролдемски и можеше да мине за благородник от която и да е от двете държави. Беше се усъвършенствал в рисуването, научил се беше да отличава доброто вино от лошото — пристрастил се беше към първото — и бе усвоил тънкостите на дворцовите танци.

Изчел беше много книги и ръкописи и беше проучил всичко, до което успя да се добере, за историята на този континент на Триагия. Научи за други държави, които не бе посещавал, и историята го увлече неимоверно.

Запозна се с и позна много жени. Отначало лекуваше раната, нанесена му от Алисандра, но една нощ Калеб го накара да го придружи из града, пиха, обикаляха от една гостилница в друга, а накрая се озоваха в един славещ се с добро име публичен дом. Там Калеб го остави на грижите на екип от опитни и ентусиазирани млади куртизанки, които намериха начини да съживят интереса на Нокът към жените. Последваха любовни връзки със слугинчета, дъщери на търговци и понякога — с дъщерята на някой дребен благородник.

Към двадесетия си рожден ден — Тал беше възприел обичая да празнува рождението си в деня на Средилетие — младият мъж бе готов за Двора на майсторите.

Една нощ Робърт се появи с подправени документи, представящи го за Талвин Хокинс, далечен братовчед на дребен благородник в провинция Ябон в Западното владение на Островното кралство. Така Нокът на сребърния ястреб стана Талвин Хокинс, скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк, васал на барон Илит, напуснал бащиния си дом, за да служи известно време в северния гарнизон като рицар-лейтенант под командата на херцога на Ябон, и напуснал с чест военната служба, за да търси щастието си. Младеж с благороден ранг, но без богатство.

Междувременно бе успял по някакъв начин да натрупа достатъчно средства, за да се нанесе в скромно, но с вкус обзаведено жилище в един хубав квартал на града, където устройваше забавления с малки групи млади благородници. И се бе отличил като най-добрия фехтовач и най-изгодния за брачна връзка ерген, пристигал от години в града.

Тал бе впечатлен от огромната работа, извършена, за да му се проправи път в градското общество. Кредитни писма, писмени представяния и препоръки, всичко това бе подготвено предварително. Няколко местни лица се представяха за стари негови познати, стигаха дори дотам, че да припомнят на Тал за свои предишни срещи.

За радост на Паско и Робърт Тал се оказа опитен играч на хазарт — резултат от логическите игри, които бе изучавал при Робърт и Магнус. Устояваше на изкушението да печели големи залози, предпочиташе редовно да печели дребни суми. За да си осигури покани за нови игри на карти и зарове, понякога губеше преднамерено, с великодушие и чувство за хумор.

Всички, които го познаваха, го оценяваха като добре сложен и чаровен младеж. Прям, учтив и забавен. Смятаха го за ценен гост на вечери и рядко се хранеше сам вкъщи. Свободното владеене на много езици, изяществото му като танцьор, способността му да пее и да свири на много инструменти — всичко това го превръщаше в един от най-популярните млади благородници в града. Липсваше само покана за галавечеря в кралския двор. Но ето, слухът поднасяше надежда, че и това скоро предстои.

Единствената критика, отправяна към Тал Хокинс, бе от страна на младите дами в Ролдем. Да, той беше чаровен, елегантен, остроумен и пламенен в подходящ момент. Но не една млада жена го бе обвинявала, че няма сърце, защото никога не им говореше за любов. Страст и телесни удоволствия, да, и неговата прямота и дързък подход му бяха спечелили не едно младо ролдемско цвете, решено допреди това да устои на изкушението пред забележителния младеж от Запада. Леглото му оставаше празно само когато той го пожелаеше, но Тал често не намираше много радост в тези, които го споделяха с него. Облекчение, удоволствие и забавление — да, но не и радост. Мисълта му от време на време се връщаше към Алисандра и той се чудеше дали не става като нея, а след това решаваше, че не е така, защото все още изпитваше обич към своите наставници, спомняше си любовта, която таеше в сърцето си към своето семейство и съселяни; но стигнеше ли се до младите жени, за него те бяха само средство за постигане на някаква цел: да задоволи страстта си например, да се издигне в обществото или просто да се разсее.

Каретата спря пред жилището му, тристаен апартамент на първия етаж. Домът на партера се обитаваше от един лихвар и семейството му. Семейството имаше дъщеря, доста привлекателна всъщност, но Паско го бе посъветвал да не ухажва младата дама и Тал се съгласи. Един ядосан баща, особено баща с много пари, можеше да му създаде трудности. Защото макар бащата да не представляваше заплаха с оръжие, парите му можеха да купят много оръжия. Поради това Тал се държеше учтиво с бащата и майката, братски с младия им син и леко ухажорски, но винаги възпитано и сдържано с момичето.

Кочияшът отвори вратата и Тал и Паско слязоха. Слугата тръгна към стълбището, а каретата подкара към градската конюшня на една улица разстояние, където беше и квартирата на кочияша, тъй че да е на разположение на Тал всеки път, когато му потрябва.

Тал се качи в апартамента и Паско попита:

— Да приготвя ли банята?

— Не. Точно сега почти студената вода не ми се нрави особено. Мисля да подремна и след час да прескоча до банята Ремарга, да се преоблека там и да се приготвя за вечеря с Мелинда. Докато спя, моля те, изпрати й бележка, че ще съм повече от щастлив да вечерям с нея, и изпрати съжаленията ми към другите дами, които са ме поканили.

— Да, милорд — отвърна Паско.

За изненада на Тал, още от самото начало Паско се отнасяше към него все едно е благородник по рождение и нито веднъж не спомена за предишната биография на Нокът, нито забравяше мястото си дори когато двамата оставаха сами. А през цялото време, откакто бе пристигнал в Ролдем, Талвин Хокинс до такава степен се бе вживял в ролята си на благородник авантюрист от Островното кралство, че дори за самия него миналото му, преди да дойде в Саладор, започваше да се превръща в смътен спомен, все едно е на някой друг.

Паско се зае със съобщенията, а Тал се съблече. Смъкна наметалото, жакета, туниката и ботушите и се просна на леглото само по панталони. Беше уморен от тренировката, но сънят не идваше; беше неспокоен и напрегнат от очакването за покана в двореца. Да не говорим, че турнирът започваше след по-малко от месец. Тал вече усещаше натрупващото се напрежение. Трябваше да внимава: прекаленото напрежение можеше да го направи нервен, да му попречи в съсредоточаването върху текущата задача.

А освен това съзнаваше, че щом турнирът свърши, го очаква още нещо — и не знаеше какво е. Възприемането на ролята на благородник като че ли вървеше точно както беше предсказал Рондар и очевидно бе причината за няколкото му години обучение, но все още не му бяха обяснили защо.

Личните му планове не се бяха променили. Рано или късно щеше да хване убийците на близките си, но докато не приключеше със сегашната си роля, докато не решаха Учителят Пъг и приятелите му, че задълженията му към Конклава са изчерпани, трябваше да чака.

Все пак напоследък го глождеше едно все по-усилващо се притеснение: ами ако станеше така, че изобщо не го освободят от дълга му към Конклава? Ако се случеше да загине, преди да е успял да отмъсти за избитите си близки? С втората възможност нямаше смисъл да се занимава. Ако съдбата отредеше последният оросин да загине, преди виновниците да бъдат наказани — така да бъде. Но първата го тревожеше, защото кой от двата му дълга бе първостепенен? Жизненият дълг бе нещо, което никой оросин не можеше да пренебрегне току-така, защото това би посрамило не само човека, но и неговото семейство и предците му. Но кръвната мъст, изисквана от племенната му култура, бе също толкова важна. Надяваше се, че боговете ще погледнат благосклонно и ще му посочат верния начин да изпълни и двата си дълга доблестно.

Превъртя се по корем и си помисли, че може и да не го направят. Такива неща обаче не зависеха от него, тъй че най-добре беше да не се терзае.

Полежа половин час, но сънят така и не го споходи. Накрая реши, че настроението му може би ще се пооправи с една по-дълга баня. Стана и извика Паско.

Слугата се появи на прага и Тал каза:

— Отивам в Ремарга. Донеси ми дрехи. Ела веднага, щом избереш подходящо облекло за вечерята. Каретата да ме чака пред Ремарга час след залез-слънце.

— Да, милорд.

Тал се облече, излезе и тръгна по улиците на Ролдем. Вървенето пеш през града никога не го отегчаваше — оживените дюкяни по улиците, гъстите пъстроцветни тълпи, млади, стари, мъже и жени, търговци и моряци, благородници и простолюдие. Мирисът на море бе навсякъде и това, съчетано с шума и суматохата, бе опияняващо за едно момче, израснало в самотата на планините.

Тал се зачуди дали съдбата ще му предостави възможност някой ден да се върне в местата на своето детство и дали той ще приеме тази възможност, ако му се предложи. След кратък миг размишление реши, че ще го направи. Защото колкото и възхитителни да бяха нещата, които бе придобил — знания, опит и материално благополучие, — те бледнееха пред онова, което бе загубил: дом, семейство, детство.

Ако желанието му можеше да се осъществи, бе готов да замени всичко, за да върне майка си, баща си, сестра си, всички от клана — да са пак здрави и щастливи. Горчеше му от мисълта, че дори най-могъщият чародей, дори всички чародеи заедно, не могат да изпълнят такова желание.

Стигна до една пресечка и сви надясно през тълпата в късния следобед. Само след няколко секунди разбра, че някой го следи. Ловджийският му инстинкт или това, което Накор бе назовал „бучката тревога“, случаен поглед през рамо, отражение в прозореца на дюкян, нещо го беше предупредило: разбрал беше някак, че на тридесет стъпки зад него има човек, който го следи, откакто бе излязъл от жилището си.

Спря пред витрината на един дюкян, уж че оглежда изложените изделия. Човекът, когото бе забелязал с периферното си зрение, също спря и се засуети, все едно търси нещо из джобовете си. После, с престорено ядосана физиономия, мъжът се обърна и бързо закрачи обратно, но не и преди Тал да запомни външността му. Беше нисък и жилав, крачеше бързо и с пестеливи движения, което предупреди Тал: опасен човек.

Тал знаеше, че бързо ще се скрие сред тълпата, така че не тръгна подир него. Първо, нямаше да успее да го настигне. Второ, така щеше да се издаде, че го е разкрил. Той или някой друг скоро щеше да се появи отново. Някой дебнеше Тал — и той трябваше да разбере кой и защо.

Ако се окажеше платен убиец, нает от някоя разгневена млада жена или нейния баща, това беше едно, но ако това имаше нещо общо с Конклава на сенките, бе съвсем друго. Може би трябваше да изпрати Паско, за да предупреди Робърт и останалите.

Закрачи небрежно към банята, като се отклони от обичайния си маршрут. На няколко пъти спря, за да се увери, че вече не го преследват.

Пред Ремарга го посрещна един от добре познатите му прислужници.

— Добър ден, милорд.

— Добър да е, Свен — отвърна Тал. — Салмина свободна ли е?

— Ще проверя, сър. Желаете ли услугите й?

— Да — отвърна Тал и влезе в съблекалнята.

Свен влезе с него, за да се погрижи за дрехите му и да му осигури каквото му е нужно. Най-напред му подаде голяма памучна кърпа, с която Тал се уви. Щом Тал излезе от съблекалнята, Свен прибра дрехите и сабята му. Тал седна на малко дървено столче до едно голямо ведро с гореща вода. До ведрото имаше калъп ароматизиран сапун и четка. До столчето беше поставен поднос с малки изящни глинени гърненца с цветна украса. Тал надигна ведрото, изсипа съдържанието му върху главата си и веднага щом го остави, се появи едно момче с ново ведро с гореща вода и отнесе празното.

Най-напред Тал намаза косата си с благовонно масло и не за първи път се зачуди какво ли би си помислил дядо му за всичко това. Старецът бе навикнал да се къпе в най-ледените потоци и езера и се наслаждаваше на това. Но като знаеше колко бяха допадали удобствата на дядо му, накрая Тал реши, че сигурно би го одобрил. Точно в този момент се появи млада жена, облечена в къса роба от бял лен, прилепнала плътно по тялото й от влажния зной в банята. Тал знаеше, че дядо му много щеше да одобри и това — старецът никога не изпущаше от око хубавите жени, за яд на бабата на Тал.

Обзет от мигновена носталгия, той се остави мълчаливо момичето да насапуниса гърба му. Ремарга обучаваше персонала си добре: тя нямаше да му проговори, освен ако той не я заговореше. Някои клиенти искаха повече бърборене и флиртуване, имаше и такива, които пожелаваха услуги от по-лично естество, което можеше да се уреди срещу определена цена в стаичките в дъното на сградата. Други предпочитаха спокойствие и тишина и искаха да останат насаме с мислите си, докато се къпят.

Тал стана и момичето спря да мие гърба и раменете му и превключи на гърдите му. Той взе калъпа сапун от ръката й, отпрати я и продължи да се мие сам. Ако бе останал неподвижен, тя щеше да го измие целия, но умът му сега беше зает с други неща, за да се забавлява с момиче от къпалнята, а и трябваше да съсредоточи мислите си върху Мелинда, която с най-голяма охота щеше да уталожи страстите му след вечерята.

Надигна поредното ведро и се изплакна от сапуна, после отиде в следващата стая, изпълнена с гъсти бели облаци пара. Водата беше много гореща и той пристъпи в нея бавно, предпазливо. Отиде в по-дълбокия край на басейна и седна на една от скритите под водата скамейки. Отпусна се на гръб, опрял рамене в стената.

Малко след него влезе пълничка матрона, подаде кърпата си на прислугата и се натопи във водата. Тал беше пътувал достатъчно по света и вече имаше известна представа за начините, по които различните народи гледат на показването на части от тялото си един пред друг, но Ролдем все пак му се струваше едно от най-странните места в това отношение. Женската мода тук обикновено беше консервативна, освен на големи светски събития, където женските тоалети понякога бяха направо скандални. Предната седмица графиня Аманди се бе появила на организираното от барон Грюдер галапразненство в красива кешийска рокля, оставяща гърдите й непокрити, което бе компенсирано с тежка огърлица от перли. Непрестанно полюшващите се бисери предлагаха, меко казано, доста провокативна гледка. На подобни събития голите гърбове и дълбоките деколтета бяха обичайни за жени, които през деня обикаляха из града, покрити от шията до глезените. Още по-странно за Тал бе това, че жените и мъжете се събличаха в отделни стаи, но се къпеха заедно в обществените бани. Допускаше, че в някой момент от историята на Ролдем някой властник е решил, че в голотата няма нищо лошо, но виж — обличането и събличането пред представители на другия пол е лошо.

Неволно се изкиска на тази мисъл и това му спечели учудения поглед на дамата. Той й се усмихна и каза:

— Спомних си една стара шега, милейди.

Тя кимна, не съвсем убедена.

Скоро тялото му се отпусна и мислите му се зареяха. И да задремеше, прислужниците щяха да държат вещите му под око, а поради многото инциденти с пияни клиенти през годините нямаше да допуснат да се свлече във водата и да се удави.

Паско също нямаше да се забави много и скоро щеше да дойде с дрехите, които му е избрал за вечерта. Тъй че Тал се отпусна и задряма блажено сред горещата па̀ра, а моментната тъга по миналото бързо се стопи.

След малко дойде Свен и каза:

— Салмина вече може да ви приеме, милорд.

Тал стана и взе голямата кърпа от едно от прислужващите момчета. Последва Свен до една стаичка, преградена с мънистена завеса от съблекалнята. Салмина беше жена от Родез, висока почти колкото него, силна, със здрави ръце, но природата я бе опазила стройна и тънка. Тал знаеше от личен опит, че има хубаво мускулесто гъвкаво тяло под късата туника.

Щом Свен излезе и дръпна завесата, тя смъкна дрехата си и започна да маже ръцете си с благовонно масло.

— Пълният масаж ли днес, милорд? — попита го закачливо.

Тал легна на плота, отпусна брадичка на ръцете си и отвърна:

— Не днес, мила. Трябва да си спестя силата за друга тази нощ.

Тя размаза маслото по голия му задник и го плесна закачливо в знак, че е разочарована от отговора му. Въпреки че беше над четиридесетте, беше възхитителна жена и годините опит я правеха първокласна любовница. Тал беше напуснал с омекнали колене първия път, когато се бе съгласил на „пълния масаж“.

— Лъв като вас? Че вие ще ми изкарате сълзи в очите и ще сте готов за поне още три след час.

Тал не можа да не се засмее.

— Едва си спомням името си на път за дома, когато приключиш с мен, Салмина.

— Гордея се с работата си.

— И с пълно право — отвърна й той искрено.

— И коя е щастливката? — попита тя и почна да разтрива раменете му.

— Бих ли могъл да се нарека джентълмен, ако ти кажа?

— Мнозина го правят, но пък вие сте по-дискретен от повечето мъже.

— Благодаря.

Както винаги, тя зацъка с език, щом пръстите й пробягаха по многобройните белези по тялото му.

— Колко много рани — отбеляза не за първи път. — Смятате ли, че сте готов за турнира?

Тал въздъхна, докато тя се залавяше с врата му.

— Ако не съм, ще го разбера още щом започне, нали?

— Всъщност да де — отвърна с лек смях Салмина.

Побъбриха още малко, а после тя се обърна, за да вземе поредната стъкленица с масло от масичката до стената.

Усещане за опасност внезапно прониза Нокът и той се хвърли надясно.

Болката избухна в лявата му ръка, щом острието се вряза от рамото към лакътя. Той скочи светкавично от масата и приклекна.

Салмина се беше опряла с ръка на стената. В очите й се четеше объркване. Тя вдигна дясната си ръка в опит да спре кръвта, швирнала от шията й. В един гротесков миг сякаш повече от всичко я притесни пурпурът, потекъл между гърдите й, сякаш бе нещо възмутително за жена с нейната красота. След това очите й се подбелиха и тя рухна на пода.

Беше същият мъж, който го беше следил. Държеше в дясната си ръка смъртоносно оръжие, тънко и остро като бръснач. Ако се съдеше по стойката му, боравеше опитно с него. Освен това не се беше опитал да го последва при завъртането, а се беше отдръпнал в противоположната посока, между жертвата си и завесата.

Тал разбираше, че убиецът разполага с не повече от минута, за да довърши делото си, защото трябваше да очаква, че жертвата ще извика и че някой веднага ще дотича. Наистина нескопосан опит за покушение. Само след миг мъжът трябваше да нападне.

Тал скочи пръв. Убиецът сигурно бе очаквал да се отдръпне, сигурно просто печелеше място, за да се обърне и да хукне през завесата, но Тал блъсна масата и я преобърна. Убиецът отстъпи инстинктивно, за да избегне удара, а точно това целеше Тал.

Прескочи съборената маса, пренебрегнал оръжието. Онзи вече го беше порязал, а и една рана повече едва ли беше важна. Но нямаше да позволи на този тип да го убие.

Убиецът замахна към гърлото му, но Тал се сниши под острието и го блъсна с рамо в корема. Както беше предвидил, получи дълбок срез в гърдите, но не и в гърлото.

Няколко души, които тъкмо влизаха, се разкрещяха, като видяха кръвта и двамата биещи се на покрития с плочки под мъже.

Тал се надигна, гол и без оръжие, плувнал в кръв, но готов да се защити. Убиецът се поколеба дали да атакува отново, или да се опита да избяга.

И този миг колебание му струва живота. Очите му изведнъж се разшириха и ножът изпадна от пръстите му. Паско пристъпи зад него и издърпа камата, която бе метнал, от гърба на убиеца.

Погледна да се увери, че той вече не представлява заплаха, после бързо се приближи до Тал, който се бе строполил на пода.

— Изглеждате ужасно, милорд.

— Не се съмнявам — отвърна Тал; причерня му. — Бъди така добър да предадеш извиненията ми на лейди Мелинда — добави той и изгуби съзнание.