Дашиъл Хамет
Убийството във Феъруел (3)

3

Стоях на прага на овална стая с нисък таван, мебелирана и украсена в сиво, бяло и сребристо. Вътре седяха двама мъже и една жена.

По-възрастният мъж — някъде към петдесетте, стана от дълбок сив фотьойл и се поклони тържествено към мен. Беше набит, среден на ръст, съвсем плешив, мургав и светлоок. Имаше щръкнали сиви мустаци и рядка сива брадичка.

— Господин Кавалов? — попитах.

— Същият. — Цвилещият глас бе негов.

Представих се. Той се ръкува с мен и ме представи на останалите.

Жената бе негова дъщеря. Изглеждаше на около трийсет години. Имаше същите малки пълни устни като баща си, но очите й бяха тъмни, носът — къс и прав, а кожата й — почти безцветна. В лицето й имаше нещо азиатско. Беше хубаво, равнодушно и неинтелигентно.

Мъжът с баритона й беше съпруг. Казваше се Ринго. Беше шест-седем години по-възрастен от нея, нито висок, нито як, но добре сложен. Лявата му ръка беше в шини и висеше на превръзка през врата. Кокалчетата на дясната му ръка бяха натъртени. Имаше слабо, скулесто и умно лице, с блестящи тъмни очи с много бръчки около тях и добре оформена волева уста.

Подаде ми наранената си десница, повдигна превързаната си ръка към мен, ухили се и каза.

— Съжалявам, че пропуснахте това, но следващите геройства ги оставям на вас.

— Как стана? — попитах.

Кавалов вдигна месеста длан.

— Ще имаме достатъчно време за това след ядене — обяви той. — Хайде сега да вечеряме.

Минахме в малка трапезария в зелено и кафяво, където беше наредена малка четвъртита маса. Седнах срещу Ринго. Разделяше ни сребърна кошничка с орхидеи, поставена в средата на масата между високи сребърни свещници. Госпожа Ринго седна от дясната ми страна, а Кавалов — от лявата. Когато Кавалов се настани, видях очертанията на автоматичен пистолет в задния му джоб.

Сервираха ни двама мъже. Храната бе в изобилие, а и готвачът беше на равнище. Имаше хайвер, някакъв бульон, писия, картофи и желе от краставици, печено агнешко с варена царевица и грах, аспержи, дива патица, царевични сладки, салата от домати и артишок, и портокалов сладолед. Пихме бяло вино, кларет, бургундско, кафе и crème de menthe.

Кавалов почти преяде. И ние гледахме да не останем по-назад.

Кавалов пръв наруши собственото си нареждане да не говорим за ядовете му, преди да сме омели масата. Когато свърши със супата, остави лъжицата и заяви:

— Аз не съм хлапак. Не могат да ме уплашат.

Светлите му, разтревожени очи примигнаха войнствено срещу мен, устните му потрепваха между мустаците и брадичката.

Ринго му се усмихна, приятелски. Лицето на госпожа Ринго остана спокойно и разсеяно, сякаш нищо не бе казано.

— Какво трябва да ви плаши? — попитах.

— Нищо — рече Кавалов. — Нищо, освен куп идиотски и съвсем безсмислени номера и ефекти.

— Наричайте го както искате измърмори глас зад гърба ми. — Но аз видях с очите си.

Беше на единия от мъжете, които ни сервираха — болнав на вид младеж с бледо издължено лице и тънки устни. Говореше с кротка упоритост, без да вдига очи от чинията, която слагаше пред мен.

Тъй като неговата забележка не направи впечатление на никого, аз се обърнах пак към Кавалов. Той тъкмо почистваше една писия с ръба на вилицата си.

— За какви номера и ефекти става дума? — попитах. Кавалов остави вилицата и опря китки в ръба на масата. Изтри устните си и се надвеси над чинията към мен.

— Представете си — той сбърчи чело и голото му теме се опъна напред, — че сте навредили на някого преди десет години.

Той завъртя китки и ръцете му легнаха с дланите нагоре върху бялата покривка.

— Навредили сте му по обикновени делови причини — заради печалба, нали разбирате? Никакво лично отношение. Дори не го познавате добре. Представете си сега, че този човек идва при вас след всичките тези десет години и ви казва: „Дойдох да видя как умираш.“ — Дланите му се захлупиха — Е, какво ще си помислите?

— Във всеки случай няма да си помисля, че се налага да хукна да умирам заради неговия мерак — отвърнах.

Напрежението изчезна от лицето му и то стана непроницаемо. Той примигна един-два пъти насреща ми, после се захвана с рибата. Погледна ме отново, когато сдъвка и преглътна и последното парченце от писията. Бавно поклати глава, ъглите на устата му сочеха надолу.

— Този отговор не беше най-подходящият — каза. После сви рамене и разпери пръсти.

— Както и да е, вие ще трябва да се оправяте с този капитан Котка-и-мишка. За това съм ви наел.

Кимнах.

Ринго се усмихна и потупа превързаната си ръка.

— Пожелавам ви повече късмет с него, отколкото имах аз.

Госпожа Ринго се пресегна и с върха на пръстите докосна за миг китката на мъжа си.

Попитах Кавалов:

— Тази вреда, която трябваше да си представя, че съм нанесъл, голяма ли беше?

Той стисна устни и направи колебливо движение с дясната си ръка.

— О…, ами… провалих го.

— Тогава можем да приемем, че вашият капитан наистина крои нещо, нали?

— Мили Боже! — възкликна Ринго и пусна вилицата си. — Не мисля, че ми строши ръката само за да стане по-весело.

Зад гърба ми мрачният прислужник осведоми своя колега:

— Пита дали капитанът наистина крои нещо.

— Чух — отвърна му онзи навъсено. — Много ще ни помогне, няма що.

Кавалов потропа с вилица по чинията си и погледна сърдито двамата.

— Стига — сряза ги той. — Къде е печеното? — Посочи с вилицата дъщеря си. — Чашата й е празна. — И съсредоточи вниманието си върху прибора. — Вижте само как се грижат за среброто ми — оплака се и ми протегна вилицата. — Не е почиствано като хората от един месец.

Накрая остави вилицата. Бутна чинията си напред, за да освободи място за ръцете си. Наведе се изгърбен над тях. Въздъхна. Намръщи се. Гледаше ме.

— Слушайте — изцвили. — Аз да не съм глупак? Щях ли да искам детектив чак от Сан Франциско, ако не ми трябва? Щях ли да плащам вашите цени, когато за половината пари мога да докарам цял взвод прилични детективи? Щях ли да си поръчам най-добрия, когото мога да си осигуря, колкото и да е скъп, ако не бях наясно, че този капитан е страшно опасен?

Не отговорих нищо. Седях спокойно и демонстрирах внимание.

— Чуйте — изцвили пак той. — Това не е първоаприлска шега. Този капитан е решил да ме убие. Дошъл е тук да ме убие. И ще ме убие, ако някой не го спре.

— Какво толкова е направил досега? — попитах.

— Не е там работата. — Кавалов заклати нетърпеливо плешивата си глава. — Не искам от вас да оправяте нещо, което е направил. Искам да му попречите да ме убие. Какво толкова е направил? Ами тероризира жестоко хората ми. Счупи ръката на Долф. Това е направил толкова, щом ви интересува.

— Откога продължава това? От колко време е тук? — продължих с въпросите.

— От една седмица и два дни.

— Вашият шофьор каза ли ви за чернокожия, когото видяхме на пътя?

Кавалов сви устни и кимна замислено.

— Когато се върнах, беше изчезнал.

Той изпуфтя и се развика ядосано:

— Изобщо не ме е грижа за вашия негър! Грижата ми е да не ме убият!

— Казахте ли на хората на шерифа? — попитах с надеждата да прикрия, че започвам да се вбесявам.

— И това направих. Каква полза? Той не ме ли заплаши? Каза, че е дошъл да види как умирам. Казано от него по неговия начин, това е заплаха. Но за шерифа не е. Тероризира хората ми. Имам ли доказателства? Според шерифа нямам. Иди, че се разправяй с идиоти! За какво са ми доказателства? Аз като че ли не знам. Отпечатъци от пръсти ли трябва да му остави? Накрая шерифът предложи да го държи под око. „Под око“, представете си. Имам двайсет души, прислуга и работници на полето, с четирийсет очи. И какво? Онзи влиза и излиза, когато си поиска. Под око!

— Как стана това с ръката на Ринго?

Кавалов нервно тръсна глава и с резки движения започна да реже агнешкото си.

— Тук няма какво да кажем. Аз го ударих пръв. — Ринго огледа очуканите си кокалчета. — Не предполагах, че е такъв здравеняк. А може и да съм изгубил вече форма. Във всеки случай поне десетина души видяха, че го фраснах в ченето, преди той да отвърне. Сбихме се посред бял ден пред пощата.

— Кой е този капитан?

— Не е той — намеси се прислужникът с болнавата физиономия, — а онзи черен дявол.

Ринго продължи:

— Казва се Шери, Хю Шери. Преди дванайсет години, през хиляда деветстотин и седемнайсета, беше капитан от британската армия в щаба в Кайро. Полковникът — Долф кимна към тъста си — въртеше черна борса с военните доставки. Шери трябваше да е боен офицер. Нямаше ум за щабна работа. Не беше достатъчно страхлив. Някой реши, че Кавалов не би натрупал толкова пари, ако Шери е бил по-внимателен. Знаеха, че Шери не е спечелил нищо за себе си. Въпреки това го уволниха, а Кавалов просто го помолиха да изчезне.

Кавалов вдигна глава от чинията, за да обясни.

— По време на война такава е търговията. Нямаше да ме пуснат, ако съм направил нещо, заради което трябва да ме задържат.

— И сега, дванайсет години след като заради вас са го изритали позорно от армията — заключих аз, — идва тук, заплашва, че ще ви убие, както сте си втълпили, и всява паника сред хората ви. Така ли?

— Не е така! — захленчи Кавалов. — Изобщо не е така. Не го изхвърлиха заради мен. Аз съм търговец. Видя ли възможност за печалба, използвам я. Ако някой ме оставя да спечеля и това ядосва неговите началници, какво ме засяга мен? Освен това не съм си втълпил, че ще ме убие. Аз го знам.

— Опитвам се да си изясня нещата.

— Няма нищо за изясняване. Някакъв побъркан е решил да ме пречука. От вас се иска да му попречите. Не е ли съвсем просто?

— Съвсем просто е — съгласих се и прекратих напъните си да разговарям е него.

Кавалов и Ринго пушеха пури, а госпожа Ринго и аз — цигари с crème de menthe, когато в стаята се втурна червендалестата руса жена в сивата вълнена рокля.

Гледаше ококорено и мрачно.

— Антъни каза, че горната нива гори — обяви тя.

Кавалов прегриза пурата си и ме изгледа остро. Станах.

— Как да стигна до там? — попитах.

— Аз ще дойда с вас — каза Ринго и се надигна.

— Долф — възрази жена му, — ръката ти.

Той й се усмихна нежно и отвърна:

— Няма да се намесвам. Ще отида само да видя как се оправя специалистът в такива случаи.