Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Farewell Murder, 1930 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Шарабов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дашиъл Хамет. Детектив от „Континентъл“
Издателство „Лъчезар Минчев“, 1997
Американска. Първо издание
Превод от английски Георги Шарабов, 1997
Автор на предговора Стивън Маркъс
Превод на предговора Стоянка Сербезова, 1997
Редактор Лъчезар Минчев
Художествено оформление Николай Пекарев
Технически редактор Езекил Лападатов
Коректор Евгения Джамбазова
Излязла от печат юни 1997 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 18,5
Предпечатна подготовка: „Компютър Арт — Бояджиев“, София
ISBN 954-412-033-5
Dashiell Hammett. The Continental Op
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1975
История
- —Добавяне
2
На километър от мястото, където ме заряза плосколикият, спрях колата пред порта с железни решетки, която преграждаше пътя. Беше заключена отвътре с катинар. Високата ограда от двете й страни се губеше в гората. Вляво над нея се виждаше кафявият покрив на малка къща.
Натиснах клаксона.
Почти веднага от другата страна на портата се появи свито момче на около петнайсет-шестнайсет години. Носеше избелели дочени панталони и пуловер на широки райета. Не се показа целия на портата, а остана открая, с ръка зад оградата, като че ли криеше нещо в нея.
— Тук ли живеят Кавалови? — попитах.
— Да, сър — отвърна той колебливо.
Чаках да отключи. Той не отключваше. Стоеше и гледаше недоверчиво ту колата, ту мен.
— Моля, господине — провикнах се, — може ли да вляза?
— Какво… кой сте вие?
— Аз съм същият, когото Кавалов изпрати да посрещнат. Ако няма да ме пуснете, кажете, за да успея да хвана влака в седем без десет за Сан Франциско.
Момчето прехапа устна.
— Чакайте да видя дали ще намеря ключа — каза и изчезна зад оградата.
Забави се достатъчно, за да разговаря с някого. Когато се върна, отключи портата, разтвори я и извика:
— Всичко е наред, сър. Очакват ви.
Докато минавах с колата през портала, забелязах светлини на върха на един хълм на около километър и половина вляво пред мен.
— Това ли е къщата? — попитах.
— Да, сър. Очакват ви.
Близо до мястото, където момчето бе стояло, докато говори с мен, на оградата беше подпряна голяма двуцевка.
Благодарих му и продължих. Пътят леко лъкатушеше нагоре през имението. От двете му страни на равни интервали бяха засадени високи, стройни дървета.
Накрая спрях пред сграда, която в тъмнината приличаше на нещо средно между крепост и фабрика. Беше построена от бетон. Вземете шепа конуси с различни размери, заоблете върховете им и ги разположете произволно, като гледате само най-високият да е горе-долу в средата, а останалите — около него, нагласете ги на върха на някоя височина и ето ви къщата на Кавалов. Прозорците имаха метални капаци. Не бяха много. И нямаше два, които да са на една хоризонтална или вертикална линия. Някои светеха.
Щом слязох от колата, тясната входна врата на описаната къща се отвори.
Излезе ниска червендалеста жена на около петдесет години с прошарени руси коси, навити около главата й. Беше в сива вълнена рокля с висока яка и тесни ръкави. Широките й устни се разтвориха в още по-широка усмивка.
— Вие сте господинът от града, нали? — попита.
— Да. Изгубих вашия шофьор по пътя.
— Бог да ви благослови — рече тя любезно. — Добре сте направили.
Слаб мъж с рядка тъмна коса, сресана ниско над издължено мрачно лице, мина покрай нея и взе багажа ми от колата. Отнесе куфара и чантата вътре.
Жената се отдръпна и ми направи път да вляза.
— Предполагам, че ще искате да се измиете преди вечеря. Другите няма да имат нищо против да ви почакат, стига да побързате.
— Да, благодаря — отвърнах, изчаках пак да мине пред мен и я последвах по стълбите, които се виеха във вътрешността на един от конусите в сградата.
Стигнахме до спалня на втория етаж, където слабият мъж разопаковаше багажа ми.
— Мартин ще ви даде всичко, от което имате нужда — увери ме тя от прага. — Когато се приготвите, просто слезте долу.
Обещах й да направя точно така и тя си тръгна. Докато свалях сакото, жилетката, ризата и яката си, Мартин приключи с багажа. Казах му, че нямам нужда от нищо. Измих се в банята до стаята, сложих чиста риза и яка, облякох жилетката и сакото си и се запътих надолу.
В просторния хол нямаше никой. През една отворена врата отляво се чуваха гласове.
Единият от тях хленчеше на нас. Оплакваше се.
— Не на мене тия. Не ми минават. Не съм дете и не могат да ме вържат по този начин.
Произнасяше звука „т“ малко завалено, но не чак като „д“.
Отговори му бодър, но малко груб баритон:
— Какъв е смисълът да се заричаме, че няма да се хванем на хорото, щом вече сме се хванали?
Третият глас беше на жена — мек, но равен и бездушен:
— А може би наистина го е убил.
Първият глас пак изцвили:
— Хич не ме интересува. Няма да стане.
Веселият баритон подхвърли:
— Така ли мислиш?
Някъде по коридора се чу шум от брава. Не исках да ме хванат как стоя и подслушвам. Продължих към отворената врата.