Тери Пратчет
Малки богове (8)

— Къде сме? Кой е това? Тук вътре е горещо като в ада и, повярвай ми, знам за какво говоря.

— Не мога да говоря сега! — изсъска Брута.

— Това зеле вони като блато! Дай малко маруля! Дай резенчета пъпеш!

Конете се изнизаха по вълнолома и един по един ги изведоха по мостчето. По това време кошницата вече вибрираше. Брута непрекъснато се оглеждаше виновно наоколо, но изглежда никой друг не забелязваше. Въпреки ръста му, лесно беше да не го забележат. На практика всеки имаше по-добри неща, с които да си уплътни времето, отколкото да забелязва някой като Брута. Дори и Ворбис го беше изключил от съзнанието си и говореше с капитана.

Той откри място горе до заострения край, където едно от стърчащите неща с платна отгоре, му осигуряваше малко спокойствие. После, с известен ужас, той отвори кошницата.

Костенурката заговори дълбоко изпод черупката си.

— Някакви орли наоколо?

Брута огледа небето.

— Не.

Главата се изстреля навън.

— Ти… — започна тя.

— Не можех да говоря! — каза Брута. — През цялото време с мен имаше хора! Не можеш ли… да четеш думите в мозъка ми? Не можеш ли да четеш мислите ми?

— Смъртните мисли не са такива — заяде се Ом. — Да не мислиш, че е като да гледаш думите да се изписват на небето? Ха! Това е все едно да се опитваш да намериш смисъл у кълбо бурени. Намерения — да. Емоции — да. Но не и мисли. Половината време ти самият не знаеш какво мислиш, тогава как бих могъл аз да знам?

— Защото ти си Богът — рече Брута. — Абис, глава LVI, стих 17: „Цялото смъртно съзнание познава той, и тайни няма за него“.

— Това оня с развалените зъби ли беше?

Брута провеси глава.

— Слушай! — рече костенурката — Аз съм това, което съм. Нищо не мога да направя, ако хората си мислят нещо друго.

— Но ти знаеше за мислите ми… в градината… — промълви Брута.

Костенурката се поколеба.

— Това беше друго — каза тя. — Това не бяха… мисли. Това беше вина.

— Аз вярвам, че Великият Бог е Ом и в Неговата Справедливост — каза Брута. — И ще продължа да вярвам, каквото и да кажеш и каквото и да си.

— Радвам се да го чуя — пламенно каза костенурката. — Запомни тази мисъл. Къде сме?

— На една лодка — отвърна Брута. — В морето. Клатушкаме се.

— Отиваме в Ефеб на лодка? Какво ѝ е лошото на пустинята?

— Никой не може да прекоси пустинята. Никой не може да оживее в жегата на пустинята.

— Аз можах.

— Плаването ще продължи само няколко дни.

Стомахът на Брута го сви, макар че лодката едва що беше напуснала пристана. — А и казват, че Бог…

— … аз…

— … ни изпраща попътен вятър.

— Така ли? О! Да. Разчитай на мен за попътен вятър. Равен като воденичен улей по целия път, хич да не те е грижа.

— Исках да кажа воденичен вир! Вир имах предвид!

Брута увисна на мачтата.

След малко дойде един моряк, седна върху някакво намотано въже и го погледна с интерес.

— Можеш да я пуснеш, Отче — рече той. — И сама седи изправена.

— Морето… вълните… — внимателно промълви Брута, макар че нищо не беше останало за изхвърляне от стомаха му.

Морякът се изплю замислено.

— Ей! — каза той. — Те трябва да бъдат в тази форма, нали разбираш, за да паснат най-добре на небето.

— Но корабът скърца!

— Да. Точно това прави.

— Искаш да кажеш, че това не е буря?

Морякът въздъхна и се отдалечи.

След малко Брута рискува и се пусна. Никога през живота си не се беше чувствал по-зле.

Не само от морската болест. Не знаеше къде е. А Брута винаги беше знаел къде се намира. Къде се намира и фактът, че Ом съществува, бяха единствените две сигурни неща в живота му.

Това беше общото между него и костенурките. Наблюдавайте как върви костенурката и ще видите как тя спира периодично, докато отмята в съзнанието си спомените от пътуването до момента. Не напразно някъде другаде в мултивселената малките движещи се устройства, контролирани от електронни мислещи двигатели, са наречени „морски костенурки“.

Брута знаеше къде е като си спомняше къде с бил — по подсъзнателното броене на стъпките и отмятането на синорите. Някъде вътре в главата му беше нишката на паметта, която, ако човек я свържеше директно за нещото — каквото и да беше това, което контролираше краката му, щеше да накара Брута да се върне лека-полека през малките пътечки на живота си чак до родното си място.

Загубила връзка със земята, върху несигурната повърхност на морето, нишката се отвърза.

В кошницата си, Ом се мяташе и клатеше от движенията на Брута, докато той се влачеше по подвижната палуба и стигна до перилата.

За всички останали с изключение на послушника, корабът се носеше по вълните в добър за плаване ден. Чайки се виеха по дирята на кораба. Надалеч от едната страна — наляво или надясно или в една от посоките там — стадо хвърчащи риби разчупи повърхността и се опита да избяга от вниманието на някакви делфини. Брута гледаше сивите форми, докато те лавираха на зиг-заг под кила в един свят, където никога не им се налагаше да броят…

— А, Брута! — рече Ворбис. — Виждам, че храниш рибите.

— Не, господарю — каза Брута. — Лошо ми е, господарю.

Той се обърна.

Там стоеше Сержант Симони — мускулест млад мъж, с безизразното изражение на истинския професионален войник. Той стоеше до някой, когото Брута смътно разпозна, че е моряк номер едно, или каквато там му беше титлата. Там беше и ексквизиторът, усмихнат.

— Това е той! Той е! — закрещя гласът на костенурката.

— Нашият млад приятел не е много добър моряк — рече Ворбис.

— Той е! Той е! Ще го позная където и да е!

— Господарю, бих желал въобще да не съм моряк — каза Брута. Усещаше как кутията шава, докато Ом подскачаше из вътре.

— Убий го! Намери нещо остро! Бутни го през борда!

— Ела с нас на носа, Брута — каза Ворбис. — Според капитана има много интересни неща за гледане.

Капитанът изфабрикува скованата усмивка на някой, сгащен между скала и твърда повърхност. Ворбис винаги можеше да подсигури и двете.

Брута се помъкна зад останалите трима и се осмели да прошепне.

— Какво има?

— Той е! Плешивият! Бутни го през борда!

Ворбис се обърна наполовина, улови притеснения поглед на Брута и се усмихна.

— Ще разширим хоризонта си, сигурен съм — рече той. Обърна се пак към капитана и посочи към една голяма птица, която се плъзгаше по вълните.

— Безцелния Албатрос — незабавно каза капитанът. — Лети от Центъра до Ръ… — той се запъна. Но Ворбис зяпаше пейзажа с очевидна непринуденост.

— Той ме обърна по гръб на слънцето! Погледни му съзнанието!

— От единия полюс на света до другия, всяка година — каза капитанът. Той леко се потеше.

— Наистина ли? — попита Ворбис. — Защо?

— Никой не знае.

— С изключение на Бог, разбира се — рече Ворбис.

Лицето на капитана беше станало болно жълто.

— Разбира се. Без съмнение — каза той.

— Брута? — крещеше костенурката. — Слушаш ли ме?

— А ей там? — попита Ворбис.

Морякът проследи протегнатата му ръка.

— О, хвърчаща риба — каза той. — Но те не летят наистина — добави бързо. — Просто се засилват във водата и малко се плъзгат.

— Едно от Божиите чудеса — каза Ворбис. — Безкрайно разнообразие, а?

— Да, наистина — каза капитанът. По лицето му мина вълна на облекчение, като съюзническа армия.

— А тези неща там долу? — попита ексквизиторът.

— Онези ли? Морски свине — каза капитанът. — Вид риба.

— Винаги ли така плават около корабите?

— Често. Определено. Особено във водите отвъд Ефиб.

Ворбис се наведе над перилото, но не каза нищо. Симони се беше втренчил в хоризонта, а лицето му беше абсолютно неподвижно. Това остави празнина в разговора, която капитанът, много глупаво, реши да запълни.

— Цели дни могат да следват кораба — каза той.

— Забележително.

Още една пауза, катранена яма тишина, готова да впримчи мастодонтите на необмисления коментар. Предишните ексквизитори бяха изкарвали признанията с крясъци и високопарни думи от хората. Ворбис никога не правеше това. Той просто изкопаваше дълбока тишина пред тях.

— Изглежда им харесват — каза капитанът. Той хвърли нервен поглед към Брута, който се опитваше да изхвърли гласа на костенурката от главата си. Там не срещна помощ.

Вместо това Ворбис му се притече на помощ.

— Това трябва да е много удобно за дългите пътувания — каза той.

— Ъ. Да? — каза капитанът.

— От гледна точка на провизиите — каза Ворбис.

— Господарю, аз не…

— Сигурно е като да имаш движещ се килер — каза Ворбис.

Капитанът се усмихна.

— О, не, господарю. Не ги ядем.

— Наистина ли? На мен ми изглеждат доста здравословни.

— О, но нали знаете старата поговорка, господарю…

— Поговорка?

— Ами, казват, че след като умрат, душите на мъртвите моряци се превръщат в…

Капитанът видя бездната пред себе си, но изречението вече беше увиснало със своя собствена ужасна сила.

За известно време не се чуваше никакъв друг шум освен свистенето на вълните, далечният плясък на морските свине и раздиращата небето гръмотевица от сърцето на капитана.

Ворбис се облегна назад на перилото.

— Но разбира се, ние не вярваме на такива суеверия — небрежно каза той.

— Да, разбира се — каза капитанът, хващайки се за сламката. — Празни моряшки приказки. Само ако я чуя още веднъж, ще накарам да нашибат човека…

Ворбис гледаше покрай него.

— Ей! Да, ти там! — каза той.

Един от моряците кимна.

— Донеси ми харпун — каза Ворбис.

Човекът погледна от него към капитана, след което се втурна покорно да изпълни заповедта.

— Но, ах, ох, ваша светлост не бива ух, ох, да се захваща с такъв спорт — каза капитанът. — Ах! Ох! Харпунът е опасно оръжие в неопитни ръце, опасявам се, че може да се нараните…

— Но аз няма да го използвам — каза Ворбис.

Капитанът наведе глава и протегна ръка за харпуна.

Ворбис го потупа по рамото.

— А сега, — каза той — ти ще ни развличаш до обяд. Нали така, сержант?

Симони отдаде чест.

— Както кажете, сър.

— Да.

 

 

Брута лежеше по гръб сред платна и въжета някъде под палубните принадлежности. Беше горещо, а въздухът миришеше, както мирише всичкият въздух, който някога е имал нещо общо с трюмовете.

Не беше ял цял ден. Първоначално беше твърде болен за да яде. После просто не беше.

— Но като е жесток с животните не означава, че е… лош човек — осмели се да каже той, а интонацията му подсказваше, че дори и той не си вярва. — Това беше доста малка морска свиня.

— Той ме обърна по гръб — каза Ом.

— Да, но хората са по-важни от животните — каза Брута.

— Това е гледна точка, често застъпвана от хората — каза Ом.

— Глава IX, стих 16 от книгата на… — започна Брута.

— Кого го е грижа какво казва някаква си книга? — изпищя костенурката.

Брута беше потресен.

— Но ти никога не си казвал на никого от пророците, че хората трябва да са мили с животните — каза той. — Не си спомням нищо такова. Не и когато беше… по-голям. Ти не искаш хората да са добри с животните, защото са животни, ти просто искаш хората да са добри с животните, защото едно от тях може да си ти.

— Това не е лоша идея!

— Освен това, той беше добър с мен. А не беше длъжен.

— Така ли мислиш? Наистина ли така мислиш? Поглеждал ли си в главата му?

— Естествено, че не съм! Не знам как!

— Не знаеш ли?

— Не! Хората не могат…

Брута млъкна. Ворбис изглежда го правеше. Той само трябваше да погледне някого, за да разбере какви лоши мисли крие той. И баба му беше същата.

— Хората не могат да го правят, сигурен съм — каза той. — Ние не можем да четем по мозъка.

— Нямам предвид да го четете, имам предвид да погледнете в него — каза Ом. — Само да му видите формата. Не можеш да прочетеш мозък. Все едно да се опиташ да прочетеш река. Но да му видиш формата е лесно. Вещиците могат да го правят, не е никакъв проблем.

— „Пътят на вещицата ще е като пътека, обсипана с тръни“ — каза Брута.

— Оссори? — попита Ом.

— Да. Но, разбира се, ти знаеш — отвърна Брута.

— Никога през живота си не съм го чувал — горчиво каза костенурката. — Беше това, което може да се нарече интелектуална догадка.

— Както кажеш — каза Брута, — аз все пак знам, че ти не може наистина да си Ом. Бог не би говорил така за избраниците Си.

— Никога никого не съм избирал — каза Ом. — Те сами са се избрали.

— Ако наистина си Ом, престани да бъдеш костенурка.

— Казах ти, че не мога. Да не мислиш, че не съм опитвал? Три години! През повечето от това време си мислех, че наистина съм костенурка.

— Тогава може би си. Може би си просто костенурка, която си мисли, че е бог.

— Не. Не ми излизай пак с тая философия. Ако започнеш да мислиш така, ще я свършиш като си мислиш, че може би си просто пеперуда, дето сънува, че е морска мида или нещо подобно. Не. Един ден единственото, което ми беше в главата, беше количеството ходене, необходимо, за да стигна до най-близкото растение със сносни ниско растящи листа, а следващия… Целият този спомен ми изпълваше главата. Три години под черупката. Не, да не си посмял да ми говориш, че съм костенурка с велики идеи.

Брута се поколеба. Знаеше, че е лошо да пита, но искаше да знае какво в действителност е паметта. Както и да е, възможно ли беше да е лошо? Ако Бог седи тук и си говори с теб, би ли могъл да кажеш нещо наистина лошо? Очи в очи? По един или друг начин, това не изглеждаше толкова лошо, колкото да кажеш нещо лошо, докато той седи горе в облаците или където и да е.

— Доколкото си спомням — каза Ом, — възнамерявах да се превърна в голям бял бик.

— Които тъпче неверниците — допълни Брута.

— Не беше основната ми цел, но не се съмнявам, че можеше да се нареди и малко тъпчене. Или лебед, мислех си. Нещо внушително. Три години по-късно, събуждам се и се оказва, че съм бил костенурка. Искам да кажа, не падаш много по-ниско. — Внимателно, внимателно… нуждаеш се от помощта му, но не му казвай всичко. Не му казвай какво подозираш.

— Кога започна да мислиш… кога си спомни всичко това? — попита Брута, на когото феноменът на забравянето се стори много странен и очарователен, така както на другите хора би им се сторила идеята да летят като махат с ръце.

— На около двеста стъпки над зеленчуковата ти градина — каза Ом, — което не е точката, където е много приятно да станеш велемъдър, от мен да го знаеш.

— Но защо? — попита Брута. — Боговете не са длъжни да останат костенурки, освен ако те самите не искат това!

— Не знам — излъга Ом.

Ако сам се сети, свършено е с мен, помисли си той. Това е шанс едно на милион. Ако сбъркам, хайде обратно в живот, където щастието се свежда до едното листо, което можеш да достигнеш.

Една част от него крещеше: Аз съм бог! Не съм длъжен да мисля така! Не съм длъжен да се оставям в ръцете на някакъв си човек!

Но друга част, частта, която много добре си спомняше какво е да си костенурка цели три години, шепнеше: Не. Трябва. Ако искаш отново да си там горе. Той е глупав, безобиден и няма и капка амбиция в голямото си, отпуснато тяло. Ето това е нещото, с което трябва да работиш…

Божествената част казваше: Ворбис щеше да е по-добре. Бъди рационален. Съзнание като неговото би направило всичко!

Той ме обърна по гръб!

Не, той обърна една костенурка по гръб.

Да. Мен.

Не. Ти си бог.

Да, но продължително време във формата на костенурка.

Ако знаеше, че си бог…

Но Ом си спомни съсредоточеното изражение на Ворбис, в чифт сини очи пред един мозък, непроницаем като желязна топка. Той никога по-рано не беше виждал така оформено съзнание у нищо, което ходи на два крака. Това беше някой, който най-вероятно би обърнал един бог по гръб, само за да види какво ще се случи. Някой, който би преобърнал и вселената, без да се замисли за последствията, само заради едното знание какво ще се случи, когато вселената е пльосната по гръб…

Но това, с което той трябваше да работи, беше Брута, със съзнание проницателно, колкото захарна целувка. Но ако Брута откриеше, че…

Или ако умреше…

— Как се чувстваш? — попита Ом.

— Болен.

— Свий се под платната още малко — рече Ом. — Нали не искаш да настинеш.

Трябва да има някой друг, мислеше си той. Не може да е само той, който… останалата част от мисълта беше толкова ужасна, че той се опита да я изхвърли от съзнанието си, но не успя.

… не може да е той единственият, който вярна в мен.

Наистина в мен. Не в чифт златни рога. Не в някакво си голямо здание. Не в ужаса от нажеженото желязо и ножовете. Не в съблюдаването на храмовите задължения, защото всички останали го правят.

Просто във факта, че Великият Бог Ом наистина съществува.

А сега се е замесил с най-неприятното съзнание, което някога е виждал, някой, който убива хора, само за да види дали умират. Човекът тип орел, ако някога е съществувал такъв…

Ом усети мънкане.

Брута лежеше с лице върху палубата.

— Какво правиш? — попита Ом.

Брута обърна глава.

— Моля се.

— Това е добре. За какво?

— Ти не знаеш?

— Ох!

Ако Брута умре…

Костенурката потрепери от страх в черупката си. Ако Брута умреше, тогава тя вече чуваше в ушите на съзнанието си свистенето на вятъра в дълбоките горещи места на пустинята.

Където отиваха малките богове.

 

 

Откъде идват боговете? Къде отиват?

Известен опит да се отговори на тези въпроси беше направен от религиозния философ Кууми от Смейл в книгата му Ego Video Liber Deorum, което се превежда на нормален език най-общо като „Боговете: Наръчник на Откривателя“.

Хората казваха, че трябва да има Върховно Божество, защото как иначе щеше да съществува вселената, а?

И, разбира се, съвсем ясно беше, че трябва да има Върховно Божество, казваше Кууми. Но тъй като вселената беше голяма каша, очевидно беше, че Върховното Божество всъщност не се е справило със задачата. Ако се беше справило, то щеше, бидейки Върховно, да свърши много по-добра работа, с много повече вложена мисъл, да вземем напосоки един пример, в неща като конструкцията на обикновената ноздра. Или пък, казано другояче, съществуването на лошо сглобен часовник доказваше съществуването на сляп часовникар. Човек само трябваше да се огледа да види, че има място за подобрения практически навсякъде.

Това подсказваше, че Вселената вероятно е била сглобена набързо от някой от подчинените, докато Върховното Божество не е гледало, по същия начин, както протоколите на Момчешката Скаутска Организация се правят върху офисна фотокопирна техника из цялата страна.

Така че, разсъждаваше Кууми, не беше много добра идея да адресираш молбите си до Върховното Божество. Това само щеше да привлече вниманието му и да създаде, може би, неприятности.

Освен това, изглежда наоколо имаше много по-дребни богове. Теорията на Кууми беше, че боговете се раждат, растат и се развиват, защото вярват в тях. Вярата сама по себе си е храната на боговете. Първоначално, когато човечеството е живяло на малки, примитивни племена, са съществували може би милиони богове. Сега те вече бяха само няколко много важни бога — местните богове на гръмотевиците и любовта, например, явно се бяха слели като две петна живак, заедно със сливането на малките, примитивни племена и с превръщането им в огромни, мощни примитивни племена с по-осъвършенствани оръжия. Но всеки бог можеше да се присъедини. Всеки бог можеше да започне малък. Всеки бог можеше да порасне на ръст, щом се увеличаха вярващите в него. И да намалее, когато те намалееха. Беше като голяма игра на стълби и змии.

Боговете обичаха игрите, стига да печелят.

Теорията на Кууми се базираше основно на добрата, стара Гностична ерес, която притежава склонността да се появява навсякъде из мултивселената винаги, когато хората се изправят на два крака и се замислят за две минути, макар че шокът от внезапната височина ще рече, че мисленето е малко немощно. Но това разстройва свещениците, които обичат да изразяват неудоволствието си по традиционните начини.

Когато Омнианската църква разбра за Кууми, те го изложиха на показ във всеки град в границите на Църковната империя, за да демонстрират съществените недостатъци в аргументацията му.

Градовете бяха много, така че трябвате да го нарежат на доста малки парчета.