Тери Пратчет
Малки богове (7)

— Как е там вътре? — попита Брута.

Ще трополя тук като грахово зърно в тенджера — недоволно измърмори костенурката.

— Мога да сложа вътре още малко слама. И виж, имам и тези неща тук.

Купчина зеленчуци се изсипа върху главата на Ом.

— От кухнята — рече Брута. — Обелки и зеле. Откраднах ги — добави той, — но пък си помислих, че щом го правя за теб, значи не може да е кражба.

Вонята на полуразвалените листа подсказа недвусмислено, че Брута е извършил престъплението си, когато зеленчуците са били на половина път към бунището, но Ом не го каза. Не сега.

— Хубаво — измънка той.

Трябва да има и други — казваше си той. Непременно. Някъде из страната. Това място е твърде изтънчено. Но… всички онези поклонници пред Храма. Те не бяха просто селяни, те бяха най-преданите. Цели села се събираха накуп, за да изпратят един човек, който да донесе молбите на много. Но не беше видял пламъка. Имаше страх и ужас, копнеж и надежда. Всички тези емоции имаха свой аромат. Но пламъкът го нямаше.

Орелът го беше пуснал близо до Брута. Беше се… събудил. Смътно си спомняше цялото това време като костенурка. А сега си спомняше, че е бил бог. На какво разстояние от Брута ще може да си спомня още? Една миля? Десет мили? Какво щеше да бъде… да усеща как знанието се изцежда, смалява се назад в едно нищо и никакво нисше влечуго? Може би ще остане една част от него, която ще помни винаги, безпомощно…

Той потрепери.

Понастоящем Ом беше в една захлупена кошница, преметната през рамото на Брута. Даже в най-добрия случай не би било удобно, а освен това сега тя се разклащате от време на време, докато Брута стъпваше тежко в предутринния хлад.

След малко пристигнаха някои от конярите на Цитаделата, с коне. Брута беше обект на няколко странни погледа. Той се усмихваше на всички. Така изглежда беше най-добре.

Започна да огладнява, но не посмя да напусне поста си. Бяха му казали да седи тук. Но след известно време някакъв шум иззад ъгъла го накара да се промъкне боязливо няколко метра и да погледне какво става.

Дворът беше U-образен, около едно крило от постройки на Цитаделата, и зад ъгъла изглеждаше сякаш друга група също се готви да тръгне.

Брута знаеше за камилите. В бабиното му село беше имало няколко. Тук сякаш имаше стотици, които обаче плачеха като лошо смазани помни и миришеха като хиляда влажни килима. Мъже в джелиба се движеха между тях и от време на време ги удряха с пръчки, което е общоприетият начин да се отнасяш с камили.

Брута се приближи до най-близкото животно. Някакъв мъж привързваше бутилки с вода около гърбицата ѝ.

— Добро утро, братко — рече Брута.

— Върви на майната си — отвърна мъжът, без да поглежда назад.

— Пророкът Абис ни учи (гл. XXV, стих 6): „Горко му, който осквернява устата си с ругатни, защото думите му ще бъдат като прах“ — рече Брута.

— Наистина ли? Е, тогава и той може да върви на майната си — отвърна мъжът разговорчиво.

Брута се поколеба. Формално погледнато, разбира се, човекът си беше запазил моментално преминаването през хиляда ада, както и месец-два от вниманието на Квизицията, но сега Брута видя, че той е член на Божествения Легион; под пустинните дрехи се виждаше полускрита сабя.

А човек трябваше да прави специални отстъпки за легионерите, така както правеше за инквизиторите. Техният често пъти близък контакт с безбожниците повлияваше съзнанието им и поставяте душите им в смъртна опасност. Брута реши да бъде великодушен.

— И къде отиваш с всички тези камили в това прекрасно утро, братко?

Войникът затегна ремък.

— Най-вероятно в ада — рече той, като се ухили гадно. — Точно след теб.

— Наистина ли? Според словата на Пророк Ишкибъл, на човек не му трябва камила, за да стигне до ада, нещо повече, не му трябва нито кон, нито муле; човек може да стигне до ада яхнал собствения си език — каза Брута, като допусна само нотка неодобрение да се прокрадне в гласа му.

— А дали някой стар пророк не казва нещо за любопитни копелета, които отнасят по един зад врата? — попита войникът.

— „Горко му, който вдига ръка върху свой брат и се отнася с него като с Неверник“ — рече Брута. — Това е Оссори, Божи Заповеди XI, стих 16.

— „Чупка и забрави, че някога си ни виждал, иначе наистина ще загазиш, приятел“. Сержант Актар, глава I, стих 1 — каза войникът.

Брута сбърчи вежди. Не можеше да си спомни този.

— Махай се — каза гласът на Бог в главата му. — Не ти трябват неприятности.

— Надявам се пътуването ви да е приятно — учтиво каза Брута. — Каквато и да е посоката.

Той се отдалечи и се насочи към портата.

— Ето един човек, който ще трябва да прекара известно време в изправителните адове, ако питат мен — рече той. Богът не каза нищо.

Групата за пътуването до Ефиб вече започваше да се събира. Брута застана мирно и се опитваше да не пречи на никого. Видя десетина конни войници, но за разлика от яздещите камилите, тези бяха облечени в ярко излъсканите ризници и черни и жълти наметала, които Легионерите обикновено носеха само в специални случаи. Брута си помисли, че изглеждат много внушително.

Най-накрая един от конярите се приближи до него.

— Какво правиш тук, послушнико? — попита той.

— Заминавам за Ефеб — отвърна Брута.

Мъжът го погледна страшно, след което се ухили.

— Ти? Ти даже не си ръкоположен! Ти ли заминаваш за Ефеб?

— Да.

— И какво те кара да мислиш така?

— Защото аз така му казах — каза гласът на Ворбис, зад мъжа. — И ето го него, изцяло покорен на волята ми.

Брута виждаше добре лицето на мъжа. Промяната в изражението му беше сякаш гледаш как мазно петно се движи през езеро. След което конярът се обърна така, сякаш краката му бяха заковани за диск.

— Господарю мой, Ворбис — мазно рече той.

— А сега той ще има нужда от кон — рече Ворбис.

Лицето на коняра беше жълто от ужас.

— С удоволствие. Най-добрия в коню…

— Моят приятел Брута е смирен слуга на бога Ом — каза Ворбис. — Той ще иска само едно муле, не се съмнявам в това. Нали така, Брута?

— Аз… аз не знам да яздя, господарю — отвърна Брута.

— Всеки човек може да се качи на муле — каза Ворбис. — Често много пъти за кратко разстояние. А сега, струва ми се, май всички сме тук?

Той повдигна вежда към сержанта от стражата, който отдаде чест.

— Чакаме Генерал Фри’ит, господарю — рече той.

— А! Сержант Симони, нали?

Ворбис имаше ужасна памет за имена. Той познаваше всички.

Сержантът пребледня леко, след което отривисто отдаде чест.

— Да! Сър!

— Ще минем и без Генерал Фри’ит — каза Ворбис.

Н-то от думата „Но“ се оформи на устните на сержанта и умря там.

— Генерал Фри’ит има друга работа — каза Ворбис. — Изключително важна и неотложна работа. Която само той може да свърши.

Фри’ит отвори очи в сивота.

Той виждаше стаята наоколо, но съвсем слабо, като последователност от ръбове във въздуха.

Сабята…

Беше изпуснал сабята, но може би щеше да успее да я намери отново. Пристъпи напред, но усети леко съпротивление около глезените си и погледна надолу.

Сабята беше там. Но пръстите му минаха през нея. Чувстваше се така, като че ли е пиян, но знаеше, че не е. Даже не беше и трезвен. Той беше… внезапно съзнанието му се проясни.

Обърна се и погледна нещото, което за кратко го беше спряло.

— Ох! — рече той.

— ДОБРО УТРО.

— Ох.

— ПЪРВОНАЧАЛНО ИМА МАЛКО ОБЪРКВАНЕ, МОЖЕ ДА СЕ ОЧАКВА.

За свой ужас Фри’ит видя високата черна фигура да прекрачва през сивата стена.

— Чакай!

Череп, покрит с черна качулка, се подаде откъм стената.

— ДА?

— Ти си Смърт^[1], нали?

— ТАКА Е.

Фри’ит събра каквото беше останало от достойнството си.

— Аз те познавам — рече той. — Изправял съм се много пъти пред теб.

Смърт го изгледа продължително.

— НЕ, НЕ СИ.

— Уверявам те…

— ИЗПРАВЯЛ СИ СЕ ПРЕД ХОРА. АКО СЕ БЕШЕ ИЗПРАВИЛ ПРЕД МЕН, УВЕРЯВАМ ТЕ… ЩЕШЕ ДА РАЗБЕРЕШ.

— Но какво ще стане сега с мен?

Смърт сви рамене.

— НЕ ЗНАЕШ ЛИ? — попита той и изчезна.

— Чакай!

Фри’ит се втурна към стената и за своя изненада откри, че тя не го спира. Сега той беше отвън, в празния коридор. Смърт беше изчезнал.

И тогава осъзна, че това не е коридорът, които си спомня, със сенките и грапавия пясък под краката.

Онзи коридор нямаше светлина на края, която да го притегля, както магнитът привлича металната стружка.

Човек не може да отложи неизбежното. Защото, рано или късно човек стига до мястото, където неизбежното просто седи и го чака.

И това беше то.

Фри’ит прекрачи светлината и се озова в пустия. Небето беше тъмно и обсипано с големи звезди, но черният пясък, който се простираше чак в далечината, беше ярко осветен въпреки това.

Пустиня. След смъртта — пустиня. Пустинята. Никакви адове, засега. Може би имаше надежда.

Спомни си една песен от детството. Нещо необичайно — не беше за тупаник. Никого не тъпчеха с крака. Не беше за Ом, страшен в яростта Си. Беше простичка, малка домашна песничка, ужасяваща с обикновеното си, жалко повторение.

„Трябва да минеш самотна пустиня…“

— Къде е това място? — дрезгаво попита той.

— ТОВА НЕ Е МЯСТО — каза Смърт.

„Трябва да я минеш сам-самин…“

— Какво има на края на пустинята?

— СЪД.

„Няма кой да я мине вместо теб…“

Фри’ит се вгледа в безкрайния, еднообразен пейзаж.

— И трябва да я мина сам? — прошепна той. — Но песента казва, че това е ужасната пустиня…

— ДА? А СЕГА, БИ ЛИ МЕ ИЗВИНИЛ…

Смърт изчезна.

Фри’ит пое дълбоко дъх, единствено само по навик. Може би щеше да успее да намери няколко скали там някъде. Една малка скала, която да хване в ръка, и една голяма, зад която да се скрие, докато чака Ворбис…

Тази мисъл също беше по навик. Отмъщение?

Тук?

Той се усмихна.

Бъди разумен, човече. Ти беше войн. Това е пустия. На времето си ти прекоси немалко.

Оцеляваш, като научаваш повече за тях. Цели племена знаят как да живеят и в най-лошите пустини. Ближат водата от сенчестата страна на дюните и други такива неща… Те си мислят, че това е вкъщи. Пусни ги в зеленчукова градина и ще решат, че си луд.

Споменът се прокрадна в него: ти мислиш, че това е пустиня. А сега, помисли ясно…

Тук нямаше лъжи. Всички заблуди изчезваха. Това е, което се случва във всички пустини. Оставащ само ти и това, в което вярваш.

В какво съм вярвал винаги?

Че като цяло, в общи линии, ако човек живее както трябва, не съгласно думите на някакви си свещеници, а съгласно това, което му се струва почтено и честно вътре, в душата му, тогава най-накрая, малко или много, всичко ще се нареди добре.

Това не можеше да се изпише на знаме. Но сега вече пустинята изглеждаше по-добре.

И Фри’ит тръгна.

Мулето беше малко, а Брута имаше дълги крака; ако се беше опитал, можеше да остане прав, а мулето спокойно да изприпка изпод него.

Редът на процесията не беше такъв, както някой би очаквал. Сержант Симони и войниците му яздеха напред, от двете страни на пътя.

Следваха ги прислужниците, псалтите и по-нисшите духовници. Ворбис яздеше най-отзад, където ексквизиторът яздеше по право, като овчар, който наглежда стадото си.

Брута яздеше с него. Това беше чест, която би предпочел да избегне. Брута беше един от хората, които могат да се изпотят даже и в мразовит ден и сега прахът се стелеше по него като песъчлива кожа. Но Ворбис изглежда се развеселяваше от компанията му. От време на време той му задаваше въпроси:

— Колко мили сме изминали, Брута?

— Четири мили и седем естадо, господарю.

— Но откъде знаеш?

Това беше въпрос, на който не можеше да отговори. Откъде знаеше, че небето е синьо? Това беше просто нещо в главата му. Не можеш да мислиш за това как мислиш. Това беше като да отвориш кутия с лост, който е вътре.

— А колко време продължава пътуването ни?

— Малко повече от седемдесет и девет минути.

Ворбис се засмя. Брута се зачуди защо. Загадката не беше в това защо той помни, а защо всички останали явно забравяха.

— Родителите ти също ли притежаваха тази забележителна способност?

Настъпи мълчание.

— И те ли можеха да го правят? — търпеливо попита Ворбис.

— Не знам. Имах само баба. Тя имаше… добра памет. За някои неща. — За прегрешенията, със сигурност. — Както и много добро зрение и слух. — Това, което тя явно можеше да види или чуе през две стени беше му се струвало, спомни си той, феноменално.

Брута предпазливо се обърна на седлото. На около миля зад тях по пътя се носеше облак прах.

— Ето ги и останалите войници — приказливо рече той.

Това изглежда шокира Ворбис. Може би това беше първият път от много години насам, когато някой се обръщаше невинно с някаква забележка към него.

— Останалите войници ли? — попита той.

— Сержант Актар и хората му, върху деветдесет и осем камили с много бутилки с вода — отвърна Брута. — Видях ги преди да тръгнем.

— Не си ги видял — каза Ворбис. — Те не идват с нас. Забрави за тях.

— Да, господарю. — Молбата отново да направи чудо.

След няколко минути облакът в далечината отби от пътя и се заизкачва по дългия склон, който водеше към високата пустиня. Брута ги наблюдаваше крадешком изпод вежди, после вдигна поглед към пясъчните дюни.

Там горе кръжете една точка.

Той закри устата си с ръка.

Ворбис чу въздишката.

— Какво те измъчва, Брута? — попита той.

— Спомних си за Бог — отвърна Брута, без да мисли.

— Винаги трябва да помним Бог — рече Ворбис, — и да вярваме, че Той е с нас в това пътуване.

— Той наистина е — каза Брута и абсолютната убеденост в гласа му накара Ворбис да се усмихне.

Напрегна се да чуе заядливия вътрешен глас, но не Долови нищо. За един ужасен момент Брута се зачуди дали костенурката не е изпаднала от кошницата, но усети успокояващата тежест върху ремъка.

— И трябва да бъдем уверени, че Той ще бъде с нас и в Ефеб сред неверниците — каза Ворбис.

— Сигурен съм, че ще бъде — отвърна Брута.

— И да се приготвим за идването на пророка — каза Ворбис.

Облакът вече беше стигнал до върха на дюните, след което изчезна в мълчаливата бездна на пустинята.

Брута се опита да го изхвърли от съзнание то си, което беше като да се опитва да излее кофа под водата. Никой не оцеляваше във високата пустиня. Не беше само поради дюните и горещината. В нажеженото ѝ сърце имаше ужаси, където дори и лудите племена никога не ходеха. Океан без вода, гласове без уста…

Което не искаше да каже, че непосредствено близкото бъдеще не криеше достатъчно ужаси…

Той беше виждал морето и по-рано, но Омнианците не насърчаваха такова нещо. Това може би беше поради факта, че пустините се преминаваха много по-трудно. Те задържаха хората в себе си, обаче. Но понякога пустинните бариери бяха наистина проблем и тогава човек трябваше да се примири с морето.

Ил-дрим представляваше само няколко колиби около скалист вълнолом, до него имаше трирема, на която се вееше свещеното червено знаме. Когато Църквата пътуваше, пътниците наистина бяха много важни хора, така че когато тя пътуваше, общо взето правеше го стилно.

Групата спря на един хълм и погледна към нея.

— Меки и покварени — каза Ворбис. — Това е, в което сме се превърнали, Брута.

— Да, Господарю Ворбис.

— И открити за гибелно влияние. Морето. Брута. То мие сатанински брегове и поражда опасни идеи. Хората не трябва да пътуват, Брута. В средата е истината. Когато пътуваш, така се промъква грешката.

— Да, Господарю Ворбис.

Ворбис въздъхна.

— По времето на Оссори ние плавахме сами в лодки, направени от кожи, и стигахме там, където ни отвееха ветровете на Бога. Така трябва да пътува светият човек.

Една миниатюрна искрица несъгласие у Брута заяви, че тя, лично, би рискувала малко поквара, заради пътуване с две палуби между нозете ѝ и вълните.

— Чувал съм, че Оссори веднъж плавал до остров Еребос върху воденичен камък — осмели се да каже той, колкото разговор да става.

— Нищо не е невъзможно за силния във вярата си — каза Ворбис.

— Я се опитай да запалиш кибрит върху желе, господинчо.

Брута настръхна. Невъзможно беше Ворбис да не е чул този глас.

Гласът на Костенурката се чу в земята.

— Кой е тоя педал?

— Напред — рече Ворбис. — Виждам, че приятелят ни Брута гори от нетърпение да се качи на борда.

Конят препусна напред.