Тери Пратчет
Малки богове (6)

Богомолците се разбягаха щом орелът прелетя над Мястото на Риданията.

Той изви, едва на няколко стъпки от земята и кацна върху статуята на Великия Ом, тъпчещ Неверника.

Беше величествена птица, златно-кафява, с жълти очи и изгледа тълпата с нямо презрение.

— Това знак ли е? — попита един старец с дървен крак.

— Да! Знак! — отвърна млада жена до него.

— Знак!

Те се скупчиха около статуята.

— Това е шибано копеле — каза един тънък и абсолютно нечут глас някъде откъм краката им.

— Но за какво е знак? — попита един възрастен мъж, който живееше на палатка на пазара от три дена.

— Какво искаш да кажеш с това „за какво“? Това е знак! — каза мъжът с дървения крак. — Не е задължително да е знак за нещо. Това е подозрителен въпрос — „за какво е знак“.

— Трябва да е знак за нещо — рече възрастния мъж. — Това е указателен к’во-се-вика. Действие. Може да е указателно действие.

В края на групата се появи една мършава фигура, която се движеше предпазливо и въпреки това, изненадващо бързо. Беше облечена в джелибата на пустинните племена, но около врата си носеше завързан на каишка поднос. Появи се злокобното предусещане за лепкави сладки неща, покрити с прах.

— Може да е пратеник на самия Велик Бог — каза жената.

— Това е смотан орел, ето какво е — каза смирен глас някъде откъм декоративния бронзов убиец в основата на статуята.

— Фурми? Смокини? Шербет? Свети мощи? Хубави нови индулгенции? Гущери? Оннова пръчка? — говореше с надежда мъжът с подноса.

— А аз си мислех, че когато Той се появява на света е като лебед или бик — каза мъжът с дървения крак.

— Ха! — чу се гласът на костенурката, на когото никой не обърна внимание.

— Винаги съм се чудел за това — рече един млад послушник най-отзад в тълпата. — Нали знаете… така де… лебедите? Малко… им липсва мъжественост, не е ли така?

— Да се вкамениш и да умреш за богохулство, дано! — разгорещено каза жената. — Великият Бог чува всяка непочтителна дума, която изречеш!

— Ха! — изпод статуята.

А мъжът с подноса продължи да се мазни още малко напред, нареждайки:

— Клачианска Радост? Захаросани оси? Вземете си, Докато са студени!

— Има смисъл, обаче — каза възрастният мъж с някакъв досаден, неспирен глас. — Искам да кажа, че има нещо много божествено в орела. Цар на птиците, не съм ли прав?

— Само една малко по-хубава пуйка — каза гласът изпод статуята. — Мозък колкото орех.

— Много благородна птица е това орелът. А и интелигентна — каза възрастният мъж.

— Интересен факт: орлите са единствените птици които са измислили как да ядат костенурки. Знаете ли как? Хващат ги, издигат се много високо, след което ги пускат върху скалите. И ги размазват тотално.

Удивително.

— Един ден — рече глух глас изотдолу, — ще се върна в старата си форма и ти горчиво ще съжаляващ, че си казал това. За много дълго време. Може да стигна чак дотам, че да създам още повече Време специално за теб, за да съжаляваш в него. Или… не, ще направя теб костенурка. Да видим дали ще ти хареса, а? Тоя свистящ вятър около черупката ти, земята, която непрекъснато става все по-голяма. Ето това вече ще бъде интересен факт!

— Това звучи ужасно — каза жената и вдигна очи срещу свирепия орлов поглед. — Чудя се какво ли минава през главата на горкичкото животинче, когато го пускат?

— Черупката му, госпожо — каза Великият Бог Ом, докато се опитвате да се промъкне още по-навътре под надвисналия бронз.

Мъжът с подноса изглеждаше отчаян.

— Знаете ли какво — рече той. — Две торби захаросани фурми на цената на една, а, какво ще кажете. Сам си отсичам ръката с това.

Жената погледна към подноса.

— Айде бе, навсякъде има мухи! — рече тя.

— Стафиди, госпожо.

— Защо тогава отлитат, а? — настоя жената.

Мъжът погледна надолу. После я погледна право в очите.

— Чудо! — рече той и размаха театрално ръце. — Наближава времето на чудесата!

Орелът се раздвижи неспокойно.

Той познаваше човеците само като парчета подвижен пейзаж, който, в сезона на агненето по високите върхове, би могъл да се свърже с хвърлени камъни, когато той се спуснеше върху новороденото агънце, но който пейзаж иначе беше точно толкова незначителен в цялата схема на нещата, колкото и храстите и скалите. Но той никога по-рано не се беше приближавал до толкова много от тях. Подивелите му очи се въртяха несигурно напред-назад.

В този момент през Мястото тържествено прозвучаха тромпети.

Орелът се огледа диво, а миниатюрното му хищническо съзнание се опитваше да се справи с това внезапно свръхнатоварване.

Той скочи във въздуха. Богомолците се сбутаха, за да се отстранят от пътя му, докато той се спусна над плочките и след това се издигна величествено към кулите на Големия Храм и горещото небе.

Под него, вратите на Големия Храм, всяка една направена от четиресет тона позлатен бронз, се отвориха от дъха (така казваха) на Самия Велик Бог, отвориха се със замах тежко и — точно това беше свещената част — безшумно.

Огромните сандали на Брута шляпаха ли шляпаха по плочките. Той винаги изразходваше много усилия при тичането; той бягаше от коленете, а долната част на краката му тупаше като веслени колела на кораб.

Това беше прекалено. Имаше една костенурка, която твърди, че тя е Бог, и това не можеше да бъде вярно, само че то трябваше да е вярно, ако се съди, по нещата, които знаеше. А той беше разпитван от Квизицията. Или от нещо подобно. Както и да е, не беше така болезнено, както го бяха накарали да очаква.

— Брута!

Площадът, обикновено оживен от шепота на хиляди молитви, се беше смълчал. Всички поклонници до един се бяха обърнали с лице към Храма.

Със съзнание, все още врящо от събитията през деня, Брута си запробива път с рамо през внезапно онемялата тълпа…

— Брута!

Хората имат заглушители за действителността.

Широко известен факт е, че девет десети от мозъка не се използват и, както повечето широко известни факти, той не е верен. Даже и най-глупавият Създател не би си правил труда да направи човешката глава да мъкне няколко кила ненужно сиво вещество, ако единствената му истинска цел е била, например, то да служи за деликатес на някакви си забутани диваци в неизследваните долини. Той се използва. И една от функциите му е да кара свръхестественото да изглежда естествено и да превръща необикновеното в обикновено.

Защото, ако случаят не беше такъв, тогава човешките същества, изправени пред ежедневната чудатост на всичко, биха се понесли из света с големи глупави усмивки, подобни на онези, с които се хилят някой забутани диваци, които от време на време са нападани от властите и съдържанието на чиито пластмасови оранжерии се проверява много сериозно. Те биха викали много „Ау!“. И никой не би вършил никаква работа.

Боговете не обичат хората да не вършат никаква работа. Хора, които не са заети непрекъснато, може да започнат да мислят.

Част от мозъка съществува, за да не позволи това да се случи. Много е ефикасно. Може да накара хората да изпитват скука насред чудо. А мозъкът на Брута работеше трескаво.

Така че той не беше забелязал веднага, че си е пробил път през последната редица хора и че е изприпкал чак до средата на широка пътека, докато не се обърна и не видя приближаващата се процесия.

Ценобиархът се връщаше в покоите си, след като беше извършил — или поне беше кимал отнесено, докато помощникът му беше извършил от негово име — вечерната служба.

Брута се завъртя кръгом, докато търсеше начин да избяга. После до самия себе си чу кашляне и той се озова срещу побеснелите физиономии на няколко По-нисши Йами и между тях — отнесеното и старчески добродушното изражение на самия Ценобиарх.

Старецът автоматично вдигна ръка да благослови Брута със знака на светите рога, когато двама членове на Божествения Легион сграбчиха послушника за лактите, при втория опит, и бързо го изведоха настрани от пътя на процесията и го запратиха сред тълпата.

— Брута!

Брута премина на бегом площада до статуята и се облегна на нея, като се задъхваше.

— Ще ида в ада! — промълви той. — За цяла вечност!

— Кого го е Грижа? А сега… ме измъкни оттук.

Сега вече никой не му обръщаше никакво внимание. Всички наблюдаваха процесията. Дори самото наблюдаване на процесията беше свещен акт. Брута коленичи на земята и се взря в резбата около основата на статуята.

Едно мънистено око отвърна гневно на погледа му.

— Как стигна дотук?

— Стана набързо — рече костенурката. — Казвам ти, когато си възвърна старата форма, ще има значително префасониране на орлите.

— Какво се опитва да ти направи орелът? — попита Брута.

— Иска да ме отнесе в гнездото си и да ми сервира вечеря — сопна му се костенурката. — Ти какво мислиш, че е искал да направи?

Последва кратка пауза, в която тя обмисляше безполезността на сарказма в присъствието на Брута — беше като да замеряш замък със захарни целувки.

— Иска да ме изяде — търпеливо обясни тя.

— Но ти си костенурка!

— Аз съм твоят Бог!

— Да, но сега си във формата на костенурка. С черупка отгоре, това имам предвид.

— Това не притеснява орлите — мрачно каза костенурката. — Те те хващат, вдигат те на височина няколкостотин стъпки и после… те пускат.

— Ърргх.

— Не. То е по-скоро като… внезапно пукване… пръсване. Ти как си помисли, че съм влязъл тук вътре.

— Била си пусната? Но…

— Приземих се върху купчина лайна в градината ти. Това е то — орли! Цялото място построено от камък, застлано с камък върху камък, и те да не улучат.

— Имала си късмет. Шанс едно на милион — каза Брута.

— Никога не съм имал такива проблеми, когато бях бик. Орлите, които могат да вдигнат бик, можеш да ги преброиш на пръстите на едната си глава. Както и да е — каза костенурката, — тук има по-лошо и от орлите. Има…

— Има хубаво месо по тия животинки, тъй да знаеш — каза един глас зад гърба на Брута.

Той се изправи виновно, с костенурка в ръка.

— О, здравейте, г-н Дхблах — каза той.

Всеки в града познаваше Дхблах „Сам-Си-Отсичам-Ръката“, доставчик на подозрително нови свети мощи, на подозрително стари гранясали бонбони на пръчка, твърди смокини и фурми с отдавна изтекъл срок на годност. Той беше нещо като природна сила, също като вятъра. Никой не знаеше откъде идва и къде отива нощем. Но той беше там всяка сутрин и продаваше лепкави неща на поклонниците. И в това свещениците смятаха, че е късметът му, тъй като повечето поклонници идваха за първи път и, следователно им липсваше едно съществено нещо, от което човек се нуждае във взаимоотношенията си с Дхблах, а именно — да си е имал работа с него и преди. Гледката на някой на Мястото, който се опитва да си разлепи челюстите с достойнство, беше достатъчно позната. Много предани поклонници, след хиляди мили опасно пътуване биваха принудени да отправят молбата си към Бог на езика на глухонемите.

— Какво ще кажете за малко шербет за десерт? — попита с надежда Дхблах. — Само един цент чашата, а с това сам си отсичам ръката.

— Кои е тоя глупак? — попита Ом.

— Няма да я ям — бързо отвърна Брута.

— Какво, да не я учиш да прави номера тогава? — весело попита Дхблах. — Да гледа през пръстени и такива неща?

— Разкарай го — рече Ом. — Фрасни го по главата хайде де, и наръгай тялото зад статуята.

— Затваряй си устата — каза Брута, който отново започваше да изпитва проблемите, които възникват когато човек говори с някой, когото никой друг не може да чуе.

— Няма нужда да се държиш така — рече Дхблах.

— Не говорех на теб — отвърна Брута.

— Говореше на костенурката, така ли? — рече Дхблах. Брута придоби виновно изражение.

— Собствената ми майка си говореше с един лалугер — продължи Дхблах. — Животинките винаги много помагат в моменти на стрес. Е, и в моменти на глад, разбира се.

— Този човек не е честен — каза Ом. — Чета го по съзнанието му.

— Наистина ли?

— Какво наистина ли? — попита Дхблах. Той погледна накриво Брута. — Както и да е, ще ти е дружинка в пътуването.

— Какво пътуване?

— До Ефеб. Тайната мисия за преговори с неверниците.

Брута знаеше, че не трябва да се изненадва. Новините се разпространяваха из затворения свят на Цитаделата като горски пожар след суша.

— О! — рече той. — Онова пътуване!

— Разправят, че Фри’ит ще ходи — рече Дхблах. — И… оня, другия. „Височайшата мас“.

— Дякон Ворбис е много добър човек — каза Брута — Беше много мил с мен. Даде ми да пийна.

— Да пийнеш какво? Няма значение — рече Дхблах. — Разбира се, аз самият не бих могъл да кажа и дума срещу него — бързо добави той.

— Защо говориш с този глупак? — попита Ом.

— Той ми е… приятел — рече Брута.

— Де да ми беше приятел и на мен — рече Дхблах. — С такива приятели никога нямаш врагове. Мога ли да те насиля да опиташ една захаросана стафида? На клечка?

В спалното помещение на Брута имаше още двайсет и трима послушници на принципа, че като спиш сам, насърчаваш греха. Това винаги озадачаваше и самите послушници, тъй като секунда размисъл веднага подсказваше, че съществуват цели купища грехове, които са възможни само в компания. Но това беше така, тъй като секунда размисъл беше най-големият от всички грехове. Хора, на които се позволяваше да бъдат прекалено дълго насаме със себе си, можеха да се отдадат на самотни размишления. А добре известно беше, че това спира растежа. Поради една единствена причина — можеше да те докара дотам, че да ти отрежат краката.

Така че Брута трябваше да се оттегли в градината заедно с Бога си, който му крещеше откъм джоба на плаща му, където непрекъснато го бутаха кълбо градинарска връв, чифт ножици и няколко семена със съмнителен произход.

Най-накрая го измъкнаха от джоба.

— Чуй, нямах възможност да ти кажа — рече Брута — Избраха ме да отида на много важна мисия. Заминавам за Ефеб с мисия при неверниците. Дякон Ворбис ме избра. Той ми е приятел.

— Кой е той?

— Той е главният ексквизитор. Той… се грижи да те почитат правилно.

Ом долови колебанието в гласа на Брута, после си спомни решетката. И трескавата заетост долу…

— Той измъчва хора — студено каза той.

— О, не! Инквизиторите правят това. Освен това те работят дълги часове за съвсем малко пари, както казва Брат Намрод. Не, ексквизиторите просто… се грижат за нещата. Всеки инквизитор иска да стане ексквизитор един ден, както казва Брат Намрод. Ето защо се примиряват с това да бъдат дежурни непрекъснато. Понякога, не спят в продължение на цели дни.

— Да се измъчват хора — размишляваше Богът. Не, мозък като оня в градината не би взел ножа. Други хора ще свършат това. Ворбис би изпитал удоволствие от други методи.

— Изкоренява лошотията и ереста от хората — каза Брута.

— Но хората… може би… не оцеляват в този процес?

— О, но това няма значение — ревностно каза Брута. — Това, което ни се случва в този живот, не е истинско наистина. Може да има малко болка, но това няма значение. Не, ако то осигурява по-малко време в адовете след смъртта.

— Но ако ексквизиторите сгрешат? — попита костенурката.

— Те не могат да грешат — отвърна Брута. — Тях ги води ръката на… твоята ръка… предния ти крак искам да кажа, лапата ти — смутолеви той.

Костенурката премига с единственото си око.

Спомни си жегата на слънцето, безпомощността и едно лице, което го наблюдава не с жестокост, а по-лошо — с интерес. Някой, който наблюдава как някой умира само за да види колко дълго ще продължи това. Където и да е, той щеше да запомни това лице. И съзнанието зад него — онази стоманена топка съзнание.

— Но я си представи, че нещо се обърка — настояваше той.

— Хич не ме бива в теологията — каза Брута. — Но заветът на Оссори е много ясен по този въпрос. Те трябва да са направили нещо, иначе ти в мъдростта си не би насочил Квизицията към тях.

— Така ли? — рече Ом, като продължаваше да мисли за онова лице. — Вината си е тяхна, че ги измъчват. Наистина ли съм казал това?

— „Съдят ни приживе, както и в смъртта“ … Оссори III, глава VI, стих 56. Баба ми казваше, че когато хората умрат, те се изправят пред теб, трябва да преминат една ужасна пустиня и ти претегляш сърцата им на някакви везни — рече Брута. — И ако тежат по-малко от перце, адът им се разминава.

— Боже мой Аз — рече костенурката. И добави: — А минавало ли ти е през ума, момче, че може и да не мога да направя това и че може да съм тук долу и да се размотавам наоколо с черупка отгоре си?

— Ти би могъл да направиш всичко, което пожелаеш — отговори Брута.

Ом вдигна поглед към Брута.

Той наистина вярва, помисли си. Не знае как да лъже.

Силата на Брутовата вяра гореше в него като пламък.

И тогава истината удари Ом както земята удря костенурките, след връхлитането на орлите.

— Трябва да ме вземеш в този Ефеб — настойчиво каза той.

— Ще направя, каквото поискаш — отговори Брута. — Да не би да го смажеш с копито и пламък?

— Може би, може би — отвърна Ом. — Но трябва да ме вземеш. — Опитваше се да запази най-съкровените си мисли спокойни, да не би Брута да ги чуе. Не ме изоставяй!

— Но ти би могъл да стигнеш там много по-бързо, ако те оставя — каза Брута. — Много са зли в Ефеб. Колкото по-скоро бъде прочистен, толкова по-добре. Можеш да престанеш да си костенурка и да отлетиш дотам като горящ вятър и да накажеш града.

Горящ вятър, помисли си Ом. А костенурката си помисли за безмълвната пустош на дълбоката пустиня, както и за чуруликането и въздишките на боговете, които бяха умрели и се бяха превърнали в прости джини и гласове във въздуха.

Богове, в които никой повече не вярваше.

Нито един човек дори. А един беше достатъчно.

Богове, които бяха забравени.

А нещата около Брутовия пламък на вярата стояха така: в цялата Цитадела, през всичкото това време, това беше единственият, когото Бог беше открил.

Фри’ит опитваше да се моли.

Не беше го правил отдавна.

Е, разбира се, всеки ден казваше осемте задължителни молитви, но в пъкъла на окаяната нощ той знаеше истинската им същност. Навик. Време за размисъл, може би. И начин за отмерване на времето.

Чудеше се дали някога изобщо се е молил, дали някога е отворил сърцето и съзнанието си за нещо там, отвън или горе. Трябва да го е правил, нали така? Може би, когато беше млад. Дори не можеше да си спомни това. Кръвта беше измила спомените.

Вината беше негова. Трябваше да е негова. Беше ходил в Ефеб и по-рано и дори беше харесал града от бял мрамор върху скала над синьото Кръгло Море. Беше посещавал и Джелибейби — онези луди в малката им речна долина, които вярваха в богове със смешни глави и които слагаха умрелите в пирамиди. Беше ходил даже в далечния Анкх-Морпорк, отвъд морето, където са готови да почитат абсолютно всеки бог или богиня, стига той или тя да имат пари. Да, Анкх-Морпорк — където беше претъпкано с улици с богове, притиснати един до друг като колода карти. И никой от тях не искаше да подпали никой друг, или поне не повече, отколкото беше обичайно за Анкх-Морпорк. Те просто искаха да ги оставят на мира, така че всеки сам да иде в рая или ада, както намери за най-добре.

Пък и беше пил твърде много тази вечер, от един таен склад за вино, откриването на който би го изпратило в машината на инквизиторите за по-малко от десет минути.

Да, това можеше да се каже за стария Ворбис. Някога Квизицията беше подкупна, но сега вече не. Главният ексквизитор се беше върнал назад към основните принципи. Сега беше времето на демокрацията на острите ножове. Всъщност, по-хубаво от това. Преследването на ереста се съблюдаваше дори още по-енергично сред висшите нива на Църквата. Ворбис беше достатъчно ясен: колкото по-високо по дървото, толкова по-безжалостно ще играе брадвата.

Дайте ми онази старовремска религия…

Той стисна отново очи, но единствено, което виждаше бяха рогата на храма, или откъслечни предположения за бъдещото клане или… лицето на Ворбис.

Беше му харесал онзи бял град.

Дори робите там бяха доволни. Съществуваха правила за робите. Имаше неща, които не можещ да направиш на един роб. Робите имаха цена.

Там беше научил за Костенурката. Всичко имаше логика. Беше си помислил: звучи правилно. Има логика. Но с логика или без, тази мисъл го изпращаше в ада.

Ворбис знаеше за него. Нямаше начин да не знае. Навсякъде имаше шпиони. Сашо беше помогнал доста. Колко беше измъкнал от него Ворбис? Беше ли казал всичко, което знае?

Естествено, че ще каже всичко, което знае…

Нещо прониза внезапно Фри’ит.

Погледна към сабята си, която висеше на стената.

И защо не? В края на краищата, щеше да прекара цялата вечност в хиляди адове…

Знанието беше свобода, донякъде. Щом като най-малкото, което могат да ти направят, е всичко, тогава това, което най-много могат да ти направят, изведнъж беше лишено от всякакъв ужас. Ако щяха да го сварят като агне, тогава можеха да го изпекат и като овца.

Олюлявайки се, той се изправи на крака и, след няколко опита, успя да свали портупея от стената. Покоите на Ворбис не бяха много далеч, ако успееше да се справи със стъпалата. Един удар, това беше всичко, което трябвате да направи. Можеше да съсече Ворбис без никаква трудност. И може би… може би след това нямаше да се случи нищо. Имаше и други, които се чувстваха като него… някъде. Или, както и да е, можеше да слезе в конюшнята и докато се съмне да се е измъкнал вече надалеч, да е стигнал в Ефиб, може би, да е прекосил пустинята…

Той стигна до вратата и затърси ръчката.

Тя се завъртя от само себе си.

Фри’ит залитна назад в мига, в който вратата се отвори навътре.

Там стоеше Ворбис. На треперливата светлина на газената лампа лицето му изразяваше учтива загриженост.

— Извинете ме за късния час, господарю мой, — каза той. — Но си помислих, че трябва да поговорим. За утре.

Сабята издрънча от ръката на Фри’ит.

Ворбис се наведе напред.

— Нещо не е наред ли, братко? — попита той.

Той се усмихна и влезе в стаята. Двама закачулени инквизитори се вмъкнаха след него.

— Братко — повтори Ворбис. И затвори вратата.