Тери Пратчет
Малки богове (5)

Ом куцукаше тежко по песъчлив коридор.

Той се беше помотал наоколо известно време след изчезването на Брута. Мотаенето наоколо е още едно нещо, в което костенурките са много добри. На практика те са световни шампиони.

Ама че безполезно момче, мислеше си той. Така ми се пада, че се опитах да говоря с почти ненормален послушник.

Естествено, мършавият старец не беше успял да го чуе. Нито пък главният готвач. Е, старецът може би беше глух. А колкото до готвача… Ом си отбеляза, че когато се възстанови в пълната си божествена мощ, те отреди специална съдба за готвача. Не беше сигурен каква точно ще бъде тя, но щеше да включва вряща вода и може би някъде в цялата работа щеше да има и моркови.

Един миг той се наслаждава на мисълта за това. Но къде го напусна тя? Напусна го в тая окаяна градина, и то като костенурка. Знаеше как се е озовал вътре — в тъп ужас той погледна свирепо към миниатюрната точка в небето, която очите на спомена разпознаха, че е орел — и по-добре щеше да е да открие по-земен път навън, ако не искаше да прекара следващия месец като се крие под някое пъпешово листо.

Осени го още една мисъл. Хубаво месо!

Когато си възвърне силата, ще прекара предостатъчно време да измисли няколко нови ада. Както и няколко нови Божи Заповеди. „Да не ядеш Месото на Костенурка“. Тази беше добра. Изненада се, че не се беше сетил за нея по-рано. Перспектива, ето какво беше това.

А ако преди няколко години се беше сетил за някоя като „На Всяка Цена Да Вдигнеш Която И Да Е Нещастна Костенурка И Да Я Занесеш, Там Където Пожелае, Освен Ако, И Това Е Важно, Не Си Орел“, сега нямаше да е загазил така.

Нищо повече за това. Сам ще трябва да си намери Ценобиарха. Някой като Висшия Свещеник няма начин да не може да го чуе.

И той ще да е някъде тук. Висшите Свещеници имаха склонността да седят на едно място. Трябва да е много лесно да го намериш. Може и да беше временно костенурка, но Ом все още беше бог. Колко трудно би могло да бъде?

Ще трябва да върви нагоре. Това означаваше Йерархията. Намираш най-високостоящия човек като вървиш нагоре.

Като се поклащаше леко, а черупката му се мяташе насам-натам, някогашният Велик Бог Ом се впусна да изследва Цитаделата, изправен в цялото си величие.

Не можеше да не забележи, че нещата доста са се променили за три хиляди години.

 

 

— Мен? — каза Брута. — Но, но…

— Не вярвам, че иска да те накаже — рече Намрод. — Макар че, естествено, точно наказание заслужаваш. Ние всички заслужаваме — набожно добави той.

— Но защо?

— … защо? Каза, че просто иска да си поприказва с теб.

— Но няма нито едно нещо, което квизитор да иска да чуе и аз да мога да му го кажа! — занарежда Брута.

— … кажа. Сигурен съм, че не поставяш под въпрос желанията на дякона — рече Намрод.

— Не. Не. Разбира се, че не — отвърна Брута. Той клюмна глава.

— Добро момче — рече Намрод. Той потупа Брута по гърба, докъдето стигаше. — Хайде, припкай! — каза. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. — След което, вероятно защото и той бе отгледан и научен да бъде честен, добави: — Може би наред.

 

 

В Цитаделата имаше съвсем малко стъпала. Движението на многото процесии, които бележеха сложните ритуали за Великия Ом, изискваше дълги, плавни наклони. Стъпалата, като тези там, бяха достатъчно ниски, за да поемат несигурните стъпки на престарелите мъже. А в Цитаделата имаше толкова много старци!

През цялото време навяваше пясък от пустинята. По стъпалата и дворовете се образуваха наноси, въпреки всичко, което можеше да направи цяла армия послушници, които въртяха метлите.

Но една костенурка има много некадърни крака.

— „Да направите по-плитки стъпала“ — изсъска той, докато се теглеше нагоре.

На няколко инча от него прогърмяха стъпки. Това беше една от главните артерии на Цитаделата, водеща към Мястото на Риданията, и всеки ден я тъпчеха краката на хиляди поклонници.

Веднъж или дваж случаен сандал го закачи за черупката и го завъртя.

— Краката ти да се откъснат от тялото ти и да ги погребат в термитна могила! — изкрещя той.

Това го накара да се почувства малко по-добре.

Още един крак го забърса и го помъкна през камъните. Той се спря, със звън, срещу извита метална решетка, забита ниско в една от стените. Само светкавично стискане със зъби го спаси да не се пъхне през нея. Всичко свърши, когато увисна на уста над някакво мазе.

Костенурките имат невероятно силни челюстни мускули. Тя се залюля леко и размаха крака. Чудесно. Костенурка в насечен, скалист терен е свикнала с такива неща. Само трябваше да закачи един крак…

Лек шум привлече вниманието му. Издрънча метал, след което се чу много меко хленчене.

Ом завъртя око.

Металната решетка се намираше високо горе на едната стена на много дълга, ниска стая. Тя беше ярко осветена от светлинните източници, които минаваха навсякъде из Цитаделата.

Ворбис беше настоял за това. Инквизиторите не трябва да работят на сянка, казваше той, а на светло.

Където можеха да виждат, много ясно, какво правят.

Както и Ом.

Той повися така известно време на решетката, без да може да откъсне поглед от редицата пейки.

 

 

Общо взето, Ворбис не одобряваше нажежените железа, веригите с шипове и нещата със свредели и големи винтове по тях, освен ако не ставаше дума за масови демонстрации на някой важен Ден, определен за Постене. Удивително е, винаги казваше той, какво може да се направи с най-обикновен нож…

Но много от инквизиторите предпочитаха старите методи.

След малко Ом много бавно се изтегли върху решетката, а вратните му мускули играеха конвулсивно. Като създание, чието съзнание е заето с нещо друго, костенурката закачи първо единия си преден крак върху пръчка, после другия. Задните ѝ крака поритаха малко във въздуха, след което тя закачи лапа върху грубата каменна зидария.

Напрегна се за един миг, след което се дръпна назад на светло.

Отдалечи се бавно, като се придържаше плътно до стената, за да избегне краката. Така или иначе, нямаше алтернатива на бавното ходене, но сега вървеше бавно, защото мислеше. Повечето богове намират, че е трудно да вървят и да мислят едновременно.

 

 

Всеки можеше да отиде на Мястото на Риданията. Това беше една от най-големите свободи на Омнианството.

Съществуваха всевъзможни начини да се помолиш на Великия Бог, но те зависеха главно от това колко пари можеш да си позволиш, което беше точно, правилно и редно както трябва да стоят нещата. В края на краищата тези, които бяха успели в света, явно го бяха постигнали със съгласието на Великия Бог защото невъзможно беше да се повярва, че са го направили срещу съгласието Му. По същия начин, Квизицията можеше да действа без опасност да сгреши. Подозрението беше доказателство. Как би могло да бъде нещо друго? Великият Бог не би сметнал за необходимо да породи подозрението в главите на ексквизиторите Си, ако не беше сигурен, че то трябва да бъде там. Животът можеше да бъде много лесен, ако човек вярваше във Великия Бог Ом. А понякога и много кратък.

Но винаги имаше непредвидливи, глупави и онези, които поради някакъв пропуск или недоглеждане в този или някой минал живот, не можеха да си позволят даже и щипка тамян. И Великият Бог, в Неговата мъдрост и снизхождение, които струяха чрез свещениците му, се беше погрижил и за тях.

Молитви и молби можеха да бъдат отправяни на мястото на Риданията. Те без съмнение щяха да бъдат чути. Даже беше възможно да се вслушат в тях.

Зад Мястото, което представляваше площад, широк двеста метра, се издигаше самият Голям Храм.

Там, без сянка съмнение даже, слушаше Бог.

Или поне някъде наблизо…

Хиляди поклонници посещаваха Мястото всеки ден.

Една пета ритна черупката на Ом, като го запрати в стената. При отскока някаква патерица улови края на черупката му и го запокити в тълпата, завъртайки го като монета. Той се бухна в преносимата постеля на някаква старица, която, както много други си мислеше, че ефикасността на молбата ѝ се увеличава от количеството време, което прекарва на площада.

Богът примигна объркано. Това беше почти толкова лошо, колкото и орлите. Беше почти толкова лошо, колкото мазето… не, може би нищо не беше толкова лошо, колкото мазето…

— В селото ни от три години е все суша… малко дъждец, а, Боже?

Като се въртеше на върха на черупката си и вяло се чудеше дали правилният отговор ще накара хората да спрат да го ритат, Великият Бог промърмори:

— Нямаш проблеми.

Тресна го още един крак — невидим за никого от набожните, сред гората от крака. Светът се замъгли.

Той долови старчески глас, потопен в безнадеждност, който казваше:

— Боже, Боже, защо трябва да вземат сина ми в Божествения Ти Легион? Кой ще се грижи сега за стопанството? Не можеш ли да вземеш някое друго момче?

— Не се безпокой за това — изписука Ом.

Един сандал го улови изпод опашката и го запокити на няколко ярда през площада. Никой не си гледаше в краката. Общоприето вярване беше, че погледът, прикован в златните рога върху храмовия покрив, докато човек произнася молитвата си, ѝ придава сила. И ако присъствието на костенурката смътно се отбелязваше като удар в кокалчето, то се отхвърляше с автоматично ритване от страна на другия крак.

— … жена ми, която е болна от…

— Добре!

Ритник…

— … изчисти кладенеца в селото ни, който е заразен с…

— Дадено!

Ритник…

— всяка година идват скакалците и…

— Обещавам, само…!

Ритник…

— … изгубен в морето от пет месеца…

— … престанете да ме ритате!

Костенурката се приземи, дясната ѝ страна обърната нагоре, в малко свободно пространство.

Видима…

Толкова много от живота на животните е следване на модела и ролите на преследващия и преследвания. За случайния поглед гората е, ами, просто гора; в очите на гълъба тя е толкова маловажния, неясен зелен фон на ястреба, когото не е забелязал върху клона на дървото. За миниатюрната точка на ловуващия мишелов във висините, цялата панорама на света е просто мъгла, сравнена с бягащата плячка в тревата.

От мястото, където беше кацнал в самите Рога, орелът се стрелна в небето.

За щастие, същото усещане за формите, което правеше костенурката толкова забележима на площад, пълен с бързащи човеци, накара единственото ѝ око да се извърти нагоре в ужасено очакване.

Орлите са праволинейни същества. След като мисълта за обяд веднъж вече се е породила в съзнанието им, тя остава там, докато не бъде задоволена.

 

 

Пред жилището на Ворбис стояха двама Божествени Легионери. Те погледнаха косо към Брута когато той боязливо почука на вратата, сякаш търсеха причина да се нахвърлят върху него.

Дребен, сив свещеник отвори вратата и въведе Брута в малка, оскъдно мебелирана стая. Той красноречиво посочи стол.

Брута седна. Свещеникът изчезна зад завеса. Брута обходи с бърз поглед стаята и…

Погълна го тъмнина. Преди да успее да мръдне, а рефлексите на Брута не бяха много добре координирани и в най-добрите случаи, един глас до ухото му каза:

— А сега, братко, не се паникьосвай. Заповядвам ти да не се паникьосваш.

Пред лицето на Брута се появи парцал.

— Само кимни, момче.

Брута кимна. Слагат качулка на лицето ти. Всеки послушник го знаеше. В спалните помещения се разказваха истории. Слагат парцал върху лицето ти, така че инквизиторите да не знаят върху кого работят…

— Добре. Така, а сега ще влезем в съседната стая. Внимавай къде стъпваш.

Ръце го поведоха изправен през стаята. През мъглите на неразбирането той усети как завесата го забърса, след което го блъснаха надолу по някакви стъпала и в покрита с пясък стая. Ръцете го завъртяха няколко пъти, твърдо, но без явна злоба, след което го поведоха по коридор. Прошумоля друга завеса, после се породи неопределимото усещане за по-голямо пространство.

По-късно, много по-късно Брута осъзна: ужас нямаше. Бяха надянали на главата му качулка в стаята в сърцето на Квизицията, а на него и през ум не му беше минало да се ужаси. Защото имаше вярата.

— Зад теб има стол. Седни.

Брута седна.

— Можеш да си свалиш качулката.

Брута свали качулката.

Той примигна.

Върху столове в далечния край на стаята, с по един Свят Легионер от двете им страни, седяха три фигури. Той разпозна орловото лице на Дякон Ворбис; другите двама бяха един нисък и набит мъж, и един много дебел. Не с яко телосложение, като Брута, а същинска каца сланина. И тримата носеха семпли сиви наметала.

Нямаше и помен от железа за жигосване или дори от скалпели.

И тримата гледаха съсредоточено.

— Послушнико Брута? — рече Ворбис.

Брута кимна.

Ворбис се засмя леко, така както се смеят много интелигентните хора, когато мислят за нещо, което вероятно не е много смешно.

— Е, един ден, разбира се, ще трябва да ти викаме Братко Брута — рече той. — Или дори Отче Брута? Доста смущаващо, струва ми се. Най-добре да го избегнем. Мисля, че ще трябва да се погрижим да станеш протодякон Брута възможно най-скоро. Ти какво мислиш по въпроса?

Брута нищо не мислеше. Той смътно си даваше сметка, че се обсъжда повишаването му, но мозъкът му се беше изчерпал.

— Както и да е, стига толкова за това — каза Ворбис с лекото раздразнение на някой, който разбира че ще трябва да свърши много работа в този разговор. — Познаваш ли тези учени отци, които седят от лявата и дясната ми страна?

Брута поклати глава.

— Добре. Те имат няколко въпроса към теб.

Брута кимна.

Много дебелият мъж се наведе напред.

— Имаш ли език, момче?

Брута кимна. След което почувствал, че може би това не е достатъчно, го извади за оглед.

Ворбис сложи ръка върху ръката на дебелия, за да го спре.

— Аз мисля, че нашият млад приятел е прекалено наплашен — меко каза той.

Усмихна се.

— А сега, Брута — моля те, прибери го — ще ти задам няколко въпроса. Разбираш ли?

Брута кимна.

— Когато най-напред влезе в жилището ми, няколко секунди ти постоя в предверието. Моля те, опиши ми го.

Брута облещи очи като понички срещу него. Но турбините на спомена се задвижиха против волята му и заизливаха думите си в предната част на мозъка му.

— Това е стая около три квадратни метра. С бели стени. По пода има пясък, с изключение на ъгъла до вратата, където се виждат плочите. На отсрещната стена има прозорец, на височина около два метра. На прозореца имаше три решетки. Има трикрако столче. Има света икона на Пророк Оссори, издялана от афациево дърво и украсена със сребърно листо. В дъното на левия ъгъл на рамката има драскотина. Под прозореца има полица. На нея има само един поднос.

Ворбис събра дългите си тънки пръсти пред носа си.

— А върху подноса? — попита той.

— Моля, господарю?

— Какво имаше върху подноса, синко?

Образи заиграха пред очите на Брута.

— Върху подноса имаше напръстник. Бронзов напръстник. И две игли. Върху подноса имаше и връв. По нея имаше възли. Три възела. Имаше и девет монети върху подноса. Върху него имаше и сребърна чаша, украсена с рисунка на афациеви листа. Имаше и дълга кама, струва ми се, че беше стомана, с черна дръжка със седем резки по нея. Върху подноса имаше и малко парче черен плат. И перодръжка и плоча…

— Разкажи ми за монетите — промърмори Ворбис.

— Три от тях бяха центове от Цитаделата — незабавно отговори Брута. — Две изобразяваха Рогата, а едната — седмичната корона. Четири от монетите бяха много малки и златни. Имаше нещо писано върху тях, което… което не можах да прочета, но което, ако ми дадете перодръжка, мисля, че бих могъл…

— Това някакъв номер ли е? — попита дебелият.

— Уверявам ви, каза Ворбис — че момчето е зърнало цялата стая за не повече от секунда. Брута… разкажи ни за другите монети.

— Другите монети бяха големи. Бронзови. Бяха дерехми от Ефеб.

— Откъде знаеш? Те почти не са познати в Цитаделата.

— Виждал съм ги веднъж преди това, господарю.

— Кога?

Лицето на Брута се изкриви от усилието.

— Не съм сигурен… — започна той.

Дебелият мъж засия срещу Ворбис.

— Ха! — каза той.

— Мисля… — продължи Брута, — … че беше следобед. Но може да е било и сутринта. Около обед. На 3 Груни, в годината на Учудения Бръмбар. Някакви търговци бяха дошли в селото ни.

— На колко години беше по това време? — попита Ворбис.

— Бях на три години без един месец, господарю.

— Не го вярвам — рече дебелакът.

Устата на Брута се отвори и затвори един-два пъти. Откъде знаеше дебелият? Той не е бил там!

— Може и да грешиш, синко — рече Ворбис. — Ти си вече голямо момче на… колко… седемнайсет или осемнайсет години? Ние мислим, че ти не би могъл да си спомниш наистина чуждестранна монета, която случайно си зърнал преди петнайсет години.

— Ние мислим, че си измисляш всичко — каза дебелият.

Брута не каза нищо. Защо да си измисля нещо. Когато то просто си седеше там в главата му?

— Можеш ли да си спомниш всичко, което ти се е случвало някога? — попита набитият мъж, който внимателно беше наблюдавал Брута през целия разговор. Брута се зарадва на прекъсването.

— Не, господарю. Повечето неща.

— Забравяш ли разни неща?

— Хм. Понякога има неща, които не си спомням.

Брута беше чувал за липса на памет, макар че му беше трудно да си го представи. Но имаше моменти в живота му, особено в първите години от живота му, когато нямаше… нищо. Не изтриване на паметта, а огромни заключени стаи в сградата на спомените. Не забравено, така, както заключена стая не престава да съществува, а просто е… заключена.

— Кое е първото нещо, което си спомняш, синко? — попита Ворбис, мило.

— Грееше силна светлина и после някой ме удари — отвърна Брута.

Тримата мъже се опулиха тъпо срещу него. После се спогледаха. През агонията на ужаса Брута долавяше откъслечен шепот.

— … има да се губи?… Глупост и може би демонична… Залогът е голям… Една възможност, а и те ще ни очакват…

И така нататък.

Той огледа стаята.

Обзавеждането не беше приоритет в Цитаделата. Полици, столове, маси… Сред послушниците се носеха слухове, че свещениците към върха на йерархията имали златни мебели, но тук нямаше и следа от тях. Стаята беше точно толкова строга, колкото и всичко останало в Помещенията на послушниците, макар че тя имаше, може би, по-богата строгост; това не беше принудителната оскъдица на бедността, а търсена нарочно голота.

— Синко?

Брута бързо погледна назад.

Ворбис хвърли поглед към колегите си. Набитият мъж кимна. Дебелият сви рамене.

— Брута — каза Ворбис — върни се сега в спалнята си. Преди да тръгнеш, един от прислужниците ще ти даде нещо да хапнеш и да пийнеш. Ще се явиш пред Портата на Рогата утре на разсъмване и ще дойдеш с мен в Ефеб. Знаеш ли за делегацията до Ефеб?

Брута поклати глава.

— Може би няма причина да знаеш — каза Ворбис. — Ще обсъждаме политически въпроси с Тиранина. Разбираш ли?

Брута поклати глава.

— Добре — каза Ворбис. — Много добре. О и … Брута?

— Да, господарю?

— Ще забравиш за тази среща. Ти не си бил в тази стая. И не си ни виждал тук.

Брута се опули срещу него. Това беше глупост. Не можеш да забравяш разни неща само защото така искаш. Някои неща сами се забравяха — нещата в онези заключени стаи — но това беше поради някакъв механизъм, до който той нямаше достъп. Какво искаше да каже този човек?

— Да, господарю — отговори той.

Това изглеждаше най-простия начин.

 

 

Боговете нямат на кого да се молят.

Великият Бог Ом припкаше към най-близката статуя с протегнат врат, а кьопавите му крачка тупаха от умора. Статуята се оказа той самият като бик, който тъпче неверник, макар че това не беше кой знае каква утеха.

Беше само въпрос на време преди орелът да спре да кръжи и да се стрелне върху него.

Ом беше костенурка само от три години, но заедно с формата той беше наследил за късмет и цяла торба с инстинкти и голяма част от тях се съсредоточаваха в абсолютния ужас пред единственото диво животно, което беше открило как да яде костенурки.

Боговете нямат на кого да се молят.

Ом наистина си мечтаеше да не бъде така.

Но всеки се нуждае от някого.

— Брута!

Брута изпитваше лека несигурност за непосредственото си бъдеще. Дякон Ворбис съвсем ясно го беше освободил от ежедневните му задължения като послушник, но той нямаше никаква работа за останалата част от следобеда.

Градината сама го повика. Трябваше боб да се връзва и той се зарадва на това. С боба човек беше наясно. Той не те караше да правиш невъзможни неща, като да забравяш, например. Освен това, ако щеше да отсъства за известно време, трябваше да натори пъпешите и да обясни нещата на Лу-Тце.

Лу-Тце вървеше в комплект с градините.

Всяка организация си има някой като него. Той може да върти метлата в някой тъмен коридор, или да броди между рафтовете в задните части на складовете (където е единственият човек, който знае кое нещо къде е), или пък има някаква съмнителна, но съществена връзка с котелното отделение. Всеки знае кои са тези хора, но никой не си спомня времето, когато не са били там, нито пък знае къде отиват, когато не са, ами, там, където обикновено са. Само изключително рядко хора, които са съвсем малко по-наблюдателни от повечето други хора, което в точния смисъл на думата не е много трудно, се спират и се замислят за тях за кратко… след което се захващат с нещо друго.

Много странно, но въпреки че му беше дадено правото свободно да се скита от градина в градина из Цитаделата, Лу-Тце никога не проявяваше кой знае какъв интерес към самите растения. Той се занимаваше с почвата, торта, гюбрето, смеските, глината и праха, както и с начините за преместването им насам-натам. Обикновено той или въртеше метлата, или преобръщаше някоя купчина. В момента, в който някой засадеше семе някъде, той губеше интерес.

Той заравняваше пътеките, когато Брута влезе. Беше добър в тая работа. Оставяше раковидни шарки и плавни, успокояващи извивки. Брута винаги изпитваше неудобство, когато стъпваше върху тях.

Той почти никога не говореше с Лу-Тце, защото нямаше кажи-речи никакво значение кой какво казваше на Лу-Тце. Така или иначе старецът само кимаше и се усмихваше с еднозъбата си усмивка.

— Заминавам за известно време — високо и ясно каза Брута. — Предполагам, че ще изпратят някой друг да се грижи за градините, но има някои неща, които трябва да бъдат свършени…

Кимване, усмивка. Старецът го последва търпеливо през редовете, докато Брута обясняваше за боб и билки.

— Разбираш ли? — попита Брута след десет минути такива приказки.

Кимване, усмивка. Кимване, усмивка, знак.

— Какво?

Кимване, усмивка, знак. Кимване, усмивка, знак, усмивка.

Лу-Тце тръгна със ситната си рачешко-маймунска походка към малкото късче земя в най-далечния край на градината, където се намираха купчините му, камарите саксии и всички останали козметични средства за разкрасяване на градината. Както подозираше Брута, старецът спеше там.

Кимване, усмивка, знак.

На слънцето до купчина бобовини имаше малка паянтова маса. Върху нея беше постлана сламена покривка, а върху покривката имаше половин дузина заострени камъни, никой от тях не по-голям от един фут височина.

Около тях внимателно бяха подредени пръчки. Късчета тънко дърво засенчваха части от камъните. Малки метални огледала насочваха слънчевата светлина към други части. Хартиени конуси под странен ъгъл сякаш улавяха като във фуния вятъра и го насочваха в много прецизни точки.

Брута никога не беше чувал за изкуството на бонсаи и за това как то се прилага в планините.

— Много са… хубави — неуверено каза той.

Кимване, усмивка, повдигане на малък камък, усмивка, подаване, подаване.

— О, аз наистина не бих могъл да взема…

Подаване, подаване. Усмивка, кимване.

Брута взе миниатюрната планина. Тя беше странно, нереално тежка — в ръката му тя тежеше едно-две кила, но в главата му тежеше хиляди малки, съвсем малки тонове.

— Ъ. Благодаря. Много ти благодаря.

Кимване, усмивка, леко отблъскване.

— Много е… като планина.

Кимване, усмивка.

— Това на върха не може да е истински сняг, нал…

— Брута!

Той рязко вдигна глава. Но гласът беше дошъл отвътре.

О, не, окаяно си помисли той.

Бутна малката планина обратно в ръцете на Лу-Тце.

— Но, ъ-ъ, ще ми я пазиш, пали?

— Брута!

Всичко това беше сън, нали? Преди да стана важен и да ми говорят дякони.

— Не, не беше! Помогни ми!